За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков


Категория на документа: Литература


• Нравствената деградация в обществото - "Разни хора, разни идеали", "Страст" и др.
• Политиката на Фердинанд - "Миш-маш", "Херострат И", "Що значи: ..11ародът ликува" и др.
• Политическите машинации по време на изборите - "По изборите в Свищов", "Избирателен закон", "Угасете свещите" и др.
• Продажната същност на българската журналистика - "Сеятели на рабски чувства" и др.
• Демагогията на управляващите, на парламента - "Депутат с побъркани местоимения", "Херострат И", "Вий знаете ли що значи амнистия - провикна се умният Стоенчо Михайловски" и др.
• Социалният тип, рожба на времето на първоначално натрупване на ьлпитал - "Бай Ганьо".

ГЕРОИ
• Бай Ганьо и байганьовският тип поведение, което Алеко наблюдава в своето съвремие.
• Чиновници, министри, народни представители и др.
• Монархът и цялата му институция, приближените му.

Пенчо Славейков

В края на XIX и началото на XX в. в България протичат процеси на бурно политическо и икономическо развитие. Европейският културен модел поставя пред изпитания изкуството. Индивидуалистична философия и естетика на модернизма, преосмислянето на народната култура, търсенето на хармония и съвършенство създават предпоставки да се роди ново идейно течение в родната литература. Негов поддръжник е кръгът "Мисъл", чийто вдъхновител е Пенчо Славейков. Така се появява модерната фолклорна стилизация, преобръщането на естетическите принципи - от реалистичното изкуство и неговия обективизъм към субективизма на модерното светоусещане, към психологизирането на човека и неговите индивидуалистични стремежи. Новите търсения на авторите са насочени към идеалистичната философия на чистото изкуство, творческият акт се възприема като елитарна дейност, отдалечена от битовизма, посредствеността и дребнотемието. Фигурата на твореца е поставена на пиедестал, защото носи идеята за висша духовност, култура и духовна мисия. Въпреки споровете между млади (кръга "Мисъл") и стари (Ив. Вазов, Т. Влайков и др.), в началото на XX в. за новата линия на литературата и изкуството се налага субективно-лиричният подход в творбите на значителна част от авторите. За основоположник на индивидуализма е смятан Пенчо Славейков. С появата на кръга "Мисъл" и Пенчо Славейков се очертава първият етап от началото на българската модерна литература.

ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
1. Страданието е водеща тема, но то е с философски измерения. За поета то е изпитание, което прави личността силна, води го към тайните на човешкото познание и усъвършенстване, показва духовната мощ на личността. Страданието е трънливият път, който довежда до прозрение за истините в живота и е начин да спасиш духа си ("Ралица", "Cis moll и др.).
2. Темите за самотата и за свободата на личността, които са пряко свързани с друга тема - творецът да остане неразбран, самотен в ролята си на месия. Но темата за свободата има и друг аспект, който е продължение на Ботевата традиция, че тя е национална ценност, за която човек трябва да се жертва и в своя път на отстояване на това той може да бъде неразбран, самотен и страдащ, но осъществил себе си като личност, жертваща се за
{рутите, ще получи духовно безсмъртие.
3. За личността на твореца и творческия акт. Славейковото раз-биране е, че творецът е личност, която търси отговор на вечните въпроси на битието, на нравствените проблеми, далеч от битовизма на делничното и преходното като тематика. Според Славейков творецът е горда, самотна, силна и независима личност. Мисията му е не само да устои на житейските несгоди, но да е духовен месия.
4. През 90-те години се раждат и първите философски поеми: "Cis moll, "Микел Анжело". Дълбоко изповедни творби с философско звучене са стихотворенията "Псалом на поета", публикувано за първи път в сп. "Мисъл4' през 1904 г., както и "Баща ми в мен", публикувано в "На Острова на блажените", 1910 г.
5. П. Славейков създава творби, посветени на героизма на възрожденските личности: "Поет" -на Бачо Киро, с първа публикация в сп. "Мисъл" (1903 г.), "Сто двадесет души" - на Ботевите четници, и "Самоубиец", свързващо се със самоубийството на Ангел Кънчев, публикувани в "На Острова на блажените" (1910 г.).
6. Много интересна е стихосбирката "Сън за щастие" (1906 г.), включваща 93 миниатюри и утвърждаваща един непознат, оригинален за българската литература жанр - този на лирическата миниатюра.

