Увод в литературната теория


Категория на документа: Литература


* той-повествование, където повествователят е анонимен, третоличен, вездесъщ. Семантиката се свежда до обективността;
* аз-повествование, където е характерна субективна достоверност на повествованието.
Литературният сказ спада към първоличното повествование, което се води чрез книжовно неопитомено слово. Авторът прибягва към него, когато му е нужна автентичната социална достоверност, която може да се даде от езика.
Определяне на епоса по характеристики:
1. Наличичие на сюжетност като организиращо съдържанието на творбата начало.

2. Според принципът на изложението - доминиращ е съобщаващият, описващият момент, изхождащ от един назован или неназован адресант, който е ориентиран към колективен, типов адресат

3. Принципен обем на произведението - обемност при епоса.

4. Системата от съставящите го организационно речеви форми - смесеност при епоса /диалог, монолог, разказ, описание от повествовател/.

5. Темп на развитие и природа на времето в произведението - при епоса забавеност и насоченост към миналото.

Оформянето на епоса като литературен род е резултат на продължително вековно развитие. От началния синкретизъм, при който творческите прояви са обединени с митология и наченки от знания, с ритуали и обреди, по сложни пътища се върви към разделение, към самостоятелен частичен развой, към оформяне и на епичното повествование. В това развитие извънредно сложен и своеобразен е преходът от фолклор към личното творчество, с ред преливащи се форми.
От представите за фолклорното творчество под "епос" се е разбирало голяма творба с важно значение, в което има широта на изобразяването с много насочвания към бита, вярванията и стремежите на народа. В подобен смисъл за епични били смятани и много стихотворни творби. Значение за оформяне на епоса като самостоятелен литературен род имат и митовете, и легендите, както и приказките - битови, фантастични, хумористични, за животни и т.н. Епосът като литературен род в личното творчество се оформя категорично и определено през Средновековието, особено със създаването на рицарския роман. Оригинално и пълноценно художествено извисяване в областта на епоса наблюдаваме през Ренесанса. Тогава изпъква и значение, което подчертава мащабността и обективността на повествованието, широтата и многообхватността на епическото изложение.
Характерна насока в епоса е свързана с героичното начало, с изобразяване на героични събития и герои, както в древността, така и в по-късни епохи, при подчертаване на идеализиращото и извисяващото в облика им. В ранния епос значителна роля играе човекът с героичен облик /юнак, богатир/, представен в извисеността на борческа идеализация, в настъпателността на сила, наподобяваща митичните сили, хиперболизиран и обобщен във въображението на народа. В развитието на епоса наблюдаваме постепенно приземяване на епическия герой, обрисуван не толкова с външна мащабност и монументалност, колкото с психологизъм и задълбочаване в личното му, първично, изконно начало.
За епическото повествование е най-типично съразмерното редуване на авторска реч и реч на героите. Символността в епоса се постига пълноценно чрез психологизма на авторската реч, чрез вижданията и преходите от реално към въображаемо, чрез намеците и отсенките на подтекста. При речта на героите в епоса в съотношение с авторската реч изпъкват възможности за различна стилизация, от които особено интересна е формата на т.нар. сказ. При него се проявява съзнателно дистанциране от страна на автора, стремеж да се изяви по-пълно индивидуалността на героя със специфичните проявления на неговия начин на изразяване, при влияния от средата, от екзотичното, от първичното, простонародното, при своеобразия на синтаксиса и интонацията.
В епическите произведения най-пълно, всестранно и живо се разкрива частният живот на хората, отношението на героите към света, човешките движения и противоречиви търсения, психическите подбуди на проявите. Това вече предполага особена наративност /букв. - разказвателност, повествователност/, развитие на действието по различни линии, с резки обрати в хода на събитията, с неочаквани конструктивни комбинации и съотношения. В сравнение с другите видове, особено с някои драматически и лирически видове, повечето от епическите форми на изображение са твърде свободни в конструктивно отношение.
Когато характеризираме същността и структурата на епоса, наблюдаваме предимно три постоянно важещи разграничителни особености:
1. Повествователна сюжетност.

