Увод в литературната теория


Категория на документа: Литература


 Лирически видове.
Принципи на класифицирането им.

В комплекса от същностни белези, характерни за лириката, доминантата е към естетическото отношение и емоционалността. Във връзка с тях изпъква и типологичният принцип на диференцирането, на морфологичното оформяне. Естетическото начало, като характеризиращо лирическите видове /микроформи/, е още по-сложно и то се проявява по-генерално в едно основно деление: на нехумористични и хумористични форми. Към лирическите нехумористични видове спадат елегията, епитафията-елегия, одата, пейзажното стихотворение, лирическата песен, обикновеното стихотворение, които са типично интерогенни. Към хумористичните причисляваме епиграмата, епитафията-пародия, хумористичното стихотворение, сатиричното стихотворение, гротеската.
Лирическите видове имат твърде много разновидности. Те водят началото си от фолклора, където категоризирането е главно по принципа на тематичността: трудови, сватбени, обредни, любовни и други песни. Така се очертават насоки в лириката във връзка с концепциите и идеите, неотделими от чувството и естетическото отношение и съотношение: революционни, социалнополитически, патриотични, философски, интимни, любовни и др. Всъщност във всяка от тези групи има разнообразни варианти и нюанси, характеризиращи богатството на лириката като израз на неизброимостта на чувствата и смисловите отсенки.
Лириката има много видове. Някои от тях, появили се в античността, са изчезнали: хвалебствената песен /молитвата, дитирамбът/, сватбените песни /епиталамиите/, оплакваческите песни /трените/ и др. През Средновековието се появяват, а през Възраждането отмират други лирически видове: алба, канцона, тенцона, пасторала и др.
С оглед на подбудите, които пораждат настроенията, лириката бива интимна, любовна, пейзажна, гражданска, социална, революционна и др., а с оглед на изразените чувства: тържествено-възвишена, възторжена /одата и химна, гневно-изобличителна или иронична /сатирата, хумористичната песен, епиграмата, хумористичната епитафия/, скръбна /елегия/, лирика на настроенията с оттенъци на тиха радост, меланхолия, носталгия и др. /лирическа песен/ и др.
Видовете и жанровете на лириката могат да се класифицират въз основа на различни признаци:
1. Според произхода си лириката може да бъде народна и лична.
2. Според тематичното съдържание - философска, гражданска, революционна, социално-битова, любовна, пейзажна и т.н.
3. Според характера на преобладаващото чувство - ода, елегия, песен, балада, епиграма и т.н.
4. Според строфическата си организация - сонет, рондо, триолет, катрен, дистих и др.
5. Според историческото си развитие - антична, средновековна, възрожденска и т.н. или класическа, романтична, сюрреалистична, символическа и др.
Точна систематизация на лириката обаче засега не съществува.
За елегията е характерна астеничност - тъжни чувства и размисли в различни степени и нюанси, особено в тези варианти, при които няма голяма изостреност и напрежение, а тонът е миньорен. В основата на елегията се съдържа трагична колизия или психологически конфликт. В ред крайни случаи елегиятя е свързана с песимистична концепция. Напълно възможно е обаче като цяло нейната същност да не е в противоречие с оптимистично светоусещане. Тематиката е различна - социална, любовна, интимна. Елегията е подходяща за предаване на мрачни настроения, породени от социалната действителност, от несправедливостите и противоречията в обществото.
Съдържанието на елегията изразява миньорни настроения, задушевен размисъл, дълбока интимност чрез съответна на тях напрегната лексика. Елегията няма определени стихови, ритмични или строфически характеристики, а поради задушевната си интимност силно скъсява дистанцията между автор и лирически герой.
Противоположна по облик е одата. При нея тоналността е извисена, патетична, бодра. Изразява се възторг и възхищение. Настроението е винаги жизнено и изпълнено с оптимистично отношение, с жизнеутвърждаващ патос. Докато при елегията се изразяват както лични чувства, така и съчувствие, породено от страданията и нещастията на други хора, одата винаги е насочена към някакъв външен обект, който предизвиква възхищение и преклонение. Най-ярко проявление при тази лирическа микроформа е одата-апотеоз, разновидност, при която наблюдаваме мощен, утвърждаващ патос, с мащабност на мислите и чувствата, с възвеличаване. Разновидност на одата е и химнът, в който тържествено се прославят трайни социални и естетически ценности. Химнът възниква в античната поезия като хвалебствена песен в чест на боговете. В съвременността химнът се запазва било като религиозна, било като светска хвалебствена песен. В епохи на освободителни борби химните са придобивали характер на военни песни /например "Марсилеза" на Р. дьо Лил/. В по-ново време са създадени националните химни на различните държави.
В древногръцката поезия ода първоначално е всяко стихотворение, което се пее от хор. По-късно така се наричат стихотворения, пропити с възторжени чувства, които възпяват героични събития и подвизите на велики личности. През епохата на класицизма одата се разпространява много. Тя се отнася към "висшите жанрове". Макар и със съществени изменения в своето съдържание, тя е характерна и за романтизма. Поетите романтици не възпяват царе и придворни герои, а изразяват своето преклонение пред красотота на природата, възвеличават свободолюбиви и хуманистични идеи.