ГЕРОИ
Страданието става основна тема за неговото творчество и във философските си поеми Славейков я разглежда при творци от световна величина като Микеланджело, Бетовен, Шели и др. Поетът смята, че личността, а в частност и творецът, търсят своята идентификация и именно по този начин се осъществява свободата. Но Пенчо Славейков е убеден, че народното творчество е съхранило нравствените ценности на българина, силата на неговия дух (такава героиня е Ралица от едноименната му поема). В образа на тази жена от народа е показана драмата не на патриархалните ценности, а разрушителните страсти на хората, които могат да унищожат това патриархално щастие отвън. Ралица е носител на традиционни за българката ценности, но тя притежава и качества, които я показват в една нова светлина, тя е "модерна" героиня. Модерността се дължи на това, че поетът изгражда образа психологически, разкрита е силата на човешкия дух и стоицизмът, с който той би посрещнал трудностите. В образа на този нов тип герои Славейков излага своята индивидуалистична философска концепция - страданието е път към самопознанието, но то и калява духа на човека и именно в това се проявяват универсалните послания на Славейко-вите герои. Той обаче е против грубото заимстване от фолклора, а застъпва идеята, че фолклорните мотиви трябва да се интерпретират по нов начин, отразявайки търсенията на модерната душа. Модерната душа е онази, която подлага на съмнение всичко, която търси отговори на вечните (екзистенциалните) въпроси. В цикъла "Сън за щастие" и философските поеми поетът утвърждава позицията, че човек в своята самота, страдание, но и свободен избор успява да търси отговори за своето битие, да се подготви за вечността, където човешкият дух ще се слее хармонично с Всемира, постигайки божествен покой и щастие. Този път обаче е белязан от изпитание на духовните опори, именно такива душевни битки водят Славейковите герои, доказвайки, че човек е способен да надделее над битовизма, но само ако душата му е устремена към знанието, към личностното усъвършенстване. В изкуството и чрез изкуството е възможно да се постигне това (Бетовен, Микеланджело, Шели и др.), творецът е сред онези избраници, които ще се противопоставят на тълпата и делничното, което е преходно. Това е новият тип герой-индивидуалист, който е скъсал с етноцентристкия модел на колективистичното съпреживяване, Славейковите герои са личности, търсещи себе си, макар и белязани от знака на трагичното. Друга отличителна характеристика на неговите герои е сливането на човека с природата, мотивът за съня, за бляна по щастие и покой, за споделените чувства на обич. Чувствата на лирическия Аз в цикъла "Сън за щастие" вече не са така драматични, сякаш лирическият герой е постигнал покой, стреми се към сливане с всемирната хармония.

