Теми върху Вазови произведения


Категория на документа: Литература


За повечето хора понятието "величие" означава нещо грандиозно, духовно издигнато, внушително, важно, а думата "трагизъм" - тъжна, гибелна случка. В цикъла "Епопея на забравените" Иван Вазов се заема с тълкуването на тези понятия в контекста на Възрожденския културен модел. Важна стъпка за изясняване смисъла на термините "величие" и "трагизъм" е използваният от автора принцип на контрастите. Едно от основните противоречия е срам, позор - геройство. В почти всяко стихотворение Вазов е засегнал срама - "епопея пълна с геройство и срам" ("Кочо"), "С позор на челото" ("Каблешков"), "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "О безумни люде, а вий сте му срам" ("Паисий"), "срама по челото" ("Опълченците на Шипка"). Срама от годините прекарани в тъмнина, в страх, в сън, в подчинение е най-голямата обида за свободолюбивата същност на българина. Но народът осъзнава своя срам, благодарение на будния си дух и дейността на водачите си. Благодарение на личности като Паисий, Левски, Бенковски, Волов, Каблешков и много други българинът може гордо да изрече своята народност. Но именно срамът и съзнанието, че са българи събужда хората и ги подтиква към борба. Позорът постепенно е измит от геройствата, кръвта и саможертвата на хиляди българи. Техният подвиг е обезсмъртен в оди като "Кочо", "Опълченците на Шипка", "1876", "Караджата". Друг характерен за цикъла контраст е този между тъмното и светлото. Тъмното символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, хаос, мрак, липса на живот, робство, сън, страх, безпаметност, но може да означава мъка и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в "Епопея на забравените" се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват - "хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст" ("Паисий"). Светлото, знанието, жаждата за съвършенство и свобода се надига у народа. Паисийевата история създава стабилна опора за това начинание. Старите, тъмни нравствени ценности са заменени от "един идеал, от мечти и светлост образуван цял." ("Каблешков"). Светлото се изразява и в пламъка изгарящ хората. Пламъкът на свободата се разгаря, за да прерастне в буен пожар - "Чувства се велики в двамата горяха" ("Караджата"). Едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за героизма на българския народ, от стихотворението "Опълченците на Шипка". Тази ода всъщност е едно доказателство, че въпреки годините на страх и позор понятия като саможертва, свободолюбие, жертвоготовност и смелост не са чужди на народа ни. В лирическия увод Вазов засяга тезата, че българите заслужават съдбата си на поробен народ, народ, който няма право на свобода, народ, заслужаващ униженията на поробителите, заради страха и примирението си - "Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото;". Но веднага следва и антитезата - "Но ний знаем, че в нашето недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди, и в нас чувства силни, големи плоди.". Чрез този контраст авторът засилва внушението за българския подвиг, за онова дело, "като Термопили славно и вечно", което завинаги ще остане в народната памет. Но този контраст е "уводно", защото истинското противоречие в творбата е именно горе-долу. "Горе" всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират "българи, орловци", "лъвове". Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство. Храбростта и героизма, на защитниците на това заветно място "горе", може да бъде сравнена само с тези на гордите спартанци, предпочели смъртта пред позора. Свободолюбивият дух и възторжените викове "ура", характерни за върха, са противопоставени на религиозния фанатизъм, безумието и сърдитите викове, идващи отдолу - "И ордите тръгват с викове сърдити, и "Аллах" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговори с друг вик: Ура!". Безумието на Сюлейман, който праща на ненужна смърт войник след войник, контрастира на фона на трезвомислието на Столетов - "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! На вашата сила царят повери прохода, войната и себе си дори!". За горе са характерни въодушевлението, героизма, красотата, подвига, а за долу негативното, безумието и фанатизма. "Епопея на забравените" разкрива величието и трагизма на една мрачна и кървава епоха. Време смутно, време на героизъм и подвизи, което със своите "бели кости и със кървав мъх" доказа истинската същност на българина. Противоречията са тези, чрез които се достига до тази истина, защото поетът е верен на максимата "Истината се ражда в спор, в противоречие.". В контекста на Възрожденския културен модел термина"величие" е свързан с един друг термин, а именно - "святост". Цикълът "Епопея на забравените" е обграден с ореол на святост. Много от неговите герои са сравнени с библейски. Още в първото стихотворение "Левски" дяконът е оприличен със самия Христос. Словото на героя е просто, разбираемо и увлекателно - "Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.", точно като на самия Спасител. Речта на Левски е способна да разбуди хората, да даде нов смисъл на техния живот и да ги привлече към делото - "всяк един участник беше му и брат.". Кръстът е другата прилика между двамата герои. Тъй както Синът Божи се е жертвал за народа израилски, така и апостолът е готов "сто пъти да умре на кръста Христов", "за да е полезен, дал си бе животът". Бенковски подобно на Моисей се опитва да поведе народа си към Обетованата земя - "Вървете! Да мрем! Ставайте робове! Аз не ща ярем!". Но в библейските текстове тази земя е богата на мед и мляко, а на българите им е достатъчна свободата. Но най-святият образ всъщност е този на Паисий. Цикълът се състои от дванадесет стихотворения, защото числото 12 е свещено, свято. То символизира Вселената с нейната вътрешна съставност, в библейските текстове това е числото на съвършенството, на правилния избор, израз на цялостта. 12 е символ и на осъществяването, на завършения цикъл. Едноименното стихотворение заема средищно, централно място ("Паисий" е шестото поред стихотворение). Средата е символ на доброто, красивото, съвършеното, Господ е сътворил света за шест дни, освен това всички пътища водят към нея (средата). Паисий, това е жрецът, създателят на българската история, чието слово е откровение за народа, защото чрез историята той (народа) се сдобива с памет, идентифицира се. Атонският монах именно е човекът, който успя да разпали най-първата искра в народната свяст", да разгони тъмата обхванала българските земи. Делото на този монах може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света. Вазов е трансформирал Божиите слова "Да бъде светлина!" в "От днеска нататък българският род история има и става народ!". За периода на Възраждането е характерна промяна на миродгледа и нравствените ценности на типичния българин. Тя се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение, като на преден план излизат светли и патриотични идеи. Именно новите нравствените ценности налагат ново тълкуване на понятията "величие" и "трагизъм". Но при тази смяна възникват нови контрасти. Основното противоречие в този момент е промяната на святото, свещеното, божественото. В стихотворението "Левски" монахът захвърля расото, защото мисли "че благата дума, че правото дело, че светата правда, изказана смело, че ръката братска, без гордост, без вик, подадена скришно на някой клетник, са много по-мили на господа вишни от всичките химни и тропари лишни.". В одата "Кочо" убийството на жена и дете в църквата, а и самоубийството, най-тежките грехове, се приемат за геройство, за подвиг. Монахът Паисий, "който много бдения, утринни пропусна" е канонизиран като светец. Чрез цикъла "Епопея на забравените" поетът Иван Вазов напомня на обществеността, в Следосвобожденска България, тълкуването на понятията "трагизъм" и "величие" в контекста на Възрожденската мисъл. Стихотворенията са своеобразен протест против промяната на утвърдените, чрез борба, кръв и геройства, ренесансови нравствени ценности. Но освен протест, тези произведения изиграват ролята и на документ, на доказателство, че свободата ни, която е изкупена с толкова българска кръв, не може да се счита като дар от руския народ, а и народа ни не може да се обвинява за робските години, след като има в историята си такива събития и герои.