Най-определени като единство на съдържание и образна изява се лирическите видове елегия и ода. В типичните си проявления те се срещат сравнително не много често. Значително повече от тях са смесените форми и такива стихотворения, които не могат да се причислят към нито един лирически вид - уместно би било да го определим с названието обикновено стихотворение. Те са преобладаващите лирически форми. Специфичната им изява не е ясно очертана, срещат се в безброй разновидности. Най-точно е да се определят като лирически творби, които не могат да бъдат отнесени към нито един от емоционално и тонално определените видове: елегия, епиграма, хумористично и сатирично стихотворение - както и пейзажно стихотворение.
Своеобразен вариант на обикновеното стихотворение е лирическата песен - и при нея има смесени чувства. Този лирически вид също е твърде неопределен по облик. Като характерна особеност бихме могли да изтъкнем само, че при него има един подчертано изявен интимен тон, който насочва към песенно интерпретиране. Лирическата песен е свързана с нежни, съкровени настроения в минорен или мажорен тон.
При лирическия вид пейзажно стихотворение, поради тематичния показател, по който се оформя литературният вид, може да се изразяват разнообразни чувства, стенични и астенични, в различни нюанси. Своеобразен облик има урбанистичната пейзажна лирика, в която се рисуват външните особености на града, най-вече на големия град, в съответствие с настроенията на хората, с изразяване на интелектуално отношение, на размисли и философски концепции. Разновидност на пейзажната лирика е маринистичната. Във всяка пейзажна лирика изпъква сложното взаимодействие между човек и природа. Тук връзката е както в хармония, така и в контраст. Наблюдаваме аналогии и антиподни съпоставки между чувствата на лирическия герой и изобразяваните природни явления. Също така характерни са персонификациите и одухотворяванията на природните явления и на пейзажните елементи.
Лирическият вид епитафия се наблюдава в два коренно различаващи се варианта, които са като свързващо звено между хумористичните и нехумористичните лирически видове. Първият от тях по същност е елегичен /затова е уместно да бъде наречен епитафия-елегия/. Той има тясна връзка с началния смисъл на термина и понятието, при оформянето на лирическия вид. От елегията се различава по това, че в преобладаващите случаи е кратко стихотворение и че е непосредствено свързано със смъртта на някой човек, предназначава се за надгробен надпис, който да предаде скръбта за умрелия и да покаже качествата и заслугите му.
Вторият тип епитафия всъщност представляват чиста пародия на първия тип /епитафия-пародия/. Но за разлика от другите пародии вариантът е получил почти пълна самостоятелност. В основата на хумористичното интерпретиране при епитафията наблюдаваме парадоксалност и афористичност. Мисълта се изразява кратко и синтезирано.
Епиграмата е синтезирана, остроумна форма на хумористично, сатирично или саркастично отношение, при която се реагира бързо и ефикасно. Тя има определено актуално значение, въздейства непосредствено и ударно, показва гъвкавост и подвижност на мисълта. Майсторски изградените епиграми по сила на изказа и експресивност са аналогични на поговорките и пословиците, разпространяват се като тях. Характерни определители на лирическия вид са краткостта, стихотворната форма и осмиващият или изобличителен елемент. В епиграмите се използва както лек хумор, така и ирония, сатира, сарказъм, дори гротеска.
Епиграмата се появява у старите гърци като сбит и пояснителен надпис върху сграда, статуя, надгробен паметник и др., написан в хекзаметър и състоящ се обикновено от един или два стиха. Впоследствие епиграмата се превръща в кратко стихотворение за предмет, лице или случка във формата на елегически двустишия, които стават характерни за старогръцката и римската поезия. От І век в епиграмата влизат и постепенно се засилват шегата и насмешката, които я превръщат в хумористично-сатиричен литературен вид с отличителни особености, с каквито е известна и до днес. Във Франция бляскави епиграми оставят Ж. Лафонтен и Волтер, в Германия - Й. В. Гьоте и Фр. Шилер, в Русия - А. С. Пушкин.
Хумористичното стихотворение се различава външно от епиграмата предимно по размера и обхвата си. То е по-голямо и в него няма пределна сгъстеност и синтезираност на израза.
При сатиричното стихотворение намира израз по-извисена степен на комичното. По форма и размер то не се различава съществено от хумористичното стихотворение, но в съдържателността му има сатирично и саркастично отношение. Изобличението е остро язвително, отричащо напълно критикувания обект и неговите недостатъци.
Набелязаните диференциационни особености не бива да се схващат като абсолютни. Имат се предвид преобладаващите случаи и предимно "чистите" форми, а в конкретното многообразие на художествената литература винаги са използвани най-различни съчетания. Да се поставя веднъж завинаги установени рамки, би било неправилно. Преди всичко особеностите на лирическите видове се изменят чувствително в процеса на историческото развитие.