Димчо Дебелянов

Творецът Димчо Дебелянов твърде много се различава от предходниците си - Ботев, Яворов, Вазов, П. П. Славейков, всеки от които създава поезия със съзнанието за своята месианска роля в литературния живот на България. Но без да бъде припознавай за духовен водач, Дебелянов трайно навлиза в живота на българските читатели, назовавай с обич Димчо. Като поет той се идентифицира с школата на българския символизъм, стремяща се да разкрие със специфичен набор от образи и символи търсенията на модерната душа, разпъвана между копнежите на духа и отредените й социални роли. Това е поезия, затворена в света на човешката интимност, претворяваща индивидуалното преживяване с универсални образи, с чиято помощ се стреми да изгради едно извънлогично, по-скоро музикално внушение за света и човека. Д. Дебелянов е завършен поет символист - в стиховете му ясно присъстват характерните за символизма теми и символи. В същото време това е поезия, зад чиято универсална символистична образност се открива топлото човешко преживяване, искрената скръб на страдащия човек. В последните му творби, които пише на фронта, се наблюдава откъсване от поетиката на символизма и приобщаване към предметно-психологическия поетически изказ. ОСНОВНИ ТЕМИ 11 ПРОБЛЕЛИ!
Повечето творби на Дебелянов могат да се определят като елегии, тъй като са изградени върху трагични преживявания, резултат от вътрешен конфликт. Страданието е между основните теми в творчеството му. Копнежът по вечна красота, по нирвана е неосъществим, лирическият герой сякаш е обречен да жали по отминалите дни, по чистата любов, която е загубена. Елегичнопю в поезията на Дебелянов идва и от чувството за вина в човека, която той трябва да изкупи, но и от невъзможността да се промени и да промени света около себе си. Тъй като стремежът към съвършенство се оказва непостижим, поезията на Дебелянов е подчертано елегична, минор-на. поезия на полутоновете и светлосенките.
Резкият прелом в живота на Д. Дебелянов с доброволното му заминаване на фронта през Първата световна война бележи нов етап в неговата поезия, разтваря към живота на общността досега херметизирания му поетичен свят, обогатявайки го с нови мисли, чувства и прозрения за съдбата на нацията и на отделната личност. Последните му шест стихотворения са пропити от дълбока човечност. В тях войната е представена без романтика, без патос, с разбиране и болка, а хората в нея са сурови воини, но и нечии бащи, синове и любими. Те ще победят, ако запазят своя идеал и прозрат единството на живота и смъртта. В стиховете на Дебелянов основният герой е обикновеният чувствителен човек, страдащ от своята усамотеност, разкъсван между копнежа по миналото и ужаса на усещането от пропиляната младост. Дебеляновият лирически герой понася болките на живота със стоицизъм и нито един жест на проклятие. Прави впечатление тихото, почти фаталистично, примирение с неизбежността на страданието, с безсмисленото и безплодно съществуване между стените на света-затвор и свързаното с него чувство на безсилие.
Героят е раздиран и от вътрешни противоречия. Той се лута между блян, спомен и реалност, изстрадва дълбоко трагичната невъзможност за хармония между вътрешния свят на човека и заобикалящата го действителност, обречеността на полета към мечтаното, но вечно недостижимото. В цикъла фронтови произведения лирическият Аз е намерил вече своето място на безименен сред безименното множество, което върви към смъртта, примирено със своята обреченост - дори я е приело като неизбежен път към победата. Лирическият герой се е извисил и психически се е подготвил за срещата със смъртта след един живот в неволя. В това се състои неговата, а и на мнозина други, "тиха победа", която се оказва всъщност победата на духа над смъртта. Натрупаното през краткия живот страдание, богатството от горести и несподелени радости вече е основание за героя най-после да намери смисъл в своя живот, превърнат в песен.