"Под игото" - енциклопедия на българския живот през Възраждането

Животът през Възраждането е тема на много художествени произведения. Но едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за писателски усет, национален колорит и дълбок поглед върху народопсихологията, от романа "Под игото". На страниците на това малко по обем произведение оживява цял един свят - светът на българина, осъден на робство. Една от характерните черти на творбата е богатата галерия от образи, представители на всички слоеве и класи на населението. Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата "Гост" Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство - вечерята на двора с челядта, своеобразното възпитание от страна на бащата, делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в семейството. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.". Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов "българин" е синоним на "праведен християнин". Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание. Типичен пример е разрастването на просветното дело. У поробения българин, търпял години наред тъмнината, се заражда жаждата, влечението към новото, към науката, съвършенството и красотата. Духовната храна се превръща в нещо насъщно. Търговци, занаятчии, земеделци, стари и млади, те всички "пият" с наслада от извора на мъдростта и знанието. Годишният изпит ("Радини вълнения") привлича цялата общественост. Старите хора идват, за да се насладят на знанията на младите, за да се уверят във възможностите на новото поколение. За младите този изпит е поле за изява, доказателство, че ще оправдаят възложените им надежди, а за просветителите е доказателство, че посятите семена вече израстват в буйни класове. Типичната българска обстановка се чувства и в Ганковото кафене, което се е превърнало в сборен пункт за обмяна на информация. Този "малък парламент" е мястото, където хората се събират, за да политиканстват. Жаждата за новини събира българите. Посещаването на кафенето е свързано с надежда за всеки истински българин. Всеки се надява да се случи чудо, което да избави България от непосилното иго. Успехите на херцеговците будят радост и увеличават надеждите. Дневният ред е неизбежно един и същ - сгромолясването на Турската империя и отношението на европейските държави. За доизграждането на националната колоритност в романа важна роля изиграва и езикът, изпъстрен с поговорки, диалектни думи, турцизми, русизми, архаизми. Представено е цялото многообразие от стилове на възрожденския културен модел, защото авторът не се задоволява само да маркира най-характерните черти на българския бит, а пресъздава всяка част от нашата култура с големи подробности. За едно такова дело не стига просто талантът на писателя, а е необходима и неизмеримата мощ на езика, за да изглежда картината на българския Ренесанс завършена. За да обхване всички страни от живота на българина Иван Вазов се проявява не само като умел белетрист, но и като проникновен психолог. Главата "Силистра Йолу" е отделена за изясняване на народопсихологията, на философията на поробения народ и именно тук авторът е имплицирал идеята, че поробен не значи погубен. Въпреки несгодите, тежкия труд и насилия, български дух остава непречупен, жаждата за свобода, разнообразия и красота не може да бъде изкоренена. Организират се представления, пеят се песни, вият се хора, вдигат се сватби, организират се седянки (тлаки). Седянката е един "обичай, завещан от старината" ("Тлака в Алтъново"), изпълнен с весел смях, закачки, шеги, нежна музика и песни, бликащи хармония. Чрез тях писателят налага една топла, типично българска атмосфера, атмосфера на красота, подвиг и смелост. Но наред със сватбите и седянките се организират и комитети и се подготвя почвата за борба против тираните. Именно тези комитети подтикват народа към лудостта, към бунта. "Полудяването" се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение. Това "полудяване" авторът проследява и описва подробно за всяка класа, за всяка прослойка на българското общество. Този умел познавач на човешката душа прониква във всяка личност, проверява всяко едно съзнание, за да постави крайната диагноза - "лудост". Постепенно това опиянение обхваща целия български народ. Чрез образа на чорбаджи Марко е представена най-важната идея в романа, а именно финална фаза в "залитането" на народа. Този търговец символизира типичния, трезвомислещ българин (не "лудите глави" като Огнянов, Соколов и т. н, не и предателите като Стефчов и Пиронков). Този българин е умен, трезвомислещ човек - той не вярва, че група младежи могат да разрушат устоите на такава вековна империя. Но редица обстоятелства повлияват на неговото мнение - пророчеството на Бейзадето, "полудяването" "от старци до бозайници" и като връх на всичко това Безпортев яхнал турчин. Всеки един от тези фактори е несериозен, недостатъчен, но заедно те се оказват достатъчни, за да привлекат чорбаджи Марко към народното дело. Тук се появява контрастът "лудост" и "трезвомислие". Обикновените, нормалните хора не възприемат въстанието. Тези хора имат какво да губят - имот, състояние, челяд, те са практични и разумни. Но през особената пролет на 1876г.трезвомислието е заменено от лудост, разумът от опиянение. Но защо "залитат" и трезвомислещите българи? Именно защото са българи, а това понятие в контекста на Възрожденските идеи е синоним на "родолюбец" и "патриот". За сюжета на романа са характерни две линии - светлата и тъмната. Светлата се състои в подредения, мирен, уютен живот на добрите българи. Тази сюжетна линия включва спокойния живот на българите, подчинен на максимата "Преклонена глава, сабя я не сече". Този начин на живот отговаря напълно на името на градеца - Бяла черква. Бялото е цветът на смирението, на нежността, на добротата, а черквата символизира мястото, където хората се учат на доброта, на любов към ближния, смирение и търпение. Светлата линия представлява една идилия за тих, мирен и спокоен живот. Но тази идилия е прекъсната с появяването на Бойчо Огнянов. Името на този герой издава неговата енергия, жертвоготовност и революционен дух. С него се появява и тъмното начало. Огнянов се заема с опасна, рискована, смъртоносна дейност. За по-голямата част от населението неговите дела са мрачни, разбойнически и неясни, но героят се заема да отвори очите на народа. Скоро Бойчо намира поддръжници на своята идея. Макар че тази идея е тъмна и рискована, тя привлича все повече привърженици, защото отговаря на тайните надежди на всеки истински българин и се базира на чисти, светли, патриотични идеи. Постепенно тъмните идеи нахлуват в живота, като от тъмни, неясни, рисковани и смъртоносни, те се превръщат в желани от всички. Нравствените представи на българина за добро и зло се променят. Старите ценности като търпение, примирение и подчинение са изтласкани от нови нравствени категории като борба, саможертва, свобода. В този нов свят убийството става геройство ("Бурята"), а кражбата е свещена ("Зелената кесия"). В опора, в свещен принцип на този нов свят се превръща Мойсеевият закон "Зъб за зъб, око за око". "Ако има кражба свещена, има и грях праведен" ("Зелената кесия") , това е "катехизисът на новото християнско учение" ("Зелената кесия"). "Полудяването" на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които са вече символ-верую на новия свят. Те (идеите) се радват на подкрепата на целия български народ - от малките деца до старците, дори трезвомислещите, разумни българи (като чорбаджи Марко) са опиянени от тях - "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и колибата на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." ("Пиянството на един народ"). В изключителния, върховия исторически момент, когато двете линии в романа се преплитат, наяве излиза скритото, опасното затова маргиналните герои ставата централни. Промяната на нравствените категории изисква това. Едва в този момент се обръща по-голямо внимание на герои като Милка и Колчо. Техните дела, до този момент неразбрани и неоценени, изпъкват на фона на новите ценностите. Колчо е слепец, той живее в тъмнина, но по-важна се оказва светлината, която носи в сърцето си. Именно благодарение на нея, той извършва редица подвизи - предупреждава Огнянов в църквата ("Мисията става мъчна"), съобщава на комитета за завръщането на Бойчо ("Колчови вълнения"), намира дрехи, храна и пари за Огнянов ("Любов-героизъм"). Милка "блудницата" на града също е от тъмните герои, защото грехът, блудството символизират нощта, тъмата. Но единствена тя се осмелява да скрие Соколов, когато заптиетата са по петите му, а доскорошните му другари отказват да му помогнат. Тези личности са типични герои на тъмнината, които стават централни благодарение на промяната на старите нравствени категории. Романа "Под игото" е едно вдъхновено свидетелство за нравствената самоличност на един нов народ, издигнал се от пепелта на миналото и устремил поглед в бъдещето, готов на саможертва в името свободата и равноправието. Така с влизането си в Пантеона на безсмъртието, този документ е запазил за бъдещите поколения една енциклопедия на българския живот през Възраждането, енциклопедия пропита с патриотизъм, кръв, геройства и подвизи.

