За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков


Категория на документа: Литература


Епическо е и времето на романа. То се разпростира в миналото, но същевременно е субективизирано но особен начин. Повествувайки за епохални събития, авторът неусетно свива фокуса, като показва, че следва отделна сюжетна линия. Така се получава интересен ритъм и особена кулминация - от плавното описание на живота на общността през романовото описание на Глаушеви до рязкото прекратяване на повествованието в даден кулминационен момент. Създава се ефект на нагъване на пластове от повествованието един върху друг. Времето на романа става метафора на битието: . физическото време - от 1833 г. до началото на 1865 г., т.е. от бягството па Стоян до сватбата на Лазар;
. историческото време - борба за независима църква и създаване на читалища и българско светско училище в условията на робството;
. индивидуално-субективното - тече много по-интензивно, често се пресича с обективно налагащите се процеси и обединява в едно семейно-бито-вата с обществената проблематика на романа.
Пространството на романа може да бъде поделено между личностното и общественото. Оказва се, че общият живот може да бъде мислен само чрез понятието за институция. Институциите в романа са основните пунктове на сюжета (като се говори за сюжетно пространство, става дума за тези точки, около които се "навързват" събитията; точки, между които се помещават герои, събития, време).
Домът е първата институция от българското обществено пространство, с която читателят се среща в началото на романа; това е продължението на рода, реализиране на наследените черти и стремежи на дедите; той е и се-беосъществяване, успешно достигане до желаното благополучие. Сходен е мотивът за дюкяна, свързан с образа на Стоян.
Църквата (вярата) е централен проблем за романа, около който гравитират някои от най-важните внушения на текста. Темата за градежа на новата църква обхваща значителна част от фабулата; благодарение на нея се разгръщат повечето герои, постига се динамиката на действието, размишлява се за същността на вярата и за начина, по който тя се преживява от преспанци; въвежда се фундаменталният проблем за българското минало - робството.
Училището (читалището) и по-общата категория на просветата следва проблема за собствена вяра и църква, макар че в първия роман от тетрало-гията този проблем е едва в своето зараждане. Съпротивата срещу гръцката църква закономерно поражда желание за автономна просвета; желание за по-добро, по-адекватно и дори с европейски измерения образование на български език и от български учители.
Градът и селото стоят в трайна опозиция, като градът е важният ро-манов фактор, фикционалното пространство на фабулата. Това е култу-рологично противопоставяне. Градът е символ на по-съвършена социална организация, на относително по-поносими икономически условия на живот, в него остротата на робското като че ли е притъпена. Той осигурява и по-висок цивилизационен модел, особено в рамките на Османската империя; означава прогрес на множество равнища и то прогрес, достижим от робите.
Пробуждането на народа е основен проблем за романа. Важността му се маркира и от заглавията на частите, които сами подкрепят този прочит чрез свързаността си, а наименованието на третата част експлицитно посочва проблема: "Народ се пробужда". Народът не е реалност, която се изгражда, това е назоваване на всичко общо, свързващо множеството - вяра, език, дом (територия), единство, свободна идентификация. ГЕРОИ
Образите изграждат мрежа от отношения и връзки, която покрива структура та на институциите. Така пластовото съдържание се усложнява, а героите извличат уплътняването си от институциите, с които се свързват. Особено ясно това се вижда при второстепенните герои, чиято поява и романово битие са напълно зависими от дадения проблем. В структурата на всеки образ о залегнал пространственият принцип. Множеството изпитания не променят героите, а ги изграждат, допълват характеристиките им или просто ги доказват; епическата насоченост не им позволява резки завои и отклонения.
