Западно европейска литература


Категория на документа: Литература


СПЕЦИАЛИЗИРАНО ВИСШЕ УЧИЛИЩЕ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ

ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА

КУРСОВА РАБОТА

ЗА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА, ФРЕНСКАТА ЛИТЕРАТУРА И ФИЛОСОФИЯТА НА ЖАН-ПОЛ САРТР

Ако даден човек иска да предприеме структурния анализ на едно литературно произведение. И този човек бъде достатъчно информиран, за да не се учудва на разногласията в подхода, които някои неоправдано обединяват под името структурализъм, че е достатъчно разумен, за да знае, че в структурния анализ не съществува каноничен метод, който да се сравни с методите на социологията или философията и който, приложен автоматично към един текст да извади наяве структурата му. Ако човекът е достатъчно смел, да предвиди и понесе грешките, несполуките, разочарованието и обезсърчението, които аналитичното пътешествие неминуемо ще предизвика. Нека е достатъчно свободен, за да се осмели да използва структурната чувствителност и интуицията на многозначността, които евентуално притежава. И накрая, че е достатъчно добър диалектик, за се убеди наистина, че става дума за достигане до обяснение на текста, чрез работата си да осъществи целта на текста. Въпреки всичко човекът ще се сблъска с едно на пръв поглед просто, но никак не маловажно затруднение, което съпътства всяко начало – откъде да започне?
За речта може да се каже, че е вид власт, чрез която една голяма група хора се определя твърде точно по това, че владее в различни степени, езика на нацията.
В течение на много дълъг период от време, може би през цялата епоха на класицизма от ХVІ до XVІІ век, безспорните собственици на езика във Франция са само и единствено писателите, като се изключат проповедниците и юристите, които при това са затворени в чисто функционални езици, никой друг не е говорил. Този вид монопол на езика, колкото и да е странно създава една строго установена организация, по-скоро на продукцията, отколкото на производителите. Структурира се не литературната професия, която еволюира много в течение на три века, от домашния поет до писателя – делови човек, а материята на литературния дискурс, подчинен на строги правила на употреба, жанр и композиция, останал почти непроменен от Маро до Верлен, от Монтен до Жид.
Като противовес на така наречените първобитни общества, в които магията съществува само посредством магьосника, литературната институция (и в рамките на тази институция – основният й материал, речта) е трансцедент на литературните функции.
На институционно ниво литературата на Франция е нейният език – полулингвистична – полуестетическа система, притежаваща и едно митично измерение, прословутата й яснота. Във Франция отдавна не говори само писателят. От революцията насам се появяват хора, които си присвояват езика на писателите за политически цели. Институцията остава на мястото си, лексиката и евфонията на блестящия френски език са били запазени благоговейно и през най-голямото сътресение в историята на Франция. Но функциите се променят, съставът на тези, които пишат непрекъснато се увеличава в продължение на почти един век. Самите писатели от Шотобриан и Метр до Юго и Зола, допринасят за разширяването на литературната функция, за използването на тази институционализирана реч – на която те все още са признатите собственици – като инструмент на една нова дейност. Наред със същинските писатели се образува и развива нова група притежатели на обществения език.
Писателят изпълнява една функция, пишещият извършва една дейност, както ни учи още граматиката, която правилно противопоставя съществителното писател на глаголната форма пишещ. Днес ние се намираме в един момент от историята, когато тези две функции съществуват едновременно, защото използват един общ материал – речта. Това не значи, че писателят е само една същност: той действа, но дейността му е иманентна на обекта си, тя се упражнява, парадоксално, върху собствения си инструмент – езика. Писателят обработва речта си (дори в моменти на творческо вдъхновение) и се слива функционално с тази работа.
Дейността на писателя включва два типа норми: технически (норми на композиция, жанр, писмо) и занаятчийски (норми на труд, старание, поправки, усъвършенстване).
Истинско чудо е, ако може така да се каже, че в течение на многовековната литературна история тази дейност неизменно поражда един въпрос към света: затваряйки се в своя проблем как да пише, писателят стига до съвършения открит въпрос: защо съществува светът? Какъв е смисълът на нещата? Изобщо в момента, който работата на писателя стане самоцел, тя придобива отново опосредстващ характер: писателят схваща литературата като цел, светът му я възвръща като средство; и в това безкрайно разочарование писателят открива отново света – един странен свят, тъй като литературата го изобразява като въпрос и никога всъщност като отговор.
Речта не е нито инструмент, нито средство: тя е, както все повече се предполага, една структура, но само писателят по определение заличава собствената си структура и тази на света в структурата на речта. Но неговата реч е обработена материя, за нея действителността е само предлог и следователно тя никога не може да обясни света или най-малко, когато привидно го обяснява. В действителност само се разширява още повече двусмислието му, вложеното в една творба обяснение, става непосредствено двусмислен продукт на действителността, с която е свързано, макар и непряко. Изобщо литературата винаги е нереалистична и нейната нереалистичност й дава възможност да поставя същностни въпроси на света – но те неизбежно са непреки.
