За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков


Категория на документа: Литература


ГЕРОИ
Яворовият лирически герой е белязан от трагичното усещане за света, в който пребивава. Драматичните преживявания на лирическия Аз показват духовните му стремежи, които често са белязани от знака на трагичното, мечтите се превръщат в блянове, които често пъти се оказват неосъществими за лирическия герой, който, осъзнавайки това, се подлага на самоунищо-жително безверие. Отличителни особености на Яворовия лирическия герой са: чувството за обреченост, за безнадеждност, за екзистенциалния възглед за драмата на човешката душа и участта на самия човек. Мечтите се превръщат в блянове, чието осъществяване е или невъзможно, или е обречено на самоунищожение. Лирическият Аз непрекъснато се самоанализира и са-монаблюдава, той е в един непрестанен конфликт със света или със самия себе си. Чрез своя лирически герой Яворов утвърждава индивидуалните човешки гьрсения и ценности, подчинени на "свръхземни въпроси, които никой век не разреши". Яворовият лирически герой сякаш не може да намери покой за изстрадалата си и изтерзана душа, той търси мястото на човека в света, във вселената. Но лирическият Аз е съмняващият се човек, който не може да намери покой, трагичното му светоусещане довежда до самота, до скепсиса, до драматичното говорене, че: "Аз не живея: аз горя. Непримирими / в гърдите ми се борят две души: / душата на ангел и демон". Ключови думи в Яворовата лирика, характеризиращи драматично раздвоения свят на Аза, са: нощта, сянката, кошмарът, видението, сънят, стената (ледената). Лирическият герой е самотна личност, която се чувства изолирана от тълпата (колектива), той е завладян от чувство за безсилие, неговата вътрешна хармония е разрушена.
Друг образ, който може да се открои в лириката на Яворов, е този па любимата, представена в два аспекта: на жената ангел и на жената демон. При анализирането па любовната лирика на Яворов изпъкват и биографичните образи на двете жени, които са белязали живота на поета - Мина и Лора, чиито образи често пъти са свързвани с това антитезисно представяне на образа на жената. Ангелският образ на любимата е дематериализиран, сякаш тя е някакво ефирно видение от друг свят ("Ще бъдеш в бяло", "Бла-говещение", "Блян", "Пръстен с опал", "Обичам те", "Вълшебница" и др.)-В други творби като "Две хубави очи", "Ела" любимата не се откроява с физическа конкретност, а само с някакъв детайл, акцентира се върху нейния духовен облик. Образът на жената е представен и в друг аспект - на жената демон ("Стон"), на невъзможното общуване, на непостижимата близост между мъжа и жената ("Сенки"), стремежът към другия е белязан от невъзможността това ла се СЛУЧИ.