СТОЯН ГЛЛУП1ЕВ е мъжът, който дава името на рода, стои в началото на романа и още с първите си действия задава идейното движение на текста. С бягството си в града гой разчупва обръча на родното в опозицията село-град; с убийството навлиза в ритуалната схема на инициацията. Така героят прекрачва от несъзнателния, робски живот в живота на постепенно осъзнаващия своята свобода дух. Поема пътя на изпитанията, път, който трябва да извърви и целокупния български народ - към осъзнаването и отстояването на собственото си достойнство. Просто душен и плашлив, до края на романа той запазва своята веселост, сантиментална умилителност и подчинение на жена си. СУЛТАНА навлиза в сюжета през погледа на Стоян. И двамата са белязани от знака на необикновеното - той със силата си, тя с необикновения си избор, разум и твърдост. Те поставят началото на необикновения род Глаушевци, който става представителен за българското общество. Бракът на Султана не е просто жест, който разтърсва консервативна Преспа; той е подвиг, обоснован разумно, в името на спасението на семейството и продължението на рода. Още в началото тя е описана като властна, упорита, със строг и пронизващ поглед, с безкомпромисен разум; нейните действия до края на живота й са в съгласие с този портрет. Тя е инициативна, способна да застане срещу целия град, когато е необходимо. Притежава умението да споява всички като един; никой по-добре от нея не познава скритите механизми, човешката злоба и завист, силата на консерватизма в спокойния живот на Преспа. Султана е надарена с тънък усет за характера на човека; предусеща бедите, постъпките, дори мислите, преди да са изказани. Тя не е само рушител ка на една остаряла норма, но сама става пречка, задръжка на новото, макар да се обявява против традициите на рода. Тях тя носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението; в образа й се откриват рушителни сили и инстинкти,-които водят началото си от патриархалния морален кодекс. Султана е изтъкана от суеверия и мрачни предписания на едно жестоко време, което бавно отминава. Наред с всичко това тя е нежна и любяща съпруга и майка, всеотдайна в грижите си към своите деца, грижовна и разумна стопанка. За победата на новото тя | рябва да отгледа, да изучи и да съхрани Лазар, а заради родовата чест на семейството Султана трябва да прати на смърт дъщеря си. Нейната душа е арената, където конфликтите си дават среща. Султана участва в няколко противопоставяния с останалите женски образи: с Катерина, с Ния, а те помежду си: Божана-Ния, Божана-Катерина. Сблъсъкът между Султана и Катериш и съответно с Ния се осъществява върху функционалното поле на патриархалния моралистичен образ на майката и затова всяко нейно действие е в споменатия модел.
КАТЕРИНА - първата й поява преминава "през очите" на рилския монах, който задава типологията на образа й. Тя отправя предизвикателство към цялостната представа за морално поведение на майката и общността; извършва грях в желанието си да принуди обществото да я венчае за любимия. Нейното поведение и съдбата й стават предсказуеми с посочените особености. Ния притежава буйна жизненост, неукротим смях, детска бъбривост, т.е. готовност да обича и да изразява шумно и открито тази обич. Нейната красота е грешна и е съотносима единствено с греха; въплъщава женската природа, духовно-емоционалното разкрепостяване, преодоляването на консервативните морални норми. Тя е трагично изкупление на свободния емоционален избор.
НИЯ - в нейния образ, колкото и парадоксално да звучи, намира своето продължение Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и бъл-гарщината. За разлика сч свекърва си Ния е белязана с рядка красота, с такт и чувство за собствено достойнство, с мекота и изящество, с благородство и разумност не за годините й. Нейната овладяност, обаяние и сила подчинява другите, без да ги наранява и да им причинява страдание и болка. Със силата на характера си, стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана на всевластен господар в къщата. Ния принадлежи към ония хармонични натури, които природата е създала за утешение и наслада на околните. Макар и не в такава степен разгърнат като този на Султана, нейният образ е една "от значителните сполуки на Талев".
На тъмната, плътна хубост на Ния, на прегрешилата сестра се противопоставя БОЖАНА. С нея Танев изгражда нова перспектива на възприятие на женския образ с безлика, скромна красота; дори името й отпраща към значения за чистота и упование в Божия промисъл.
