Записки по българските въстания


Категория на документа: Литература


ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ

Курсова разработка

Априлското въстание от 1876 година се превърна в историческа реабилитация за робството, в опровержение на мнението, че българите са способни само на труд и подчинение, и неслучайно им спечели много хуманисти за приятели.

“Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, само осем години след събитията, са успели да покажат техния непреходен исторически смисъл. Безсмъртната книга е запечатала за поколенията величието и падението на българския национален дух.

Не се радва на изключителен прием от съвременниците на автора и най-напред се появяват яростни отрицания. Единствен Иван Вазов е успял да съзре голямото и неповторимото в тази книга. Той ще признае по-късно на Иван Шишманов, че “Епопея на забравените” е поетична асоциация, родена от “Записките” на З.Стоянов.
Чак през 1923 г, Ал.Балабанов ще измъкне “Записките”, ще ги размаха и ще обяви на света, че и ние, българите, имаме своя Тукидит.
Следват няколко десетки издания на книгата и я превръщат в постоянен за търсенията на новото време спътник, защото в нея са запечатани историята и психологията на едно изключително събитие и защото това е извършено от велик майстор.

Съвсем накратко можем да наречем “Записките” “една изстрадана книга за България”. А нейният автор, Захари Стоянов - самороден, своеобразен талант, който създава едно блестящо изображение със съвсем простоват език, без особена школовка – в най-пълния смисъл на думата “най-народния от всички големи български писатели”. Той не “твори” художественото произведение, а разказва – като пред близки хора, на които иска да изясни всичко – просто и сърдечно. Ако стилът, това е човекът – той е целият в своя: епична белетристика и лирични отклонения, безстрастност на летописец и публицистична страст. Един зрим разказ – виждаш автора, и онова, което ти разказва.

Композицията в “Записките” е като в роман. Фабула, която се чете с напрегнат интерес, като приключенска книга. Разказът следва линията на събитията, но вътрешната спойка иде от личността на автора, той забавя и раздвижва ритъма.

Въстанията в 1975, 1976 година са участ и съдба на народа, участ, съдба и за Захари Стоянов. И неговото развитие е така стремително, ярко – както на народа, който “порасте на няколко века”. Един тъмен, суеверен овчар, който няма никаква идея за миналото на своята страна и никакви надежди за себе си, за няколко години става революционер с ясно съзнание, организатор на съдбовно въстание, общественик и държавник, мислител с дълбок поглед върху националната и световната история. На 37 години завършва книгата – национална епопея, - влязла в класиката на българската литература.
Всичко това постига съвсем сам, с едното четене, и няма никакво съмнение, че основното, което го подтиква, е славата и честта на България. От срещата между неговата вътрешната подбуда от личното преживяване с една историческа повеля се ражда творба, която е нещо повече от художествено произведение – тя е истински исторически паметник, живот и съдба на народа.

Езикът на Захари Стоянов има уязвими места, но е жив, колоритен, образен - очарова ни със словното богатство, многозвучност, кипяща ритмична енергия, с първична свежест. Той говори просто като народа. Употребява направо или претворява пословици и поговорки. Понякога мисълта му е сгъстена като сентенция. Има остро ухо за народната реч и умее да създава сочен, индивидуализиращ диалог. Щедростта на ярки определения, сравнения и изрази придава образна сила на речта му, а хуморът му носи свежест, осъжда иронично страхливците, облекчава най-тежките моменти и идва от вътрешната потребност да се преодолеят трудностите на живота.

Макар и на много места да греши в своя разказ и да накъсва нишката на процесите, З.Стоянов внушава огромно доверие, защото в значимото той е прав. Нека само за миг си представим, че в “Записките” липсваше необузданата стихия на Бенковски и благородната душа на Волов, ако вместо суровата редица от образи – на Баба Тонка, Ворчо войвода, Колю Ганчев, Колю Честеменски, Г.Икономов, Ив. Арабаджията – Захари Стоянов беше наредил, както сам се изразява, “влюбени скелети”, глупави любовници и педанти, учени, които да охкат и ахкат и да цитират в разговорите си Гьоте и Хайне, какво щеше да излезе от неговата книга, дори и написана със същото майсторство?

С тази книга той не само се е освободил от “бремето” на спомените, но ни е оставил едно много точно свидетелство за историческо събитие от изключителна важност. Разказ за трагичната участ на загиналите и не по-малко трагичната съдба на останалите живи. Успява да издигне високо идеализма, себеотрицанието, светостта на революционерите, за да стресне съвременниците си, потънали в еснафство, търгашество и лицемерие. В своето време Захари Стоянов изпълнява мисията на Паисий – разпалва националното чувство на българина, като му разкрива в пълен блясък неговото минало.

