Васил Друмев - "Иванку, убиецът на Асеня І"


Категория на документа: Литература


РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ “АНГЕЛ КЪНЧЕВ”
ФИЛИАЛ СИЛИСТРА

Изготвили:_____________ Ръководител: ____________________

(гл.ас. XXXXXXXXX)

________
Силистра
2011
Васил Друмев е роден около 1840 година в Шумен в семейството на дребен занаятчия. Учи в родния си град от 1847 до 1856 година при известните възрожденски учители Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема участие в главната роля в побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Доброплодни в първото театрално представление в България. Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературат а, театъра и импулсира учениците си за по-високо образование. През 1856 г. Васил Друмев става помощник-учител.
През 1858 г. Васил Друмев получава стипендия и заминава за Одеса, където учи в Одеската семинария. През лятото на същата година се запознава с надзирателя в пансиона Георги Раковски, който оказва влияние върху учениците с патриотичните си идеи.[1] В Одеса Друмев пише първите си стихове „Светливо слънце ся роди...“ и „Милно и жално към въсток гледа...“, които излизат в „Цариградски вестник“. През 1860 г. написва повестта „Нещастна фамилия“, първата на български език. След връщането си в Одеса Друмев пише втората си повест „Ученик и благодетели“ (1864–1865). Климент Търновски умира на 23 юли (10 юли стар стил) 1901 година в София.
С юношеските си произведения: "Нещастна фамилия", "Ученик и благодетели" и "Иванку, убиецът на Асеня I" Друмев се явява в истинската смисъл на думата родоначалник на някои литературни родове у нас, които без него - литературното ни развитие показва това - дълго щяха да останат чужди за българската книжовна действителност.
Драмата има свои строги закони на построяване. Тя е предназначена за представяне на сцена и затова в нея се възпроизвежда живот чрез непосредственото общуване на героите помежду им. Изображението е концентрирано само в един конфликт. Без конфликт не може да съществува драматична творба. Действащите лица с присъщите на характерите и възгледите им особености задължително участват в конфликта или му противодействат. Скелетът на драмата е драматическото действие. В стълкновението си героите създават конфликта (този момент наричаме завръзка); довеждат го до върховно напрежение (тук е кулминацията); и го разрешават (което е развръзката). В пиесата си Друмев показва колко добре познава принципите за построяване на една драматична творба.Писателят умее да види същината на човешките взимоотношения, сложните последици от една постъпка или един жест само.