ЛАЗАР е носител на прогресивното движение в творбата, на всичко, свързано с напредъка на личността и на общността; натоварен е с ролята на месия-проповедник. Изборът на името му не е случаен с библейско-християнската си символика. Лазар е широкообхватен образ, чието развитие съпътства общия сюжет на романа и най-сполучливо отразява проблема за пробуждането на народа. Негови предтечи са образите на Климент Бенков и рилския монах. Водаческата си роля Лазар разглежда като богатство и върховна реализация. Той е идеализиран, изграден само от добродетели; жив и по човешки интересен го прави любовта му към двете жени - Божана и Ния. СЕМЕЙСТВО ГЛАУШЕВИ е обединено не от любовта, а от чувството за дълг, разбирателство и безусловно подчинение на патриархалния морал; парадоксалното е. че активната сила не е мъжът, бащата Стоян, а Султана. Образи-функции в романа:
Образът на КЛИМЕНТ БЕНКОВ отваря тази поредица. Представен е в началото на втора част с изчерпателен, животообхващащ текст в духа на хрониката. С неговия образ в романа навлиза проблематиката на просвещението и автономната църква. Климент се превръща в антитеза на стария, белязан негативно ред - реда на подчинението, послушанието и отказа от народностно самоопределение; ограден от светлинна метафорика, той притежава възрожденски патос и силен гняв.
Продължение на образа на Климе е образът на РИЛСКИЯ МОНАХ. Той е безименен, но неговата анонимност се съчетава с безликата сила на българския народ и доразвива представата и значението на духовността чрез разказите за Рилския манастир. Присъствието му заема едва десетина страници и следователно значимостта на образа не е свързана с индивидуалното, личностното му оразличаване - той има значение доколкото проповядва общата истина, подходящия светоглед, който трябва да измести народоотстъпничеството и примирението с робството.
Появата на РАФАИЛ КЛИНЧЕ, майсторът, предшестван от славата си, също като Катерина нарушава канона на общуване. Той сам поставя образа си в контекста на грехопадението, на престъпване на заповед и норма, извън установения ред и хармония. Светлинната метафорика съпътства не неговата личност, а произведенията му; той е забележителен с майсторлъка си, с уменията на ръцете, не с висотата на духа. Открито заявеният му порок окончателно го отграничава от преспанци; така той става "чужд", несвой и следователно носител на злото. Рафаил не зачита патриархалните ценности, преобръща значенията на символите - вино, огън, смисъл на живота. Не одухотвореността, а слабостта, порокът и лудостта тласкат дарбата му; той въплъщава заплахата на губителната страст, която не съ-зижда, а унищожава. Фундаменталните противоречия, които го изграждат, не позволяват живот на образа му в епическия свят на хармонията от всеобщо споделените ценности; те не позволяват живот и на слабите, които го следват.

Елисавета багряна

В литературата от 20-те и 30-те години на XX век ярко изявени са тенденциите за естетическо противопоставяне на символизма и за налагане на т.нар. конкретно-предметен стил. Лириката на Елисавета Багряна, една от първите ярко утвърдили се жени поетеси в българската литература, се вписва в идейните и естетически търсения на този период. Стиховете й са отрицание на символизма като литературно направление и естетика. Подобно на другите творци на модерното изкуство тя изгражда наново света от съставните му елементи като израз на своето възприятие и отношението си към него. Освободена от всякакви условности и авторитети на културната традиция и цивилизацията, поетесата като езичниците усеща в себе си силата на земята, предците и космоса. Лирическото светоусещане на Багряна в контекста на българската литература през 20-те години съчетава в себе си традиции и модерност. В творбите още в първата й стихосбирка ..Вечната и святата" (1927) може да се открият мотиви от народните песни, но те утвърждават и нов тип образно мислене, представи и интонации. Това е поезия, която разчупва стереотипите и която и досега изглежда съвременна. Появата на стихосбирката се превръща в литературно събитие поради смелостта на идеите в стихотворенията, новаторските поетични средства и несъмнено яркия талант на поетесата. ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Процесът на завръщане към действителността, към човека с неговото сетивно възприемане на света, характерен за литературния живот след войните, намира в поезията на Багряна непосредствена проява. Стиховете на поетесата отразяват природата на жената, нейния естествен стремеж да намери своето достойно място в заобикалящия я живот. Водещо при подбора на темите е желанието да се охарактеризира жената, да се каже каква е тя, да се отстои правото й да бъде сама и чужденка, да бъде различна, но и да бъде себе си, да бъде едновременно вечната и святата, първата и потомката. Проблеми като пътуването, излизането от затворени пространства, стро-шаването на разни катинари и ключалки, преминаването на бариери са на преден план в поезията на Багряна.
