Виното в българската лирика


Категория на документа: Литература


на тема:

Виното

в българската лирика

Отварям речника и прочитам-“Виното е продукт, получен изключително в резултат на пълна или частична алкохолна ферментация на смачкано или несмачкано прясно грозде или гроздова мъст от прясно грозде”. Но нека се абстрахираме от това определение, защото виното отдавна е престанало да бъде просто напитка. Жизнена сила, духовно благословение, спасение, радост, изцеление, истина, преображение — то е един от най-древните символи на плодородие и изобилие, желание за живот и радост. Освен своята ценност като трапезна, хранителна и лечебна напитка, гроздовият сок притежава тайнствената способност да се превръща в нещо повече от средство за утоляване на жажда и опиянение — то променя тези, които го пият. Именно това, както и кървавият цвят на виното е в основата на свещения символизъм. То е по-старо от писаната ни история и дори от самото човечество. Вино има оттогава, от когато съществуват даващите грозде лози и е ставало от само себе си много преди човекът да открие доста приятното въздействие на съдържащия се в него алкохол и да реши да култивира лозата. То съпътства човечеството от най-дълбока древност и се е вкоренило в исторята и традциите. В Египет и в Близкия Изток вино са правели още преди повече от 5000 години. Ценили са го като божествено благословение, доказателство за силата на природата и нейния благотворен, съживяващ дух. В древна Гърция Дионис-бог на виното, лозарството и веселието е едно от главните божества в пантеона. В култа на Дионис (в римската митология Бакхус) виното е било символ на екстатически съюз със самия бог. Още в древността гроздовият сок се е превърнал в нарицателно за веселие и удоволствия, защото предизвиква усмивки и позволява на хората да се освободят от задръжки и ограничения и да бъдат искрени, неподправени личности. С появяването на християнството се дава нова поетична сила на символизма на лозата и виното.
Изображението на лозата и нейните пръчки сочи към Христос и Църквата: "Аз съм лозата, вие сте пръчките" (Йоан 15:5)
Лоза с висящи гроздове плод или птици, които кълват гроздовете символизират основното тайнство на Църквата — Евхаристията: птиците представляват християните, хранещи се с Тялото и Кръвта Христови.
В Стария завет лозата, донесена от посланиците на Мойсей от Ханаанската земя са символ на Обетованата земя.
В Новия завет лозата е символ на Рая, обетованата земя за онези, които се причастяват с Тялото и Кръвта Христови.
Кръстът и дървото на живота нерядко биват представяни като лози, гроздоберът е символ на Страшния Съд. Средневековните
изображения на Христос, който стои или е преклонил коляно при пресата за вино, представляват илюстрация на думите на свети Августин (354—430 г. сл.Хр.) за Христос като винен грозд, сложен под пресата. В християнството виното и хлябът на причастието символизират двойствената природа на Христос и напомнят за Неговата жертва. Гроздове с плод са погребални емблеми на спасението, докато кръвта, течаща от смачканото грозде, символизира гнева Господен в Откровението: " И ангелът обра земното лозе и хвърли набраното в големия лин на Божия гняв... и кръв потече от лина..." (Откр. 14:19, 20.). Виното обаче има още много измерения.Освен като извор на веселие и религиозен символ то е и средсто да се забрави болката, бягство от сурвата реалност. Виното и различните аспекти ,от които може да се разглежда, откриваме и в родната лирика. В антологията си се спрях на следните творби:”В механата” на Христо Ботев,”Арменци” на Пейо Яворов,”Младо вино” на Евтим Евтимов ,”Жени и вино!Вино и жени” на Кирил Христов и “Ако зажалиш някай ден” на Магда Петканова, защото са напоени с духа на виното и читателят остава опиянен от експресивността, която придава на стихотворенията мотивът за божествената напитка. Произведенията са пропити с особена човещина и топлина и в тях ясно се открояват различни тълкувания на символистичния образ на виното.

