Уподобяване, асоциация и поанта във фейлетоните на Алеко


Категория на документа: Литература


УПОДОБЯВАНЕ, АСОЦИАЦИЯ И ПОАНТА В АЛЕКОВИТЕ ФЕЙЛЕТОНИ

Литературната критика отдавна е посочила, че Алековите фейлетони се подчиняват на едно характерно движение от по-конкретен към по-обобщен образ, в което могат да се проследят етапите на съзряване на фейлетониста. Още Пенчо Славейков отбелязва, че писателят тръгва от обикновени вестникарски работи, в които перото е само необязден сприхав кон, минава през фейлетони, в които основната идея намира характерна външна форма, за да достигне до създаването на свой жанр, до откриването на своя територия, каквато критикът вижда в цикъла “Разни хора, разни идеали”(1). Подобно разбиране се уповава на чисто художествени критерии, неговата мяра е високата литература и не бихме могли да не се съобразим с него, ако не искаме да оставим това забележително фейлетонно творчество в диоцеза на публицистиката.

В същото време не можем да не забележим, че това схващане има подчертано телеологичен характер, в неговата основа стои убеждението, че самата цел на фейлетона е да достигне до формите на чистата белетристика. Ако изцяло се оставим на неговата логика, неизбежно ще трябва да направим извода, че “необобщаващите” фейлетони на Алеко, т. е. почти всички, с изключение на “ Разни хора, разни идеали”, са по-низши представители на жанра. Този подход е практически много удобен, но като че ли прекалено схематизира нещата и ни пречи да видим богатството на фейлетона в неговите собствени граници. Може би най-смущаващото в него е, че размива именно въпроса за границите на фейлетонния жанр - приема, че най-висш фейлетон е оня, който вече не е фейлетон. Характерната му вътрешна противоречивост предизвиква силни “шумове” в произтичащата от него критическа рефлексия. Пенчо Славейков, критикът, който чертае най-ярко тази телеология, определя, например, основния свод Алекови фейлетони като “дивни” и в същото време уточнява, че “хубави произведения от този род би се намерили дори и в нашата литература”; твърди, че в “Разни хора, разни идеали” Алеко показва пълната си творческа мощ и в същото време вижда във фейлетона “Страст”по художествено изпълнение най-хубавото Алеково дело (2).

Струва ни се , че когато се налага да говорим за проблемите на фейлетонното обобщение и фейлетонната деформация, е по-целесъобразно да подхождаме не чрез двуделението “фейлетон – белетристика”, “конкретен-обобщаващ” фейлетон, а да гледаме на този жанр като на медиална, вибрираща между публицистичното и белетристичното литературна форма, която съдържа в себе си няколко “слоя” – освен публицистичен и белетристичен фейлетон, тя включва и един трети подвид, който би имал най-голямо основание да се нарече същински фейлетон. В широката амплитуда на образната деформация се докосват и пресичат различни словесни типове, сред които изпъква един, който в най-висока степен носи хибридната природа на фейлетона и който най-безусловно легитимира неговата жанрова същност. Що се отнася до Алековите фейлетони, повечето от тях са именно от този тип. Общата им характеристика е посочена много точно от критика Божан Ангелов: “Тези фейлетони обаче не са избистрена политическа сатира, която се е издигала над единичните факти и политически настроения.Те не са и чиста публицистика; те са политически памфлети, под чиято литературна форма някъде пряко , а някъде твърде прозрачно, се показват чудатите образи на политическите герои на епохата” (3).

Поради твърде своеобразната жанрова природа на фейлетона неоправдано е статутът на фейлетонния образ да се изяснява само с ограничаване до най-общите отлики от белетристичния тип обобщение (открита изява на повествователя, ориентация само към съвременността, пристрастно отношение към пресъздаваната действителност, неавтономност на героя от авторовото съзнание и т. н.), защото това ще доведе в крайна сметка до извода за по-ограничените обобщителни възможности на жанра. Наред с търсенето на автентичните жанрови белези на фейлетона е необходимо да се изследва и характерът на специфичната фейлетонна условност във всеки подвид, т. е. онези структурно-стилистични особености, които в рамките на специфичните му обобщителни възможности превръщат фейлетона в изкуство. В този смисъл ще се съгласим със Ст. Елевтеров, че върховите постижения на фейлетона трябва да се търсят в богатството на използваните структури, в тяхната органическа спойка (4).