Христо Смирненски

В литературата от 20-те години ярко изявена е тенденцията за естетическо противопоставяне на символизма, но новите поети минават през символистичните влияния като през своеобразна литературна школа. Хр. Смирненски е сред творците, които преосмислят традиционния културен модел и се дистанцират от него посредством дръзки експерименти. В неговите произведения може да се открие един интересен път на изживяване на символизма, съпроводено с неговото асимилиране. Поетът свързва в своето творчество символистични с реалистични елементи - израз на смело новаторство, тъй като съчетава две разнородни системи. Творецът заема множество образи от символистичната поезия, но ги уплътнява с ново съдържание, като по този начин дава израз на протеста на следвоенното поколение срещу несправедливата действителност и на копнежа по "загубената красота". Творчеството на Хр. Смирненски носи белезите на модернизма, отклонявайки се от символистичните изисквания, но може да бъде наречено и постмодернисттно, защото светът, който създава, е изграден от еле-менти, взети от различни творчески подходи и епохи. основни ТЕМИ и ПРОБЛЕМИ
За извънредно краткия си живот Смирненски е написал огромен брой стихотворения и прозаически творби, свързани със злободневното. Съществена част от изразните средства в тях идват от школата на символизма, която проповядва пълно откъсване от врявата на деня. Той използва голяма част от символистичните мотиви, устойчиви образи, символи, душевни състояния, но акцентира върху проблемите на обществото и посочва единствено възможния път за тяхното преодоляване. Присмехулното и игривото настроение от първите творби постепенно преминава в сънричастие, в разбиране на човешката драма, в негодувание и обвинение към истинските причинители на падението на Човешкия дух. Това определя и основните теми и проблеми в творчеството му. Стихотворенията, посветени на изображението на социалното страдание, разкриват социалната драма на личността като морална драма за обществото. "Поетът на града" внушава състрадание към жертвите на обществото, към онеправданите трудови хора. Въздействащото представяне на човешките неволи поражда обич, болка, но и копнеж за спасение и въздигане на ценностите, което ще се осъществи чрез революция. Смирненски пръв в българската литература създава художествен образ на революцията, която ще заличи всяка социална несправедливост. Бунтът, протестът, гневът на унизените и оскърбените и страданието, което ги поражда, са изобразени в космически мащаб. Прераждането на обществото ще стане чрез преобразуване на света, който ще преживее разрушението и който ще се възроди чрез съзидателната енергия на тълпите. В бунта трябва да се запази човешката чувствителност, а не да се достига до безпаметна жестокост. Подобно на древните певци, Христо Смирненски изразява колективната визия за очакваното ново начало на света - по-справедлив, по-красив. Ето защо толкова му подхожда да бъде наричан "бардът на революцията".ГЕРОИ
Острите социални конфликти са в основата на много значимите творби на поета. В тях се очертава обобщеният образ на човека жертва (самотен, с изчерпана жизненост, сломен, безропотно страдащ). Той е дете на Града, в който се чувства отхвърлен. Но Градът се превръща и в арена на класовата борба, обетована земя, на която всички унизени и оскърбени са представени като една общност - "разгневените тълпи".
До този момент понятието "тълпа" съществува като означаване на груба, примитивна общност. В текстовете на Смирненски това понятие обръща своето значение и се свързва с представата за възвишения устрем на угне-тените към свобода. Основен момент от тяхната "биография" е прозиране-то на истината. Етапите, през които минават, са свързани с тяхното осъзнаване и преминаване към действие. Пред тях пътя към новото общество сочи човекът преобразовател (онеправданият, който е прекрачил прага на обществените ограничения и се е превърнал във велик бунтар).