Чорбаджи Марко

Главен герой в първа глава на романа ,,Под игото” е чорбаджи Марко.Образът му е представен чрез пряка авторова характеристика и чрез неговите постъпки, реч и действия. Той е заможен човек от Бяла черква.Занимава се с търговия. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на многобройната челяд на Марко.Героят е петдесет годишен , с исполински ръст, леко приведен, но строен.Лицето му е червендалесто, загрубяло от слънцето и ветровете.Големи вежди засенчват сините му очи.В повечето случаи физиономията му има строго изражение.Въпреки това от лицето му лъха добродушие, честност и искреност.Осанката и погледът му предизвикват симпатия, уважение, всяват респект. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.".Вярва в нея както вярва в бога без да разсъждава.Старае се с всичките си сили да бъде полезен на училището и се чувства особено горд, когато е избран за негов настоятел.Марко има свой практически възглед за възпитанието.Убеден е, че това, което се забранява, по-силно се желае.Не пропуска нито една възможност щом децата са около него да ги напътства и съветва.Не са му чужди добрите навици за хранене и изпълнението на християнските норми, държи на приличния външен вид на всеки един от синовете си.Забележките му са добронамерени, съпроводени със силни, емоционално наситени сравнения - ,, ахиевски читак”, ,,тутраканец”, ,,казашки” .Предпазва децата си от различни пороци - алкохол и кражба.Строгият баща кара децата си да пият вино пред него, а не да посягат жадно и тайно към алкохола.Възлага им отброяването и отключването и заключването на сандъците с рубета.Трудолюбив и организиран, той цели да направи от своите деца достойни граждани от които да не се срамува. Чорбаджията е човек на реда.Това личи от насядалите около софрата членове на семейството.Патриархалният бит е сложил отпечатък върху взаимоотношенията между големи и малки, между деца и възрастни. След вечерята бащата се интересува от преподаването в школото, както и от усвоените от синовете му знания конкретно по история.В диалога между баща и деца ясно проличава преклонението и обичта на Марко към Русия.Представата на читателя за главното действащо лице в тази се обогатява и доуточнява в следващия епизод. Марко приема радушно неканения гост, предизвикал страшен смут в двора.Внимателен, добросърдечен, той бърза да нахрани избягалия от Диарбекир затворник Иван Кралича. Всяка постъпка, всяко действие и слово утвърждават Марко като положителен герой.Правят го наистина запомнящ се образ, защото е родител-пример, истински българин и личност достойна за уважение.