2. Двустранно изложение /чрез авторска реч и диалог/.
3. Широта на повествованието /привидно спокойствие, разгръщане на синтактичните форми.
Тези особености имат важно значение както за съдържанието, така и за постигането на цялостно единство и съответствие между отделните компоненти на епичните творби. Те се наблюдават при почти всички епически видове и от тях трябва да излезем при изтъкване на специфичното за епоса.
Първата особеност - сюжетността - различава съществено епическите произведения от лирическите. В епоса вниманието е съсредоточено към външното, към обективното. Тук има по-голяма възможност за разнообразно предаване, за по-пълно проникване в различни области, за вмъкване на описания, на преживявания, на минали прояви и моменти от биографията на героите, има възможност за разпростиране по време и пространство. Епическата сюжетност е типично наративна. Особено характерни за епическите произведения са разместванията на събитията по време, които се правят. Епическа сюжетност не се наблюдава във всички епически видове. В някои мемоарни и пътеписни творби, както и при някои по-особени способи на изложение, тя може и напълно да липсва.
Възможността за голямо разнообразяване на действието е в непосредствена обусловеност от двустранността /бинарността/ на изложението. Различните описания, проникването в различните области на живота се осъществяват благодарение на авторската реч, която води разказа. Чрез нея се осмислят фактите, рисуваните произшествия се превръщат в художествено обосновани събития, придава им се насоченост. Важно значение за облика на творбата има и речта на героите. Тя е във връзка със сюжетното развитие, с отношенията, които се рисуват.
Характерно за епическото произведение е широтата, която се забелязва при повествованието, привидното спокойствие при разгръщането на формите. Тя се проявява и в цялостното съдържание, в отделните изразни средства. Тук липсва характерната най-вече за лирическите творби синтезираност, сгъстеност на израза, няма и строга закономерност в ритмично-интонационната организация.

РЛТ: Епос /от гр. еpos - разказ/ - един от трите основни рода на художествената литература. Епосът създава художествена картина на света чрез повествование за него. Предмет на изображение е обективната, външна спрямо писателя действителност, но в него се разкрива и душевният живот на човека. Епосът рисува живота "обективирано", в неговата цялост и пълнота чрез описания на редица събития, като се стреми към обстоятелственост и широта на изображението. Епическият характер се разкрива многостранно и в развитие. Тези особености на разказа се отразяват върху обема, сюжета и композицията на епическите произведения. Те обикновено са по-големи по обем от лирическите и драматическите. В сюжета им най-често отчетливо са разгърнати експозицията, завръзката, кулминацията, развръзката. За епическия разказ е характерна ретардацията.
Ретардацията е забавяне на действието, на сюжетното развитие, на развръзката в повествованието или в драматическото произведение чрез въвеждане на описания, пейзажи, биографии на герои, философски разсъждения, спомени, лирически отстъпления, вметнати новели и др.
С ретардацията писателят си поставя определени идейно-художествени цели - да разкрие обстановката, да задълбае в преживяванията на някой герой, да изрази своето отношение по нов начин, да създаде напрежение и по-голям интерес към някой факт или въпрос и т.н. Вмъкнатото философско разсъждение спомага да се изясни проблем, поставен в произведението, пейзажът косвено се свързва с мислите и чувствата на лицата, спомените допринасят за характеризиране на героя и чрез неговото минало. Ретардацията се използва в съвременната литература по-често в романи, в чиято постройка важно място заемат монтажът, ретроспекцията, спомените, философските размисли.
Епосът се развива в народното творчество, а с възникване на писмеността навлиза и в личното. Пример за разцвет на различните видове на народния и личния епос в древността е стара Гърция. От онези далечни времена до днес епическите форми на литературно творчество се развиват, обогатяват и усъвършенстват, за да се стигне до многостранно изобразяване на човешката личност, на типични характери, на сложни събития, на многоликата обществена и природна действителност.
Тимофеев: За разлика от лириката, която отразява преживявания, и драмата, където персонажите непосредствено действат на сцената, епосът представлява повествователен род, в който се разказва за жизения път на човека, обрисуват се събития, в които той участва, постъпки, които извършва, показват се взаимоотношенията между хората.
Епическият образ е образ, в основата на който лежи развит многостранен човешки характер, представляващ определена индивидуалност, показан в известен завършен /т.е. имащ начало и край/ момент от своя жизнен път /в сюжета/. От лирическия образ, съсредоточен върху изобразяването само на отделно преживяване, епическият образ се различава не само по своята многостранност, но и по процесуалността, динамичността си, а от драматичния образ - по това, че в епоса човекът е изобразен в разказа за него, а не в неговите самостоятелни действия на сцената.

28. Епически видове. Принципи на класифицирането им.