Що се отнася до жанровата самоличност на фейлетона, тя изисква обосновка в относително подвижните граници на образната деформация, която е по правило в постоянна връзка с първично-конкретната основа. Но своеобразната връзка на фейлетанното обобщение с конкретната действителност създава някои теоретични препятствия пред изследователя, защото проблематизира по доста сложен начин отношението конкретно-неконкретно (типично), субективно-обективно. Без да навлизаме в теоретичните дебри на въпроса, ще посочим някои от по-важните му аспекти.

Стана дума , че Алековите фейлетони се движат от представянето на конкретна личност или ситуация към създаване на анонимен образ-тип. Но от гледна точка на опозицията автентично-фикционално конкретността на фейлетонния образ става твърде нееднозначна, защото за читателя безусловно конкретни са само визираните исторически личности, но не и ситуациите, в които те са представени, конкретни са само поводите, но не и публицистично-художествената аргументация, която се издига над единичните факти и се домогва до същността на нравствено–политическата реалност. Тъй като фейлетонът представлява авторово отношение спрямо някакъв факт, то конкретните личности и събития могат да бъдат показани не само пряко, а и “прозаично”, т.е. в процеса на фейлетонна деформация изображението може да надмогне своята конкретност и да придобие подчертана условност. Предпоставките за това следва да се търсят в две посоки.

От една страна това се определя от възможността отделният факт сам по себе си да съдържа художествен потенциал, емоционална сила. Тази истина става все по-очевидна с оглед на т. н. литература на факта. Колкото и документален да е героят, «типизацията също присъства като основен метод на художествена концепция, защото героят се явява колкото представител на себе си, толкова и като носител на определена житейска, социална, политическа, нравствена, естетическа, а и художествена позиция”(5). От друга страна това става възможно, защото “картината на историческата действителност, която памфлетът рисува, е своеобразно изменена чрез отражението си в една гротескна фантазия и чрез онзи особен колорит, който й придава личното чувство на писателя”(6). Казано по друг начин, висока сатирична обобщителност притежават и т. н. конкретни фейлетони. Обстоятелството, че те не се опират върху образа-тип, не ограничава възможностите им за художествено-естетическо въздействие, защото макар и много важна категория в реалистичната литература, героят-тип не изчерпва същността на художествения образ и защото конкретното лице (факт) по пътя на фейлетонната обработка също може да се превърне в някаква степен в тип.

Високите обобщителни възможности на фейлетона се определят и от една друга много важна особеност - наличието на лиричен елемент в неговата природа. Тази особеност е формулирана много убедително от Пенчо Славейков: “Фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е “аз” /…/. Лирическият поет говори всякога пряко, фейлетонистът освен че заобикаля, туря още и маска на лицето си, маска, която вместо да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден”(7). Малко по-късно на тази страна на Алековите фейлетони набляга д-р Кръстев: “Тоя натюрел не може да бъде друг освен л и р и ч е с к и я т , освен с у б е к т и в н и я т”(8). За него повечето от Алековите творби са същински лирически песни, дневник на последните негови дни, на най-силните и ценни негови преживявания. В нравственото вълнение на писателя той вижда само безизкуствен и пряк израз на стихийно избликналата мъка в неговата душа при зрелището на грозотите и позора на живота. Все пак д-р Кръстев доуточнява , че по-скоро следва да говорим за наличието на лирическа художествена форма, а не за лирическо съдържание, нито за чисто лирическо душевно настроение. Прекият и личен характер на ярко изявената субективност на неговите вълнения доближават Алеко до лирика, но самата същност в неговите преживявания ни говори по-скоро за вълнението на оратора, проповедника , пророка. Именно в това своеобразно съчетание на стари форми и съдържания големият критик вижда мощната Алекова индивидуалност.