Сам той не е определил нейния жанр, а под заглавието е сложил просто “Разкази на очевидец”. Бихме могли да я наречем дори поема, заради елегията, с която е пропита – понятната тъга по чистото минало. Героизмът на Рад Клисаря и Тодор Хайдутина, митическата саможертва на Кочо Честеменски, трагедията на Батак и още много страници звучат с баладична сила. А може би е най-сполучливо “Записките” да бъдат наречени драма - една истинска народна драма с пролог, връх и епилог. На сцената на Тракия, Средна гора и Балканът ни завладява бавния ритъм – животът на котленските овчари; раздвижен, но все още затаен – подготовката на Априлското въстание;пълнозвучен, екзалтиран – победите на въстанието; трагично тих, с последни отчаяни тътени – разгромът, пожарищата, кланетата...Една невероятно богата и пъстра галерия от живи образи – скулптирани или нахвърляни с няколко щрихи. Виждаме живота , обичаите, мисленето, характера на българина от онова време, а също и на турците – аги, башибозуци, простия народ.

Старозагорското въстание в седемдесет и пета година е само една прелюдия към Априлското, която не впечатлява нито с размерите, нито с ефекта си. Но З.Стоянов успява да разкрие неговата вътрешна стойност : човешките преживявания на въстаниците.

Безсмъртният Април 1876 се разкрива в “Записките” монументално, всеобхватно, в едри линии и внезапни, значителни детайли, в събития, хора, атмосфера, проблеми. И най-вече – в подготовката. Така че дори поколенията след него, да могат да почувстват атмосферата в навечерието на въстанието, настроенията на хората, аромата на времето. Захари Стоянов разгръща пълно силите си на художник, за да ни остави недостигнати в нашата литература платна – пластични и раздвижени, многообхватни и с най-тънки нюанси. Незабравими са много от картините, но и всяка от тях е достатъчна, за да покаже величието и трагедията на народа. Както и неговата наивност, присъща на всички революции, когато наред с храбростта на мъжете и мъдростта на старците, е и искреността на децата. Вместо да разширяват революцията из селата, въстаниците бият хоро на Еледжика, досущ както ония, които разрушиха Бастилията, танцуваха върху нейните развалини.

Събитие след събитие, едно от друго по-силни.

Отчаяният подвиг на панагюрските защитници и трагичното им изтегляне в Средна гора – с жените и децата.

Измамената Перущица, която и в безнадеждността се съвзема, за да даде един немислим отпор, да се издигне до неправдоподобната човешка сила на Кочо.

Брацигово, което организира най-силната защита на въстанието, за да стигне до върха на своята слава чрез кладата на Васил Петлешков.

Батак, чието име събужда във всяко българско съзнание картините на най-великата драма на 1876 година.

Необхватна е трагедията, разгромът и ужасът, но над всичко това стои героизмът на народа – едно дълго и продължително мъжество. Големият герой на тази книга е народът. Всички събития се творят от народа, всички платна се изпълват от него. Това са неизвестните хора, чиито имена никога няма да узнаем, но чиито дела ни изпълват с удивление и благодарност. Това са именитите, влезли в тази книга и в безсмъртието. Селяни, намерили сили да оставят дом, добитък и земя, за да поемат пътя на бунтовници. Занаятчии, с уседнал живот, които правят от дюкяна си интендантство на въстанието, а после сами го запалват. Народна интелигенция – умът и вдъхновението на революционните комитети, - учители и селски попове, които издигат в десница не кръста, а народните страдания. Всички те носят революционните идеи на Април 1876. За да се вдигнеш срещу огромната империя с въоръжение от черешови топчета, се иска кураж, наивност, вяра, но и твърда решителност.
Въстание се прави с вяра. Защото ония, които искат всичко докрай да пресметнат и осигурят, не правят революции. В това, макар и романтично, въстание, българският народ изправи ръст и дори само за няколко дни изпита вкуса и силата на свободата. Величав в подвига, във вярата, в скромността си е българинът в тази епопея.

“Без участието на населението апостолите не чинеха нищо” – формулира простичко Захари Стоянов една историчекса истина, която има и обратна страна: апостолите и въстаниците даваха облика на народа.

“Записките” са техен многосводест, нерушим пантеон.

Най-големият сред тях е Бенковски. Един рядък образ в нашата литература – не само в мемоарната, - изваян с поразителни детайли, жив, като че преди малко сме се разделили с него. З.Стоянов подсилва еднакво и полетите му(до висотите на човешкото могъщество) и неговото отчаяние, което е точно толкова човешко. Обаятелен, неотразим, динамичен човек, който ти става симпатичен дори със властническия си характер, защото от него извира сила и дух, които заразяват...

Ангел Кънчев, който загива за отечеството, е съживен в описанията на З.Стоянов - с големите си огнени очи, пълни със сълзи, той извиква с треперещ глас: “Да живей България!”...



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Записки по българските въстания 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.