На първо място трябва да поставим Шекспир, когото сам той ни посочва като най-достоен учител за всички автори на драми. А доколко му е влиял този писател, може да се види дори и от едно бегло сравнение между "Иванку" и "Макбет", които са напълно идентични и по замисъл, и по постройка, и по разработка на сюжета. Първообраза на известни моменти и характери можем да намерим също и в други Шекспирови драми, като "Отело" и "Хамлет".
Понятието Ренесанс означава възраждане на класическата древност.С него се обозначава най- бляскавият период от културната история на Европа.Постепенно Ренесансът разширява обхвата си, превръща се в идеология на новата буржоазна класа и като мироглед се противопоставя на католицизма и църквата.Налага се една нова философия наречена хуманизъм. Смисълът на хуманизма е в промяната на човешкото съзнание и активизиране деятелността на човешката личност.Основните черти, които притежава човекът на Новото време, са свързани с многопосочна светска образованост.Той трябва добре да познава всички изкуства, да има основни знания и за науката.Трябва да цени красотата и физическото съвършенство на човешкото тяло, да утвърждава хармонията в света. Ренесансът променя отношението към жената- поставя я наравно с мъжа.Нещо повече- оценена е нейната физическа красота като източник на вдъхновение в изкуството. В началото на XIV в., когато в Западна Европа започва Ренесансът, България вече се намира под турско робство.Поради тази причина Българското възраждане закъснява с четири века.
Периодът на Възраждането обхваща времето от началото на XVIII в. до Освобождението, когато се формира структурата на буржоазното общество. Театърът в България се заражда през 60-те и 70-те години на XVIII в. под влианието на външни културни фактори.Първоначално пред публика се представят театрализирани диалози с битов, нравствено-поучителен, научен или патриотичен характер по гръцки образец. Още с появата си театърът предизвиква бурни спорове в българското общество.Ползата от него е, че без особени усилия неукият народ може да научи за своето минало, за подвизите и достойнствата на предшествениците си.Театърът може да даде на всеки най- благородни уроци чрез примери от живота.Най- важното му предназначение е, че кара всеки да осъзнае своя дълг към отечеството и народа.
Като неутвърдена новост театърът има и своите отрицатели- той би отклонил учениците от основнота им задача, а именно учението, вреди на ума, като го учи да се мени съобразно ролите.Въпреки неудобрението сценичното изкуство се утвърждава и печели нови привърженици.А също, като Ренесанса, пресъздава реалистично действителността и с нови идеи отразява рамаха в мисленито на новия възрожденски човек.
Повестта "Нещастна фамилия". Особена преднина заслужава повестта "Нещастна фамилия". Замислил я още в Шумен, Друмев през есента на 1858-1859 г. употребява част от свободното си време за нейното написване. Свършва я най-сетне през пролетта на 1860 г. В основата на повестта безспорно лежат реални спомени и предания, послужили като външни подбуди за нейното написване. Към тях трябва да притурим също излетите в околността на Шумен и Преслав, както и разказите на последния за прочетени от него сензационни романи. И в тази романтична обстановка, която на всяка стъпка разкрива макар още неясните страници на нашето някога славно минало, за да събуди гнета от настоящето, се зараждат и оформяват както сюжета, така и образите на "Нещастна фамилия". И тъкмо страданията и бедите на българското племе, което някога се е радвало на по-друга участ, образуват центъра на това Друмево първиче, около който се движи развитието на цялото действие. Всичко - и герои, и събития - е предадено, бихме казали, нагодено тъй, че да изпъкне по-релефно именно тоя център. Действието се развива от борбите на две строго разграничени категории лица: едните са въплътена добродетел, а другите въплътена злоба. Към първите, не ще съмнение, спадат българите, а към вторите - еничарите и кърджалиите. Турците не играят никаква роля в повестта, защото Друмев с удивителна за възрастта си досетливост е съумял да стовари всичката вина за българските бедствия върху тия неотговорни фактори на турската империя, законните власти на която, уж са защитници на реда и справедливостта. Един чисто практичен елемент в повестта, без който тя не би могла да бъде допусната за разпространение от официалните турски власти, па макар и чрез подсещане да изиграе не само книжовна, но и гражданствена роля в развитието и окопитването на българския народ. "Нещастна фамилия" се чете с интерес и увлечение. Причината на това се крие в умението на Друмев да поддържа вниманието на четеца чрез добре усвоената техника на напрежението. А това напрежение той създава било чрез прекъсване на разказа, било чрез недоизказване, било, най-сетне, чрез загатване на всевъзможни тайни и потайности, често поддържани от сънища и предчувствия, за които става дума в повестта.Друго предимство на повестта, което заслужава да се подчертае особено, е нейната на места драматична форма. Обаче, тоя драматизъм е външен - "външен в тоя смисъл, че волята на едно или няколко лица се обяснява с една враждебна действителност или с противоположната воля на други лица. И оттук произлизат редица външни конфликти. Често тоя драматизъм се изразява в най-обикновен театрален ефект.