Освен като израз на отношение към действителността, фейлетонната условност съдържа и още един аспект - условността като особен вид речево действие (дискурс). Своеобразната диалектика между факт и фикция, присъща на фейлетона, в процеса на въздействие на текста реализира такъв акт на художествена комуникация, в който структурата на типа изказване придобива белезите на литературния дискурс (9). При цялата му първичнофактическа основа, фейлетонът въздейства върху читателя и чрез принципите на игровото. Фейлетонната деформация прави така, че за читателя изобразените факти с а и н е с а същите, т. е. те започват да въздействат със свойствата на художествения образ. В тази връзка, да речем, става актуален въпросът за трайността на Алековите фейлетони, за възможната промяна в тяхната рецепция. Защото по принцип памфлетът скоро остарява и се обезценява, тъй като не е обективна публицистика, нито пък чисто литературно творчество.

Видени по такъв начин, Алековите фейлетони разкриват многообразни и интересни аспекти за изучаване. Пряко или косвено всички тези аспекти намират пресечна точка в специфичната текстова структура на фейлетона: в съчетанието между повествователен елемент и повишена емоционалност и синтетичност на съдържанието, в образа на фейлетонния герой, схващан като особеност на авторовата изява или като конкретен персонаж, в характерния ритмо-композиционен строй, с една реч, в характера на маската, която слага фейлетонистът, за да води своя разговор с публиката. Днес, при вековната историческа отдалеченост от актуалния социопсихологически контекст на тези фейлетони, при липсата на нови биографично – творчески свидетелства, при неказващото нищо ново пряко нравствено-социологическо осмисляне, вглеждането в технологията на фейлетонния образ е един от сигурните пътища за интимно доближаване до личността на Алеко, за по-добро разбиране на темперамента, мисловността и поетическата му култура, на цялостното обществено-естетическо значение на неговата фейлетонистика.

* * *

Ако се опитаме да групираме съвсем условно Алековите фейлетони според стремежа за художествена обработка на жизнения материал, ще се получи следната примерна схема : 1) репортажни (“По “изборите “ в Свищов”, “Отворено писмо до господин Велчо Велчев”); 2) фейлетони – авторов коментар на дадено събитие (“Разни дреболии”, “Смирррно! Рота-а, пли!”, “Угасете свещите”, “Полицията още отсега взема мерки…”, “Дребни работи”, “Сеятели на рабски чувства”; 3) фейлетони с подчертан белетристичен елемент: а) пародия на закони (”Избирателен закон” , “Оcupatinea Bulgariei de la armata noastra”); б) писмо на известен литературен герой до неговата възлюбена (фейлетоните на руски език) ; в) разиграване на условна ситуация, иронична парафраза на вестникарско съобщение ("Освидетелстване зъбите на посещающите Черната джамия"); г) автобиографичен разказ ("Честита Нова година! /1895/, “Страст”; д) сатирично-анекдотичен разказ (“Ех, че гуляй му дръпнахме”); е) ироничен разговор с читателя за определени страни на бита или на политико-икономическата ситуация (“Миш- маш”, “Хляб и зрелища”); ж) превъплъщение в някакъв герой (”Херострат ІІ” , “Тържеството на Велзевула”, “Малко сравнение“); 4) фейлетони с неконкретен (обобщен ) герой (”Разни хора, разни идеали”).

Прави впечатление, че въпреки тематичната ограниченост Алековите фейлетони се отличават с голямо разнообразие на жанровата форма и богатство на вътрешната структура. Писателят е неизчерпаем в намирането на оригинална постановка на говорене, в многообразното съчетаване на иронично и неиронично слово, в постигането на богата асоциативна перспектива. Някои от структурните особености са толкова устойчиви, че могат да се определят като константни за неговия фейлетонен стил, характерологични за неговото фейлетонно мислене.

