Увод в литературната теория


Категория на документа: Литература


Комедията е основен драматичен вид, изграден върху комично стълкновение. Възниква в древна Гърция от весели народни тържества в чест на бога Дионис. Комедията се оформя като самостоятелен вид към V - ІV век пр. н. е. Напрежението на конфликта в комедията за разлика от конфликта в трагедията произлиза не от остри стълкновения, а от комични характери и ситуации: темата е почти всякога съвременна, а езикът - изпъстрен с духовитости, остроумия, парадокси и т.н.
Комичното като естетическа категория е отражение и оценка на комичното в живота. То се поражда от противоречията в действителността - неговата същност е един конкретен конфликт /в най-широкия смисъл на думата/. На първо място в това отношение са обществените стълкновения.
Комедийните жанрове се определят от степента на комичното. Така например веселата едноактна сценка е изградена върху обикновени човешки слабости и недоразумения. Нейното предназначение е да развлича. По-сложна е композицията на фарса /западно-европейска народна комедия, водеща началото си от народното творчество, от народната драма, осмиваща лекари-шарлатани, монаси-пияници, господари-скъперници и военни-глупци/ и водевила /лека, закачлива, забавна комедия с анекдотичен сюжет без особена индивидуализация и задълбочена характеристика на героите; диалогът се е прекъсвал от куплети, най-често в хорово изпълнение, с акомпанимент на оркестър/. Аристотел е смятал комедията за непълноценен вид. Всъщност тя е оказвала винаги изключително обществено-възпитателно въздействие. Аристофан в "Облаци", "Лизистрата" и др. е разкрил политическия лик на времето си, а Плавт изобличава нравствените недъзи на съвременниците си. Италианската комедия дел арте /развива се през ХVІ - ХVІІІ век в Италия и се играе по тържища и площади, откъдето идва народният й език и демократичната й тематика; действието е изградено обикновено върху любовно недоразумение; импровизациите й придават съвременност и местен колорит; образите са едни и същи - господар-скъперник, слуга-хитрец, дворянин-пройдоха, военен-глупак и др.; в така обрисуваните действащи лица се долавят опити за типизация/ става пръв проводник на реалистични тенденции за времето си, а великият Молиер с комедията си "Тартюф" смъква маската на изродилото се духовенство и зараждащата се буржоазия. С комедията си "Ревизор" Н. В. Гогол разкрива пороците на самодържавието.
Българската комедия се заражда през Възраждането. Елементи на комизъм се срещат още в диалозите. Със сатирично-комичен характер е и първият драматически опит в българската литература "Ловчанският владика" от Теодосий Икономов. С по-значителни комедийни ефекти е "Криворазбраната цивилизация" от Д. Войников. Значителни комедии след Освобождението са "Службогонци" от Ив. Вазов, "Големанов", "Вражалец" от Ст. Л. Костов и "Милионерът" от Й. Йовков.
Гражданската драма е драматически вид в европейската литература през ХVІІІ век. Срещу съсловното неравенство, срещу феодалната аристокрация гражданската драма изправя личните и семейните добродетели на човека от третото съсловие, мислите и идеите на дребния собственик, който дотогава не е бил предмет на изображение в драмата.
Видни теоретици на гражданската драма са Д. Дидро /"Разсъждение за драматическата поезия" и Г. Лесинг /"Лаокоон", "Хамбургска драматургия"/, които водят борба срещу теорията и практиката на класицизма, насочват драмата към реализма, към обикновената реч, към правдиво обрисуване на новия герой.

31. Същност и функции на литературния жанр. Жанрова класификация и ролята на жанровете в литературната традиция.

По традиция жанрът се схваща като литературоведска категория, която е свързана със систематизация и класификация на литературните творби.
Какво е жанрът за читателя, за автора и за историко-литературното развитие?
От херменевтична гледна точка жанрът е своего рода рецептивен филтър или предразбиращ опит, или мяра на очакването, водеща до среща с текста на конкретната творба. Така възприема жанра читателят.
Жанрът може да има две разновидности - първични /нехудожествени/ жанрове, например писмо, молитва, дневник и т.н., и вторични /художествени/.
Авторът префункционализира матрицата-жанр, която е художествен инвариант. Жанрът се обвързва с художествената интенция. Това, което жанрът дава на автора, може и да не го удовлетвори, но той трябва да стъпи на него, на традицията, за да се оттласне от нея, трансформирайки я в нещо друго.
Жанрът е една от съществуващите опори на художественото общуване, т.е. той има медиумна природа. Чрез жанра авторът предугажда своя читател.
Аспект на жанра, свързан с историко-литературния процес:
М. М. Бахтин: "Литературният жанр по самата си природа отразява най-устойчивите, вечни тенденции в развитието на литературата... Жанрът винаги е същият и несъщият. Винаги е стар и нов в едно и също време... Жанрът живее със сегашното, но помни своето минало. Жанрът е представител на творческата памет в процеса на литературното развитие. Именно затова жанрът е способен да осигури единство и непрекъснатост на това развитие."
За да се определи един жанр, важна е връзката му с литературния род, но жанровата характеристика по принцип е полицентрична.
Аристотел: "В едно отношение Софокъл е подражател като Омир, доколкото изобразява благородни лица. Но в друго прилича на Аристофан, доколкото показва героите си в постъпки и действия."

