Влияние на западната култура през периода Мейджи


Категория на документа: Литература


Курсова работа

на тема:

Влияние на западната култура
през периода Мейджи

Подхода на реформистите

Влиянието на европейската и американската цивилизации върху Япония през 60-те и 70-те години на деветнайсети век е толкова травматично и разрушително, че едва ли може да се открие аналог в историята на междукултурните отношения. Страната е погълната, както от капиталистическата култура, която размахва гордо огромна индустриална и военна сила, така и от науката и технологията.

Тази ситуация няма нищо общо нито с привнасянето на Суйската и Танската цивилизации от Китай през Древността, нито с просмукването на Сунската и Юенската култура през Средновековието или пък с влиянието на иберо-католическата култура през късното Средновековие. Въпреки това Япония съумява сама да разформира феодалната си система и да поддържа своята независимост като единна държава, като междувременно се бори срещу натиска на Западните сили. Тя разбира, че основната грижа на управляващите е не толкова да запазят традиционната култура, колкото да усвоят бързо тайните на богатсвото и силата на своите западни врагове – или с други думи, да използват западната цивилизация за укрепване на страната.

Тази мисъл споделят почти всички, включително учени от късния Токугавски период като Сакума Шьодзан, Йокой Шьонан и Йошида Шьоин, както и тези, които държат властта в новото правителство през Мейджи, техните подчинени чиновници и хората с обществено съзнание в личния си живот. Всяка идея за запазване на традиционната култура се осмива като несъдържателно отвичане на вниманието от критичната необходимост да се отговори на настоящата ситуация, пред която е изправена страната. Това, което трябва да се направи, е да се проникне във вражеския лагер, да се грабнат цивилизационните му оръжия, за да бъдат използвани срещу него и чак тогава да се употребят за националния интерес. Тези хора са водени от дълбоко, силно чувство за националната криза и независимост, което ги кара да не изпадат в сляпо боготворене на Запада. Въпреки това, те се разделят относно най-основните въпроси: Какъв вид култура трябва да има Япония? Как да я изградят, какво да бъде в центъра й и с каква цел?

Като доминиращи в тези вътрешни спорове започват да се очертават “реформистите” или “просветените бюрократи” – фракция, оглавявана от хора като Окубо Тошимичи, Кидо Такайоши и Ито Хиробуми. Те са тези, които дърпат юздите на управлението по време на императорската система. В поредица от граждански войни те първо побеждават и елиминират фракцията за инвазия в Корея, водена от Сайго Такамори и Ето Шимпей, след което се насочват към разгромяването на общонародното опозиционно движение, познато като “Движение за човешките права”, което отнема повече от десет години. Техните методи за отстраняване на противниците са изключително недемократични, но за период от две десетилетия непрестанните дебати се средоточават върху представата как трябва да изглежда модернизирана Япония. През лятото на 1881 година правителството е толкова силно притиснато, че почти е доведено до крах. Но отново излиза от затрудненото положение, като извежда императора на политическата сцена и го използва, за да унищожи и дискредитира опозицията.

Това, което имаме нужда да разберем, е какъв вид схващане за западната заплаха се формира в съзнанието на “ключовите фигури”, които държат лостовете на властта в японската история; как те възнамеряват да се противопоставят на тази заплаха и как ще се изправят пред грандиозния план за страната – проекта им за модернизацията – за да влязат в новата епоха. Нека да разгледаме случая на Кидо Такайоши, държавен съветник и най-властна личност от Чьошю в новото правителство, като пример за “ключова фигура” и да изследваме дневника му и други документи от периода 1871-1873.

Кидо посещава Америка и Европа за пръв път в мисията, която се простира от есента на 1871 до лятото на 1873. През ноември 1871 година, малко след знаменитата реформа, премахваща княжествата и установяваща префектурите, правителството изпраща огромна делегация от четирийсет и шест души до Америка и Европа заедно с Ивакура Томоми, министър на външните работи, като посланик и с Кидо Такайоши (държавен съветник), Окубо Тошимичи (минисър на финансите), Ито Хиробуми (заместник-министър на индустрията и комуникациите) и Ямагучи Наойоши (заместник-министър на външните работи) като заместник-посланици.