Фундаментален принцип на фейлетонната деформация у Алеко е сравнението. Писателят умело се възползва от неговите огромни сатирични възможности. Съпоставките в неговите текстове създават контрасти, стават средство на хиперболизацията, а чрез образите от метафоричен тип - усилват многозначността и асоциативността на фейлетонната структура. Сравнението у него е не просто похват, а много повече - то е метод за изследване на действителността. И в това няма нищо странно, тъй като “единствено чрез метафората се разкрива материята, тъй като не съществува битие вън от сравнението, тъй като самото битие е сравнение” (10).

На основата на простото уподобяване е построен фейлетонът “Малко сравнение”. Тук превъплъщението в героя се подчинява на пародийни цели, защото търси не цялостните измерения на характера, а дава израз на предварително изработена снизяваща теза. Героят е представен в подчертано карикатурна светлина, която се поражда от самодискредитиращия характер на неговия монолог. В този монолог се оглежда една самовлюбена, издребняла в истерично-нарцистичното си заслепение личност, което прави съпоставката с Бисмарк несъстоятелна.

И дори когато бърка действителното и мнимото сходство между обектите, внушението на сравнението е много силно. Като зачитаме правото на фейлетониста на собствена оценка (в онова време тя се е споделяла поне от половин България), все пак не можем да не отбележим, че в дадения случай “европеецът” Алеко изпада в известно противоречие. Смисловата структура на фейлетона стъпва върху факта, че цяла Европа нарича Стамболов “българския Бисмарк”, а с логиката си творбата се стреми да оспори и отрече този факт. Въпреки несъмнената пристрастност обаче, благодарение на яркия сатиричен образ поколения читатели са формирали представата си за личността на Стамболов на основата и на Алековия фейлетон.

Понякога сравнението има по-сложен характер и придобива по-отчетливо качествата на метафората. Така е например във фейлетона “Миш- маш”, една от най-силните Алекови творби, разкриваща категорично способността на писателя за синтетично мислене, умението му да завърже във възел най-различни проблеми и да направи цялостен морално-политически разрез на обществото.

За да вникнем по-добре в характера на образа, ще се опитаме да реконструираме пътя, по който е вървял писателят при художествената реализация на фейлетона. Първичният жизнен и творчески стимул за Алеко и тук, както и в други фейлетони, е съзнанието му за тоталната материална и духовна мизерия, обхванала обществото, която принуждава българина към странна изобретателност. Можем да предположим обаче, че именно познатото Алеково отношение към династията е предопределило композиционната и логическа организация на фейлетона. Анекдотичната случка с Батенберг и адютантите му се оказва онази готова форма, способна да организира тези импулси около себе си, защото тя носи метафоричния и ироничния модус на текста по следната асоциативна логика: ослепителен дворец - бедняшка къща, облепена с тенекета – България = на газено тенеке - общественият живот в България = на миш-маш. (За разлика от простото сравнение, в метафората двата предмета се дават не в тяхната качествена определеност, а отведнъж в тяхното ново и неразчленимо единство).

Стъпвайки върху тази смислова база, за Алеко не е проблем да разгърне разказа в свойствения му артистичен маниер. Практичността на българина се оказа онази външна тема, от която той тръгва, за да прави своите дълбоки констатации, опирайки се на ироничната игра с безбройните приложения на тенекето. Така прекият план се успоредява с един втори – иронично-оценностяващ план на езика: “Газа за какво го употребяваме? За осветление; за някои мотори; за подпалване сегиз-тогиз някоя осигурена къща или сеното на комшията, или архивите на някое учреждение и най- сетне, за обливание и подпалвание някои упорити немирници, които по никой начин не искат да се признаят, че са, например, предатели.” Или : “Колко стени са украсени със славния надпис “Батум”. И до болезненост славолюбивият гений би се счел доволен, ако името му лъщеше върху толкова сгради. Върху къщи, върху курници, върху кочини - навред Батум, Батум, Батум…”.

Придал метафорична стойност на образа на тенекето, Алеко с удоволствие чертае посоките на неговата многозначност. Неусетно то се превръща в символ на повсеместната мизерия в живота на обикновените българи, съизмерима с мащаба на многобройните му приложения - с него хората облепват къщите си, носят вода, правят лампи, децата го използват за игра, възрастните като средство за забавление. Благодарение на всичко това наблюденията на Алеко надхвърлят границите на една “економическа студия” и придобиват характер на нравствено-политически трактат, който дава цялостна картина на обществото. Защото преносното значение на образа се разпростира и върху духовния живот на българина - вътрешна убогост на еснафа, назадничавост на семейните нрави, безграничност на политическата демагогия и т. н.