"Под игото" – епично повествование за живота на българите преди Освобождението

Животът през Възраждането е тема на много художествени произведения. Но едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за писателски усет, национален колорит и дълбок поглед върху народопсихологията, от романа "Под игото". На страниците на това малко по обем произведение оживява цял един свят - светът на българина, осъден на робство. Една от характерните черти на творбата е богатата галерия от образи, представители на всички слоеве и класи на населението. Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата "Гост" Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство - вечерята на двора с челядта, своеобразното възпитание от страна на бащата, делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в семейството. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.". Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов "българин" е синоним на "праведен християнин". Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание. Типичен пример е разрастването на просветното дело. У поробения българин, търпял години наред тъмнината, се заражда жаждата, влечението към новото, към науката, съвършенството и красотата. Духовната храна се превръща в нещо насъщно. Търговци, занаятчии, земеделци, стари и млади, те всички "пият" с наслада от извора на мъдростта и знанието. Годишният изпит ("Радини вълнения") привлича цялата общественост. Старите хора идват, за да се насладят на знанията на младите, за да се уверят във възможностите на новото поколение. За младите този изпит е поле за изява, доказателство, че ще оправдаят възложените им надежди, а за просветителите е доказателство, че посятите семена вече израстват в буйни класове. Типичната българска обстановка се чувства и в Ганковото кафене, което се е превърнало в сборен пункт за обмяна на информация. Този "малък парламент" е мястото, където хората се събират, за да политиканстват. Жаждата за новини събира българите. Посещаването на кафенето е свързано с надежда за всеки истински българин. Всеки се надява да се случи чудо, което да избави България от непосилното иго. Успехите на херцеговците будят радост и увеличават надеждите. Дневният ред е неизбежно един и същ - сгромолясването на Турската империя и отношението на европейските държави. За доизграждането на националната колоритност в романа важна роля изиграва и езикът, изпъстрен с поговорки, диалектни думи, турцизми, русизми, архаизми. Представено е цялото многообразие от стилове на възрожденския културен модел, защото авторът не се задоволява само да маркира най-характерните черти на българския бит, а пресъздава всяка част от нашата култура с големи подробности. За едно такова дело не стига просто талантът на писателя, а е необходима и неизмеримата мощ на езика, за да изглежда картината на българския Ренесанс завършена. За да обхване всички страни от живота на българина Иван Вазов се проявява не само като умел белетрист, но и като проникновен психолог. Главата "Силистра Йолу" е отделена за изясняване на народопсихологията, на философията на поробения народ и именно тук авторът е имплицирал идеята, че поробен не значи погубен. Въпреки несгодите, тежкия труд и насилия, български дух остава непречупен, жаждата за свобода, разнообразия и красота не може да бъде изкоренена. Организират се представления, пеят се песни, вият се хора, вдигат се сватби, организират се седянки (тлаки). Седянката е един "обичай, завещан от старината" ("Тлака в Алтъново"), изпълнен с весел смях, закачки, шеги, нежна музика и песни, бликащи хармония. Чрез тях писателят налага една топла, типично българска атмосфера, атмосфера на красота, подвиг и смелост. Но наред със сватбите и седянките се организират и комитети и се подготвя почвата за борба против тираните. Именно тези комитети подтикват народа към лудостта, към бунта. "Полудяването" се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение. Това "полудяване" авторът проследява и описва подробно за всяка класа, за всяка прослойка на българското общество. Този умел познавач на човешката душа прониква във всяка личност, проверява всяко едно съзнание, за да постави крайната диагноза - "лудост". Постепенно това опиянение обхваща целия български народ. Чрез образа на чорбаджи Марко е представена най-важната идея в романа, а именно финална фаза в "залитането" на народа. Този търговец символизира типичния, трезвомислещ българин (не "лудите глави" като Огнянов, Соколов и т. н, не и предателите като Стефчов и Пиронков). Този българин е умен, трезвомислещ човек - той не вярва, че група младежи могат да разрушат устоите на такава вековна империя. Но редица обстоятелства повлияват на неговото мнение - пророчеството на Бейзадето, "полудяването" "от старци до бозайници" и като връх на всичко това Безпортев яхнал турчин. Всеки един от тези фактори е несериозен, недостатъчен, но заедно те се оказват достатъчни, за да привлекат чорбаджи Марко към народното дело. Тук се появява контрастът "лудост" и "трезвомислие". Обикновените, нормалните хора не възприемат въстанието. Тези хора имат какво да губят - имот, състояние, челяд, те са практични и разумни. Но през особената пролет на 1876г.трезвомислието е заменено от лудост, разумът от опиянение. Но защо "залитат" и трезвомислещите българи? Именно защото са българи, а това понятие в контекста на Възрожденските идеи е синоним на "родолюбец" и "патриот". За сюжета на романа са характерни две линии - светлата и тъмната. Светлата се състои в подредения, мирен, уютен живот на добрите българи. Тази сюжетна линия включва спокойния живот на българите, подчинен на максимата "Преклонена глава, сабя я не сече". Този начин на живот отговаря напълно на името на градеца - Бяла черква. Бялото е цветът на смирението, на нежността, на добротата, а черквата символизира мястото, където хората се учат на доброта, на любов към ближния, смирение и търпение. Светлата линия представлява една идилия за тих, мирен и спокоен живот. Но тази идилия е прекъсната с появяването на Бойчо Огнянов. Името на този герой издава неговата енергия, жертвоготовност и революционен дух. С него се появява и тъмното начало. Огнянов се заема с опасна, рискована, смъртоносна дейност. За по-голямата част от населението неговите дела са мрачни, разбойнически и неясни, но героят се заема да отвори очите на народа. Скоро Бойчо намира поддръжници на своята идея. Макар че тази идея е тъмна и рискована, тя привлича все повече привърженици, защото отговаря на тайните надежди на всеки истински българин и се базира на чисти, светли, патриотични идеи. Постепенно тъмните идеи нахлуват в живота, като от тъмни, неясни, рисковани и смъртоносни, те се превръщат в желани от всички. Нравствените представи на българина за добро и зло се променят. Старите ценности като търпение, примирение и подчинение са изтласкани от нови нравствени категории като борба, саможертва, свобода. В този нов свят убийството става геройство ("Бурята"), а кражбата е свещена ("Зелената кесия"). В опора, в свещен принцип на този нов свят се превръща Мойсеевият закон "Зъб за зъб, око за око". "Ако има кражба свещена, има и грях праведен" ("Зелената кесия") , това е "катехизисът на новото християнско учение" ("Зелената кесия"). "Полудяването" на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които са вече символ-верую на новия свят. Те (идеите) се радват на подкрепата на целия български народ - от малките деца до старците, дори трезвомислещите, разумни българи (като чорбаджи Марко) са опиянени от тях - "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и колибата на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." ("Пиянството на един народ"). В изключителния, върховия исторически момент, когато двете линии в романа се преплитат, наяве излиза скритото, опасното затова маргиналните герои ставата централни. Промяната на нравствените категории изисква това. Едва в този момент се обръща по-голямо внимание на герои като Милка и Колчо. Техните дела, до този момент неразбрани и неоценени, изпъкват на фона на новите ценностите. Колчо е слепец, той живее в тъмнина, но по-важна се оказва светлината, която носи в сърцето си. Именно благодарение на нея, той извършва редица подвизи - предупреждава Огнянов в църквата ("Мисията става мъчна"), съобщава на комитета за завръщането на Бойчо ("Колчови вълнения"), намира дрехи, храна и пари за Огнянов ("Любов-героизъм"). Милка "блудницата" на града също е от тъмните герои, защото грехът, блудството символизират нощта, тъмата. Но единствена тя се осмелява да скрие Соколов, когато заптиетата са по петите му, а доскорошните му другари отказват да му помогнат. Тези личности са типични герои на тъмнината, които стават централни благодарение на промяната на старите нравствени категории. Романа "Под игото" е едно вдъхновено свидетелство за нравствената самоличност на един нов народ, издигнал се от пепелта на миналото и устремил поглед в бъдещето, готов на саможертва в името свободата и равноправието. Така с влизането си в Пантеона на безсмъртието, този документ е запазил за бъдещите поколения една енциклопедия на българския живот през Възраждането, енциклопедия пропита с патриотизъм, кръв, геройства и подвизи