Драмата "Иванку". Третата публикувана литературна творба на В. Друмев е „Иванко убиецът на Асеня 1” (1872) – несъмненият връх в историческата драматургия и въобще във възрожденската драматургия. Драмата „Иванко убиецът на Асеня 1” следва характерния за епохата интерес към миналото и се опитва да се прочете актуално историята. Възрожденците, а и много от писателите от по-ново време, се насочват към миналото, за да потърсят в него примери на героизъм доблестни дела, да покажат славните български владетели и мощта на някогашната българска държава. По този начин те вдъхват патриотични чувства на зрителите и читателите, а чрез представянето на великите българи и сюжетите, свързани с тях, строят националната митология. Театърът като синкретично изкуство, заема важно място в този процес, тъй като представя нагледно миналото и това повишава неговото въздействие.
В "Иванку" характерите на действуващите лица могат да се причислят към две напълно противоположни една на друга категории, както и в останалите Друмеви произведения. Асен и Петър са дадени много добродетелни, не за друго, а за да се подчертае по-дебело демоническата натура на Исак. Асен е просто светец: благ, тих, набожен и кротък. Неговата благост отива дори дотам, че когато отец Иван му открива заговора, той моли най-настоятелно едно: на всека цена да се запази доброто име на Иванко като храбър и любим от него велможа. Така кротък е представен и Петър. В своята почтена доброта той прескача всяка граница и не намира сили да отхвърли дори подправените писма, които го изобличават в заговор против брата му. Като пряк резултат на тия им добродетелни качества се явява и тяхната пасивност, която едва ли не спъва развоя на действие. Това, интуитивно доловено, кара Друмев да прибягва до лица, събития и случки, без които пружината на движението би била съвсем разхлабена. Невероятното и немотивираното и тука взима често пъти връх, както и в повестите. Тъкмо там, дето действието клони към известна насока, логично наложена от събитията, които са го създали, ще бъде използувана някаква неочакваност, за да се отбие то съвсем на друга страна, или пък в неговия ход ще се намеси лице, характерът и призванието на което предполагат намеса от по-друг род. Такова едно лице е отец Иван, който на много места е основната пружина на драмата, вследствие на което се добива впечатлението, че главните й герои не са Иванко и Асен, а Исак и Отец Иван.
Да захванем от централната случка в драмата - убийството на Асеня. Както е известно, в драмата случката е представена така: В столицата Търново от доста време се подготвя заговор против царя. Начело на заговора стои младият храбър и честолюбив воевода Иванко, любимец на Асеня, комуто е мил не само поради храбростта и хубостта си, но още - защото го обича едничката му дъщеря, Мария. Царят обсипва Иванка с милости, но това не го задоволява, защото той обича не Мария, а дъщерята на пленения грък севастократора Исак - Тодорка, която също така го обича. Тая любов му бърка да изчака да стане царски зет, а чрез това, може би, и управител на царството. У него има желание да стане цар и да царува наедно с Тодорка. Това желание разпалва и бащата на последната, който мрази не само Асеня, а и всички българи, загдето е паднал в плен у тях. Той обещава на Иванка помощ от страна на императора и, за да отстрани дошлия в Търново царев брат Петър, който може да попречи на заговора, приготвя писмо с печата на Асенева духовник отец Иван и друго с почерка на Петра, от които с първото се съобщава на царя за мним заговор на Петра, а с другото Петър, уж, иска помощ от гръцкия император. Царят остава слисан от писмата и изобличава Петра, който, огорчен от братовото си подозрение до дълбочината на душата си, счита за обидно да се защищава. По съвета на Иванкова брат Драгомир, който е царев съветник, Петър бива тутакси отстранен от Търново. Макар убийството на Асеня да е решено, Иванко се колебае да го извърши, защото съзнава, че Асен е достоен цар. Но, докато се колебае, Асеневът изповедник, отец Иван, който хванал нишките на заговора в Цариград, се явява в Търново. Съзаклятниците са заставени да бързат. Иванко излъгва Мария да му даде ключа от тайните врати, които водят в нейните покои и в покоите на царя. Отец Иван се явява при Асеня и му съобщава за заговора, но, без да ще, сам става донегде причина за загиването му, защото, вместо да му предложи да вземе сам мерки и да се пази, успокоява го, като го съветва да се облегне на него, без да подозира, че Иванко е вече в Мариините покои. Асен моли отца Ивана да запази Иванко. Когато нещастната Мария го среща в своите покои и го пита какво търси там и защо му е бил ключът, той й съобщава решението си да стане цар, а тя му изказва презрението си и го моли да не убива баща й. С меч в ръка Иванко влиза при царя, който е готов пак да го прости, ако съзнае грешката си. Иванко напада Асеня, но той се защищава храбро. За да го забърка, Иванко излъгва, че и Мария била с него. Това слисва царя, прави го да се защищава по-слабо и най-после да падне под ударите на убиеца. Мария влиза при татка си и, като го вижда мъртъв, полудява.