27. Епос. Основни белези на литературния род.

Епосът е литературен род, който се характеризира с повествувание за завършено в миналото събитие. За него е валидна тенденция към обективност.
Хегел: "Епосът трябва да създава илюзия за обективност, че това, което се разказва, е нещо достоверно, станало, завършено. Но заради обективността на цялото поетът трябва да отстъпи назад в сравнение със своя предмет и да изчезне в него. Проявява се само продуктът, но не и поетът."
В основата на този литературен род заляга случката, събитието. Нужни са действащи герои. Обективността на епоса по същество се създава от постъпките, действията и взаимодействията на героите, от техните взаимоотношения. В епоса те се разкриват като постъпки и действия на точно назования , определен с име човек /кой?/, конкретизиран във времепространствена среда и ситуация /къде? кога?/, който действа и взаимодейства в определена причинно-времева връзка и последователност /как? в следствие на какво?/. Оттук и характеризиращата епоса особеност - сюжетността.
Хегел в "Естетика" говори за това, че епическата сюжетност се създава от герои, притежаващи съвкупности от черти, цялостни хора. Те постигат своята целокупност в най-различни по вид и положение ситуации. Това, което откроява героите именно като епически, е, че "всичко, с което се сблъскват за постигането на целта, се разкрива."
Външното на обстоятелствата и вътрешното на характера взаимно се уравновесяват. Има индивидуалност, която се съобразява с обстоятелствата.
Хегел: "Обстоятелствата стоят рамо до рамо с характерите като еднакво силни. Нещо повече, понякога те могат да застанат като мощното на мястото на характера."
За разлика от лириката, тук човекът е даден в света.
М. М. Бахтин: "Тук човек сякаш е по-голям от своята съдба и по-малък от своята човечност."
В този литературен род наблюдаваме относителна тежест, самостойност на епизода.
Хегел: "В никой друг литературен род епизодичното няма толкова много право да се еманципира почти до привидността на необуздана обстоятелственост, както в епоса."
За епоса е характерна протяжност, забавеност на действието и относителна самостоятелност на частите. Томас Ман: "В него /в епоса/ владее духът на търпението."
Шилер: "Епопеята, романът, простият разказ вече чрез самата форма отместват събитието в далечината, тъй като между читателя и действащото лице те изправят разказвача. Всички повествувателни форми пренасят настоящето в миналото."
Томас Ман нарича разказвача "шепнещ заклинател на миналото време".
В историко-литературен аспект разказвачът се изправя срещу творческото съзнание около средата на ХVІІ /?/ век. Дотогава се е отъждествявал с автора.
В средата на ХІХ век творческото съзнание започва да се схваща като дискредитиращо активно-оценъчното авторово присъствие в творбата.

Автор Р /п/ С/Г А Ч

Авторът поверява разказа на повествувател, който е част от фунционалния свят на творбата, описва събитията и героите, обърнат към адресат, който от своя страна е част от създадената от автора комуникативна ситуация. Разказвачът е средищен образ в епическата творба, защото описва събития, представя героите, притежава памет за случилото се с тях, за него няма времеви и пространствени граници, той има фикционална природа, но и изразява определено отношение към героите. Той ни предлага света в определен оценъчен ракурс. Разказвачът може и да се типологизира, но той се избира от автора.
Говорим за:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Увод в литературната теория 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.