Христо Ботев
Смърт и безсмъртие в “Хаджи Димитър” на Христо Ботев

Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в историята си, така и в изкуството, и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и пламенен революционер Христо Ботев. Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца, и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина. Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в неговите стихотворения. Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на този който е паднал в бой да защити своята родна страна. Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. Това че героят е представен как лежи “Там на балкана...” е израз който го поставя близо до безсмъртните боговете на Олимп, толкова близо до бог. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа. Макар и смъртно ранен борецът е представен като “юнак във младост и в сила мъжка”. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката и неравна битка за свобода или смърт юнашка. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата. В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по – тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но спри сърце...”), защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие. “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...” За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост (“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи.”). Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат страданието и болките на героя в предсмъртния му миг. И тук юнакът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари по оръжие: “Кажи ми, сестро, де – Караджата? Де е и мойта вярна дружина?” Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение, дори Балканът запява хайдушка песен. Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев въодушевено възкликва: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобии класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.

Христо Ботев. “На прощаване”

Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали. Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието. Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея: “Не плачи, майко. Не тъжи, че станах азе хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш!” Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел. Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”). Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”. В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори: да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги! Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число: да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище... Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой. И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа. В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната: Аз вече пушка нарамих И на глас тичам народен Срещу врага си безверни. Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели: Но кълни, майко, проклинай Таз турска черна прокуда, Дето нас млади пропъди По тази тежка чужбина... Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел: Че и те брат са имали, Но брат им падна, загина Затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя сюрмашко тегло да гледа! Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”: Защо и как съм загинал И какви думи издумал Пред смъртта и пред дружина... Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима: Там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше и с оназ тиха усмивка в скръбно ги сърце впиваше. Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им: И два щат сълзи да капнат на стари гърди и млади. Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник. Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва: О, тогаз, майко юнашка! О, либе мило, хубаво! Берете цветя в градината, късайте бръшлян и здравец, плетете венци и китки да кичим глави и пушки! Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич. Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност. Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.

Смърт и безсмъртие в “Хаджи Димитър” на Христо Ботев

Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в историята си, така и в изкуството, и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и пламенен революционер Христо Ботев. Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца, и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина. Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в неговите стихотворения. Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на този който е паднал в бой да защити своята родна страна. Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. Това че героят е представен как лежи “Там на балкана...” е израз който го поставя близо до безсмъртните боговете на Олимп, толкова близо до бог. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа. Макар и смъртно ранен борецът е представен като “юнак във младост и в сила мъжка”. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката и неравна битка за свобода или смърт юнашка. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата. В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по – тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но спри сърце...”), защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие. “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...” За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост (“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи.”). Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат страданието и болките на героя в предсмъртния му миг. И тук юнакът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари по оръжие: “Кажи ми, сестро, де – Караджата? Де е и мойта вярна дружина?” Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение, дори Балканът запява хайдушка песен. Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев въодушевено възкликва: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобии класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.

Христо Ботев - Биографични бележки

Христо Ботев /1847 – 1876 / Биографични бележки “ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небе, звяр и природа и певци песни за него пеят...” Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си". От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения". Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

ДВУБОЯТ МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА В БАЛАДАТА “ХАДЖИ ДИМИТЪР” - Хр. Ботев

План - Анализ Как първата строфа доказва зададената тема? Жив е той, жив е! Там на балкана Потънал в кърви, лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана, юнак в младост и сила мъжка. - Отделните думи се асоциират с живота; - Отрича се исторически доказаното, че Хаджи Димитър е мъртъв - исторически факти за действителната смърт на Хаджи Димитър; - асоциации със смърт Този смислов парадокс определя жанровата специфика на творбата – БАЛАДА – лиро-епическо произведение с легендарно-фантастичен сюжет. Кои са измеренията на този двубой между живота и смъртта, между робството и волния полет и как се развива този двубой?

Христо Ботев. “На прощаване”

Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали. Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието. Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея: “Не плачи, майко. Не тъжи, че станах азе хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш!” Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел. Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”). Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”. В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори: да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги! Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число: да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище... Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой. И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа. В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната: Аз вече пушка нарамих И на глас тичам народен Срещу врага си безверни. Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели: Но кълни, майко, проклинай Таз турска черна прокуда, Дето нас млади пропъди По тази тежка чужбина... Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел: Че и те брат са имали, Но брат им падна, загина Затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя сюрмашко тегло да гледа! Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”: Защо и как съм загинал И какви думи издумал Пред смъртта и пред дружина... Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима: Там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше и с оназ тиха усмивка в скръбно ги сърце впиваше. Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им: И два щат сълзи да капнат на стари гърди и млади. Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник. Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва: О, тогаз, майко юнашка! О, либе мило, хубаво! Берете цветя в градината, късайте бръшлян и здравец, плетете венци и китки да кичим глави и пушки! Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич. Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност. Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.
Алеко Константинов

ИДЕАЛЪТ ИЛИ КЕЛЕПИРЪТ - ТОВА Е ВЪПРОСЪТ - Алеко Константинов "Бай Ганьо"

