Тютюн Димитър Димов


Категория на документа: Литература


„Тютюн” – Димитър Димов

Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция , които настъпват след 1956 г. В действителност обаче „преработката” на романа „Тютюн” е по-скоро израз не на социалния конформизъм на автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство в страната ни. Затова никак не е чудно, че самият писател е завещал като артефакт във времето да остане „вторият” „Тютюн”. Той по същество е много по-мащабен от „първия” и е изграден наистина по класическите канони на романа-епопея. Неговата основа не е сведена,( както е в първия вариант), само до пределите на малкия свят „Никотиана”, който, макар и да е визия за българското общество от първата половина на XX в., няма епическата обобщеност, яно търсена като основа на повествованието в преработения „Тютюн”. В него, наред с обективизацията на събитията, влизащи в сюжетната схема, се засилва психологиза-цията на всички образи. Въвеждат се и по същество нови действащи лица, които не са само отражение на социалните колизии на времето, но задълбочават и обхвата на извършения от автора обществен анализ. Неговите параметри стават още по-конкретни, като същевременно дават основата за изграждането на един прогностичен модел на типа личности, които ще „обитават” едно ново българско общество. Тези персонажи
(Лукан, Динко и дори Павел) от преработения „Тютюн” създават усещането да по-степенното изгубване на човешкото в себе си. Причината за наличието на този елемент в характерологията им не е следствие от разочарованието от света, както е при Ирина или Костов, а от безсмислието, сляпото отдаване на една единствена идея. След като вече са я реализирали, техният живот се е обезсмислил, но те не осъзнават този факт. Това по-късно ще ги дистанцира от другите хора, ще ги озлоби и ще ги подтикне да възстановят борбата, която ги е карала да се чувстват пълноценни личности. Тази перспектива е само набелязана в края на „втория” „Тютюн”, но нейните измерения са ясни, защото са свързани с познати и вече утвърдени по онова време културологични модели не само в българската, но и в световната модернистична проза. Творбата на Димов е в рамката на тази традиция и въплъщава всички нейни характерни образни структури и фолософско-естетически представи, както и похватите, чрез които се моделират. Това се отнася и до другите романи на писателя – „Поручик Бенц” и „Осъдени души”. Повествованието е многопластово и полифонично. Събитийността, макар и да присъства в текста не определя контекста на творбите. Тя създава само допълнително напрежение, внася известен екзотизъм, но не предава изцяло нито гледната точка на писателя за поставените пробеми, нито е съсредоточено в психологическия модел на персонажите, в техните съдби, които до голяма степен са предопределени от характерологияга им, а не толкова от сюжетните обстоятлества. Всяко от действащите лица носи някъде дълбоко в себе си предпоставки за своята лична драма, която в края на краищата най-често преминава в трагедия. Катастрофич-ното е сюжетно изконно заложено в техните характери. Изключително ясно тази особеност се наблюдава в романа „Осъдени души”. Образите на Фани и Ередия носят в себе си елеченти, които ги „осъждат” на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени. Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек, превръща се в живо въплъщение на Сатаната. Чрез колизията между Фани и Ередия се поставя и намира своя отговор един по същество екзистенциаленс проблем – за същността на живота, за негота естествена логика. Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно ,стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата, очаквана стъпка – самоубийст-вото, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на границата на лудостта. Това още по-от-четливо се изгражда като авторова художествена инвенция ,когато персонажите превръщат нещо в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел. Типичен пример в това отношение е образът на Борис Морев от романа „Тютюн”. При Фон Гайер е реализиран един, още по-висш стадий на разочарованието – обезмислянето на идеала. Димов съз-нателно поставяперсонажите си в такива ситуации, защото стремежът им към катастро-фичното , към болката е част от онази сладка отрова на живота, чрез която Фани удъл-жава своята агония. Морфинът е само средство за наподобяване на реалното битие, без да се влиза пряко в неговите дебри. Той позволява на персонажа едновременно да живее и да не живее в действителността. Това състояние на енограничено страдание е близко до патологичното удоволствие. Самият свят, чието въплъщение са персонажите от „Осъдени души” и „Тютюн”, е изправен пред своя крах, пред пълната катастрофа на едно, вече отминаващо в историята виждане за развитието на човешкото общество. Но той „умира” в разкоша на дългата агония, защото всяко удоволствие, трябва да се изживее докрай.