Атанас Далчев

20-те години на XX в. са най-търсещото време в историята на българката литература. Историческият момент насочва вниманието на читатели-.,..; и на част от интелигенцията към проблемите на реалността, на делника. на земното човешко съществуване. Тогава сред множество талантливи автори се откроява името на Атанас Далчев, а той става и една от ключовите фигури, която утвърждава специфичен поглед към света. Заедно със своите другари от кръга "Стрелец" - К. Гълъбов, Св. Минков, Ч. Мутафов и др.. Далчев е радетел за ново духовно и културно възраждане, за преосмисляне отношението между родно и чуждо. Възгледите на Далчев за изкуството се раждат като алтернатива на символистичното направление в литературата. Далчев е един от творците, което и теоретично, и чрез творбите си апелира за преосмисляне на диалога индивид-общество, творец-общество. Но връзката на поета със символизма не е само на основата на отрицанието, защото творецът се е формиран и като личност, и като творец до голяма степен чрез символистичната поезия и освен неин противник е и неин последовател - основните мотиви в поезията му се родеят с тези на символизма. В творчеството на Далчев се открива и влияние на диаболизма, който като модернистично направление акцентира върху интерпретации на ира-ционалното, фантастичното, призрачното и гротескното. Диаболизмът помага на Далчев да преодолее естетиката на символизма и с психологически средства да изтъкне проблемите на модерното съзнание.
ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Творчеството на Далчев надхвърля идеологията и естетиката на кръга "Стрелец" и е причислено към хуманистичното направление. Поезията му е наричана философска, защото поставя на първо място въпроса за човешката самота. Човекът е сам сред затворено пространство, сам с времето, което отброява часовете до смъртта. Животът не е представен като поредица от действия, а като отсъствие, като липса на взаимодействие с другите ("Повест"). Оттук и темата за отчуждението и самоотчуждението на човека в съвременното общество, за мъчителния копнеж по непосредствено общуване с хората. Но в тази поезия има и плаха надежда - освободен от фалшивите си цели, човекът ще открие простотата на живота, онези моменти от всекидневието, които ще му помогнат да забрави за приближаващата се смърт ("Книгите"). Размислите на поета, колкото и сложни и философски да са, са изразени чрез конкретни образи от сферата на предметно-осезателното - прозореца, вратата, часовника, книгите, огледалото, балкона, автомобилите и др. ГЕРОИ
Чрез взиране във вещите и във всички материшши знаци, бележещи човешкото присъствие в света, Далчев създава дълбоко философски план на представяне на личността в цялата й сложност и многоликост. Неговият герой е самотникът, който отсъства от света, той няма име, не знае какво желае, няма минато, настояще и бъдеще и затова един от трагичните въпроси, които си поставя, е "Кой съм аз?". Смъртта е естествен изход от неговото съществуване ("Болница"). Тя е неизбежна и обезсмисля всички усилия на човека да намери пътя към своето щастие, защото пътят всъщност води към небитието. След човека остават само вещи, които говорят за отминалия му живот, защото той е нямал близки, дом, любима ("Стаята")- Героят на Далчев е постигнал безгранична свобода, но той се е освободил и от желанието си за живот ("Дяволско"). Тези лирически произведения са в пълния смисъл на тази дума "интелектуална" поезия, защото материализират най-трудните за назоваване психични процеси или обществени явления.

