Традиционните ценности в прозата на Елин Пелин


Категория на документа: Литература



Глава 3. Традиционите ценности в прозата на Елин Пелин

3.1. Човекът и трудът

Според мнението на изследователи в българската литература, в цялото си творчество Елин Пелин защитава правото на човека да изживее живота си така, както му подсказват повиците на плътта и съвестта, т.е. да бъде верен много повече на естествените си човешки инстинкти, отколкото на налаганите социални догми и нравствено-философски канони.
Както се посочи, основно място в творчеството на Елин Пелин има категорията на героите с ясно изразено социално чувство. Основна тяхна среда е трудовият процес. По принцип духовният строй на Елин-Пелиновия селяк се определя от неговото самоусещане в труда. Трудолюбието е представено като свръхкачество, база на всички други добродетели. Ето защо хармонията на човека с труда води до духовно извисяване, а дисхармонията - до отчаяние, а понякога и до нравствено израждане ("Гераците", "Земя").
Трагичното самоусещане на селяка е разкрито като процес на деформиране на изконните му връзки с труда, земята, природата, бога, дори рода.

Разказът "На браздата" обобщава този трагичен процес. Трагедията на Боне е представена като внезапен и пълен разпад на началната хармония със света - природата се отчуждава от него ("слънцето... клонеше зад баирите", "гората беше глуха... мълчеше"); животното му умира, нивата остава недоорана, а надеждата за трудова сполука - разбита. Трудовото упование се оказва само миг от перманентната борба за битово оцеляване на самотния безпомощен орач. Така описаният битов инцидент (смърт на домашно животно) се превръща в символ на социалната обреченост на низовия човек в условията на един примитивен бит.

Ситуацията "труд-смърт" има още по-драматично представяне в разказа "По жътва". Трагически център тук е конфликтът на човека с природата. За разлика от "На браздата" тя не е двойствен, а еднопланов образ - демонична сила, поставяща на върховно изпитание духовно-физическата устойчивост на жътварите. Сблъсъкът има две развръзки - жизнеутвърждаваща и катастрофична. В основната част на сюжета селяците надмогват "адската мараня" чрез физическо усърдие, нравствена воля и естетическо извисяване. Знак за триумфа над злото са песните на жътварите, сред които се откроява Пенкиният глас, слял красотата на мелодията с любовния копнеж към левент Никола. Разказът утвърждава идеята за социалната заробеност на човека в труда. Трагичната развръзка внушава, че примитивните условия на полска работа превръщат селянина в сляпа жертва на природните стихии. И тук от духовно упование трудът се трансформира в нелепа жертвеност (спрян е един млад живот в мига на неговия полет към красота и любов).

В процеса на трудовото изпитание човек може да загуби не само психическите ("Боне заплака") и жизнените си сили ("слънчев удар бе убил момичето"), но и нравствено-естетическото си равновесие.

Изследователят Ив. Радев отбелязва, че в творчеството на Елин Пелин обаче разказът "Ветрената мелница" прави модерна трактовка на темата за духовното извисяване на човека в трудовия процес. Докато в коментираните по-горе творби трудът е представен и като духовно упование, и като прагматична нужда, т.е. като нравствено-естетическа и като битова необходимост, във "Ветрената мелница" този баланс е разрушен, защото трудовите мотивации на героите са подчертано естетически. Работата им е разкрита като безкористна творческа страст и весело-нехайно забавление. Лазар и Корчан не се интересуват истински от материалната полза на своето несериозно хрумване (строеж на вятърна мелница в безветрен край). Тези романтични чудаци чрез поведението си доказват другата линия за борба със злото (в случая - сушата). То може да бъде надмогнато чрез волни творчески начинания: нетрадиционен градеж, изкусен танц, любовно упование. Тази оптимистична развръзка се утвърждава в разказа чрез трансформацията на трагичния мотив за злата природа във финалния мотив за свободната любов-избавителка на народната душа от битовото зло.19

Р. Коларов по същия начин смята, че в повестта "Гераците" е разкрит труд на редица герои, един от тях господарят на семейството- дядо Йордан Герака: "Той беше най-заможният човек в селото... Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот...". По същия начин Елин Пелин рисува образа на баба Марга - душата на дома, пъргава и весела "пълна господарка в къщата", с вечна усмивка и звънлив смях. В живота на Гераците цари строг ред. Старият Герак и синовете му са "царе на полето, на нивите и на ливадите", а баба Марга управлява домакинството и кръчмата. Всеки член на семейството знае своето място и задължения и многобройната челяд живее в сговор.

В началото на повестта Елин Пелин отбелязва, че най- големият син Божан на Герака е най-работливият между тримата. Само той може да съперничи на заключителната трудоспособност на баща си. Образът е изграден в пълна хармония с природата. Това е постигнато чрез портретната му характеристика и сравнението: "Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя". 20

Според мнението на К. Петканов, българинът обича да работя на нивата, на лозето, в планината. Трудът се превръща в култ. Най-работният човек е почитан, всеки му прави път, съветва се със него... Работата прави българина мъдър, подсказва му и грижите за здравето. Трудът е здраве и живот.21

Моето мнение е, че Елин Пелин в прозата си описва подробно човешкия труд на бедния селянин, който работи ден и нощ, за да свърти дом и имот. Българската народна пословица е уместна тук: "Трудът над всичко надвива". Макар че трудът на селянина е тежък, той не се спира пред всичките трудности, а продължава да се труди за да има парче хляб.

3.2. Кръчмата или общуване

Според мнението на българските изследователи в областта на литература, българското село - извор на нравствени добродетели, поле за самоизява и себедоказване, място изпълнено с любов, доброта, страдания, лишения и нищета. Именно в този контекст го разглежда и Елин Пелин. Самобитността, оригиналността в неговия дискурс завладяват читателя, припомняйки му някои позабравени вече типично български ценности.