Романът на Д.Д. „Тютюн” е продължение на романа „Осъдени души”. На пръв поглед двете произведения се различават, защото пространството, в което се развива сюжетното действие не е идентично. По отношение обаче на човешките характери, по отношение на глобално-битийните процеси, обхващащи смяната на цялата обществено-политическа система или т.нар. преход от стария към новия свят, двете творби факт-ически са напълно тъждествени. Така пагубната сила на човешките амбиции, стремежи и мании, които в романа „Осъдени души” предопределят деградацията на човешките ценности главно за централните действащи лица – Фани Хорн и най-вече Рикардо Ередия, в „Тютюн” са разгърнати на по-високо равнище. Процесът обхваща всички действащи лица, които авторът обособява чрез самостоятелен художествен образ – светът на „Никотиана”. Той е обречен на логиката на времето, по силата на истори-ческите и социални обстоятелства; на бавно, постепенно разпадане. Неговото пряко
следствие за човеците е тяхното умъртвяване, превръщането им в тела без души, а цялата им психика,това, което е останало от тях, дори и последната фибра на телата им, е просмукана с отровата на „Никотиана” , която ги превръща в сенки. Това е кон-статацията, която авторът въвежда в края на творбата чрез монолога на Павел Морев като оценка за съдбата на Ирина и самоубийството й, но функцията на този текст е и да обобщи оценъчната позиция на повествователя за всички персонажи ,свързани със „златния мираж нва тютюна”. Най-значимият сред тях е Борис Морев. Чрез него Д. Най-точно разкрива пагубната сила на амбициите, на абсолютизираните стремежи, които не само граничат със свръхчовешкото, но се превръщат и в ясно изразени мании, унищожаващи хуманните ценности, умъртвяващи човешкото у средния от синовете на Редингота – Борис. Д.Д. не дава цялостна и постоянна характеристика на своя герой от-веднъж, а в крачка, в действие, в развитие. Пътят му към върха е стръмен и нелек, свързан с нравствена деградация и падение. Кой е Борис? Един „усоен,неприветлив,са-можив, ...”, с тъмен, дълбоко поставени очи, които гледат остро.” Тези черти показват, че героят принадлежи към социално бедните ,води сурова битка с живота, за да оцелее и съществува. Борис се е превърнал в безскрупулна личност, в машина за печелене на пари. Изпепелило се е всичко в него, няма благородство и обич, няма човещина към ни-кого, за да се достигне до този момент, когато след години напрегнат живот „цялата му фигура е развалина, която заплашваше да рухне.” Лицето е подпухнало от разгулния живот и пиянство; неговата съвест се е пробудила и призраците на една стара реалност задушават душата му:”изиграната мъртва съпруга”, „измъчените от туберкулоза лица” на работниците във фабриката. Ледената душа на Борис Морев, завинаги отровена от тютюна, остава недостъпна за каквито и да е било чувства. Той е „осъдена душа”, покварена от егоизма, управляващ живота му ,докарал го до положение на вонящ, разлагащ се труп. Борис се погубва нравствено, духовно и физически, като унищожава не само себе си, а и останалите, които поддържат определени отношения с него. В този образ, който носи своя вътрешен трагизъм, се крие и основната идеяя на автора, че общество и личност, чийто морал е лишен от нравственост, са осъдени на гибел.

Семейната среда, в която Борис израства, е обикновено еснафско семейство на беден учител по латински език. Той неистово мрази бедността, сред която е израсъл, отнася се с презрение и към цялото общество, което в неговите представи не е нищо повече от „гадна тълпа”. Единственото, което той възприема като свой абсолютизиран стремеж, е на всяка цена да се издигне, да преуспее, да има пари и власт, но не за да бъде просто един от богатите, от преуспяващите, а за да отмъсти на цялото общество за собственото си унижение. Димов въвежда още в самото начало на творбата този почти маниакално-депресивен психологически модел на персонажа, който по-нататък ще бъде определящ за развитието му в рамките на сюжетните обстоятелства: „Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?”;” ... Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач и това го отегчаваше...”

Предложението да бъде „полицейски агент” и платен любовник не удовле-творяватнеговите амбиции и желания, защото чрез тях не може да се сдобие с нужното му: власт и господство. Неговият ум, енергия и проницателност му помага да постигне мечтите и желанията си. Той добре знае своята цена. Изучавайки особеностите и взаимоотношенията в тютюневия бранш разбира, че там е „златната мина”, която може да го направи независим. В битката за постигане на тази цел – поста генерален директор на „Никотиана”, Б.Морев показва качества според възможностите си – из-ключителна упоритост и трудолюбие при изучаването на технологичните процеси. При манипулациите с тютюна проличава неговата инициативност и остър ум: „... беше роден сякаш, за да преуспее в света на тютюна.” Лъвският „удар” на героя не закъснява – това е предложението на татко Пиер и неговата оценка. В женитбата си с Мария Борис не влага и чувства и любов, а прав исделка, която му дава сигурност и власт, начин да притежава на жената, а концерна „Никотиана”; компромис със съвест и вътрешното коригиращо „Аз”, потискано съзнателно – което ще изпепели удшата му, ще погуби човешкото у него.