Едната цел на мисията е да води предварителни преговори за преразглеждане на договорите, а другата е да разработи изгледа за бъдещето на Япония чрез непосредствено наблюдение на напредналите западни цивилизации. Почти всичките участници в делегацията са хора, които по-късно играят водещи роли в своите сфери: Сасаки Такаюки, Хигашикусе Мичитоми, Ямада Акийоши, Танака Мицуаки, Танака Фуджимаро, Танабе Таичи, Ватанабе Коки, Фукучи Геничиро, Номура Ясуши, Ясуба Ясукадзу и Куме Кунитаке. Можем да кажем, че мисията включва почти половината от лидерите в правителството Мейджи и да си представим колко силно са очаквали пътуванията си. Тъй като Кидо, с Окубо, е втори по власт след Ивакура, неговите дневник и писма заедно с официалния отчет на мисията от Куме, “Tokumei zanken taishi Bei-Ō kairan jikki”, дават най-добрата информация относно обстоятелствата, заобикалящи това знаменито пътуване.

На 24-ти януари 1872 година (японски: 12/15/1871) Кидо посещава три начални училища в Сан Франциско и пише следния увод в своя дневник:

“Посетихме три начални училища. Най-голямото имаше 1300-1400 деца. Добре е да се обърне внимание на правилата. Някои училища са ограничени до един пол, други имат момчета и момичета. Явно трябва да имаме училища, за да насърчим развитието на страната ни като цивилизована такава, да подобрим знанията на обикновените хора, да установим държавната власт и да поддържаме нашите независимост и суверенитет. Не е достатъчно да имаме малко способни хора, които да вършат работа; нищо не е по-важно от училищата.”

По това време общонационалното образование е вече установено в Съединените Щати. Кидо пише, че през 1872 година има цели 141 700 училища, 221 400 учители и 7 210 000 ученици. Лесно можем да си представим изненадата му при положение, че в Япония имало само няколко феодално-княжески (ханко) и селски училища (теракоя). Цивилизацията се нуждае от хора с умения преди всичко и управникът осъзнава това, че единственият начин да ги създаде, е посредством субсидирано от държавата национално образование. Два дни по-късно, на 26-ти януари, пише до Сугияма Такатоши, че градовете, които е посетил, не се различават толкова от очакваното, но:

“що се отнася до неща като училища и фабрики, невъзможно е всичко да се изкаже, защото не може да се опише. Отсега нататък, ако не отделяме огромно внимание на децата, опазването на реда в нашата страна за в бъдеще ще е невъзможно... Поддържането на стабилна държава ще бъде трудно, ако не вземем предвид социалните условия и не обръщаме внимание на социалните злини. Нищо не е по-важно от училищата за подобряването на социалните условия и изкореняването на социалните злини. Цивилизацията, която имаме в страната ни днес, не е истинска цивилизация и просвещението ни (kaika) не е истинско просвещение. За да предотвратим беди за десет години напред, само едно нещо можем да направим и това е да създадем училища, заслужаващи името си. Отговорна за бъдещето програма за стабилността на страната ни няма да може да бъде осъществена, ако имаме само малък брой способни хора; трябва да развием общо придържане към моралните ценности на лоялност, справедливост, хуманност и благоприличие. Ако не съградим непоклатима национална основа, няма да можем да издигнем престижа на страната ни за хиляда години. Създаването на подобни обществени морални ценности и изграждането на подобна национална основа зависи изцяло от хората. И имането на подобни хора в безкраен брой през дълъг период от време ясно зависи от образованието и само образованието. Нашият народ не е различен от днешните американци или европейци: всичко е въпрос на образование или липса на такова.”

Не е необходимо да повтаряме, че според Кидо приоритетни са преди всичко “опазването на реда в страната”, “стабилното управление” и “отговорната за бъдещето програма за стабилността на страната”. Но не е ли вярно също, че под феодалните закони хората са били държани съзнателно в състояние на непросветеност и необразованост поради същото желание за “ред” и “стабилност”? Сега виждаме 180-градусова промяна. Това, което Кидо казва тук, е, че способността на правителството Мейджи да изкорени социалните злини, да създаде истинска цивилизация и да увеличи величието на страната напълно зависи от това дали японският народ е образован, или – не. Тази огромна промяна в ценностите му вероятно не би била толкова лесна, ако не бе видял с очите си чрез прекия контакт и жизнеността на тези 140 000 модерни училища с техните 7 200 000 ученици. Силната решителност на Кидо по този въпрос веднага се пренася и върху Министерството на образованието на правителството.

На 1-ви февруари 1872 година (японски 12/23/71) Министерството на образованието обявява “създаването на държавни начални училища и училища за западни науки в столичната префектура Токио” и дава разрешение на училищните ръководители да приемат заявления от хора без благороднически титли. След това, на 4-ти септември 1872 година (8/2/72), правителството издава декрет № 214, който прокламира обща образователна система, за да подсигури това, че “отсега нататък няма да има никаква общност с неграмотно семейство или такова с неграмотен член”. Това била удивително решителна стъпка.

