Теми по български език


Категория на документа: Литература


Старият музикант

Наричат Христо Смирненски типичния поет на града. Но в поезията му този топос е представен в неговата двойствена същност: от една страна, е бляскав и примамлив, с бурен живот и "пъстроцветни шумни тълпи", но от друга, е безпощаден враг на бедните и онеправданите. Смирненски използва този контраст за да покаже обезличеното, поруганото и обречено съществуване на жертвите на големия град и да провокира състрадание и съпричастност у читателя. Стихотворението "Стария музикант" е част от цикъла "Децата на града" (публикуван през 1921г), характерен с формалната необединеност на творбите, но доминацията на единна концепция - творби портрети на унижените и оскърбените в света на социалното неравноправие човешки същества. Заглавието на елегията насочва към основния образ в произведението, назовавайки неговото социално място и откривайки белега на старостта. Тъканта на текста разгръща същината на съдбата на една от жертвите на града. Лирическата творба дава изображение на фрагмент от самотната и безрадостна старост, част от сломения, безнадежден човешки живот. Образът на стария музикант е противопоставен на града, тълпата и природата. Той е въведен чрез бегли щрихи от външния портрет, които внушават представата за мъка, немощ, загубване на сили, приближаване до неизбежния край. Конктертно-реалистичните детайли, които създават тази представа са: "приведен седи", "немощно става", "прегърбен...пристъпя едва", "спира се тук-там и стене".Заедно с реалистичните детайли, метафоричните елементи насочват към емоционалния образ на човека в самота и изолация, към неизбежната трагика на неговата участ: "над главата му ревностно бди "будно край него живот кипи черната старческа мъка" в грижи и горести вечни". Внушението за самота и отхвърленост на човека от света се засилва от символиката, заложена в пейзажа, който е естествен декор на картината. Избрано е времето на привечерта, което заедно с нощта при Смирненски символизира край, изчезване, губене на надежда. Здрачът е "траурен", "зимните вихри студени" шепнат "злъчно", висината е "скована в мрак", а от нея печално гледа луната, "фосфорно бледа и обла". Героят на творбата става част сякаш от призрачен свят, далечен и отвъден. Единствен знак на все още незагубения живот е горестният плач на цигулката. Персонифицираните образи на града, тълпата, вечерта, нощта, зимните вихри утвърждават основното емоционално движение в описвания свят - от духовната грохналост и физическа изчерпаност към неизбежна смърт. Те се превръщат в зловещо трагическо обкръжение на музиканта, от което няма спасение: "край него" - безразличните тълпи; "над него" - "студените зимни вихри"; "зад него" - Смъртта. Ето защо описаното немощно тръгване на стария музикант по градската улица се оказва символично пътуване към Смъртта - силата, способна единствено да задвижи немощния човек по пътя от битието към небитието ("Смъртта... тегли полекичка лъка").
Сред градския пейзаж Смирненски въвежда един нов персонаж в поезията ни и като колективно присъствие, и същевременно като ярко диференцирани отделни герои с обща съдба. Това е поезията на социалното страдание и състрадание, силна като образност и емоционален импулс, социално урбанистична, наситена с хуманистични внушения и негласен зов за хуманност.

Серафим

"Серафим" е първият разказ в сборника "Женско сърце" от 1935г. и е типичен за Йовковото творчество. Той е разказ за доброто като смисъл на живота, за доброто, което съхранява вярата в човещината, богатството и красотата на душата. Йовковият герой е силен и обаятелен със своята доброта и желание да помогне дори и на непознатите.