Методите и средствата на въздействие в/у читателя са наситени с психологи-ческото майсторство на Димов, които разкрива пътя на героя към коридорите на властта – път, осеян с амбиции, погубващи личността. Залогът на бизнеса, изисква гешефтарски качества и Борис ги притежава – нагъл, безскрупулен, циничен и продажен. Животът му е игра на рулетка – състои се от сметки и комбинации, сделки и задкулисни игри, удари в гърба:уволнява, подкупва, продава; корупцията е неговата движеща сила, превръща се в основен негов похват, верую. Държи в ръцете си собственици на вестници; има власт над министри; ограбва селските производители, действа грубо и брутално; неговата твърда и безкомпромисна ръка „усещат” всички, дръзнали да общуват с него. Маниакалната му страс се оказва впоследствие пагубна за него, но и за много други персонажи , зависими от волята и желанията му. В своя път към успеха Борис не щади нито себе си, нито другите. Той унищожава своите конкуренти в търговията – Барут-чиев, Коен; става причина за смъртта на по-малкия си брат Стефан, която се случва по време на потушаването на стачката срещу „тонгата”; обрича на нравствена дуградация и Ирина, чиято любов използва само като средство за извличане на по-големи печалби и получаване на по-изгодни договори най-вече с „Немския папиросен концерн”. Когато се оказва обаче на така желания връх, когато овладява „Никотиана” Борис постепенно започва да осъзнава, че тази вече задоволена амбиция, че този реализиран стремеж, не му носят очакваното удовлетворение, защото се оказва, че макар и собственик на „Ни-котиана”, макар и неин лидер, всъщност тази индустрия се оказва негов палач; нейното обсебващо действие го е погубила като личност. От този момент нататък стартира главоломното му падение, предизвестено,очаквано от читателя логично продължение, алкохолизъм, и ранна, ненужна смърт. Сякаш ,за да подчертае пагубната сила на тези маниакални амбиции на Борис, авторът изрично сочи, че неговият труп започва да се разлага, да вони в ранен стадий, по-ранен, отколкото от медицинска гледна точка трябва да стартира този процес.
Смъртта е най-убедителното доказателство за една опустошена човешка личност. Тя внася така нужния на повествованието трагизъм и оставя траен отпечатък със своето присъствие. На погребението на Борис Морев присъстват метафорични образи: „ Една безразлична съпруга” – образ-символ за липсата на любов и семейно щастие приживе;”една истерична сводница” – символизираща отсъствието на морал и състрада-ние; „един пиян слуга” – показва липсата на социален престиж; кръгът се затваря, когато пред ковчега застава „един невярващ и озлобен поп”, което показва липса на рява и милосърдие. Животът също постъпва жестоко и не прощава греховете на приживе осъдената душа на Борис Морев, блуждаеща неспокойно в мрака на неиз-вестността, страхуваща се от справедливо възмездие за ада на недостойния си, напразно пропилян живот.
Развитието на сюжетната линия на този персонаж е проекция на процесите, които са присъщи за целия свят на „Никотиана”. Той, „буквално казано”, се разпада, умира. До това заключение достига другият централен персонаж в творбата – Ирина. И тя като Борис принадлежи към света на „Никотиана”но причините, които я карат да стане част от него, са различни. Тя също не приема възможностите за личностна реализация, които й предлага малкото провинциално градче, както не ги приема и си-нът на Редингота, но за дъщерята на Чакъра не е присъща омразата към хората. А дори напротив – нейният стремеж да стане лекар, явно сочи амбиция, която е породена от чисто хуманни мотиви. Разбира се, тя също има своите „страсти”, но техните измерения са по-естествени – любовта към Борис Морев. Ирина всъщност става негова жертва, а оттам жертва на чувствата си, но е далеч от неговите стремления към власт и пари. Така и развитието на Ирина е предопределено трагическо, защото е обречена на същата деградация и умъртвяване, както и Борис, както и Костов. Тя не вижда повече смисъл в своето съществуване и не само защото се е сменила обществената система, а защото осъзнава че „Никотиана” е погубила част от нейната предишна същност. Съще-временно новият свят, който се изгражда на негово място, не възприема ценностите на стария свят. До голяма степен желанието за живот, което е изгубила, това е невъзмож-ността отнова да изпита истинска любов, защото между нея и Павел Морев стои непрео-долимата граница на социалните и исторически обстоятелства: „Цялата й ценност на човешко същество беше прахосана (...) Оставаше само краят, към който прибягна Костов – единственият почтен край.” Ирина има впредвид самоубиюството, до което е прибягнал като единствен изход от безсмисления си живот главния експерт на „Никотиана”.
То е логическият край на процеса, обхванал целия неин свят, в който човешките стремежи, често превръщащи се в мания, определят поведението на част от хората. Това ги обрича единствено на постепенно умъртвяване, защото към пагубната сила на техните характери се добавя неумолимият ход на времето, който определя само ено – светът на „Никотиана” и свързаните с него човеци е „осъден” на разпад и гибел. И всичко това, както заключава повествователят чрез монолога на Павел Морев, „... неможеше да бъде друго. Хората се бореха, страдаха и умираха, а животът неспирно вървеше напред.” В този свой ход, животът сам изтласква встрани всичко ненужно и малоценно, а всеки индивид, който не съумее да открие своето място в този процес, е обречена на психическа, или физическа смърт. Това е обективната логика на об-щественото развитие, логиката на екзистенцията. Същевременно обаче твърде много зависи и от избора на всеки отделен субект, защото той може да съхрани суверенност-та на своята свободна воля и поне на нейната основа да осъществи т.нар. положителен избор, който да не доведе до разпад на личността. Точно на това място се реализира пагубността на страстите, амбициите и маниите на персонажите. Причините за тяхното появяване са различни, но в общи линии могат да бъдат сведени до емоционалността и екстремността при мотивацията. Този модел не се отнася само до Борис Морев,а и до редица герои, които не принадлежат към света на „Никотиана” и по линията дори на самото повествование не би трябвало да са „обречени” от логиката на времето, нито да са податливи на страстите или на ценностите на стария, вече „умиращ”свят. Точно този „очакван” вариант на представи не се реализира. На неговото място функционира ясно изразен парадокс. Мила,Динко,Варвара,Макс,Стоичко, отчасти и Павел Морев с асклонни не само към маниакалност, но и към ясно изразена психо-комплексация. Ней-ните параметри особено ясно са определени при образите на Динко и на Лила. Авторът не случайно въвежда един общ текст, разкриващ психо-деформациите и при двата персонажа. На това място в текста на романа Лила „дава” своята оценка за още редица персонажи – Ирина,Павел,Стефан,Борис, като се подчертава почти маниакалния й стремеж да влияе на всички, дори да ги подтиска, водена единствено и само от своята предубеденост, от лидерския си подход, които я тласкат къв пренебрегване дори на радостите от любовта на Павел.