Това е въпросът, но не съвсем. Защото за много хора този въпрос е напълно излишен. И не, защото го няма доброто или хуманното у българина. Няма го чувството за национална принадлежност, няма го идеала. А без идеал - за каква нация можем да говорим? И така и до днес - нямаме си ний идеал. Няма го онова, което ни е споявало в продължение на пет века. И не, защото е далече, далече в миналото, а защото е забравено. И това, което ни е останало сега, е да се интересуваме само и единствено от себе си. Човек би си помислил, че някой друг ни е виновен. Глупости! Допреди време си мислех, че човечета като Бай Ганьо ни помагат да намерим доброто и красивото в света. Защото благодарение на тях доброто като че ли става по-добро. Когато го намериш, то изпъква на фона на всички останали байганьовци. Но сега се страхувам да повярвам, че именно малкото, останали неомърсени от пари и власт, хора като Алеко Константинов са причина за съществуването на егоистите, наглите, алчните, но и хитри същества. Бай Ганьо - е превърнат в образ на вечно търсещия изгода, на вечния келепирджия, стремящ се да удари и той “кьоравото”. И той като всеки друг човек е низ от страсти. Но какви страсти само! Най-долните и нисши, присъщи не на хората, а на животните. Борба за оцеляване - добре, но защо на гърба на някой друг?! Защо друг трябва да ти плаща бирата? Защо непознатият трябва да превърне дома си в хотел, за да не похарчиш ти от парите си? Сякаш с тях ще станеш най-богатият? Оправдания има много, и всякакви - времето било такова, че изисквало да реагираш по “подходящия” начин във всяка една ситуация! Или, по друг начин казано, за да не бъдеш сдъвкан и после - изплют, плюй ги наред и ще останеш цял. Горко на тези под теб! А на другите отгоре - ооо, те сега са там, “маскарите им с маскари”, ама са с пари, с влияние - защо и ти да не намажеш нещо, я? Ако можеш, де! Остава ти само да решиш - отдолу или отгоре на фурнаджийската лопата да застанеш този път, па ако имаш късмет, може да удариш “кьоравото”. И после се качваш нагоре и почваш да налагаш останалите със сопата на собствената им наивност. Защото народът ни винаги е избирал лесно достъпното, или по-точно - леснодостъпно обещаното! Дай на обикновения българин гръмки слова, и всички ще те последват. А малкият, чист и неподкупен идеалист остава като пиле под стъклен похлупак - различавайки се от другите, всички го виждат, но никой не иска да го чуе. Това е то - човекът, който вярва в нещо истинско, за когото идеалът е нещо жизнено значимо, не е този, който ще бъде последван. Този човек също е изграден от страсти, но не онези нисши страсти, които те превръщат в роб, а страстите, които те тласкат към истинския живот, към желанието да откриваш, да пътуваш, да научаваш. Да се развиваш. Страстта да живееш страстно! Да бъдеш ТИ. Страшно е изказването на Сартр, че “всеки е друг и никой не е самият себе си”. Но още по-страшно е, когато ти съзнателно се превръщаш в някой друг, после - в трети, и така - до n-ти (в зависимост от “нуждата”); и в крайна сметка ставаш онзи Тартюф, чиято истинска същност е, че няма такава. Едно мекотело, нагаждащо се към всичко и всеки. И всичко това - заради пари, имоти, положение в работата и обществото. Заради тези, толкова тленни и до голяма степен - ненужни, материални “блага”, с които уж ще живееш щастливо. И забравяме всъщност истинския Щастливец. Онзи, който бе способен да се погледне отстрани и да се надсмее над грешките си, а не непременно да обвинява другите за тях. Онзи, който беше описал байганьовщината, та поне по този начин да се бяхме видели и ние. Жалко, че не се получи. Не видяхме това, което трябваше - това, че всъщност не само тези под тебе, но и ти си жертва! Та нали уж беше и практичен, и земен, и придържащ се към ползата. Та нали беше свободен. Да, ама не! Никога не си свободен, ако си жертва; а ти всъщност си жертва, роб на нуждите и потребностите си, които си превърнал в идеал. Ама какъв идеал само! Дори само той е напълно достатъчно условие, за да настъпи ценностен хаос във всяко едно отношение. А за общество като нашето, толкова крехко и податливо, си е направо логично да очакваш краха на духовните ценности. И тук е геният на Алеко Константинов - без истинските ценности дори байганьовците се оказват жертви на хаоса. Само чрез здравите идеали и принципи човек е способен да бъде този, който винаги е искал да бъде, и да е истински щастлив. И тогава въпросът “идеалът или келепирът” отново няма да има смисъл, но вече - защото идеалът съществува, а има ли го него, нищо друго няма значение!