Христо Ботев
Големият националреволюционер,поет е журналист Христо Ботев Петков е роден на 25.12.1848г. в Калофер в семейството на народния учител Ботьо Петков. Учи в Карлово и Калофер, а през 1863 г. заминава за Одеса, където постъпва в Одеската гимназия, но през 1865 г. е изключен за свободолюбивите си идеи. Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия, а в началото на 1867 г. се завръща в Калофер, още същата година е принуден да емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. "Гайда" и "Дунавска зора". По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. "Дума на българските емигранти" (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. "Свобода" и "Независимост". След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган - в. "Знаме" (1874-1875). След обявяването на Априлското издава в. "Нова България.организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб "Радецки" и слиза на Козлодуй. Четата не среща подкрепата на българите, води тежки сражения в Балкана, в едно от които Ботев е убит - 02. 06. 1876 г. Поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител, Христо Ботев се превръща в икона за българите, в национален символ. Автор само на 20 стихотворения, поезията му дава облика на българската литература и до днес, а цялото му творческо наследство предлага една радикална версия на българското национално мислене и философия. Произведенията му отразяватробската участ и порива за свобода-национална и социална.

Пейо Яворов
Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. С различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения" . В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература", Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворовпроменя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците" . Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тяхсвидетелствува за една пламенна и бурна любов. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

Кирил Христов
Кирил Христове е роден през 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897–1898 живее в Неапол и е по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938.Умира 1944г.Творческата си дейност запоцва със стихове на социални теми,но скоро се насочва към интимните преживявания.Възпява любовта и жаждата за наслада-сб.”Песни и въздишки” и “Трепети”.Много от стихотворенията му са посветени на родината и на родната природа,изпълнени с патриотицно чувство.Автор е на поеми ,за които черпи материал от народното творчество-“Гюргя”.Пише също разкази,драми,статии,мемоари и превежда поезия.Майстор е на изящната пейзажна лирика

Магда Петканова
Магда Драгова е родена на 16.08.1900г. в село Цар Аспарух. Следва математика в Софийския университет от 1918г до 1921г. Работикато стотистик и проверител в Министерството на железниците. От 1920 година е съпруга на писателя М.Минев и се подписва Магда Минева. От 1932 година взема името на втория си съпруг-писателя К.Петканов. За пръв път печата стихове във вестник “Неделно утро” през 1932 година. По-късно се утвърждава като поетеса на страниците на “Вестник за жената”. Без изкуствен патос възпява българското село в миналото, облагородявящятя роля на труда, сложността на женската душа, силата на майчинското чувство. Пише стихове с мотиви от Мокедонското революционно движение, със социална загриженост за несгодите на народа и жената. Нейните гурбитчийски песни- “Ако зажалиш някой ден”, “Свещите запалих”- влизат в българското песенно творчество и мнозина ги възприемат като фолклорни творби. Във втория период от творчеството си-след 1945 година, когато драмата и “Царица Теодора” е поставена в Народния театър-Петканова се посвещава на драматургията. Пиесите си пише в стихове. Историческите и пиеси имат определено място в развитието на българската драматургия със своето патриотично въздействие. Авторка и и на сценарии за игрални филми- “Шибил”.Умира на 16.05.1970г.

Евтим Евтимов
Евтим Евтимов е български поет. Роден е на 28 октомври 1933 в Петрич. През 1952 г. завършва Института за начални учители в родния си град. Работи като учител 10 г. През 1951 г. във вестник „Пиринско дело” се отпечатва първото му стихотворение. От 1953 г. сътрудничи активно на периодичният печат.Работи като програмен ръководител на радиото в Петрич през 1955 – 58 и 1960 – 62. Секретар е на градското читалище от 1962 до 1965 г. След това е завеждащ отдел „Поезия” и директор на издателство „Народна младеж” до 84 г. Едновременно с това до 1975 г. е заместник главен редактор на списание „Пламък”. От 1984 е главен редактор на вестник „Литературен фронт”. През 1988 е уволнен от тази длъжност. От 1989 до 1991 г. е главен редактор на списание „Родолюбие”.

Анализи

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Виното в българската лирика 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.