В случая много по-важен е психомотивационният модел на Динко. При него недвусмислено е наложено сексуалното разочарование, както и стремежът към инвест( кръвосмешение). Потискането на потентността неминуемо го тласка към развиването на маниакално-депресивен мотивационен процес. Той се усилва от усещането му за социална непълноценност и омразата му към Чакъра( бащата на Ирина). Динко се оказва подвластен единствено и само на егото си. Това предопределя развитието му в рамките на сюжетното действие, както и смъртта му ,която носи всички белези на от-крития, показен героизъм, но показва слабост, отколкото сила. Тази подчертана без-съзнателност на Динко определя и неговото свързване най-напред с „ремса”, а по-късно и с Партията. Същевременно именно Партията и „ремса”” свалят” от Динко отговор-ността както за собствения му избор, така и за личния му живот. Дори в него Динко се възприема само като продължение на цялото, чрез което се е идентифицирал. Нещо повече – персонажът е „готов” да „въплъти” идеала си и чрез продължението на самия себе си.
Стремежът да се произвежда борбата чрез класовата омраза и ненавистта без да се подбират средствата за постигането на тази цел, дори без каквит и да е скрупули, е присъщо и за Лила. В основата на маниакалните й амбиции стоят мотиви, сходни с тези, изградени в Борис Морев – омраза към бедността, към света. Това е светът на фирмите, на „безмерната алчност на господарите и глупостта и продажничеството на слугите им”. Така почти без да съзнава, тя престава да бъде естествено човешко същество, престава да бъде дори жена и се при.евръща в „красива вещица”, отдадена изцяло на борбата си. Същевремнно Лила е убедена в своята непогрешимост и маниакално вярва в истини, които сама не е проверила. За нея е достатъчно те да идват от „другаря Лукан” или от Централния комитет на Партията. В това отношение тя влиза в конфликт с баща си –Шишко, дори и с Павел, когото обича. Той, от своя страна, е свързан не само с партия-та и идеологията й, но има сходни характерорологични белези и със своя брат – Борис Морев. Двамата притежават амбициозност и стремеж да бъдат лидери, да налагат свои-те възгледи. Макар при Павел това да не става фикс идея,то се доближава много до нея. Неговата готовност да отстоява докрай своите субективни позиции се проявява на много нива – отношението му към „платформата” на Лукан и към дейността на партия-та, отчасти дори и в интимните му отношения с Лила. Все пак при Павел не настъпва пълна и окончателна деградация в ценностната му систева. Самият външен портрет, който Д.Д. внася в текста доказва не само силната воля на Павел, уравновесеност, гра-ничеща с нравствен стоицизъм. Към това следва да се добави и факта, че Павел е завършил романска филология, което е белег за високата му интелигентност, както и за наличието на знания в хуманитарната сфера. Всичко това определя възможността той да не поддава на непостижими, отвлечени представи, на идеализъм, които лесно пре-растват в краен абсурд. Много важен фактор в психологическият пласт на образа на Павел е наличието на съвест, едно качество, доказващо хуманната нишка в характера. За Павел верността към Партията, дори към идеалите й ,към самата борба, не го лишава изцяло и докрай от чисто човешките му възприятия.
Подобна е и линията на развитие на образа на Фон Гайер. Чрез този персонаж Димитър Димов се стреми към интерпретация( започната още в романа „Поручик Бенц”) на свръхчовешки модели, присъщи за традиционния за философията образ на германе-ца, който е свързан с представата за Райха и за избраната раса, призвана да пречисти човечеството и да установи Новия ред. Този идеал, който се налага почти под формата на маниакално усещане за превъзходство над останалите непълноценни раси, несъм-нено се проявява при Фон Гайер. Същевременно обаче той ( по подобие на Павел) при-тежава своя вътрешна мяра. Тя не е съвест, но изпълнява същата функция. този бивш офицер от Луфтвафе – пилот от ескадрилата на Далб Рихтхофен, ветеран от Първата Световна война, има изключително силно развита представа за дълг и чест. Те, макар и да са основани на психологическия модел на воина – благородник, саприложими извън битките и сраженията, в обикновения живот. Затова и Фон Гайер, макар да се занимава на пръв поглед с търговия, я възприема като неделима част от войната, която води Германия. Точно това е „уязвимото” място в неговата личност, която се разкъсва между дълга и разума.
Подобно на Талевата тетралогия, „Тютюн” е замислен като роман на поколения-та. В него е трябвало да се проселид съдбата на няколко поколения тютюнотърговци от турското робство до създаването на концерни от вида на „Никотиана”. Постепенно идеята на автора редуцира до последното поколение на „старите”, чийто пердставител е татко Пиер. Подобно на много други български романи, и той започва като семеен роман, в който случващото се в рода и в семейството е винаги на фона на големите събития – национални, социални или политически. Проклятието на „Никотиана”. Тегне върху живота на хората от двете страни на класовата бариера. Нима Мария не е именно така жертва или пък Ирина, стигнала до своето духовно опустошение, както и Борис – деградил напълно. Това проклятие тегне и над онзи от „другия бряг”, които ще погребат света на „Никотиана”: Варвара, Лукан – с неговия фанатизъм, Лила – със сектанското си себеотрицание и прочие. Те са верни на своите идеи, но са лишени от човешко обая-ние. Писателят почти не успява да ги надари с човешки черти, защото всъщност те са му „натрапени”, а не изживени, не са близки до неговия дух. Техните характери са „умни и покварени, изтънчени и егоистични, опустошени и греховни”.
В образът на Ирина могат да се открият белези и от предишните Димови героини – Елена Петракиева и Фани Хорн, но и много други, които я правят неповторима. Тя успява да спечели симпатиите на писателя, за когото наистина е трудно да остане хладнокръвен пред нравствените й гърчове, дори когато е ясно, че някогашната обая-телна провинциална девойка се е превърнала в държанка. Димитър Димов не скрива пристрастията си към нея и съдбата й. Тя е най-психологически уплътнения и индивидуализиран образ. И най-трагичният, заради смъртоносните си самоанализи. Като никой друг Ирина разбира драмата на хората около себе си, съзнава собствената си драма и предчувтва злополучния изход на живота си. Накрая сама произнася присъда над себе си, сама и по своя воля. За съжаление Ирина не успява да развие заложените у нея качества, подвластна отначало на своята голяма и романтична любов, която накрая я изпепелява. След като разбира, че човекът, на когото е отдала себе си и чувствата си, отдавна не заслужава любовта й, тя предпочита да я унищожи, но да не я отдаде на друг. Причината е в особения афинитет на Димов към катастрофалното. За него то е отражение на социално-нравствения апокалипсис. Затова и Ирина, и другите героини от трите романа на Димитър Димов са изобразени н свръхекстремните условия на войните. Анализирайки ги детайлно, показвайки обречеността им, изричайки твърде сурови присъди над тях, Димитър Димов всъщност ги обича с любовта на творец, про-низан от съзнанието за непобедимата „греховност” на човека.