РЛТ-2000: Жанр:
1/ В широк смисъл - разновидност на произведенията от даден вид творчество или тяхна типологична /родова/ група. В изкуството - например жанрове на живописта: батална, битова, пейзаж, натюрморт и др.; в музиката: етюд, соната, симфония, симфонична поема, песен, серенада и др.; в театъра: трагедия, комедия, фарс и др.
2/ В научната и публицистичната литература - статия, монография, очерк, есе и др.
3/ В художествената литература - вътрешнородови и вътрешновидови разновидности на художествено-литературните произведения. Всеки литературен род - епос, лирика, драма се подразделя вътрешно на различни видове и жанрове. Жанровото разнообразие в художествената литература възниква като поява на устойчиви съдържателно-формални структури в еволюцията на литературните родове. Например още в античната лирика се появяват лирични жанрове като елегия, химн, дитирамб, епиграма, хипофрема и др. Развитието, появата и смесването на жанровете е свързано с общото литературно развитие в различните епохи. Разрличните литературни направления търсят нови форми на изобразяване и изразяване промените в духовно-емоционалния свят на хората.
Античността и Средновековието се придържат към строго разграничаване на жанровете и тяхното йерархическо съподчинение, към задължителни жанрови норми /Аристотел, Хораций, Теофраст/. В ХVІІ и ХVІІІ век се появяват нови жанрове - трагикомедия, роман, опера, а в лириката - балада, сонет, мадригал. Г. Е. Лесинг открито се обявява против жанровото деление на художествената литература. "Какво ме интересува дали произведението на Еврипид ще е само разказ или драма отначало докрай?" /"Хамбургска драматургия"/. В епохата на романтизма става окончателното разложение на предишната жанрова система, появяват се жанрове като романтична поема, роман в стихове и др., което продължава през ХІХ и ХХ век. В съвременното литературознание лиричните жанрове са повече стилизирани /например "пейзажната лирика" може да бъде по съдържание "елегия" или "ода" в зависимост от изразеното настроение/. Появяват се жанрове като "розова пиеса" /Ж. Ануи/, "мелофарс", "антидрама", "антироман" и др.
Определението на понятието жанр е свързано с различни фактори и концепции: в новата литература се появяват произведения, съдържащи черти на различни "класически" жанрове; определение на жанра въз основа само на неговата история; понякога се тръгва от общоприетото название - например "новела" се разбира като средна, кратка или голяма епическа форма /К. Вийотор, П. Хайзе/. Правят се опити да се определи жанрът въз основа на приписваното на литературната творба значение - например от американските неореалисти или немските теоретици на лириката /Г. Мюлер, П. Пюч/. Въз основа на функцията на лирическото изказване В. Кайзер дели лириката на "описателна лирика", "лирика призив", "песенна лирика". Според Х. Маркевич лириката следва да се раздели на: непосредствена /авторепрезентативна/, "лирика призив", "изобразяваща лирика". Т. Ман разглежда изобщо епоса като "роман" и не прави разлика между "Божествена комедия" на Данте и "Човешка комедия" на Балзак. Л. Н. Толстой също разглежда епоса като примитивен праобраз на романа. Н. Фрай, като отделя в четвърти род на литературата понятието "фикшън", дели епоса на такива жанрове като "роман", "изповед", "анатомически анализ" /"Анатомия на критиката"/.Жанрово делене на епоса се прави и според характера на повествователя: "автор повествовател", "фиктивен повествовател", "повествовател персонаж" /Ф. Шпилхаген, П. Любок и др./. В областта на драмата, освен класическите се появяват и нови жанрове като "трагикомедия", "кинодрама", "епизодическа драма" и др.
Жанровете са исторически изкристализирали в развитието на художествената литература разновидности на рода или вида, но не следва да се разглеждат и като непроменливо застинали, втвърдени форми. Жанрове на лириката като елегия, сонет, балада и др. в наше време са се отдалечили съществено от техните начални образци както по съдържание, така и по формално-структурните си особености /напр. строфика, система на римуване и др./. Неустойчиви са границите и между понятията "вид" и "жанр" - макар вид да се приема като по-общо понятие, то не съвпада изцяло по съдържание с понятието "жанр". Днес все още художествените литературни произведения се разделят както на техните родове /лирика, епос, драма/, така и на техните видове и жанрове. Например:
Основни видови форми на епоса са: /героическият епос/