Изхождайки от едно теократично обяснение на света, Балзак всъщност не преви нищо друго, освен да пита света. Следователно писателят се отказва завинаги от два вида реч независимо от проникновението или искреността на творчеството си: първо от една доктрина, тъй като още с проекта си, той неволно превръща всяко обяснение в спектакъл. Писателят винаги е само проводник на двусмислие и второ от мисията да свидетелства – тъй като се е отдал на речта, съзнанието му никога не е спонтанно и наивно.
Литературата не е дар божи, тя е съвкупност от проектите и решенията, посредством които един човек се осъществява само и единствено в речта. Писател е онзи, който иска да бъде писател. Обществото, което консумира писателя, превръща проекта в призвание, работата върху езика в писателска дарба и техниката в изкуство. Така във Франция се ражда митът за умението да се „пише добре”. Писателят е платен свещеник, той е от една страна достоен, от друга страна жалък пазител на френската реч, нещо като национално богатство, свещена стока, произвеждана, преподавана, консумирана и изнасяна в рамките на една възвишена икономика на ценностите.
Пишещият човек е „преходен” човек, той си поставя определена цел (да свидетелства, да разяснява, да образова) и речта е само средство за постигането й. За него речта е основата на една дейност, а не самата дейност.
Тогава езикът се свежда до същността на инструмент за комуникация, на проводник на мисълта.
Логиката ни учи за разграничаваме успешно езика-обект от метаезика. Езикът-обект е материята, която се подлага на логическо изследване. Метаезикът е неизбежно изкуствен, с който се провежда изследването. Следователно и тази е ролята на рефлексивната мисъл – можем да изразим с един символичен език (метаезик) отношенията, тоест структурата на действителния език (език-обект).
В течение на вековете френските писатели не са си и помисляли, че може да се схваща литературата като език, подлежащ като всеки език на логическо разграничение: литературата никога не е разсъждавала върху себе си (разсъждавала е понякога върху фигурите си, но никога върху същността си), тя никога не се е разделяла на едновременно гледащ и гледан обект. По-късно, навярно при първите сътресения в доброто старо буржоазно съзнание литературата започва да се чувства раздвоена: едновременно обект и поглед върху този обект, реч и реч за тази реч, литература - обект и металитература. Фазите на развитие на този процес в общи линии са следните: най-напред занаятчийското съзнание за литературната продукция, доведено до болезнена придирчивост, до мъчителния стремеж към невъзможното – Флобер, след това героичната воля да се слее в една и съща писмена субстанция литературата и мисълта за литературата – Маларме. След това надеждата на писателя да избегне литературната тафтология, отлагайки непрекъснато, така да се каже, литературата за по-късно, заявявайки дълго и упорито, че ще пише, превръщайки това заявление в литература – Пруст.
Следва разрушаването на литературната добросъвестност посредством съзнателното и системно умножаване до безкрай на смисъла на думата-обект, която никога не се спира на определено еднозначно означаемо – сюрреализма. И накрая, обратното-ограничаване на този смисъл до толкова, че възниква надеждата да се стигне до чистото битие в света на литературния език, до един вид белота на писмото.
А какво представлява литературата? Но този въпрос би трябвало да се задава чрез самата литература или по-точно от най-далечния й бряг, в онази асимптоматична област, където литературата привидно се разрушава като език-обект, без да се разруши като метаезик и търсенията на метаезика се обособяват в крайна сметка като нов език-обект. Френската литература прилича на героинята на Расин - Ерифила, която умира откривайки се, но живее търсейки се.
Тук може би е най-подходящото място на поредния въпрос свързан с живота и това е екзистенциализмът.
Екзистенциализмът - може да се определи в най-общ и популярен смисъл като Философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти те имат нещо общо - възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения.
Това е най-влиятелното философско течение през първата половина на ХХ век. Екзистенциалистката литература от този период е също силно застъпена и изразена.
Съществуват два типа екзистенциализъм: религиозен, чиито представители са Карл Ясперс, Николай Бердяев, Лев Шестов и др. и атеистичен с представители Мартин Хайдегер, Албер Камю, Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр.
Френският писател и философ Жан-Пол Сартр е роден на 21 юни 1905 г. в Париж и живее до 15 април 1980 г. Средно образование получава в лицея в град Ла Рошел, завършва философия в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Става преподавател по философия в Хавър. По-късно специализира философия в Берлин, изучавайки феноменологията на Хусерл и Хайдегер, чието учение по-късно оказва влияние върху неговите възгледи.

