Теми по българска литература


Категория на документа: Литература


"Като отлетиш във блясък и във слава,
неблагодарнице, ти тук ще го оставиш! "
( "Метафизически сонет" )
Земното битие се познава чрез изнизващите се дни. Реалното емпирично време е толкова нужно, колкото да положи въпросите, чийто отговор душата ще търси в метафизичното. Познанието задължително минава през "задните дворове" на живота. В този смисъл лирическият субект у Далчев никога не е безцелен в земните си дни. Негова задача е да обходи живота и да съзре греха, болката, любовта, мечтите и тяхното сгромолясване. Живота е нещо повече от разбиване на илюзиите :
"Вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях."
( "Камък" )
Смъртта у Далчев е телесното умиране, но от смъртта на емпирията се ражда свободният познаващ дух. Прозорецът към душата, телесното, тленното, земно-преживяното в естетическите си измерения си остава грозно, зловещо, мъртво-безплодно. Веднъж преодоляно, телесното може да си остане безсмислено, защото е отказ от пътя, миг на полагане на въпросите. Отговорът за екзистенцията се крие в душата. Отхвърляйки телесните окови, душата ще потърси свободата си. Тленното се прекрачва, загърбва, то е само стъпало към красотата на духа познаващ тайните на битието. Грозните , разкривени тела и затворени пространства със своята илюзорност са всъщност отвори, през които душата излита и търси фирософията на съдбата, търси надеждата втъкала се в страдалческите и жестоки земни дни :
"...............!......... ......... .."
( "Avenue du Maine" )
Смъртта е родила търсещият човешки дух, осъзнал, че за човешките тайни няла краен отговор, нито в небитието, още по-малко на земята. От смъртта се е родил бродещият, искащ да знае и познава човешки дух. Далчев пресъздава пренаселен с предмети свят. След като е назован предметът е разложен, така той уваличава плътността, асоциира обем, тегло и цвят. Освен разложен предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Това са зловещи знаци на разпадането, следи на гниенето, чрез които се внушава усещането за материалност - другото име на преходността. Предметността обаче у Далчев е измама на ограничените ни сетива, поезията му се създава не в и за действителността, а заради нейното преодоляване. Предметите се повтавят. Емпирията на житейското не е особено разнообразна. Особено настойчиво поезията на Далчев се връща към "врата", "прозорец", "огледало" - вещи със смисъл на граничност, те са входът към други светове, отворът към други измериния. Така покоят на затвореното пространство е взривен, пространството се отваря, за да нахлуе там дригото и неговото име е смърт. Предметите се разместват и в працема проблесва света на неназовимото, безкрайното, трансцеденталното. Материалността е само мъртав декор, сетивна привидност на тайното и неясното. Вещите се оказват деформирани от духа , напиращ да разкъса физическата им крайност и ограниченост. Предметността се оказва съсредоточие на духа. В пренаселения с предмети свят човекът го няма. Далчевият дом, които е ненаселен, несподелен от човека, е един диаболичен образ на отсъствието : "стопанинът замина за Америка". Америка в случея е името на другото не тук пространство, тя е измерение на далечното, мисленото. Човекът остава трагично раздвоен между реално и желано, съществуването му се превръща в тотален отказ от света тук : "и аз съм сам стопанина на къщата, където не живее никой.". Човек пренася себе си мислено в друг свят, но остава прикован към този. В автоматизираното си битие хората са предмети, които механично пропуската времето през себе си. Тялото е разложено, отделни негови елементи безучастно повтарят отделни действия. Конфликта дух - тяло у Далчев проблематизира телесната обреченост на човека. Тялото е натежало от вина, като че изкупващо първородния грях, а духът безпомощен. това е метафизична драма без изход, която непрекъснато и напразно търси разрешение ( "Метафизически сонет", "Камък" ). Затова Далчевият субект превръща в култ първичната естественост, точно защото я усеща безнадеждно изгубена. Стига се до опоетизиране на примитива, който в поезията на Далчев е естетическа категория с особена ценност. това е неизкусеният, недокоснат от цивилизацията индивид ( "Работникът", "Любов" ). Нему единствено е дадено щастието на неотчежденото човешко съществуване. Това е и детето, живеещо с чудото и тайните на простите неща ( "Сняг" ).
Загубил себе си, отказал се от личността си, човекът на модерната цивилизация е в състояние на непрекъснато лутане между своя реален аз и желания друг. Той е вещ, предмет, отчужден от собственото си грешно и виновно тяло. Всъщност това е винета на модерния човек, този на цивилизацията, сгрешил спрямо природата. В социален план резултатът е появата на един неуютен за индивида свят, в който предметът доминира, а субектът умира.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми по българска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.