В “Херострат ІІ” конкретният повод за написване на фейлетона е обсъждането на листата на двореца в народното събрание и големите средства, които се отделят за перачници и конюшни. Този факт е сам по себе си достатъчен, за да бъде направен фейлетон. Но най- добрите Алекови работи показват, че на писателя е необходимо да свърже в една смислова цялост поне два значими факта, за да възникне нещо като фантазиен бином (11). Ролята на такъв допълнителен стимул в конкретния случай играе намерението на Фердинанд да разруши “това славянско гнездо” (”Славянската беседа”) и да го превърне в конюшня. При това условие Алеко вече може да се откаже от пряк коментар на конкретния повод и да придаде на текста подчертано литературна форма. По всичко личи, че искрата на сатиричното припламва най-силно, когато в съзнанието на писателя се кръстосат първообрази с метафорично-асоциативно напрежение.

Структурата на “Херострат ІІ” щастливо обединява два “повода” в една органична тема, с което може да се обясни и ударната сила на тази много кратка творба. За разлика обаче от модела на приказно творчество, анализиран от Джани Родари, Алеко предпочита да свързва в двуединство не единични факти (понятия), а готови биноми. Това е предпоставка за осъществяването на богата гама от структурно-асоциативни отношения и връзки. В случая той съчетава биномите “Славянска беседа”= /като / конюшня” и “Дворецът= /с/ конюшни”. По нататък тези метафорични първообрази се обогатяват чрез прехвърлянето на фактите в подчертано условна плоскост, където с помощта на фантазното, на новите съпоставки, персонификациите и хиперболата се наслагват и преплитат разнообразни жизнени реалии, от което идейното въздействие се мултиплицира.
Но смисловото движение от проблема за разточителните средства, които се отпускат на двореца за сметка на по-значими обществени нужди, към още по-значимия проблем за ненавистта на Кобурга към славянството не е достатъчно за Алеко. Писателят се стреми сатирично да нагнети нещата до крайност, да постигне още по-въздействащо художествено обобщение. Той се вълнува и от подбудите на Фердинанд за неговото отрицателно отношение към славянството. Чрез аналогията с Херострат ІІ се внушава, че князът е воден не от политически мотиви, а от безумния стремеж на всяка цена да остави името си в историята.

Алеко с лекота взема образи за сравнение от различни сфери. Но независимо дали това е емпирията на актуалния бит или реалии на древната история, изборът не е случаен - критерий за него е смисловата многовалентност на образа, способността му да поражда в контекста разнообразни асоциативни връзки. За писателя е без значение дали това ще стане чрез облягане на богатото приложение на тенекето или на многобройните социално-политически и психологически индикатори на упадъка в Римската империя.

В “ Хляб и зрелища” фейлетонистът изразява негативно отношение към разточителността на властта, несъответна на общото положение в държавата , т. е. към политиците, загубили чувството си за реалност, повярвали, че страната ни е втора Белгия. Ироничен израз авторовото убеждение намира в сравнението с живота в Римската империя от последните й векове. Веднъж избрал сравнителната база, Алеко с лекота намира критериите за съпоставка: патрициите, празниците, арената, градските гладници. По линията на това сравнение той разгръща богати критически наблюдения на съвременната политико-икономическа реалност, която е в крещящо разминаване с идеала на писателя: неопатрицианско кичене с титли и звания на довчерашни селяни; разточителна политика; безотговорен и лесен начин за решаване на проблемите чрез съставяне на правителствени комисии; “верноподаническо” отношение спрямо султана; висока цена, която плаща селското население за издръжка на държавата; неизгодни външноикономически договори; безочливост и арогантност на управляващите партии; окаяно положение на градската беднота и т. н.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Уподобяване, асоциация и поанта във фейлетоните на Алеко 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.