БАЙ ГАНЬО - СЪВРЕМЕНЕН И ВЕЧЕН

Един от най-популярните, интригуващи и актуални със своята жизненост образи в българската литература е Бай Ганьо от едноименното произведение на Алеко Константинов. По своето обществено съдържание, както и по степента на художествено обобщение, образът на Бай Ганьо е гениален завършек на цяла галерия литературни герои, създадени от Алекови предшественици. Неговият прародител срещаме още в сатиричната поезия на Петко Славейков, в сатирата на Ботев, във фейлетоните на Каравелов. Творбата се ражда от сблъсъка между Алековата чиста и извисена личност и героите на епохата. В търсене на духовни ценности Щастливеца открива героите на своето време, а те са по думите на Пенчо Славейков „ чеда на новата епоха ". Духовен аристократ, идеалист и демократ, Алеко Константинов заявява целта и идеята, заложени в цикъла фейлетони: " С „ Бай Ганьо,, аз исках да покажа нравствената босота на тоя тип..." Действително следосвобожденска България дава богат материал за създаването на нов тип герой. Времето и условията са тези, които моделират жизнената позиция на Алековите герой. Чрез умелото използване на сатиричната типизация авторът създава феномена на типичното, изгражда невероятния образ на Бай Ганьо - синтез на тенденциите на времето. Сложен и противоречив, образът на Бай Ганьо предизвиква множество спорове. Всеки нов исторически период предлага своето разбиране и гледище относно особеностите, заложени в образа на Алековия герой. Именно динамичният и комплексен характер го прави смислово много по- богат и опилите за ограничаването му до определена прослойка и историческо време не се увенчават с успех, тъй като подобно ограничаване не съответства на заложения в образа художествен заряд, не обхваща всички негови черти. Със своята прозорливост и далновидност Алеко Константинов съумява да създаде образ-тип, образ-символ, който може да бъде тълкуван в различни аспекти и в който всеки нов поглед може да види нещо ново. Образът на Бай Ганьо е събирателен, обобщаващ негативното в живота и той никога няма да загуби своята актуалност, няма да престане да бъде интригуващ, тъй като отрицателното, негативното, порокът никога няма да бъдат окончателно победени. В същността на образа , в анекдотичната основа на героя се крие непрекъснатият интерес на читателя към него. Фактът, че пред нас изпъкват различни случки и ситуации, в които героят реагира, без да е натоварен с биография и предистория, го прави по-жизнен и лесно запомнящ се. Еднаквият тип поведение на героя, който спомага за изграждане единството на разказите за Бай Ганьо, спомага за възпроизвеждането на образа, за създаването на нови анекдоти. Ето защо Бай Ганьо като образ-символ, образ- модел на определено поведение продължава да ни занимава и да ни бъде интересен. Незабравими остават специфичната реч, самобитната му външност, жестовете, мимиките, владеенето на чужди езици и т. н. Бай Ганьо устоява на промените на времето и надживява епохата, която го създава. Ако потърсим историческата обстановка, в която се ражда образът на героя, ще открием следосвобожденска България, в която възрожденските идеали отдавна са забравени и свободата вече е факт, сменят се правителства, започва да навлиза чуждестранен капитал, да се създават нови обществено- икономически отношения. Налага.се нов герой в тази действителност. Това е малкият човек, баналният злодей, човекът с деформирана нравственост. Героят на следосвобожденска България няма политически убеждения, от които да се ръководи и които да определят политическата му програма. Негов висш идеал е „ личното наше земно доволство". Алеко Константинов представя социална, но не и индивидуална биография на героя. По силата на ред социални и политически обстоятелства Бай Ганьо се е изтръгнал от естествената си патриархално-селска среда. Неговата колоритна външност, съчетаваща елементи от селската и градската традиция дава информация за образа на героя, който живее в един период на своеобразен духовен вакуум на прехода от селска към градска среда. От една страна, Бай Ганьо запазва червения пояс, ризата, калпака, детайли от селското облекло, от друга страна, възприема елементи от градския начин на обличане- черни панталони, пъхнати в ботушите, черно сетре. Преходът от селото към възрожденския град е бавен и труден. Не се наблюдава коренна външна промяна, отсъства градската етикеция. Героят не възприема градската култура, не ще може да се приспособи и да разбере европейската култура и цивилизация. В този смисъл Бай Ганьо остава автентичен, неприспособен, т.е. природен. Пряко доказателство за това е неговото име. Обръщението „ бай" се използва по стара българска традиция в знак на уважение. Герой, лишен от родова памет, е наречен с фамилия, която се свързва с възрожденските идеали и алюзира националния свят, който не е уважаван. Чрез фамилията Балкански персонажът доказва националната си обвързаност, но не и типичните за нея от периода на Възраждането достойнства и сила. фамилията Балкански алюзира не само родното, а в един по- широк смисъл се свързва с ориенталската, азиатската маска, която символизира показност, охолство, жестокост. Бай Ганьо се оказва вън от стереотипа на европейците в модела на поведение. В този смисъл Балкански се свързва с представата за изостаналост, примитивност, некултурност, ориенталщина. За героя авторът дава много бедна информация, оставя персонажа да се самохарактеризира чрез мимика, жест,държание в обществото, както и чрез думите на неговите спътници. Къде е учил Бай Ганьо не знаем, дали въобще има някакви знания и как ги използва? От разказаното от Алеко разбираме, че героят получава своите познания не чрез системна подготовка, а пътьом- от това, което е видял и чул. Доказателство за хаотичните му познания е неговото облекло- смесица от селски и градски елементи. Бай Ганьо не е живял във възрожденския град, не е запознат със културната му система, с изградените традиции. Това е човек, който е научил елементарните неща и принадлежи към малограмотните. Той не е от амбициозните и ученолюбивите, за него самообучението не съществува. Липсата на интерес към оперните спектакли, концерти, изложби е резултат от малокултурие и необразованост, неосведоменост. Непознаването се компенсира с високо самочувствие, че всичко е „ видяно и чуто". Високото самочувствие за образованост, начетеност се гради и на базата на „ познанията на чужди езици" . Бай Ганьо „ знае" много чужди езици-руски, турски, сръбски, немски, но не владее говоримо нито един от тях. Той винаги допълва познанията си с български думи и жестове, за да може да бъде разбран. След Освобождението, вместо турски език българинът започва да овладява чужди европейски езици главно чрез битовото, чрез жестовете. Навлизащ в Европа, българинът се оказва изолиран. Бай Ганьо е чужденец пред европейската култура, изолиран в собственото си знание. Съзнанието, че е неразбран и смешен, поражда презрението му към чужденците. Делата, с които се занимава героят, са многобройни и разнородни по своята същност, но за определена професия не можем да говорим. Като търговец на гюлово масло, той се прочува в Европа и се връща в България известен. На родна почва основава вестник, възродително дружество, произвежда избори и т.н. Въпреки впечатлението, което създава с многообразните си ангажименти, бихме могли да кажем, че той е пасивен, първичен и приспособленец. Пасивността се доказва с липсата на участие във важни национални събития, каквото е Освобождението на България. Бай Ганьо се възползва от отстъплението на турците, за да завземе имотите им. Това е неговата житейска философия-келепир, " удрянето на кьоравото" , " личното наше земно доволство" . и той я прилага във всяка своя постъпка, във всяко общуване в чужбина. а и на родна почва Алеко Константинов изгражда един образ- тип и затова всички ситуации , които успяват да осветят характера на героя, са типични за времето. Творецът използва модерна система при създаване на героя си , противопоставяйки го на група интелигенти, каквито са разказвачите в творбата. Бай Ганьо е индивидуализиран главно чрез външността, речта и поведението си. Поведението, обноските, неспазването на етикета, самочувствието за начетеност и компетентност на фона и в досега с чуждата европейска цивилизация и култура раждат комичните ситуации в цикъла- фейлетони. Такива смешни, жалки и страшни сцени от досега с непознатата среда и с приетите норми на поведение са множество и са разнообразни- в Прага на изложението, в банята, у Иречек, във влака и т.н. Проследени са различни моменти от ежедневието на героя, които ни завладяват с хумора, бликащ от тях: когато се храни, когато говори и жестикулира, когато крие мускалите си, когато говори високо в операта и т.н. И в Европа, и в България Бай Ганьо живее с идеята да измами, да ограби, да се възползва , да спечели без труд и за чужда сметка. Сложният и противоречив образ на Бай Ганьо, който във всяко време е предизвиквал много спорове относно своята принадлежност- национален, социален или общочовешки тип е, както и относно своята същност-отрицателен или положителен , остава завинаги увековечен в Алековата творба. По своя замисъл, оригиналност на идеи и стил, това произведение става оригинал - основа за всички последвали го опити, от една страна, да се осмее , бичува, заклейми лошото, низкото, некултурното, което ни съпътствува и ще продължава да съществува векове наред, и, от друга, да се утвърдят човешките добродетели и ценности, които бяха притежание на самия автор - Алеко Константинов, и към които трябва да се стремим.