Изследователката М. Шумелова счита, че самото село заема средищно място, то е в средата между доброто и злото, в него властва добротата, но то е и един затворен кръг, една затворена общност, която не позволява развитието на индивидуалното. Затова писателят е използвал пространствените определители.22

Трябва да забележа, че в прозата на Елин Пелин важен пространствен определител е кръчмата. Това е особено място, пространство на веселие или на тъга. Но поради изключително тежкия живот на селянина - земеделец, изпълнен със страдания и немотия, кръчмата често се явява място на освобождаване от грижите, защото пиянството е единственият начин да се забравят тегобите - "... всички пиянствуват. За добро, а не от добро..." ("Андрешко"). Немотията и нещастията все по-често карат селянина да надига чашката - "Андрешко", "Задушница", "Летен ден" и др., но в тежкия живот понякога има и частици радост, малки искрици в мрака (като раждането на дете ("Сиромашка радост"), заради които живее човекът и благодарение, на които на душата му става по-леко. Тогава лирическите герои отиват в кръчмата да се повеселят, да се отърсят от тежките грижи. В такива моменти се появява и друго важно пространство - мегданът. Той заема средищно място в селото. Средата е символ на доброто, на хармоничното място, към което водят всички пътища. Всички важни неща в селския бит са свързани с мегдана - там се играят хора, вдигат се сватби, там се срещат моми и момци, там се събира народа, когато се взема важно решение.

П. Русев отбелязва, че в повестта "Гераците" кръчмата се рисува като нечисто място, а образът на парите като нечиста сила, като дяволска страст, която погубва душата. Истина е, че дядо Йордан "държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа". Също истина е, че външният вид на кръчмата е в дисонанс с общия облик на имота на Гераците. Къщата и дворът, отличаващи се с особена широта, просторност и свежест, са в контраст с това "старо, ниско и дълго здание". Истина е, че именно в кръчмата най-големият син на дядо Йордан - господар на и "полето, на нивите и на ливадите", се превръща в слуга на парите. Но истина е и също така, че кръчмата по специфичен начин определя статуса на стария Герак: "... в нея се чувстваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните". И както кръчмата "стоеше като глава ... на големия зидан пръстен, който обграждаше двора", така и дядо Йордан стои начело на рода.

За живота дядо Йордан е мъртъв от мига, в който напуска своя дом и се опитва да превърне кръчмата в такъв: "За себе си старият взема кръчмата с припадащия се към него двор, при който присъедини и двора на Павел. Елка и Захаринчо той взе при себе си." В момента, когато отива да живее в кръчмата, тя се превръща в пространство на отвъдността и смъртта, в обиталище на обречените. Елка също се приютява там. В кръчмата Елин-Пелиновата героиня изживява себе си като, "че лежи в гроб жива заровена:. Геракът умира пред вратата на същата сграда, а с него умира и името му. Маргалака е възрастен и самотен. И неговият последен час не е далеч."23

Според моето мнение, кръчмата играе важната роля в живота на българина; тук той се радва на моменти от живота си и намира успокояване в тежките минути. Именно писателят Елин Пелин е съумял да опише подробно кръчмата в прозата си.

3.3. Природата

Българските критици и изследователи считат, че природата в прозата на Елин Пелин е един свят, колкото и необятен, толкова и близък на селянина. На нея той доверява всичко: и жалбите, и радостта си, и съмненията, и страховете си. С нея той споделя и своите любовни копнежи и тревоги, които не смее да повери никому. Одухотвореността на природата у Елин Пелин е най-характерната отличителност за пейзажа на този най-големият живописец в литературата. Най-отличителното у Елин Пелин е, че в изображението на природата той премахва дистанцията, която ни кара да чувстваме природата вън от нас, чужда на нас - прави я своя. Елин Пелин ни кара да чувстваме, че човекът е победил страха от природата - страх, унаследен от едно примитивно съзнание и чувство.

За пейзажа у Елин Пелин никога не може да се каже, че той е мрачен, суров или оптимистичен. Не може, защото за природата у Елин Пелин са характерни не състоянията, а нейният трескав живот, тя се смее, лудува, тъгува, люби, заплашва. Природата у Елин Пелин има свое лице, свой език и своя плът.

П. Русев отбелязва, че в изобразяването на родния пейзаж, от който се носи хлебородният дъх на полето с неговото лазурни пролетно небе и жарко лято, Елин Пелин е оставил образци на най-високо изкуство. В родния пейзаж където Елин Пелин достига най-голямото му живописно богатство, одухотвореност и реалистично въздействие - той няма съперници. И това се дължи преди всичко на непосредственото отношение на писателя към природата. 24

Според думите на Светлозар Игов, във всичките пейзажни картини - а те са сред най-характерните в творчеството на Елин Пелин - доминира образът на земята. Освен "певец на българското село" Елин Пелин може да се нарече и "певец на земята", и то не само земята-майка, както я наричат селяните и героите на Пелин, вековната сцена на тяхната човешка драма, но и защото погледът е приземен, близо е до конкретната реалност на техния бит, труд и интимен живот. Действието на разказите на Елин Пелин не само се развива на земята, но и под открито небе. Трудовото ежедневие на българския селянин от разказите на Елин Пелин се разгръща под слънцето и звездите - героите са най-често на нивата, в двора, "през полето", по пътя, сред тревите, житата и дърветата, винаги на открито.25

В разказите на писателя са запечатани прекрасни природни картини. Така изследователят Р. Коларов отбелязва, че началото на разказа "Косачи" е красиво описано:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Традиционните ценности в прозата на Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.