Всъщност, героят на "Тютюн" Борис Морев, непрекъснато действа против себе си, разграждайки се духовно. За Борис връзката със семейството е само досадно задълже-ние, а чудатостите на баща му – Редингота, предизвикват у него срам и неудобства. Той никога не би повярвал, че страданието е начин на живеене и средство за каляване и извисяване на духа. Страданията му са страдания на социално ощетен от съдбата човек, който не може да избира средата и родителите си. Борбата на Борис със стоящите по-високо от него е хладнокръвна, обмислена и жестока. Той не е в състояние да изпита съжаление или състрадание към никого, особено в търговските дела и ръко-воденето на „Никотиана”, защото знае, че правилата се диктуват от железен закон – не удариш ли, ще те ударят. Апокалиптичен, той отдавна е разбрал, че измежду всички политически цветова, този на парите е несменяем. Той му разрешава да поставя в своя услуга министри, да разговаря по свой избор във всяко време с министър-председате-ли, дори да изисква прокарването на закони, които са в негова полза. Следователно целта му е свободата, а той я постига чрез властта на парите. Развръзката на романа обаче показва илюзорността на този вид свобода. Борис умира разкапан и състарен на 36 години, изоставен от всички и сам изоставил себе си. Постигнал богатство и власт, Борис не изгубва нито една сделка. Дори последната му операция с Кондоянис е дост-оен скок за умиращия хищник, за разлика от погребението му – тъжна и сурова гротеска на химерата за всевластното богатство. Борис се е превърнал в ненужен труп, а паметта за него угнетява. Оставя купчина пръст, скован кръст и надпис с тебешир, който дъждът ще измие.