Сега да минем на другите лица в драмата, като захванем от Асеня. Както се каза по-горе, още Войников се е изказал неодобрително за характерите на Асеня и Петра, понеже, както са представени в драмата, те не приличат "на тези витязи, които били достойни да изчистят из отечеството си всичките мършавии на лукавата развратница Византия". Наистина, Друмев е представил Асеня като храбър мъж, който не трепва от Иванка и се побеждава от него само затова, защото той излъгал, че и Мария е в заговора, та Асен бил поразен от това съобщение; но представеният от него Асен е прекалено добър и доверчив спрямо Иванка и брата му Драгомира, които стават причина той да повярва на клеветата, че уж брат му правел заговор срещу него. Докато Никита съобщава, че Асен пращал два пъти през нощта да викат Иванка, за да го накаже, и, щом го видял, кипнал и посегнал към страшното си копие, - Друмев представя, че той, и след като е разбрал от отца Ивана за изменничеството на любимия си войвода, не може изведнъж да повярва, че Иванко му мисли зло, и дори когато се убеждава в това, поръчва, да се запази Иванко: Отец Иван (зема пръстена и го целува). Хвала на бога! (Тръгнува да си отива.) Исак (бьрзешком си отива). Асен (пристига го). Само да не се пролива кръв, отче. А най-много запазете Иванка, запазете хубавото му име... Отец Иван. Ще стане добре, царю. (Тръгнува пак.) Асен (спира го). Дай да можехте да ми го пратите тук. Той е с добро сърце... Отец Иван. Всичко ще бъде (д. III, сц. II, явл. III). Явно е, че Друмевият Асен е много различен от "кръвожадният и безпощаден човек", както го нарича Никита. Защо авторът на драмата го е представил такъв? Нарочно ли е постъпил против думите на гръцкия историк?
В съгласие с характера на Асеня е създаден и брат му Петър. Той е благодушен, но храбър. Мнозина са го мислили за безволен и слаб, но това не е вярно. Друмев го е представил не безволен, а прекалено съвестен, родолюбив и самопожертвователен. Наистина, когато съзаклетниците с подправени писма го представят като враг на брата му, и последният го изобличава, без да има право, той се задоволява да каже само, че Бог е свидетел на неговата невинност: "Брате! Бог на небето, който вижда и познава всичко, нека бъде съдия между мене и моите клеветници. (Отива.си с наведена глава.)" Но в това няма нищо чудно: човек, който обича брата си като себе си, след като чува неговите изобличения и вижда, че брат му вярва на клеветите, не може да не се почувствува обиден и съкрушен и да не остави времето да докаже неговата невинност.
Доста сантиментален е представен и Иванко. В драмата той не е същият онзи Иванко. Последният го представя решителен и с нестроги нрави. Когато се посъветвал с роднините си, те му поръчали, в случай че Асен се отнесе към него строго, да действува бързо и решително, и той постъпва така без всякакво колебание. Друмев го е представил с по-чувствителна съвест: макар да желае короната, той не може да забрави добрините на Асеня и се колебае да пристъпи към убиването му, докато дохождането на отца Ивана не го туря в необходимост да бърза. Любопитно е, че в първата редакция на драмата Иванко е представен по-властен и разпоредителен
В очите на Друмева, при голямата добрина на Асеня и Мария, Иванко не би могъл да бъде достоен за тяхната обич, ако не е добър, съвестен и родолюбив. Той извършва убийството главно под влияние на Исаковото подстрекателство; но будната му съвест го мъчи и той, колкото и юначен да е, чувствува се сломен и разстроен. Тодорка се оплаква на баща си, че Иванко все за Асеневите добрини й говорел, и Исак признава, че "Иванко не е от онези, които с твърдост и мъжество пренасят такива силни душевни разтърсвания." (д. V, сц. I, явл. IV). Такъв сантиментален характер Иванко показва към края на драмата, особено в първата редакция, та у него се явява раздвоеност и непоследователност. За да отстрани тази непоследователност, авторът е направил в печатаната редакция Иванка и в средата на драмата (д. ІІІ) не така решителен и страшен, какъвто го бил направил в първата редакция, но все пак не е могъл да сполучи напълно. В случая той се е повлиял и от Шекспира, чийто Макбет несъмнено е имал предвид. Сам Друмев, в критиката си