Увод в литературната теория


Категория на документа: Литература


10. Новела - средно /?/ белетристично произведение; разказ, доближаващ се по обем и рамки на изображение до повестта. Прието е новелата да се приема като обширен разказ, в който се разкриват случки в по-продължителен период от време с интересна, заинтригуваща сюжетна линия и неочакван, внезапен край. Пръв Дж. Бокачо създава майсторски новели В "Декамерон". В Англия произведения от този вид пише Дж. Чосър /"Кентърбърийски разкази"/, в Русия - Пушкин, Гогол /"Нос", "Портрет"/ и др. В различните литератури значението на термина не се покрива. В руската литература новелата се отъждестява с разказа. В българската литература и литературна критика в миналото терминът се употребява рядко. Напоследък се среща по-често и означава голям разказ предимно с психологическо съдържание, преходна форма между разказ и повест. Автори на новели са Ем. Станев /"Крадецът на праскови", "В тиха вечер"/, Б. Райнов, Л. Дилов и др. Принципна разлика между разказ и новела в съвременната литература няма.
Всеки от тези епически видове отразява по свой начин разнообразните форми на човешката дейност.
ІІ. Средната епическа форма /повестта/ обхваща определен период, редица епизоди от живота на главния герой, около когото се групират и други лица, обрисувани по-пълно.
Повестта е един от основните епически видове, заемащ средно място между разказа и романа. За разлика от разказа сюжетното развитие на повестта е по-сложно, разгънато е върху няколко съществени момента. В центъра на действието лежи едно основно събитие или един главен герой, около който се съсредоточава творческото внимание на автора. За разлика пък от романа повестта изобразява живота по-ограничено. Сюжетът се движи от главния герой, пейзажът и описанието са пестеливи, а портретът - защрихован. В края на повестта се дава сбит преразказ на случките след кулминационната точка. Първата оригинална българска повест е "Нещастна фамилия" /1861/ от В. Друмев. Основоположник на българската реалистична повест е Л. Каравелов. Негов приемник е Ив. Вазов, чиито повести са крачка напред в развитието на този белетристичен вид, който продължава да се развива и до днес.
ІІІ. Голямата епическа форма /роман, роман-епопея/ дава възможност чрез всестранно обрисуване образите на много типични герои в типични обстоятелства художествено да се изобразят сложните противоречия и борби в живота, многообразието на действителността.
Романът е голямо повествователно произведение, в което многостранно се рисуват типични герои, широки картини на живота, събития. Романът е най-сложното епическо произведение. Той обхваща голям кръг жизнени явления и човешки характери, показани в развитие. Обрисовката на личния и семейния живот, на трудовата дейност и обществените борби на героите, на обстановката, сред която живеят, обуславя големия обем на романа. Основното в него е изобразяването на човешката личност. Обикновено най-пълно се характеризира един главен герой, който се проявява в събитие от жизнено значение за него, носител е на основния идеен замисъл на автора и чрез неговата изява в развитието на фабулата се осъществява единството на действието в произведението. Поради сложността на обхванатия материал и на художествените цели често сюжетът на романа е сложен /"полифоничен"/, обгръща няколко линии на действие, обединени в едно цяло. Включват се и извънсюжетни елементи: лирически отстъпления, описания, разсъждения и др.
Романите са различни по съдържание и форма. Според сюжетите си биват: авантюристични, рицарски, исторически, социални, битови, психологически, биографични, философски, научно-фантастични, политически, военни, спортни, хумористични и др. Това деление е условно - според преобладаващите особености на даден роман. Например в един философски роман може да има исторически, социални и др. елементи. Понякога названието се дава по името на литературното направление, към което принадлежи писателят: сантиментални, натуралистични, реалистични, експресионистични и др. романи. Обикновено романите се пишат в немерена реч. Има и романи в стихове /"Евгений Онегин" на А. С. Пушкин/, във форма на дневник, на писма и др. Романът-епопея рисува многообхватно значителни събития в историята на народа, които са имали много важно значение за развитието му.
Всеки епически вид се отличава със свои тематични, композиционни, езикови-стилни и др. особености. Например приказката се различава от разказа по простотата и наивността на изображението, по употребата на някои изрази-формули /"Имало едно време"/ и т.н. Всеки епически вид по своеобразен начин художествено пресъздава действителността, с промяната на историческите условия се развива, но същевременно запазва главните черти, присъщи на вида. Някои епически видове /например митът/ в днешната литература добиват съвсем друг облик, променят и съдържанието, и формата си, тъй като коренно са се променили икономическите, обществените и културните условия, начинът на мислене, светогледът на хората, идейно-естетическите възгледи, при които тези видове са възникнали.