Героите на Димов имат своя фиксидея, завладени са от мания, която става движеща сила в живота им. Това е страст, която превръща личността в играчка, в шахматна фигура, движеща се от собствените си ръце, без да може да разчита на себе си.затова в края на живота си повечето от героиге достигат до дъното на разочарова-нието и осъзнават бесмислието на идеите и действията си. Борис напр.загива не от друго, а от постигане на собствените си желания, от собственото си богатство и мо-гъщество. Ирина също постига всичко, за което е мечтала, за да разбере, че губи всичко, което е имала: „Желая ни изгаря, а Мога – ни убива”. Такъв е и Костов, и татко Пиер, и Барутчиев. Всеки един от тях посвоему открива нищожеството си и самопреценката, която те си дават, е по-страшна от всичко друго.

От другата страна на барикадата са революционерите, хора от другия свят: Павел, Лила, Спасуна, Шишко, Динко, Макс Ешкенази и др. Те също са обхванати от своите си интереси и също стават техни жертви. Двамата братя – Павел и Борис, са „еднакво силни и жизнени в това , що преследваха”. И двамата са борци за нещо голямо. Единият го постига чрез властта на парите, а другият – чрез властта на рево-люцията. Двамата братя са двата образа на успеха в две различни общества – в едно-то „генерал” е магнатът Борис, в другото „магнат” ще е генералът Павел. Борис жадувна да владее света. Павел обича света – Аржентина, Испания, Москва, навсякъде, където има революция. В осъществяването на своите мечти те смятат, че намират свободата си, а всъщност не виждат осъдеността на душите си.

Целият художествен свят на Димитър Димов е свят на „осъдени души”. Героите му се лутат в битието на лабиринтите на собствената си бездуховност. Те наистина живеят и страдат, по несравним начин чезнат в подпалените от страстите пепелища, за да утвърдят правото на личния избор – да обичат и мразят ,да съзиждат и ломят, да пропадат в преизподните на грехопадението и да се възвисяват в пречистващите селения на пробудената съвест. Творческите попадения на автора са в изображението на онази декадентска атмосфера, на ония злокобни нощни птици, които се раждат със залеза на епохата, чувстват ес отлично в потайните нощни часове и завинаги отлитат в небитието с утрото на новото историческо време. Героите му са осъдени от историята „души”, но тя постъпва по този начин с всички, грешили в нейно име. Този факт задълбочава посланията на романа, но ги и универсализира, доказваки, че и в живота, и в изкуството всички е непостоянно. Менят се с времената, а с тях и героите, настъп-ват нови времена и предишните герои стават днешни грешници. В този исторически мотивират постулат се съдържа аксиоматичната истина на „осъдените” от историята и времето „души”.

Творбата рамкира годините преди и по времето на Втората Световна война. Писателят рисува неминуемия залез на епохата, агонията й, обусловена от историчес-ката предопределеност. Димов прави задълбочен, изчерпателен, изчерпателен и детай-лен психологически портрет на герои, дали облик на времето. С професионалната оби-граност на патологоанатом той изследва всяка фибра от личността, за да постави окончателната диагноза като причина за фаталния, но неизбежен край. Той установява, че силният характер и воля, прекомерните амбиции и жажда за успех в едно общество със съмнителна ценностна система съсипват и унищожават човешкия дух. Трагизмът на Димовите герои се предопределя от своеобразната им и моногамия, и мегаломания. Те пренебрегват всякакви условности, задръжки и скрупули, късат с миналото, за да станат „homo prose”( привърженик само на себе си) и успяват, обзалагайки се с дявола. Така се издигат на върха на обществената пирамида. Другите им се възхищават и ги ап-лодират, завиждат им и се плашат от могъществото им, но самите герои не са щастливи, дори напротив. В това необяснимо противоречие се крие мистериозната загадка, в която се пита като печелиш – какво губиш. Ирина и Борис печелят всичко, за което мечтаят, и плащат с всичко, което имат. Те стават душевни просяци и това е краят им.