Гео Милев

Експресионизмът е модернистично направление в литературата и изкуството след края на Първата световна война, което драматично и трагично отразява кризиса на ценностите и на съзнанието от този период. Бунтът във всичките му измерения е в основата на нравствените и естетическите търсения на експресионистите. В един жесток и неуютен свят човекът е загубил своята самоличност, идентифицирал се е с масата, забравил е да общува истински и непринудено - това виждане за света подтиква експресионистите да внушават нещата за света по максимално провокативен и ефектен начин. Ес-тетизирането на грозното и поетиката на шока са естествен резултат от стремежа към въздействие, към емоционален натиск върху читателя и зрителя. Най-силно от експресионизма у нас е повлияна "септемврийската" литература поради събитията, които отразява. Творчеството на Гео Милев и поемата "Септември" са най-високи образци на това литературно направление.
ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
"Септември" е лирическа поема в 12 песни, патетична творба за бунта на човека срещу варварството на модерните времена и обезчовечаването на света. Творбата е изградена изцяло на диалогичен принцип: диалог на различни възгледи за човека, народа, развитието, историята, религията, отечеството, властта, културата, морала; диалог на различни смислови и емоционални образи, противоречиво допълващи се; диалог на различни поетични стилове и ритми.
В поемата "Септември" се открива образна, идейно-емоционална и се-мантично-лексикална близост с други Гео-Милеви произведения: "Експресивно календарче за 1921 г.", "Грозни прози", "Ад", "Ден на гнева". В нея поетът преосмисля възрожденската "земя рай" и други патриотични идеологеми, дискредитира романтическия идеал. Цитирането от други литературни произведения има значение за съграждане на смисъла на творбата.
Поемата изразява трагизма на самопознанието на човек и народ, познали разкъсването на родовото пространство - онова сложно единство на минало, настояще и бъдеще, на традиция и бит, на наследени и проверени истини и отношения, на изстрадани в перипетиите на историческата съдба взаимоотношения. Авторът следва сложния път на пресъздаване събирателния образ на народа, описващ параболите на порива, вярата, излъганите надежди, покрусата и на изстраданата и изкупена истина.
ГЕРОИ
Ключовото понятие в поемата е бунтът, осъществен на различни равнища, превърнат в художествено-естетически принцип; бунтът като изява на гражданска позиция. Историческото е мистифицирано чрез бунта на
езика, който от своя страна изразява освобождаване на волята и осъществяване на вярата, т.е. протеста на човешкото съзнание. При изграждането на поемата е осъществен синтез на обективно-историческия пласт и фи-лософско-символния, битово-реалистичен и алегорично-метафоричен план (типично в експресионистичен дух - скокообразно, фрагментарно). Творбата е наситена с метафори: нощ, гняв, роб, бунт, слънце, слънчогледи, черни ръце, знамена, есен, бесилка, кръст, кръв.
Смислопораждащите опозиции мрак-светлина и нощ-утро/ден символизират движението по хоризонтала напред. Нощта е конкретна и символична: образите й са мъгла, тъмнина, смърт, хаос, застой, зло; внушават, че чрез деструкция ще се сътвори новият ден, обновлението.
Другата опозиционна двойка, човек-народ (вдигнал се на бунт), придава национална определеност и пространствена широта на творбата. При емо-ционално-психологическото характеризиране на народа образът му е съзнателно деформиран, огрубей, първичен. Гео Милев дегероизира масата и възпява романтичния устрем на нейния дух, който я превръща в народ. Така количествените характеристики водят до промяна в качествените, представени чрез оценъчна градация: "неудържими/ страхотни/ велики:/ народ!". Образът се разгръща, като се проблематизира чрез отделни фрагменти хуманният смисъл на бунта му: въплъщава свободата на човека от всякаква власт, мечтата за сбъдната реализация. Образът на тълпата е преосмислен в сравнение с поезията на символизма. Тя (тълпата) не се състои от безлични единици, а е общност от конкретни в социален план личности; общност на целите, съзнание за историческа мисия. Песента е апотеоз на разгневения човек, тъй като протестът му е свещен (библейско-митологичните символи: Бог, Ханаан).
Опозициата бог-човек представя движение вече и по вертикала. Образът е символ на светкавицата; прави се алюзия за световното дърво; използват се фолклорно-митологични образи с внушение за хаос, робство, мрак. Бунтът е видян в националните му измерения - обречен, защото е резултат на разбудените тъмни сили на злото. Словесният хаос е внушение за битий-ния хаос, за смута на човешката душа, изгубила опорите си, разкъсвана от неразрешими въпроси.
Задава се въпросът: "Що е отечество?". Това е знак за духовната деградация на нацията; полемизира се с традиционните представи; отечеството се разделя от родината, властта/държавата - от народа.
Опозиционната двойка вяра-неверие внушава, че вярата се обезсмисля; човекът е сам пред нищото; пита се дали си е заслужавало всичко това. Неверието е болезнено изстрадано съмнение в старите истини и богове. Отношението бог-човек може да бъде проверено само от всеки поотделно - като в случая с поп Андрей. Епизодът с поп Андрей - единственият исторически достоверен епизод в поемата - максимално автентично, натуралиетично и психологически правдоподобно представя смъртта. Картината се характеризира със ста-тичност, която е в контраст на бясното хаотично движение-изтребление. Образът на поп Андрей е монументален, величествен, извисен и самотен (екзистенциална самота); той е посредник между човека и Бога - знак за преосмисляне с елементи на самоотричане; бунт срещу самото създаване на догми и заблуди. Бунтовникът е ситуиран на фона на Балкана (алюзия за ботевското начало); превръща се в еманация на човека, в композиционна рамка на поемата. Поетът поставя акценти върху есента. Метафората "кървава пот изби..." представлява аналогия с Христовия кръст. Динамиката на рушенето се използва, за да се внуши представата за изграждане на нов свят, в който бог е самият Човек и вярата е вяра в Човека.
Последната, дванадесета глава на поемата дава отговор на кардиналните въпроси за човека, човешката воля и човешката вяра; човешката история и човешкия напредък. Стига се до тотално отхвърляне на небето и на Бога -човекът става коректив на бога. Чрез противопоставянето на нощ-гняв-роб (символи на ада) с техния коректив -раят-мечта, се затваря композиционната рамка на творбата. Конкретно-историческото събитие - Септемврийското въстание - израства до философски модел на човешката история.