Семантиката на името Серафим участва в изграждането на смисъла на разказа. Серафим означава шестокрил огнен ангел, посланик на божията мисъл и воля на земята. Подобна роля авторът възлага на своя герой, затова го и нарича с това име. Действието протича за кратко - започва в един летен ден и свършва сутринта на другия ден. Мястото, на което се случва всичко, е площадът пред кафенето на Еню.
Произведението започва с портретно описание на главния герой. Основна част от портретната му характеристика е палтото, изгубило първоначалния си цвят, осеяно с дупки и разноцветни кръпки. То символизира целия живот на героя, който години наред дарява спестените си пари на страдащи бедни хора. Характерен похват за Йовков е да представи героя си през погледа на друг човек - в случая през погледа на Еню. Серафим е чудноват, дрипав и окъсан, "нито селянин, нито гражданин". Градацията в насмешливите определения, които дава Еню, е показателна за тълкуването на разказа. "Таласъми", според народните поверия, са демонични същества, докато плашилото подтекстно се свързва със света на птиците, към който принадлежи Серафим (наречен "птичка божия"). Образът на "изпаднал германец" е актуален в годините след поражението на Германия във войните. Кафеджията гледа Серафим, но не прозира неговата същност. Появата на Павлина поставя проблема за човешката състрадателност. Серафим не вижда, а само чува тъжната изповед на Енювата кръщелница, докато Еню я вижда и чува, но няма място в душата си за нейната болка. Героят открива не женската красота в Павлина, а нейното човешко страдание, бедност и самота в мъката.
Лирическият герой извършва две дейности до падането на нощта. На повърхността те са обикновени битови занимания, но в дълбочина крият силна символика. Подреждането на разпръсканите камъни пред кафенето е опит на Серафим да възстанови нарушената от Еню хармония. Камъните в християнската религия са свързани с полагането на основите на храм. А премитането с вода е знак за пречистването от сторения от кафеджията грях да не се помогне на страдащ човек.
Кулминацията в разказа е момента, когато Еню нравствено проглежда, когато вижда извършената доброта. Не той, заможният кафеджия, а бедният и окъсан Серафим дава парите на Павлина. Постъпката на героя е още по-значима заради факта, че това са единствените му пари. С тях той е можел да живее по-добре, да си купи ново палто. Думите му "Хубаво си е то, мойто палто, нищо не му е..." звучат като оправдание и примирение, но говорят за скромността на героя. Той не парадира с постъпката си, дори се стеснява от нея - говори на Еню, но не го гледа. Кафеджията разбира, че на този свят освен материалното, смисъл има и духовното. Ясно е, че Серафим едва ли ще получи обратно парите си, но неговата логика е "Когато господ на нея - и тя на мене."

Разказът "Серафим" е свидетелство за изключителността на нравственото и духовно благородство, за съзидателността и човечността на обикновения човек. За "чудноватия" Серафим човешкото съществуване не се изразява в трупане на материални блага и богатства. Има далеч по-важно и по-смислено, и то е - любовта между хората. Обикновен, сам, социалноонеправдан, Серафим се превръща в най-красноречивия изразител на авторовия повик за истинска обич и доброта, за безкористна и всеотдайна хуманност.

Цветарка

Христо Смирненски, чието истинско име е Христо Измерлиев, е роден в град Кукуш през 1898г. Поезията му е постсимволистично явление, което, използвайки поетиката на символизма, насочва вниманието си към съдбата на човека от крайните градски квартали в началото на ХХ век. Символизмът е големият учител на младия повет. От него той заимства образи, мотиви, цветова символика и музикалност на стиха, за да покаже драматизма и трагизма на обикновения човек, подложен на страдание, бедност и мизерия.

Стихотворението "Цветарка" тематично се свързва с цикъла "Децата на града", публикуван за пръв път през 1921г., представящ изображения-портрети на жертви на социалната неправда в града. Заглавието на творбата насочва към социалната роля на лирическата героиня, поставяща я сред онези, които се намират най-ниско в социалната йерархия на обществото. В известна степен внушението на заглавието е позитивно, защото обвързва съдбата на момичето с обаянието на цветята, но заедно с това и с тяхната крехкост, ранимост и временност. Произведението проблематизира съдбата на малкия човек в лицето на лирическата героиня в карнавалността на шумния град, в който борбата за оцеляване жертва младостта и невинността.

Творбата започва с красива и нежна природна картина, решена изцяло в духа на символизма. Епитетите "загадъчна и нежна", разширеното сравнение "като теменужен остров в лунносребърни води" рисуват одухотворения образ на прелестната Витоша. Макар и красива, пейзажната картина се отличава с пронизващата я болка и безнадеждност. Пейзажът е един от обичайните за поета, болката и красотата се докосват и съжителстват в произведението.

Възвишената природна картина от първа строфа влиза в контраст с града - "каменен", "грамаден и задъхан", "...скрил в студената си пазва хиляди души разбити". Градът е представен като дебнещо чудовище, студен и поглъщащ човешкото. Изпълнен е с болна "призрачност", свързана с идеята за фалша, лицемерието, прикритостта, изразени от определението "всекидневен маскарад". В затвореното пространство на града се очертава и затвореността на локала, топос, насочващ към представата за греховност, изпълнен с музика на "скрита мъка и печал". Това второ пространство се превръща в клетка за малката цветарка в здравите хватове на дебнещия град. Там тя разнася своите "златножълти хризантеми в кошничка кокетно малка" и се сблъсква с циничните желания и помисли на посетителите, сравнени с "черни пипала". Така градът поглъща разбитите човешки души.