В тях има нещо гротескно, фанатично, призрачно нереално и едновременно земно, неподправено, истинско. Това се дължи на магнетичното им излъчване. Тютюневият концерн „Никотиана” притежава зловеща „франкенщайнска” сила. Той про-вокира амбициите им със своя просперитет, разгромява и опустошава морала и човеш-ките им устои. Те са неуморни търсачи на щастие и привидно го намират. Неусетно се-тивата им се притъпяват, идва самозалъгването колко са „велики”, усещането за недосегаемост и власт над другите, а на по-късен етап – пълната апатия от успеха. Духовната им драма иде да докаже, че илюзиите да бъдеш богат и паралелно с това щастлив са вечни, но измамни.

Димов внушава, че времето ражда и отглежда силни, но бездушни герои, способ-ни, но жестоки, талантливи, но коравосърдечни. Времето предявява жестоките си претенции и малцина са подготвени да отговорят на изискванията. Редките проблясъци на съвестта у Борис го разсмиват, защото помни облога с дявола и отлично усеща, че измъкване няма. Той отговаря на предизвикателствата на времето ,но съзнава, че то е по-силно от неговата воля и сила. Алкохолизирането на Борис, започнало като пиене за отпускане на нервите, го съсипва ,обезличава и довършва. Силата му на победител го прави убийствено слаб и безволев пред алкохола. Последна надежда за губещия почва под кракат си Борис Морев остава Ирина. Едва тогава той най-сетне се досеща за нея и любовта, сякаш разбира какво е пропилял, но времето му изиграва лоша шега. Някога Ирина се влюбва безпаметно, за „пръв и последен път” в живота си в безумния за околните младеж. С течение на времето, отчанабо съпротивлявайки се, а после прозирайки, тя стига до извода, че се е излъгала и в човека, и в чувствата си, че се е обрекла на неподходящ човек. Тя бавно и мъчително, но логично и психологически мо-тивирано охладнява към него. Жената, която е обожавала Борис, сега се отвращава от него, физически го ненавижда, за нея той става „един луд, един изрод”. Морев търпи пълен душевен крах, надявайки се, че поне тя ще остане докрая с него. Той си въобра-зява , че тя ще му прости. Любовта няма значение за него, защото успехът го мами и привлича, но точно когато разбира, че любовта е убежище за прокудените души, се оказва че вече я няма в живота му. Точно тогава, по „борис-моревски начин”, Ирина го предава и изоставя. Така се доказват думите на Костов, че „златото не представлява нищо, ако не се превърне в човешко щастие”. Последвалата смърт на Борис отегчава и отвращава всички. Трупът на заднаса седалка на колата е бреме, от което всички искат да се освободят. Има нещо зловещо във факта, че дори земята не иска да даде послед-но убежище на Борис. Мономанията и мегаломанията на героя намират естествения си завършек на пътя между София и Кавала. Така краят на Борис е дълбоко символичен – той не може да се спре и намери покой нито жив, нито мъртъв.

Тази универсална закономерност е проектирана и в образа на неговата спътница в живота – Ирина. И тя, както Борис, прави сама своя избор, но за разлика от него сама решава кога да сложи точка на всичко. Ирина е силна личност, проиграла „картите си” заради собствените си илюзии и заблуди. И двамата обаче си приличат по амбициоз-ността си. Болезненото й желание да надрасне собствената си среда, от която се срамува, предопределя живота й. Като момиче Ирина мечтае да прилича на героините от евтините булевардни четива, да избяга от родителската опека, да успее- според плановете й- като учи в София. В големия град, този „лют минотавър” (Вазов), тя вижда огромния си шанс за успех. След фаталната, с оглед бъдещите събития, среща с Борис, тя съзира в него възможност да постигне мечтите си, ставайки негова спътница в живота. Личните й качества се парализират от желанието да придобие желания комфорт и пари. И отново се повтаря мотивът за пътя от експозицията на "Тютюн" – копнежът по приказния път се е превърнал в тотална невъзможност да избере свой, собствен път. Метаморфозата на героинята от невинно, но амбициозно провинциално момиче завършва с превръщането й в „лакирана светска кукла” на конци. Умната, ин-телектуално изтънчена , но покварена, аморална и себична героиня не може да има деца. Чрез този специфичен щрих Димитър Димов като че ли внушава, че светът на грехопадението не бива да продължава. Времето моделира Ирина според безпощад-ните си правила, но с някаква митологическа жестокост убива подалите се на изкушенията.