Димитър Димов

Димитър Димов е един от творците, които са част от романовата вълна на 50-те и 60-те години на XX в. В най-значимата творба на белетриста романа "Тютюн", присъстват характерните черти на епическия роман от 50-те години: на преден план е историческата тематика; темата е разгърната и в личен, и в обществен план; стремежът е към обективно, реалистично отразяване па действителността. В произведението проличават и някои тенденции на романа на 60-те години към психологизация - засилен интерес към преживяванията, към "вътрешното" действие; героите най-често са трагично раздвоени, колебаещи се в своя избор и в правото си на избор. Като романист Д. Димов не налага своята позиция и не използва обстойни авторови коментари. Ако романът "Тютюн" се определя като върхово постижение на писателя, по пътя си до него той написва няколко значителни художествени произведения. През 1934 г. излиза първият роман наД. Димов, "Поручик Бенц ". Още в него писателят търси отговор на загадките на човешката душа, интересуват го силните характери и страсти. Действието се развива на фона на драматизма на Първата световна война. Още с това произведение разкрива своята глобална идея за човека: "Животът и хората са безкрайно сложни". Вторият роман на Димов - ,, Осъдени души " (1945 г.), се докосва до историческия трагизъм на времето, разкривайки отново драмата на човека. Романът съчетава екзотика и универсалност, сложно преплита сюжетни линии, гради се върху внезапни обрати на действието. Целият роман е една голяма метафора на абсурда на човешкия живот.
Замисълът за романа " Тютюн " първоначално обхваща идеята да се пресъздаде животът на три поколения тютюнотърговци. Д. Димов е имал намерението да проследи историята на загиването на старите родове и нахлуването на нови, безскрупулни и енергични търговци, които променят цялостния облик на обществените отношения. Впоследствие писателят съсредоточава действието върху последното поколение, показва финала на трагедията. Днес романът "Тютюн" се определя не само като "социална епопея", но и като "психологическа драма", като "романтичен роман". Критиците смятат, че в него се съчетават исторически, битово-психоло-гически, философски и нравствено-етичен план. Епическата творба е панорама на действителността у нас в началото на 30-те години до победата над хитлеристка Германия, но той е и историята на една любов. Майстор на социално-психологическия анализ, Димов изобразява дълбоките конфликти на тази епоха и как те влияят върху съдбите на хората. За период от 15 години е проследен двубоят между двата враждуващи лагера - отедна страна, светът на "Никотиана", а от друга - светът на тютюноработниците.
Образът на "Никотиана" стои в центъра на художествения свят и е символ на прокълнатите, "осъдени души". Множество са значенията на този образ. Той присъства символно като хищно чудовище, в името на което се случва всичко; като минимодел на социално-икономическото и политическото устройство на живота и на обществото. Този образ е ос на всички центробежни и центростремителни движения в романа. Той се превръща в метафора на злото в човешкия живот, злото, което човекът доброволно е приел, избрал, привлечен хипнотично, или злото, на което е бил жертва.
Светът на бедността и светът на богатството са двата контрастни образа в творбата. Те са антиподни в своята същност, имат свои персонажи, свои закони и своя логика, своя затворена система. И двата свята обаче са нее-динни, раздирани от своите противоречия и различния поглед към живота. Двата антиподни свята, живеещи по своите закони, странно се доближават и докосват чрез крайностите си. Това са крайности в общественото устройство ^ Те уязвяват целостта на човешкото общуване. През погледа на Д. Димов процесите на човешкото общуване в социален план са сложни, трудно познаваеми и предвидими. Ако се съди по края на романа, едва ли Д. Димов е смятал, че механичното преливане на "плюсовете" от единия свят в другия може да хармонизира общността и човешките съдби. Авторът се интересува от нравствено-психологическия аспект на човешките проявления, особено на трагическото, гибелното, на обречеността на надеждите и победите. Писателят разглежда човека и неговата съдба в преломно историческо време, за да постави въпроса има ли победители в историята и да внуши, че това зависи от избора на отделната личност. Героите на Д. Димов са силни, волеви хора, устремени към целите си, но и жертви на своите страсти. Душевните им противоречия са на преден план при изображението. Героите са строго индивидуализирани, всеки има свое неповторимо присъствие, но в същото време между тях има нещо общо. Главните женски образи са близки до представата за "фаталната жена" - интелигентна, властна, горда, но и чужда на майчинството. Любовта й е чувствена, силна, но не носи щастие. Тя може да се поддава на порока, но е смела, волева, силна духом.
Ирина е най-привлекателният женски образ в творчеството на Димитър Димов. Героинята притежава физически и душевен чар. Съдбата не й поднася това, което тя смята, че заслужава, и в опита си да постигне невъзможното лично щастие тя мъчително деградира.
Ако в женските образи на преден план е психологическата драма, то при мъжките персонажи Д. Димов се насочва към упадъчното, трагичното влияние на силната страст върху човешката личност. Видим е неговият стремеж да надникне в изтерзаната душа на интелектуалеца от едно време, в което човекът не може да не застане на кръстопътя на историята.
Борис Морев е самотник, човек на могъщите страсти и изпълнен с енергия до краен предел; негова максима е, че целта оправдава средствата. В края той загива от постигането на собствените си желания, от богатството и могъществото, които е постигнал. Както и Ирина, той е "осъдена душа", но защото изборът му го е насочил към злото.