ЛИЦАТА НА БАЙ ГАНЬО

Алеко Консантинов е човек с екстравертна нагласа, чийто позиции за творчество идват от вън - от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция. Алековият "Бай Ганьо" е типична продължаваща творба с композиция non finito, в един по-широк социално - функционален смисъл това е творба , в която преливането между социална и литературна реалност е подчертано по един зловещ начин.Образът на Бай Ганьо въплъщава в себе си низките тъмни заложби на българската нравственост. Той е вългарно прачматичен материалист "келепирджия", груб и недодялан, парвеню, "простак". Бай Ганьо е тарикатстващ политикан, безпринципно мятащ се според вятъра, заради личната си изгода.Той е човек на живота, разбиран в рнай-вулгарния чувствен смисъл.За Бай Ганьо патриотизмът е "бош лаф", гола дума без реално покритие, ако от нея няма никаква лична изгода, никакъв келепир.И , ако националната гордост на Бай Ганьо, по време на приключенията му из Европа, е израз повече на национална ограниченост, примитивизъм и своеобразно преобразен страх от Европа, патриотизмът на политикана Бай Ганьо в България, който вече надменно спекулира със своето "познаване на Европата", е изпълнен с най- вулгарно политическо сметкаджийство и груб личен интерес. В първата част за Бай Ганьо Европа е контрастен фон и обект за келепирджийски домогвания. Героят парадира с националните добродетели.Той се откроява най-напред със своята колоритно обрисувана външност, където идинвидуалната физиология и национално типичното са синтезирани в ярък художествен образ. "Снажната" фигура на Бай Ганьо, червендалестото му мустакато лице, излъчват примитивна жизненост, а обноските му засилват още повече представата за вулгарност и антикултура. Към този натурален физиологичен образ важна харктерологична черта е облеклото му.Поясът и коланът, ботушите и бъстунът допълват колоритния външен вид на този славен българин.Този външен вид естествено може да се променя и модернизира, но това обновление не изменя много нито вида , нито същността му, а само внася в тях нова дисхармония, която прави героя още по-комичен. Из европейския свят героят присъства предимно телесно.Обобщението за байганьовата простащина се основават до голяма степен на усещането за непрекъснато нарушавани норми. Яденето например за него не е обикновен битов акт, то е своеобразен борчески акт, завоюва се в борба с другите, буквално се изземва от тях - крушите измъкнати от учените в трена, стомната дигната от бебето, гозбата отвоювана у Иречек, яденето в хазайката на Ботков са все бойни труфеи, спечелени в сложната битка на надхитряването. Битките са изгубили своята историческо съзидателна насоченост, те са те са съсредоточени върху псевдоценностни обекти и поради това са жалки, комични. Навсякъде из Европа Бай Ганьо разнася образа на България и активно заявява различията между българите и европейците, нещо повече героят се опитва да пробие европейското чрез българското.Посещението при Иречек например е мотивирано тъкмо от възможността да се съгради общо пространство, обозначено с името България.Ако домогването до трапезата на Иречек изисква упоритост и хитрост, то самото ядене се нуждае от вдъхновение.Седнал на трапезата Бай Ганьо плюска, събра, поти се, "трие люти чушки в чорбата, потънал в наслада".Мястото на трапезата се оказва амбивалентна зона на насладата и различията между българина и европееца. Басеинът е друго такова пале, където върху наслаждението отново се поставят граници.За немците басеинът е социално регламентирана зона, а за Бай Ганьо то е едновременно вода, поле на първичните наслаждения и place d'arm където става себедоказването. Поведението на Бай Ганьо е до голяма степен резултат от разминаването между ориенталската и европейската култури.Героят е образ, чрез който става болезненото изживяване на несрещата между българина и европееца.Затова единственият възможен път на героя из Европа е този на симулациите и преобличанията.Още в началото на романа е заложено такова преобличане- върху ориенталския ямурлук героя намята белгийска мантия и всички казват, че той е "цял европеец".Появава се мотива за преобличането. Според митологичния модел преоблича се поклонникът, облича нови одежди, което го прави свещен, осъществява се преминаването от едно равнище на друго.Във въжрожденската литература героите се преобличат, за да оцелеят, за да се спасят.Ето защо преобличането на Бай Ганьо е с цел да се приспособи към другия свят,защото той е заплашителен, враждебен. От тук нататък Бай Ганьо ще слага европейски дрехи, но под тях ще си запазва отрибутите на националната носия, ще се опитва да говори чужди езици, да пее Верди, но никъде няма да може да изгради стоиностен контакт с Европа, да оформи обща идейна ситиация с нея. Незнанията на Бай Ганьо се проявяват тъкмо в зоната на контакта.Всеки опит да излезе от собствената черупка води до объркване на комуникативните кодове, до недоразумения.Почуда , присмех и негодувания са единственото отношение на европейците към героя, затова из чуждия свят Бай Ганьо постоянно търси уюта и защитата на българското, единственото, което знае и познава.Той не е просто пътник, а пътуващ българин, не само търговец, а български търговец.Действията му постоянно произвеждат българско, а сред най-важните функции на българското е да очертава полето на чуждостта."Булгар" е възглас и на гордост, но и на границата, той е вик на прокудата, затова на пътя си из Европа героят не просто среща, той буквално търси и намира само българското.Бай Ганьо прави опит да етнологизира Европа, да я превърне в българска и от там идва невъзможността му да вникне в европейската култура и да диалогизира успешно с нея.За повествователят пък Европа е пример за следване и еталон за развитие, разказвачите са културни преводачи, които превеждат на Бай Ганьо културния език на Европа, но отказват да преведат на Европа културния език на Бай Ганьо, защото се срамуват от него.Постоянно излагащият се Бай Ганьо подсилва стремежа у повествователя към съхраняване престижа на нацията.Героят е плод на една доскорошна робска съдба, която го обрича на културна изостаналост.Затова и в първа част имаме известно уневиняване на Бай Ганьо, разказвачите постоянно се стремят да го избутат от очите на смаяните европейци, но напразно, воден от митологичното си съзнание Бай Ганьо винаги е център ситуациите. Във втора част Бай Ганьо се върна от Европа, позицията на повествователя се ограничава и разколебава.От анекдотичен герой Бай Ганьо се превръща в проспериращ социален тип от съвременната историческа епоха.Повествователската ирония и застъпничество от първа част отстъпват място на сатиричната присъда на героя.Скривайки се от погледа на питателя, разказвачът открива изглед към все по-жестоките явления, които той въплъщава.Той се проявява като дивак много повече сред своите, отколкото сред чуждите.Едва кагато се завръща от Европа вече с чувство на собствено достойнство и преимущества срещу обкръжаващите го, човекът "врял и кипял" из Европа, героят проявява цялата си непривлекателна същност на новоизлюпен политикан и грабител.В началото на книгата е самотен оригинал, в края е заобиколен от цяло войнство себеподобни - Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Спиро Копоя.Това му дава социално самочувствие и го превръща в обществена напаст.В началото той е смешен чишит от балканската провинция, в края е политическа сила, господар на положението, тържествуваща социална стихия, човекът тълпа. В духовното пространство на българина Бай Ганьо най-вече остава като синтез на отрицателните качества на етнопсихологията ни, които активизирани от конкретен обществен момент намират в него пълната си реализация.Но на зловещата сила на Бай Ганьо противастои друг не по-малко български образ, този на повествователят, който със своя протест превръща жестокия образ на Бай Ганьо в спасяващ националния образ или както проф.Иван Шишманов нарече Алеко Константинов "велик възпитател на своя народ."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми върху Вазови произведения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.