По времето на Втората световна война Сартр е пленен, а по-късно освободен и участва в съпротивителното движение. След войната се отдава на активна политическа дейност, като участва в акциите срещу войната във Виетнам и Алжир, в протестите на френските работници и студенти.
Носител е на нобелова награда за литература.
Литературното творчество на Жан-Пол Сартр отразява неговите философски разбирания за обществото. Сборникът "Стената" е съставен от пет новели. Във всяка от тях той поставя героите пред неизбежния абсурд на живота. Романът "Погнусата" съдържа основните му виждания за човека и обществото, схващанията му за художествените произведения. Разнообразието на художествени похвати – от сатира до гротеска, създава чувство за свят, който се руши. В трилогията "Пътищата на свободата" на фона на трагичните събития в навечерието на Втората световна война и нашествието на хитлеристите във Франция Сартр представя различни герои и съдби. Главният герой Матийо загива за родината си с чувство за изпълнен дълг. Произведението има автобиографичен характер.

В театъра Сартр вижда мощно средство за отстояване на своите идеи. Пиесата му "Мухите", поставена по време на хитлеристката окупация, е посрещната добре. През 60-те години противоречията в творчеството на Сартр се засилват. В марксизма той вижда социално-исторически ориентир за изучаване на развитието на човешкото общество, но отрича способността му за усъвършенстване на човешката личност.

Философското и литературно творчество на Сартр оказват силно влияние върху младата френска интелигенция. Основните философски концепции на екзистенциализма, като идеята за абсурдността на човешкото битие, релативизма на морала, игнорирането на обществения характер на индивидуалното съзнание, намират отражение и в следващите негови произведения, като "Дяволът и Господ", "Затворниците от Алтона", както и във философското съчинение "Екзестенциализмът е хуманизъм". Развива основните тези на екзистенциализма в книгата "Битие и нищо”. А за своето детство той разказва в "Думите".
Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско ревю „Модерните времена”, което самият той основава през 1945 г. За списанието допринасят също Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Раймон Арон. „Модерните времена” поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата.

Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм“ става без знанието на Сартр, който я определя като необходимо опростена, но трудно сравнима с труда, който тя включва.
Екзистенциализмът стига своя връх. Всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. „Сен-Жерман-де-Пре”, кварталът, в който живее Сартр, се превръща в център на екзистенциализма, както и място, привличащо множество културни дейности. Рядко явление за френската философия е да получи толкова силен отзвук в публичното пространство. Това явление може да се обясни с факта, че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до екзистенциализма, и както че той изисква пълната свобода и отговорност за действията на хората пред тях самите, както и пред другите. Тези идеи се вписват напълно в странния климат след войната, където се смесват радостта и спомена за жестокостите.
Сартр се вписва в контекста на екзистенциализма като един от главните представители и създатели на това философско течение. Приемайки феноменологическия метод на Хусерл, прави опит да създаде екзистенциална онтология, която да снеме много от класическите проблеми чрез преформулирането им въз основа на екзистенцията. Като под екзистенция се разбира постоянното безпокойство на човека, неговата екстатичност, проект за собственото му съществуване и поради това фундаментална свобода. Сартр свързва свободата като екзистенциална категория с отговорността и я разглежда не като противовес на природния детерминизъм, а като определеност на човека, като избиращ да бъде сам себе си и с това насърчител на другите да бъдат своята собствена автентичност.
Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в "Битие и нищо", и по специално в примера "Сервитьорът на кафе". Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва: "Адът, това са другите".
Парменид е подчертал: "Битието е, небитието не е" – т.е. битието може да се мисли само тавтологично. Сартр се опитва да избегне подобна редукция и стига до обозначаването на две противоположни сфери на действителността – човекът и предметният свят. Така се стига до разграничаването на човешко битие – битие-за-себе-си и битие на вещите – битие-в-себе-си или битие-само-по-себе-си. Битието-в-себе-си се описва със закона: "Битието е. Битието е в себе си. Битието е това, което е". Негови отличителни черти са: непроницаемост, плътност, пълнота, масивност, затвореност, пълна позитивност, съвпадение на себе си със себе си, еднозначност, определеност. То е безразлично към човека, инертно и безмълвно.
В-себе-си е самодостатъчно, завършено, то не се нуждае от мен, за да съществува. Затова връзката между двете сфери на битието се осъществява от човека, предметите са, за да служат покорни, манипулируеми. Битието-за-себе-си живее сред и чрез битието-себе-си. „Човек не е онова, което е и е онова, което не е”, т.е. той е едно непрекъснато ставане и изменение, нееднозначност и недетерминираност. Но човек може да се отнася към битието-в-себе-си, защото той не е това битие. Човекът е битие, което е своето собствено нищо. Човек не съвпада с битието си, тъй като е и нищо. Тоест в нечовешката реалност се промъква нищото чрез човека. Именно защото небитието е постоянно налично, всеки въпрос полага възможността за отрицателен отговор.
Декарт казва, че съзнанието постига собственото си съществуване. За Сартр това, станало парадигматично за новоевропейската епоха съждение, е изходен пункт. Той развива идеята за съзнанието, което е съзнание за съзнание. То е раздвоено на това, което бива съзнавано и това, което съзнава или съзнаващо, но несъзнаващо себе си, т.е. на съзнание и нерефлексивно съзнание, неполагащо себе си като такова. Сартр слага знак за равенство между така схванатото съзнание и субективността. Последната се ражда само на фона на битието-себе-си, като не е статична, спрямо него. Съзнанието е съзнание за нещо.
Моделът на човешкото битие, който Сартр предлага, се откроява от палитрата с разнолики философски възгледи за човека с непринудения си отглас на битието. Макар и вписани в дадена традиция, творчеството и философията на Жан-Пол Сартр – животът, на когото е живот на човек-екзинстенция – са уникални и неповторими. „Изхождайки от Сартр-човека-твореца – екзистенцията – моралния субект, който постоянно търси-намира-изгубва-търси себе си, с основание констатираме, че етико-антропо-онтологическата концепция от "Битие и нищо" не е окончателна, а еволюира динамично, тъй както човешкото битие е постоянно под напрежение”. Така и интерпретирането на Сартровото творчество, ако се стреми към истинно "реставриране" на неговите възгледи, не е статично, крайно, замряло, а търпи все нови и нови корекции.
„Нищо не се мени така често както миналото”
Литературата във всичките си разновидности, всъщност представлява един път осеян с думи. Тя се опитва да отговори на все повече въпроси, които възникват през този житейски път. И крачейки през времето, нейните думи стават по-ясни, защото си даваме сметка, че те са резултат от чутото, видяното и преживяното на някой като нас.
В търсене на философията за съществуване човешкото въображение попада в необятни светове. Чрез литературните творби се опознава и преоткрива света. Те са жизнено необходими за душата. Само духовната извисеност може да накара един човек да се чувства истински свободен.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Западно европейска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.