на Войниковата словесност, ни подсказва, че се е възхищавал не от французски драматурзи, а от Шекспира. Той пише: "Тия, които са писали хубаво и с произведенията на които се наслаждава, та и чуди всичкият образован свет, писали са така добре, не защото са знаили изискуемите правила, но защото са имали естествени дарби, имали са сърце, чувство, душа, имали са въодушевление... Шекспир например (но знаят ли у нас кой е тоя Шекспир?) не е знаил никакви правила на драматическото изкуство и никак не е писал по тия правила, но и той е написал най-добрите, най-гениялните драматически произведения". На друга от Шекспировите драми, именно на "Юлий Цезар", наприличва драмата "Иванку" и по една от основните си идеи, именно по идеята, че добрият цар е опасен за убийците си и след своята смърт. В случая вече може да се говори и за подражаване, но не в смисъл да се крои едно произведение по шаблона на друго, а в смисъл на послужване с идеи и образи, които неволно са поразили автора, много време преди да се залови за своето произведение. В първата редакция Друмев се бил увлякъл в подражаването си на Макбета, като представил, че Иванко халюцинира във време на угощението (д. V, сц. ІІ, явл. 3 и 4); но в печатаната редакция е поправил това си увличане. Важното в случая е това, че Друмев, при представяне характера на Иванка, се е увлекъл в подражаване на Шекспир главно затова, защото, както казахме, нему е трябвал човек със слабости, но не и с такива отрицателни черти, които, според неговите тогавашни убеждения, можели да се намерят не у българин, а у грък. А че при създаването характера на Иванка подражаването на Шекспира е било второстепенен фактор, показват ни другите характери в драмата, напр. тоя на отца Ивана. Отец Иван не е историческа личност; но характерът му не противоречи на епохата, когато кръстът и сабята често са се въртели от една и съща ръка. Както добре се досеща Ст. Минчев, негов прототип е Петровът брат Боян във Велтмановата повест "Райна, българска царкиня".
Шекспировите драми "Макбет", "Хамлет" и "Юлий Цезар", а може би и някои други произведения, са подсказали на автора нови положения и сцени; но чуждите драми само са дали тласък на творчеството му, а не са му служили като материал за прекройване, несвойствено на истински творци, какъвто е бил Друмев. Затова за подражание в тесен смисъл на думата в драмата "Иванку" малко може да се говори. Шекспировите драми са му послужили, между друго, и с това, че са го насърчили да се не плаши от правила, а да твори под влияние на вълнуващите го идеи и чувства. За правилата той пише: "Въобще правилата относително литературните произведения не са се явили по-напред, а сетне на основание на тях да са си писали хората гениалните произведения, а напротив, геният свободно си създал произведения, а после са гледали хората от тия произведения да извадят някои общи правила и закони на творчеството въобще"... "Шекспир... не е знаел никакви правила на драматическото изкуство и никак не е писал по тия правила, но и той е написал най-добрите, най-гениалните драматически произведения”. Драмата на Друмева има корените си не в французките романтични драми, а главно в оная почва на родолюбив и наивен сантиментализъм, която са образували оригиналните и преведени съчинения на нашата книжнина от време на Възраждането, към което авторът спада с годините на юношеството си, когато пръв път е създал главните й образи.
„Иванку, убиеца на Асеня 1” е безспорно най-добрата българска драма до 1878 година. В това отношение са единодушни почти всички критици, драматурзи, театрални дейци, читатели и зрители. Тази творба доказва очевидния драматургичен талант на автора си.Тази пиеса е написана темпераментно и емоционално. Тч непрекъснато издава голямата обвързаност на автора с нейните проблеми, теми, действащи лица.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Друмев, В. „Иванку, убиеца на Асеня I”.Виж: http://slovo.bg/showauthor.php3?ID=222&LangID=1

2. Динеков, П. История на българската литература. Т 2. С. 1966

3. Вучков, Ю. Българска драматургия1878-1944. С. 1983

4. Марков, Г. Българска възрожденска критика, С. 1981, с. 499-501

5. Войников, Д. Съчинения. София: Български писател, 1978, с. 200-216.

6. "Чужди влияния в Друмевата драма Иванку". Сбор. в чест на проф. Милетич, С., 1912, с. 211.

7. Друмев, В. Съчинения. С., 1967-1968.

8. Минчев, Ст. Из историята на българския роман. Материали за живота на Василя Друмев. София, 1908, с. 9.

9. Лечева, Г. Българската литература през Възраждането.

10. Арнаудов, М. Български образи (литературни студии и портрети), том І -Наченки на Възраждането или Виж: http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/1/content.htm (Библиотека „Български писатели”).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Васил Друмев - "Иванку, убиецът на Асеня І" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.