Елин Пелин

Водеща тема в прозата през 90-те години е съвременността с присъщите й проблеми и герои, но в нея писателите не могат да открият положителния герой на епохата. Голяма част от значимите майстори на перото изтъкват противопоставянето между народ и държава и разрушаването на националното единство. Критическият анализ на действителността присъства в повечето литературни творби. На преден план излиза селската тема, в българската литература се оформя и така нареченото народничество. В множество белетристични произведения в трагични краски се показва разрушеният патриархален свят. Тези процеси оказват силно влияние върху оформянето на младия Елин Пелин като писател, върху неговите повести и разкази. Но творчеството на майстора разказвач се явява свързващо звено между литературата в края на XIX и началото на XX в. То носи в себе си идеите на предходното столетие, без дребнотемието и мелодраматичността. Върху Елин Пелин оказва въздействие модернизмът и в разказите и повестите на писателя човекът с неговите екзистенциални проблеми е на преден план. Общочовешки теми, универсални идеи са в основата на неговите творби. ..Модерното'' в творчеството на писателя се открива и в един преход от епическа обстоятелственост към по-голяма стегнатост и изразна лаконичност, към една лирическа одухотвореност, неговите творби носят богат подтекст. Елин Пелин е един от майсторите на късия разказ в българската литература, който продължава много от достиженията на Иван Вазов и довежда до съвършенство този жанр. Творческата дейност на прозаика започва в края на XIX в. и продължава през първата половина на XX в.
ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Светът на Елин Пелин е светът на българското село и този свят е рязко разделен на бедни и богати, на грабители и ограбени. В творчеството на автора ясно се откроява и противопоставянето между града и селото. В Елин-Пелиновите произведения погледът е насочен "отвътре навън" - от измъчената душа на труженика към равнодушната природа и безразличното общество, от обикновения човек към собствената му мъчителна и безрадостна участ. Българската литературна критика определя белетриста като "художник на българското село", като народопсихолог. който, показвайки социалната участ на селянина, достига и до дълбоки констатации за трайното и непреходното в неговия психологически и духовен свят. ГЕРОИ
За разлика от писателите народници Елин Пелин е "реалист без химери". Българското село в творчеството му е лишено от каквато и да е идеализация. Художественият свят е свят на суровата и груба, но пределно правдива реалност. Това е светът на малкото селце, разградените дворове, калните улици, разградените гробища и старите църкви. Това е светът на бедността, на недо-имъка, защото такава е социалната орис на селянина. Героите на Елин Пелин са обикновените хора, в техния делничен ден, в ежедневните проблеми, които за тях придобиват изключително значение, защото героят трябва да направи своя избор. Това са селяните от края на XIX и началото на XX в. с тяхната национална характеристика. Светът, в който живеят, е сложен, съответно и героите са сложни личности, които сложно реагират на този сложен свят. Авторът не бърза да ги съди, за него е важно да покаже многото лица на живота. Но неговото съчувствие и разбиране имат само героите, които се трудят и страдат от несправедливото ограбване на плодовете на своя труд. Героите на Елин Пелин винаги са социално определени. Устойчива характеристика за Елин-Пелиновите герои е и отношението им към труда като към ценностен ориентиер, който завинаги се е утвърдил в българското съзнание. Трудът е показан като начин за оцеляване, като дълг, но и като естествена жизнена потребност; като извор на духовна радост. Този труд рядко носи удовлетворение за героите, защото въпреки трудолюбието си те са сиромаси. Светът, който обитават Етин-Пелиновите герои, е свят на остро социално разделение. То се проявява както в противопоставянето между селото и града, така и в конфликтите на самото село. Произволът, безнаказаното насилие, беззаконието и грабителството са представени като съставна част от ежедневието на българския труженик. Реакцията на героите, от мълчаливото примирение до стихийна, бликнала в момента съпротива, е реакция срещу социалния порядък. Много често тя е горчива равносметка от миналото: всяка една от тези реакции е израз на жизнеността на "малкия човек". Жилав, упорит, устойчив е Елин-Пелиновият селянин. Няма предел за несломимата му жизненост. Завладяваш е и непрекъснато проявяваният порив към радост и веселие, към пълноценно изживяване на щастливия миг. Песента и танцът, мечтата помагат на селянина да устои на несгодите, да нахмогне страданието, да разгърне волната си природа. Така героите са представени като жертви, страдалци, бунтари и мечтатели, опоетизирани са нравствените им добродетели: трудолюбие, любов към земята, непобедима жизненост, непомръкнало чувство за красота, жажда за любов, радост от живота, но и трезва реалистичност.

Пейо Яворов

Българската литература от началото иа XX в. е особено благодатна за развитието на лириката. Доминиращата тенденция за оттласкване от етно-цептричната литература към антроиоцентрична е знак, че родното изкуство е под влияние на европейския културен модел. През този период творят Пенчо Славейков, Кирил Христов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Димитър Бояджиев, Димчо Дебеляиов и др., в чиито произведения се открояват модернистичните им търсения.
В литературознанието се е наложила следната периодизация за трите етапа от развитието на модерната българска литература. Първият етап се свързва с появата на кръга "Мисъл" и индивидуалистична философия и естетика на модернизма, която те изповядват в своите произведения. Част от идейната платформа на творците в този кръг е и П. Яворов, редом с основоположника на индивидуализма в българската литература Пенчо Славейков, критика д-р Кр. Кръстев и П. Ю. Тодоров. Вторият етап е т. нар. "същински модернизъм", групиран около кръга "Звено". През този период се утвърждават блестящи образци с ясно изразена поетика, в която се открива идеологията на българския символизъм. И макар че литературните критици спорят чие произведение може да се приеме за основополагащо за символизма - дали "Песен иа песента ми" на Яворов, или "Нов ден" на Теодор Траянов, факт е, че тези творби отразяват субективно-лирически-ге търсения- на авторите, тяхното индивидуалистично съзнание. Третият етап е наричан авангардистки, защото е повлиян от западноевропейския експресионизъм, чийто най-ярък представител в българската литература е Гео Милев и издаваното от него сп. "Везни".
В този интензивен литературен живот намира своето място поетът и драматургът Пейо Яворов. Литературната критика дели творчеството на Яворов на два периода. През първия период поетът засяга социални и патриотични теми в своите художествени текстове, докато през втория неговите стихове изразяват субективизма на модерното светоусещане, екзистенциалните търсения на една драматична и раздвоена душа. Името на Яворов се свързва с кръга "Мисъл" (където той получава и литературния) си псевдоним от П. Славейков) и българския символизъм, а литературното му творчество от първото десетилетие на XX в. отразява драматичните лутания на един творец, белязан от знака на трагичното и от превратите и противоречията в човешкото битие.

ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Ранните стихове на поета (ранният Яворов) отразяват селския живот и социалната тема ("Градушка", "Май", "На нивата" и др.). Те са социално насочени, лирическият герой тук е в конфликт със света, но този сблъсък е породен от битов или социален фактор. Друга тема са национално-освободителните борби в Македония и Одринско ("Хайдушки песни", "Хайдушки копнения" и др.). Тук водещ е мотивът за отговорността пред родината. В произведения като "Заточеници" и "Арменци" се отразява на-ционално-патриотичната проблематика, страдание от раздялата с родината. В тези на пръв поглед различни като проблематика и мотиви произведения обаче диша Яворовата поетика и усещане, че човекът е белязан от знака на страданието. Лирическите му герои откриват проявленията на злото или в погубената родина, или в невъзможността да избегнеш природната стихия, или в изкуплението на прастари човешки грехове. Вторият период на поета {късният Яворов) се свързва с търсенията му, насочени към субективния свят на човека (стихосбирката "Безсъници"' 1907 г.; "Подир сенките на облаците", 1910 г.). Любовно-философската тематика е водеща за този период. Любовната проблематика в Яворовата лирика е белязана от знака на драматизма. Лутанията на лирическия герой са отражение на изтерзаната и раздвоена нагласа на лирика за света. В първоначните му творби като "Калиопа", "Луди-млади" и др. все още не се отразяват дълбочината на интимните преживявания, а произведенията са по-скоро лирическо представяне на темата за любовта. След 1903 г. (духовната криза на поета) страданието е една от постоянните теми в неговата поезия. Основен възглед на поета за света е този за дуализма, протоворечи-вото единство, в което съжителстват доброто и злото у човека, а и в света около него, липсата на духовни ориентири за лирическия Аз. И при темата за любовта се откроява драмата на лирическия Аз. Мотивът за одухотворената и спасителната любов е представен в творби като "Ще бъдеш в бяло", "Две хубави очи" и др., но редом с него се откроява и темата за пагубната страст, за демонското в любовното преживяване ("На Лора", "Сенки" и др.), чрез което могат да се разгадаят тайните на битието или да се премине в отвъдното. Вторият период на поета {късният Яворов) се свързва с търсенията му, насочени към субективния свят на човека (стихосбирката "Безсъници"' 1907 г.; "Подир сенките на облаците", 1910 г.). Любовно-философската тематика е водеща за този период. Любовната проблематика в Яворовата лирика е белязана от знака на драматизма. Лутанията на лирическия герой са отражение на изтерзаната и раздвоена нагласа на лирика за света. В първоначните му творби като "Калиопа", "Луди-млади" и др. все още не се отразяват дълбочината на интимните преживявания, а произведенията са по-скоро лирическо представяне на темата за любовта. След 1903 г. (духовната криза на поета) страданието е една от постоянните теми в неговата поезия. Основен възглед на поета за света е този за дуализма, протоворечи-вото единство, в което съжителстват доброто и злото у човека, а и в света около него, липсата на духовни ориентири за лирическия Аз. И при темата за любовта се откроява драмата на лирическия Аз. Мотивът за одухотворената и спасителната любов е представен в творби като "Ще бъдеш в бяло", "Две хубави очи" и др., но редом с него се откроява и темата за пагубната страст, за демонското в любовното преживяване ("На Лора", "Сенки" и др.), чрез което могат да се разгадаят тайните на битието или да се премине в отвъдното.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.