Жената е видяна като пътничка, която поглъща света с всичките си отворени към него сетива. Пътят за нея е състояние, начин на живот, върховна ценност. "Кукувица", "Стихии", "Потомка", "Вечната" са стихотворения, в които е изразен бунтът срещу консервативните морални норми на обществото, които потискат поривите на жената, но тези творби пресъздават и вечното в образа на майката, любимата, "святата"... ГЕРОИ
Героинята на Багряна е жена, смело следваща своите импулси, обаятелна и волна, една истинска "амазонка". Амазонката е образ, който идва от гръцката митология, и е на жени воини, които отстояват себе си в един свят, ръководен от мъжете.Те трябва да се откажат от традиционните характеристики на своя пол - майчинство, грижа за дома и семейството, и непримиримо да отстояват правото си на личен избор, за да стигнат просторите, към които се стремят ("Кукувица"). Но тази героиня носи щедростта на жената и майката, тя жадува да раздаде богатствата, които носи в себе си. Мотивът за майчинството, който е един от основните в цикъла "Вечната и святата", внушава дълбоката и органична връзка между "вечното" и "святото" у жената ("Вечната"). Жената има душа на птица, тя се стреми към широкия свят; пространството, което мъжът й отрежда чрез писаните и неписани закони на миналото, е недостатъчно за "кипящата кръв" на скитницата. Жената се освобождава от покорството, защото е опознала себе си, своята вечна същина, непокорна, своенравна, горделива ("Стихии"). Жената търси своето пространство, тя е дъщеря на своята "кръвна" майка земя, дъщеря на своето "скитническо, непокорно племе". Тя носи и вечно устойчивото земно начало, и вечната земна променливост в сезоните, цветовете, формите. В това е нейното вечно и свято начало ("Потомка").

Йордан Йовков

Йордан Йовков като творец се свързва с културната програма от 30-,с години за връщане към родното, но като всички литературни таланти ,,е може да бъде затворен в естетическа програма или направление. Той е повлиян от проблемите на времето, но по-скоро се води от своя естетика поетика и стилистика. Неговото творчество се свързва най-вече с третия етап от развитието на българския разказ. Новаторството му в тази област е безспорно. От особена важност е тенденцията към събиране на разказите в цикли, която ще проправи пътя към по-големи повествователни единици - повест, роман.
Тенденция на Йовковото развитие като разказвач е постепенното освобождаване на разказите му от "свидетелството" на Аз-а, от авторовото присъствие, развитието към все по-голямо "опредметяване", т.е. към достигане силата на лаконичното внушение чрез предметното. Йовковият разказ има сложна композиция. В повечето случаи творбата нараства бавно и дава възможност за проникване в душевния мир на героите, в тяхната промяна. В сравнение с разказите на Ив. Вазов и Ел. Пелин Йовков създава една по-модерна разказваческа система, в която особена роля заемат споменът, легендата и митът. Тя представлява своеобразен синтез на символично и реалистично, на традиционно и модернистично.
В изпитната програма влизат следните разкази: "Песента на колелетата", "Последна радост", "Шибил", "През чумавото", "Индже", "Албена", "Другоселец", "Серафим".
ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
В творчеството на Йовков те са любовта, добротата и красотата а ключови думи - мълчанието, гледането (проглеждането), белотата, усмивката, очите. В произведенията му се срещат знаковите образи ши Хана и Чифлика, Кръстопътя и Пътя, Равнината и Планината. Основен мотив на повечето негови творби е надеждата, че красотата ще спаси света.
ГЕРОИ
Йовковите образи са дадени не в момента на "ставането" им, а след промяната, когато движението вече е отминало ("Индже", "Шибил", "Божура", "Посюлови воденици"). Често пъти описанието на хора и животни се давачрез и през погледа на други герои от творбата ("По жицата", "Серафим" "Индже", "Шибил").
Йовковият човек е "гледащ" и "проглеждащ" човек. Той открива с очите си не само видимото, но и онова, което се вижда само с душата, т.е. същностното. Вглеждайки се, Йовковият герой става по-разбиращ, по-милостив, по-добър, познава любовта и прошката. Той гледа света не само с очите на художник, но и с очите на мъдрец, защото умее да разчете знаците на битието, на Божия промисъл.
"Песента на колелетата" е един от шедьоврите на писателя, чрез който се навлиза в размисъл за живота и смъртта, за любовта между хората, за красотата и доброто. Главният герой - Сали Яшар, се очертава в няколко плана: той е странен човек, вдълбочен в себе си, мълчалив, замислен; тази съсредоточеност към вътрешния живот е подчертана с характерни детайли в началото на текста. Сали обича да наблюдава света, не се уморява да му се радва. Замислен е и заради своята вътрешна болка ("как един човек може да бъде много богат, но и много нещастен"). Той е човек с божа дарба, с вдъхновение да работи, с увлечение и със страст, с вдъхновение да създава съвършенство с ръцете си - каруците. Характеризирал така героя си, писателят достига до своеобразната завръзка - голямата Йовкова тема за доброто към хората. ("Аз съм бил сляп Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци".) В това "безкористно благодеяние" е Божият глас. Обобщаващите мисли на Сали Яшар за живота и човека се отнасят до това, което е смисълът на живота, това, което надмогва смъртта и страданието - любовта между хората. Това е песента на колелетата и всички герои на Йовков изминават този път на любовта - към жена, земя, хора, родина, човек, свят.
Разказът "Албена" композиционно е организиран около един събити-ен момент - след убийството на Куцар, и около един духовно възвисяващ момент - докосването до любовта и красотата. Че доброто е винаги красиво, е безспорно. Винаги ли е добро обаче красивото?
Албена е грешна не защото е хубава. Тя просто е хубава, въпреки че е грешна. Публичният съд над нея произнася една след друга две присъди и това дели разказа на две половини. Първия път тя е оправдана чрез хубостта си, въпреки смъртта на Куцар (красивото е по-силно от злото), втория път е осъдена само заради любовта си към Нягул (моралният закон е над красотата).
Художествената ситуация е майсторски организирана така, че за героинята е оставен един-единствен изход - грехът. Нейната хубост я изчерпва като героиня, създавайки около образа типичната Йовкова легендарност. При Албена хубостта е същност, тя е самата Хубост. Затова при описанието на нейния образ липсват подробности - тя просто е митично красива.
След извършеното престъпление Албена всъщност се е запътила към свободата, към това непознато, красиво усещане, чието съществуване само подозира. Йовков не я изправя пред въпроса за цената на тази свобода - голямото й постижение е разбирането, че е съгрешила, така тя се е върнала в живота. Пътят на Албена към свободата е всъщност завръщането й към морала.