Появил се в третия куплет, образът на цветарката е цялостно изграден в четвърта строфа. Малкото момиче носи ангелско излъчване на чистота и неподправеност. Сравнена е с "прокудена русалка", сякаш е от друг свят, различна от реалността, която я обгражда. Чистотата на образа е внушена чрез поредица характеризиращи детайли - "усмивка смирена", "рубинени уста", "стройно тяло", "младост цветна", "светлокоса девойка". Образът на девойката се променя в развитието на творбата, с приближаването към злото, което я очаква неминуемо. От плахостта и нежността й остава "поглед смътен и нерад". Съдбата на цветарката е идентична с тази на стария музикант, уличната жена, гаврошковците - образи типове на беззащитните жертви на града, с безименни съдби в хаоса на града.

За да осигури прехраната си, неволно цветарката става част от призрачния маскарад на големия град. Млада, непорочна и чиста, тя е образ на красотата. В петата строфа героинята е видяна през очите на обитателите на чуждия за нея свят. Смирената й усмивка е разчетена като предизвикателство, а рубинените й устни - като предлагащи изкушение. Подобно възприемане на нейната красота и невинност предполага да бъдат купени не само красивите цветя, но и самата цветарка. В света на порока тя е просто обект на консумация. Това предусещане сякаш отеква за миг в музикалния фон на ситуацията - "оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди", за да се заеме отново да поддържа градуса на веселието и разгула.

Стихотворението завършва с образа на каменния град, а глаголът "дебне" извежда напред хищническата природа. Закономерно остава да звучи мотивът за жертвите, които алчният хищник ще грабне. Творбата "Цветарка" носи авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.

Юноша
Христо Смирненски, чието истинско име е Христо Измирлиев е роден в град Кукуш през 1913г. Човекът в поезията му не е само пасивна жертва на живота. Той осъзнава своята участ и вярва, че е възможно да бъде създаден един нов справедлив свят. Това осъзнаване формира неговата активна жизнена позиция. Смирненски създава образи на борци за свобода и социални преобразувания в много свои творби. С богатото си общочовешко съдържание изпъква стихотворението "Юноша".

Стихотворението "Юноша" излиза за пръв път на 2 септември 1922г. в "Работнически вестник". Младостта на героя и желанието за саможертва сред всеобщото братство, както и мечтата за един нов по-добър свят дават правото на изследвачите да открият присъствието на този модел в самия автор и да го идентифицират с прозвището Юноша. Стихотворението е питане към живота, монолог със себе си, човека и времето, основан на кардиналния въпрос за смисъла на живота. Заглавието емблематизира образа на младостта - героят е символ на младостта на света, месия на едно ново начало. Така заглавието утвърждава представата за младата сила на обновлението, за модерния тип личност, която открива смисъла на живота чрез смъртта в името на идеал.
Юношата от едноименното стихотворение извървява пътя от незнание към познание и достига до идеята за саможертва в името на бъдещ, справедливо устроен свят. Чрез символи, контрасти и антитези Смирненски постига разбиране за промяната, настъпила в човек. Героят е изпълнен с радостни очаквания от навлизането си в живота и си го представя романтично. Чрез символа "цветна майска зора" лирическият герой ни показва пробуждането, новото начало. Тавтологията "поздравих" представя безгрижието и спокойствието на героя, желанието за пробуждане. Картината на социалното страдание е представена в контраст с предшестващата я картина на мечти и надежди за хармоничен живот. Чрез поредица от символи: "демонска стръв", "черна сянка", "златолюспест гигант" е представена апокалиптичната картина на световното човешко страдание. Невинните са подложени на огромни и болезнени изтезания ("изтерзани лица"), тяхната болка и унижение поражда протест. Лирическият герой на Смирненски намира мястото си сред угнетените си братя и заедно с тях тръгва по пътя на борбата за социална справедливост. Общочовешкият символ на страданието "трънен венец" е положен върху човешкия дух. В стиха "закопнях, запламтях и зова" чрез алитерация на буквата "з", градация, асонанс и метафора е представена действителната промяна у героя и неговите братя, които започват промяната с ново съзнание. Лирическият Аз се обръща към всички с глаголи в повелително наклонение и ги призовава към промяна. Бъдещата революция е представена със символиката на светлината, като разрушаваща стихия, която ще разруши стария несправедлив свят и на негово място ще се издигне ново равноправно общество. Предпоследната строфа представя динамиката на промяната. Възклицателните изречения, апосиопезата и образите символи "пожар" и "ураган", представят коренната промяна на света, която ще доведе до свобода и равноправие. Барикадите се явяват метонимии на големия град, защото именно от тях започват революции. Последната строфа се отнася спрямо първата, както минало към бъдеще. Лирическият герой достига до готовността за саможертва, след като намира своя идеал - социалната свобода. Безспорно най-ярко преходът е представен чрез признанието на самия лирически говорител в началото:"Аз не зная защо съм на тоз свят роден/ и не попитах защо ще умра", което в края на творбата звучи вече по друг начин:"Без да питам защо съм на тоз свят роден, /аз ще знам защо ще умра. "Така във финала на творбата лирическият герой е осъзнал призванието си , готов на борба и саможертва в името на по-добрия живот.