Димитър Талев

Елин Пелин и Йордан Йовков подготвят почвата за първата голяма изява на българския роман (след "Под игото") от 50-те и 60-те години - тет-ралогията (четиритомният роман) "Железният светилник" ("Железният светилник", 1952 г.; "Преспанските камбани", 1954 г.; "Илинден", 1953 г.; "Гласовете ви чувам", 1966 г.). През първото от посочените десетилетия преобладава епическото романово изграждане, в което на преден план е историческата тематика. Темата е разгърната и в личен, и в обществен план. Стремежът е към обективно, реалистично отразяване на действителността. Героите в голямата си част са монолитни и не страдат от трагични раздвоения, оттук драматизмът е предизвикан преди всичко от сблъсъка на човек и общество, а не от разум и чувства или от различни чувства у самия човек. Представител на романовата вълна от 50-те години е и Д. Талев.
"Железният светилник" се появява в началото на 40-те години като разкази във в. "Зора". Това е роман, който притежава черти на: историческия, битовия, семейния, психологическия, епическия роман. Може да се определи като епичен социален роман, композиран върху тематиката на семейството; като сага за трагичното в българската съдба, за началото на народностното осъзнаване от една относително голяма общност. Всичко това прави "Железният светилник" роман-епопея - в основата му лежи епическо събитие, което е решаващо в историята на народа и осъществено с неоспоримата му воля; съществува епическа дистанция, която позволява на автора да види събитието в неговата завършеност, крайност и непроменимост; епическият герой е герой-идеал на времето. ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Родината и историята - това са двете основни категории в творчеството на Димитър Талев. Творбите му адекватно изследват проблемите за етническото и верското противопоставяне, за съжителството върху една земя, за човешки простите принципи на общото битие. Големият роман "Железният светилник" е роман за Българското възраждане.
Композицията на романа е изградена изцяло в духа и традициите на класическата повествователна школа: праволинейно и отмерено развитие ма действието; хронологически подредени събития, които се основават на бавното отричане на старото и налагане на новото в личния живот и в общия живот на рода (града).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.