* архаически, класически /"Илиада", "Одисея"/;
* раннофеодален /келтски, германски, руски и др./;
* къснофеодален /"Песен за Роланд", "Песен за Нибелунгите"/;
* епос на Новото време /Възраждане, Просвещение, сантиментализъм, романтизъм, реализъм на ХІХ и ХХ век/.
Въз основа на съдържателно-структурните му особености епосът се дели на:
а/ фолклорен и национално-героически;
б/ кратки епически форми - новела, разказ;
в/ средна епическа форма - повест;
г/ голяма епическа форма - роман.
Всеки вид от своя страна се дели на жанрови разновидности. Жанрове на:
- фолклорния и героическия епос са героическата поема, приказката, епическата народна песен;
- на кратката епическа форма - битов, психологически, исторически разказ, притча, басня, легенда, идилия;
- на средната епическа форма - новела, повест, пътепис, фейлетон, очерк;
- на голямата епическа форма - епопея, роман /битов, исторически, приключенски, детективски, научнофантастичен, биографичен/.
Основни жанрове на лириката са:
* народната песен /битова, историческа, юнашка, обредна и др./;
* стихотворни лирически жанрове на личното творчество - сирвента, канцона, романс, станси, серенада, ода, елегия, сатира, балада, епиграма и др.
Според формалната им структура лирически жанрове могат да бъдат също: дистих /бейт/, терцина, катрен, октава, сонет, триолет и т.н.
Драматически жанрове са: трагедия, комедия, фарс, водевил, скеч, буфонада. В историческите типове на драмата - антична, средновековна, възрожденска, класицистична, романтична, битово-психологична и т.н., са преобладавали едни жанрове за сметка на други или са се появявали съвсем нови. Например съвременния театър на абсурда включва класическите исторически жанрове драма, но същевременно ги преобразува структурно, размивайки границите им чрез модернистичната ирония и самоирония.
Жанрът в конкретната литературна творба, освен своите структурни признаци, носи неповторими особености на епохата, нацията, индивидуалността на таланта и стила на автора. Но колкото и да е "нестандартна" жанровата форма, в нея прозират особеностите на литературния род и вид. В сравнение с рода и вида жанрът е по-изменчив. Новите жанрови форми отразяват общественото развитие на човешкия живот и личност, новите средства и форми за нейното художествено обобщение.Жанрът е универсална структурна система, особеност на художествената форма, която дава представа за диференциацията и класификацията на литературните произведения. Към жанра като категория не е достатъчно да причисляваме самите групи от произведения, резултат на класификацията им, а трябва да имаме предвид преди всичко начина на тяхното разделение и обособяване, системата на организирането им, признаците, които показват принадлежността към определен род, вид и видово подразделение. Не е уместно да наричаме жанр един или друг род и вид - те са различни степенни жанрови проявления, жанрови форми."Теорията на жанровете, пишат Уелек и Уорън, това е своего рода подреденост; тя помага да се класифицира литературният процес не с категориите на време и място /периодизация и език/, но с помощта на категории чисто литературни, всяка от която представлява от себе си определен вид организация и структура на литературното произведение."Жанрът представлява и една относително устойчива структурна цялост.
Класификацията на жанровете в литературата не е точна, както в природните науки. Тя е относителна. Тук са напълно възможни смесени форми, отсенки, индивидуални домогвания, при които се стига до нещо непознато, новаторско.Литературният жанр има субективно-обективен облик, плод е на контакта между писателя и действителността, сложен резултат е от различни въздействия. Той е в значителна степен обусловен, но в никакъв случай не е функция, не е производна на отразяваното в човешкото съзнание от външния свят. Тук от значение е спецификата на творческия натюрел на писателя, на стила му.Жанровата структура, от една страна, е обусловена, а от друга страна, има и относителна самостойност, която се проявява най-определено при творческия процес. През различните епохи жанровите форми се развиват различно. Наблюдава се предпочитание към едни или други форми. При някои творчески методи се наблюдава строго регламентиране или обратно - свободно, творческо отношение към жанровите изяви.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Увод в литературната теория 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.