РЛТ: Според рамките, в които се изобразява жизненият процес и се рисуват човешките характери, различават се три основни форми на епоса: малка, средна и голяма.
І. Малката епическа форма изобразява човека в определен епизод, разкриването на който дава възможност да се обрисува по-пълно само главното лице, а другите се очертават бегло. Малки епически видове са:
1. Мит - старинно народно предание за произхода на света, за свръхестествени същества и богове, за необикновени герои и събития.
2. Легенда - народно или лично посвествователно произведение с фантастично-приказен характер. Различава се от мита по това, че в основата й стои действително събитие или историческо лице. Като литературен вид легендата достига своя разцвет в църковната и религиозната литература на Средновековието и постепенно загубва популярност с упадъка на феодализма и господството на църквата.
3. Предание.
4. Приказка - епически вид, в който се разказва случка, най-често фантастична, алегорична или комична, за развлечение и поука. Различаваме народна и лична приказка. Личната приказка в повечето случаи е преразказана или преработка на народната /приказките на братя Грим, в българската литература - приказки от Ангел Каралийчев и др./. Има обаче и самостоятелни лични приказки /"Червената шапчица" от Шарл Перо, приказките на Х. Кр. Андерсен, Оскар Уайлд, Елин Пелин и др./.
5. Анекдот - късо хумористично разказче, в което най-често се предава с известно преувеличение комична случка из живота на велик човек или се изтъква неговото остроумие.
6. Идилия - вид произведение, появило се през елинистичния период на античната гръцка литература, в което се разкриват любовните преживявания на пастири, козари и др. хора от народа върху фона на природата.
7. Очерк - художествено-публицистично повествователно произведение, в което се изобразяват действителни лица, явления, събития, непосредствено наблюдавани и проучвани от писателя, публициста или критика. С автентичността на фактите очеркът се доближава до научно произведение, а с подбора на най-същественото в тях и с използваните средства за художествено обобщение - до разказа. Очерците могат да бъдат написани като пътни бележки, наблюдения, портрети, характеристики, паралели и др.
8. Фейлетон - кратък художествено-публицистичен жанр със злободневно-сатиричен характер. Фейлетонът се отличава със съществена значимост на съдържанието, със злободневност, с хумористично-сатирична емоционална оценка, с публицистична темпераментност. Фейлетонистът винаги се насочва към съ ществени обществени и лични недостатъци, които осмива. Фейлетонът оказва силно влияние върху общественото мнение и процъфтява в епохи на силни политически борби и обществени промени. По своята тематика фейлетоните биват: политически, литературни, социално-етични и пр. В нашата литература фейлетонът има забележителни традиции. Преди Освобождението като големи фейлетонисти се утвърждават Л. Каравелов /"Знаеш ли ти кои сме"/ и Хр. Ботев /"Политическа зима"/. По-нататъшно развитие фейлетонът претърпява под перото на Алеко Константинов /"Разни хора, разни идеали"/, Хр. Смирненски и др.
9. Разказ - малък по обем и рамки на изображение епически вид в немерена реч. В него се разкрива случка или епизод от живота на литературния герой. Действието на разказа се развива обикновено в непродължително време /напр. "Дядо Йоцо гледа", "Иде ли?" от Ив. Вазов, "По жицата", "Серафим" от Й. Йовков и др./. В него най-често участвуват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много герои. В разказа обикновено не се дава предистория на събитието или послесловие към него, както това се прави в повестта или романа. Литературният герой не се характеризира с много черти. Ограниченото време на действието позволява да се разкрият най-съществените му особености, затова в по-редки случаи може да се покаже развитието на героя.
Разказът е един от трудните белетристични видове. В малка форма трябва да се вмести интересно и богато в идейно и тематично отношение съдържание. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления в живота. С оглед на това, откъде е взет сюжетът и с какви черти се отличава, разказите биват: битови, исторически, приключенски, баталистични, научно-фантастични, психологически, хумористични и др.
У нас този епически вид е познат още в старата българска литература, когато се превеждат от гръцки и се създават оригинални разкази, обвеяни в мистицизъм. В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичния разказ. Начало на този разказ поставя Л. Каравелов /"Войвода", "Дончо", "Мъченик"/. След него разкази пишат Ив. Вазов, Т. Г. Влайков, М. Георгиев, Елин Пелин, А. Страшимиров, Й. Йовков, Г. П. Стаматов, Г. Райчев, Г. Караславов, О. Василев, Св. Минков, Ем. Станев, Й. Радичков и др.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Увод в литературната теория 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.