Една от специфичните особености на епическия литературен род се състои в крайно разнообразното проявление на жанровите форми. При лириката и драмата условността на постройката - стихотворна или сценична - внася регламентиращ елемент, води към известна, поне относителна и частична, установеност. Към епичното повествование обаче се отнасят различни по същност и форма произведения, обединени от един признак - немерената реч.
За литературния род най-типични са романът, разказът и повестта. Те са най-популярните, най-въздействащите литературни видове изобщо. Различават се помежду си както по съдържанието си, така и по структурата, така и по размера. Различията обаче в много отношения имат относителен характер, в разнообразието на литературните форми наблюдаваме преливащи се варианти, при които строгото категоризиране е невъзможно.
Различия между романа, повестта и разказа могат да се набелязват относително само с оглед на по-характерни за определен вид примери. В това отношение има както количествени, така и качествени признаци. В романа се описват събития, сложни действия и взаимоотношения. В разказа се описват отделни случки или епизоди. В повестта като преходна форма се описват много случки и епизоди, обединени в едно цяло, или пък се описват отделни моменти от едно събитие.
При романа наблюдаваме полифонична структура, при която отделните изрази са равноправни, интересно е не толкова отделното, колкото общото, внушителният многогласен хор, цялостната хармония.
Характерна за романа е панорамността на изложението, представянето на един внушителен макросвят. Обратно - в разказа наблюдаваме микросвят, с известна затвореност на повествованието в тесни рамки, с елементи на камерност. За разлика от романа при разказа наблюдаваме хомофония /монофония/ - с единични изяви. Проявяват се само някои от сюжетните компоненти /експозиция, завръзка, кулминация, развръзка/, като част от тях са загатнати или непълно очертани. При повестта като междинна форма изпъкват по-пълно сюжетните компоненти, те обаче са последователно осъществени в една само линия, без сложно преплитане.
Останалите епически видове се оформят в три главни категории:
а/ документални;
б/ хумористични и
в/ тясно свързани с фолклора.
Към тези категории трябва да се прибави и четвърта, към която спадат афоризмите, парадоксите и есетата като своеобразни форми с изявено филосовско начало при синтезираност на речта, остроумие, находчивост и оригинална форма, използваща разнообразни белетристични способи.
Към документалните епически видове спадат пътеписът, мемоарните творби, очеркът, хрониката. В по-редки случаи художествен облик може да има и репортажът, който в типичните си проявления е чисто журналистически вид. При тези видове сюжетността се проявява спорадично и в непълни форми, понякога дори тя съвсем липсва. Структурата и цялостното повествование в значителна степен са обусловени от прекия жизнен материал, който е първооснова и чиито характерни определители се запазват с непроменен облик. И тук обаче художествената измислица играе роля - ред описания на природата, ред психологически анализи и диалогични форми се доизмислят от автора в духа на фактическите проявления.
Едва ли има литературно произведение, в което писателят да не говори нищо за себе си, да не разкрива частица от своя личен свят, от темперамента и чувствуването си. В някои творби насочването към собствената дейност и към последователни моменти от живота е по-пряко. Това насочване намира най-пълен израз в автобиографията като художествен литературен вид. Автобиографиите спадат към т.нар. документална литература, в основата на която има конкретни действителни данни, прояви и явления, а въображението при създаването има само частично и второстепенно значение. Чрез автобиографиите и автобиографизма се създава богата възможност за разнообразяване на художествените изяви, за навлизане в специфични творчески територии, предпоставки за възникването на всяко творчество.
Биографичният роман е жанрова документална форма, в основата на която лежат биографични данни, т.е. повествованието е документално, то се основава на действителни факти и събития от живота на големите личности. Съществува и термин романизирана биография - отличава се от биографичния роман по това, че най-често при нея се вмъква повече художествена измислица, по-свободно се конструира и в известна степен някои факти частично се преобразяват с наблягане на интимното и психологическото.
Пътеписът е епическа жанрова форма, позната от много векове в различни варианти и разновидности. В произведенията, които спадат към нея, се описват пътешествия и се предават впечатления от други страни и народи или от малко известни градове и местности. Рисуват се действителни случки, преживявания и наблюдения, пресъздават се картини от лично видяното и възприетото, предават се размисли, внушават се идеи.
В мемоарите се предават спомени за миналото, в тях се разказва за действителни явления и факти така, както са станали. Авторът изяснява от своя гледна точка това, което лично е видял и преживял като автентичен участник и свидетел в описваните събития. Варианти на мемоарите са летописите и хрониките, насочени предимно към обществени събития и прояви. Типичните мемоари се пишат след известна темпорална дистанция. При това отдалечаване винаги има сложна двойственост: две гледни точки - от една страна, писателят си припомня това, което е мислел и преживял в описваното време, от друга страна - той вмъква и нови елементи в отношението си.
Т.нар. епистоларна литература представлява творби, написани във форма на писма и послания, изцяло и отчасти. В някои случаи епистоларните книги са документални - съставени от истински писма на определен писател. Но в повечето случаи те само външно имат нещо общо с документалната литература, а са плод предимно на художествена измислица.
Фейлетонът като основен хумористичен вид на епоса има много разновидности: наблюдаваме сюжетни и несюжетни фейлетони; разнообразно е и проявлението на комичното - с лек хумор, сатира, сарказъм, с пародийни елементи.
Памфлетът е пряко нападателен, най-често определено безсюжетен в типичните си проявления - високо интелектуален и често свързан с философско начало. Специфични са изразните средства на този вид, често изпъстрени с груби, резки и горчиво нараняващи нападки, без евфемистично снижаване на критичността. Емоционалността в памфлета е целенасочена и подчинена предимно на гневното отношение.
Към произведенията, които са произлезли пряко от съответни фолклорни видове и имат голяма близост с тях, се отнасят приказката, митът, легендата.
Анекдотите и вицовете са кратки епически форми, в които е синтезирано и остроумно се представя ситуация с осмиване и изобличение. При анекдотите по-определено е застъпен разказвателният елемент.
На пръв поглед по-далечна е връзката на афоризмите и парадоксите с фолклора, тъй като те се оформят като плод на извисена интелектуалност. Но несъмнено и техните корени са в мъдростта на пословиците и поговорките - най-малките по размер фолклорни видове, аналогични по съдържателност, образност и форма на епическите видове от личното творчество, които имат сентенциозно изграждане.
Есето, също епически вид, се изгражда самостоятелно като своеобразно съчетание на философско и белетристично начало при свободна асоциативност и изявен личен поглед.
Цикличността изобщо е характерен белег на жанровото изграждане. Тя се наблюдава и в лириката. Най-определено се проявява при епоса, където има специфични особености. Цикълът от разкази представлява своеобразна преходна форма, която стои в предверието на повестта и романа. При тази форма, от една страна, има цялостно обединяване, с едни и същи герои, насоченост, тематика, тоналност и пр., а, от друга страна - всяка от отделните части /отделни разкази/ е самостоятелна и относително независима, със свое специфично значение.
Цикличността се осъществява и при романите, както в трилогията и тетралогията, така най-вече и в серията романи, в които има определена монументалност. Характерно утвърдена е формата на сага - епически вид, разкриващ развитието през различни епохи на определено общество или на близки хора от една голяма фамилия, със социални, битови и психологически характеристики.
При епоса има богати възможности за разнообразяване в жанровите форми и конструктивните комбинации.