Никола Вапцаров

Изключително копфликтният живот в България между двете световни войни е причина някои творци изцяло социално да ангажират своето творчество и чрез него да събудят човешкия стремеж към един справехте свят. в който съществува равенство между хората. Между тях е и Никола Вап-царов. Неговата единствена излязла приживе стихосбирка ..Моторни песни** дава въздействащ образ на света, разделен на бедни и богати, но и го представя като свят пред прага на нова епоха. Основна част от мотивите, образите и художествените похвати в творчеството на Хр. Смирненски. Гео Милев и Септемврийските поети могат да бъдат открити в творбите на Н. II. Вапцаров. Поетът смело може да бъде определен и като новатор. В неговото творчество се осъществява синтезът между хуманистично-де-мокра-пгчните и сопиално-революшюнните тенденции, между изконно-народностното като психология и модерното търсене на екзистенциални ситуации. Поезията му е наситена и с публицистична ди&тогичност, и с реалистична точност, и с психологично проникновение, и с романтична извисеност. Това довежда до редица нови черта в образа на героя - поета работник, до обогатяване на поетичния език. до приземяването му. Въвеждането на разговорната реч, спора, диалога става основа за ново поетично мислене. Макар че Вапцаровото творчество е категорично насочено към утвърждаване на революционните промени в обществото, то носи типичния за епохата народностно-хуманистичен патос.
ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Цялата поезия на Вапцаров е нравствен и художествен документ на епохата; темите, които засяга - за живота, за човека, за Родината, за историята, за борбата на трудовите маси за по-щастливо бъдеще, - са актуалните за времето. Многопластов е образът на живота във Вапцаровата лирика, той е полюсно противоречиво понятие. Представен е в неговото "днес" и неговото "утре", в аспектите на социалното страдание, също и на труд, творческа енергия, прогрес. Сегашният свят е отречен като "стар свят", който трябва да си отиде, защото разрушава човешкото в човека и сам трябва да бъде разрушен. Алтернативата му е "новият свят". В него хората ще са щастливи и ще се намират в нови взаимоотношения, моторите и машините, които са средство за угнетяване в "стария" свят, ще са най-важният инструмент за достигане на идеално устроеното общество. (Утопичният образ на бъдещето за пръв път е.откроен от Никола Вапцаров като близка реалност.) Но за да се достигне до него, трябва да се премине през границата, която рязко отделя двата свята. Това е възможно само с помощта на революция, която разрушава стария свят, преодолява границата и открива пътя към нови ценности. Революционният акт свързва всички, които участват в него, прави ги едно сплотено ядро. Един от важните въпроси, които поетът поставя, е трябва ли в името на справедлива кауза да се стигне до отричане на отделната личност. Поезията на Вапцаров убедително внушава идеята, че промяната, която трябва да се извърши, е в ръцете на историческия месия, който може да бъде всеки един човек.
ГЕРОИ
Новият момент в творчеството на Вапцаров е индивидуализирането на човешката съдба, показване драмата на обикновения човек в обикновени житейски ситуации. Герой на Вапцаров става възроденият "малък човек", живеещ във времето на машините и моторите, смазван от поробващата им сила. Той е на социалното дъно, но колкото е по-голямо страданието му, толкова по-твърд излиза той от него, защото всяко страдание е опит, урок, познание, което отваря очите и пречиства душата. Затова той е показан в развитие, в процеса на историческо осъзнаване. Получил просветление, той сам ще стане негов рупор. Или, с други думи, героят на Вапцаров е човекът в постоянно развитие, в търсене, в противоречие със света и със себе си, променяйки се, той променя историята, той я твори. В отстоява нето на своите идеи в свят, който им е враждебен, героят се превръща във войник и се слива с всички подобни на него. В творчеството на Вапцаров героят е разширен, събирателен образ - той е човек класа, човек народ, човек човечество.
Най-смисленият човешки акт за героя е поривът към героично-жертве-ната смърт. Той е твърдо убеден в смисъла на саможертвата, но и не са му чужди съкровените преживявания, които са отречени от голямата борба. Много важна черта от образа на лирическия Аз е вярата, срещу която няма открити оръжия. Наруши ли се нейната цялост, тя престава да съществува, съхрани ли я, ще премине границата и в двубой с живота ще постигне своята цел - живот и след смъртта.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.