Никола Вапцаров - "Песен за човека"
Със стихотворението "Песен за човека" Никола Вапцаров завършва поетичния цикъл "Песни за човека ", с който започва стихосбирката "Моторни Песни". В "Песен за човека" поетът проследява пътя, който извървява един престъпник и убиец, един тежко прегрешил човек. Заглавието на творбата съединява ключови понятия: песен + човек. Песента се свързва с духовното извисяване, символ на вечната, непреходна красота. Надмогва границите на времето, съхранява човешките ценности. Членната форма на "човека" конкретизира, но и универсализира понятието човек.
Творбата е поема за възкресяването на човешкото. Изградена е като диспут между лирическия говорител и дама, но в спора като арбитър е въвлечен и читателят, който трябва да прецени чии аргументи надделяват. Диалогът е само привиден, защото аргументите на дамата са слаби. За автора човешкият живот е най-висша ценност, вярва в човека и неговите възможности да твори, да променя себе си и света. Чрез случката, която разказва дамата, тя акцентира върху тъмите страни на човешката природа. В нейния пример човешкото е принизено, човек е посегнал на собствения си брат. Човешката съвест е приспана, християнската любов към ближния не съществува. Това поражда и нейната омраза:
"Аз мразя човека./ Не струва той вашта защита."
Нейният събеседник е съвсем различен, той не мрази човека. Примерът, който използва, е почти аналогичен. Човекът от село Могила затрива баща си. Отново християнските принципи са потъпкани, но защитникът не дискутира това. Онова, което го интересува е промяната, която настъпва, промяната, която е възможна дори със "злодея злосторен". И повод за промяната парадоксално е "песента". Тази промяна в рамките на лирическия текст е маркирана с любимия Вапцаров противопоставителен съюз "но", повторен двукратно:
"Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек."
"Но своята участ/ от книга по-ясна / му станала с някаква песен".
Двата съюза бележат етапите на метаморфозата от "злодея злосторен" в човек. Песента е израз на способността на възродената душа да мечтае, да се надява, да вярва в живота. Моментът на смъртта отново е белязан с конкретен логически преход ("Но в коридора/ тихо говорят"). Лирическият говорител не идеализира своя герой. Той се опитва да разкрие всички душевни кризи, които затворникът преживява: и смута, и объркването, и първосигналния ужас от смъртта. Неслучайно в този момент реакцията на героя е сравнена с животинското ("и гледал с див поглед/ на бик"). Опозициите мрак-светлина, затвор-простор маркират тази промяна, извършила се с човека, прозрял "своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока/ съдба." Градацията ни прави съпричастни на драматичната равносметка преди смъртта.
Но човекът от Вапцаровия текст приема смъртта като логичен край на своя живот. Онова, което му дава сили, е вярата , че в бъдеще човешката съдба ще бъде различна, защото животът който хората ще устроят, ще бъде по-добър и справедлив. Израз на неговата вяра е песента. Човекът напуска пространството на затвора. Олицетворенията и контрастът ("...затвора/ треперел позорно", "мрака ударил на бег") засилват художественото обобщаване на текста. Той се превръща в пламенна възхвала на човека, който е способен да се разкрие и да намери смисъл, на човека, който не се страхува от смъртта, на човека, чиято вяра го прави силен и красив.
Художествената рамка на текста е затворена. Отново се връщаме към полемиката между дамата и лирическия говорител. Дамата е изпаднала в истерия, тя не е способна да проумее разказаното, затова лирическият човек се обръща към читателя: "Как мислиш, читателю, ти?" Така темата "Човекът във новото време" остава с отворен финал, остава отворена за нови мнения, аргументи и размисли.
Трагизмът на творбата ни отвежда към вечната връзка между престъплението и наказанието. Поетът обаче вярва в доброто, скрито у всеки човек, и в това отношение поемата е една поетическа апология на вярата. Проглеждането не може да отмени смъртта, но променя отношението на човека към нея. Посланието на Вапцаров за величието на човешкия дух ни заразява със своята искреност, непосредственост и трогателност, с вярата в доброто и човешкото.

Зимни Вечери



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми по български език 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.