29. Драма. Основни белези на литературния род.

Драмата има фолклорен произход. Възникването й се свързва с обредно-култови действия, и по-конкретно с култа към бог Дионисий /според Аристотел/. От неговото време в основата се поставя действието, но особеното на драматическото действие е, че се осъществява чрез драматическите герои.
Хегел: "Драмата слива обективността на епоса и субективността на лириката. Тя не се ограничава само до вътрешното състояние, нито до събитията. Тя представлява вътрешния свят и неговото външно реализиране."
Драматическото действие почива върху обстоятелства, страсти и характери, които влизат в колизия. По същество колизията е изпъкващият център на тежестта при драмата.
Драматичните герои са искащи индивидуалности, целеустремени характери. Още изходната ситуация е нужно да обвързва героите, противопоставяйки ги. Изходната ситуация залага основата на единството на действието. Всеки момент от действието предполага чрез себе си следващия, като сам се предполага от предходния. Има теоретици, които определят драматичното като естетическа категория.
Особеното в драмата е ролята на диалога. Героите не просто говорят, чрез диалога всеки от тях се опитва да вземе връх над другите. Т.е. диалогът има двойна функция:
1. Израз на душевното състояние на героя, проява на вътрешно напрежение, целеустременост, същност на характера.
2. Средство за въздействие върху другия, практическа стъпка за задълбочаване на конфликта.
Така че диалогът е както средство за изграждане на отделния характер,така и като средство за изграждане на драматургическото действие. Диалогът е словесна проекция на едно действие. В драмата героите действат, доколкото говорят, и говорят, доколкото действат.
В драмата няма разказвач в ролята на посредник. Ако разказвачът е този, който композира, тогава възниква въпроса кой го прави в драмата.
Дидро, "За драматическата поезия": "Действието, което трябва да запълни антракта, възбужда любопитството ми и засилва първоначалния интерес."
Антрактът запълва действието със задкулисно действие. Той е композиционно-градивен момент. Средство е за съчетаване на показваното с непоказваното, понеже се показва само същественото и значимото. Антрактът върши това, което върши разказвачът - филтрира, пресява действието, т.е. взаимоотношенията между героите.
Принципът на антракта действа и вътре в самата сцена, а не само между две сцени. Той създава усещането за една непоказана, но вероятна цялост.
У някои теоретици съществува съмнение за равнопоставеност на драмата с другите литературни родове. Драмата живее на сцената, като сцената влияе върху обема и регламентираните й форми. От това обаче не следва, че драмата не може да се чете.
Характеристика на драмата според родовия определител:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Увод в литературната теория 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.