Подплатен от социалния критицизъм, Димитър Димов разкрива пред читателя живота на неразбраните хора. Техният авторитет се гради от силата на характерите им и от безумността, с която извършват постъпките си. Ръководени от девиза: „Угризенията на съвестта са порок”( Фридрих Ницше, „Залезът на боговете”), те помитат всичко със себе си в света на разгула и мъчителната смърт на моралността. Тези персонажи се стремят към пълното реализиране на цели и мечти чрез изпълнението на ницшеанската формула за щастие ( „Формулата на щастието ми: едно да, едно не, една права линия и една цел.””Залезът на боговете”). Те са сурово самокритични в най-безмилостните мо-менти от развитието на сюжетното действие. Колкото и пропаднали да са тогава, те са личности, които осъзнават, мислят, преценяват. И това е израз на най-големия им авторитет, който никога няма да бъде разбран. С еднаква възможност са страдащи злодеи или герои-жертви на обстоятелствата. В тази некатегоричност се прокрадва психологизираната нишка в творбите. Тя провокира чувства, мисли и постъпки. Но главните герои на Димитър Димов като че нямат избор, не трябва да се променят към добро. Именно с тях авторът прави най-големия компромис – да бъдат победени от второстепенните. Той съумява да изгради силни характери, които граничат с фикциалното и „оставени сами”, те се справят с всички трудност до настъпването на кулминационния момент,когато, безмилостно близко до щастието си ,се сгромолясват със същата сила, с която градят авторитет и индивидуалност. В този аспект съдбата им е трагична. Драмата в нея се състои в нереализирането на желаното, в потъпкването на красивото и прекрасното ,в моралното им падение. Те са принудени да се примирят с невъзможността да изживеят щастлив живот, осмислен от нравствени и добродетелни ценности. И го съзнават. Това е най-голямата им победа.

Липсата на средства почти винаги озверява хората. Борбата за залък хляб е най-страшната война, най-раняващата мъжкото самолюбие и човешко достойнство борба: „Парите още не бяха покравили живота му. И тогава тя( Ирина) пак осъзна това, което беше почувствала през оня есенен следобед: че той не беше ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикноения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана”.

„Никотиана” е символът, който синтезира в себе си всички отрицателни смисли и значения в романа "Тютюн" . Тя „смучи кръвтта и потта” на много хора; тя ражда конфликти и болки; тя е болезненият копнеж по слава , пари и могъщество. Сама по себе си е „ цвете на злото”( Бодлер, „Цветя на злото”), което умира, но заедно със своята смърт повлича и всички, пряко или косвено свързани с него. Друг такъв символ е тютюнът – дяволското растение, „узряващо”, когато вече всичко е прибрано от полето. То не дава плодове, а сам овехнещи листа, носещи гибел. Самото име на концерна издава коварната отрова. Названието съдържа в себе си разрухата и порока, вкопващ се в душата на човека. Така е и в стихотворението „Вампир” на Бодлер: „ ... Мръсница, вкопчила се в мен/ като верига във каторжник,/като в парите си лихвар, /като пияница в ракия/като играта комарджия,-/бъди проклета, долна твар!” Този стих е надслов на романа „Поручик Бенц”. Борис и Ирина се запознават по време на гроздо-бера, а умират, сграбчени в пипалата на могъщия октопод „Никотиана”. В религията и в митологията гроздето е еквивалент на мъдрост, божественост и безсмъртие, а замества-нето му с тютюна е израз на физическата и нравствена деградация у героите.

В концерна се преплитат съдби( Борис, Костов, Ирина, Мария, татко Пиер, Зара, Фон Гайер, барон Лихтенберг, Прайбиш, работниците и др.); раждат се конфликти между поколенията( татко Пиер – Мария, Ирина – Чакъра, Борис – Редингота) и между съвременниците.

Универсалните характери, универсалното време, провокиращо отколе човешки амбиции са подвластни на всяка историческа епоха. Светът се променя, но е все същият с вечните изкушения и съблазни. Човекът е друг, но и същият в заблудите и грешките си.

Така и в читателското съзнание остават големите произведения в изкуството и литературата – както беше казал някой, „ другият живот”. Романът "Тютюн" е от ония вечни творби на България, които могат да направляват и съветват, да проворикар и предупреждават, а напомнят най-сетне, че времето и човекът са в непрекъснато взаимодействие и че животът е изпитание за човешкия дух, воля и жажда за успех.

Изготвил: Десислава Пробойска



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Тютюн Димитър Димов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.