Изумлението на Кидо нараства още повече, когато вижда проспериращите фабрики, металургичните заводи и корабостроителници-те; величествените маневри на модерната армия от няколко десетки хиляди; железниците, комуникационните устройства, пазарите и други в САЩ и Европа. Това, изглежда, го сепва, за да осъзнае ролята на “модерната национална държава”, ползата от такъв вид “цивилизация” в ръководството и контрола на страната. В увод на дневник от 1-ви март 1872 година (1/22/72) той пише следното:

“От днес нататък ще посветя себе си изцяло на военните и образователните въпроси. Ще имам заместник Га [Нориюки], прикрепен към мен. През първата година на Реставрацията бързо ще разработим Уставна клетва от пет точки, която да бъде приета от водачите, даймьо и дворцовите аристократи, поставяйки посоката за бъдещето на народа. Но сега е моментът за нас да имаме непоклатим основен закон. Затова, отсега нататък искам да концентритам вниманието си върху въпроси като основните закони и управленските структури на другите страни.”

Кидо заявява, че оттогава нататък желае да изучава базисните закони – конституциите и системите за управление на другите страни – и техните управленски институции и операции. С продължението на своите наблюдения върху Щатите и няколко европейски държави той открива, че модерната конституционна форма на управление е нормата за напредналите страни, огромни или малки и осъзнава, че без приемането на тази система малка държава не би успяла да върви наравно с другите страни и би било трудно за нея да достигне до благосъстояние и власт. Рано или късно Япония, поднобно на Белгия, Прусия, Италия, Швейцария, Дания и Сардиния, ще трябва да приеме конституционната форма на управление. Това схващане е придружено от ново безпокойство, което тежи в мислите на Кидо и неговите колеги.

Официалната хроника на мисията, Bei-Ō kairan jikki на Куме, ясно разкрива този момент:

“Под влияние на френската революция страните от Европа увеличават свободата на народите си и приемат конституционна форма на управление. Осемдесет години са минали от тогава. Австрия, въпреки че остава монархия, се обръща към конституционна форма на управление преди двайсет години и дори автократична Русия работи през последните десет години за осигуряване на повече свободи за своя народ. Съвременната европейска цивилизация е стигнала до тук заради степента, до която тези реформи са я довели и плодовете й процъфтяват под формата на индустриални науки. И днес печалбите започват да текат като реки.”

За хора като Кидо и Окубо основната грижа е как да съгласуват противоречията между либералната западна и деспотичната императорска система, на която те гледат като японския “национален характер” и как да разработят стратегия за “цивилизация”, така че да не навредят на “националното държавно устройство”. Това не било лесно. Правителството Мейджи, което те оглавявали, се облягало на абсолютната власт, съсредоточена около харизмата на императора и нямало начин как да избегнат базисната несъвместимост, която довежда до модерния конституционализъм. Обаче през март 1873 година, последната година на дългото им пътуване, те посещават Прусия, където са дълбоко впечатлени от силата на германския милитаризъм, който побеждава културно по-напредналата Франция в Френско-пруската война; от начина, по който Бисмарк успява да ръководи Райхстага; и от брилянтността на автократичното управление на кайзера. “Това е решението за нас.”, помислили си те.

Ако допуснем, че те са се върнали с определени идеи наум, по-късните им действия показват, че тези планове се състоят от рязко приемане на англо-американската цивилизация и институционализация на фалшива конституция, подобна на тази, на която се възхищават в Прусия в подкрепа на императорската система. След завръщането си поставят на първо място вътрешните работи и спират планираната инвазия в Корея. Стъпките им за засилване на деспотичния административен механизъм, оглавявани от Окубо, напредват в тандем с подготовката на петиции за конституционно управление, в резултат, на които, императорът издава едикт, обещаващ постепенното преминаване към конституционализъм. Това е част от техния дългосрочен план и в никакъв случай не е противоречив.

Гото Ясуши изтъква това, че опитът, който придобиват участниците в мисията “Ивакура” на Запад, е единият фактор за затвърждаването на позициите относно управленските програми, развивани до този момент, както за тези, които са пътували в чужбина, така и за тези, които са защитавали инвазията в Корея. Той анализира това по следния начин:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Влияние на западната култура през периода Мейджи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.