Теми по българска литература


Категория на документа: Литература


Трагизъм и оптимизъм в поемата “Септември” на
Г. Милев
Г.М. е удивително явление в българската литература. За него Антон Страшимиров казва, че е “от личностите които се раждат веднъж на 100 години” по своята енциклопедична устроеност – поет, преводач, литературен и театрален критик той прилича на Пенчо Славейков. Сам немски възпитаник, приятел на големия белгийски поет Емил Верхарн, Гео Милев извървява сложен път на развитие. Двете списания, които издава “Везни” и “Пламък”, - бележат 2 етапа в преориентацията на българската литература след войните. Като типичен ляв интелектуалец и в отклик на повелите на времето той влиза в естетическия модел на 20-те години със своята пламенна натура, творчески обогатена от естетическата доктрина на експресионизма. Септемврийското възстание при цялата му сложност и нееднозначност като политически акт е именно онова събитие което подпомага превръщането на художествения експеримент, заложен в недовършените поеми: “Аз” и “Ден на гнева”, в зряла поетическа реализация. “Септември” е творба за възхода и паднието на човешкия род, порива и крушението на духа, за оптимизма и трагизма в историята.
Сюжетът на поемата следва скокообразната накъсана структура на експресионизма. Развитието на този сюжет е разколебано м/у 2 основни доминанти – центростремителната сила на конкретното събитие в неговата трагическа безисходица от една страна, и от друга страна- центробежното оттласкване към философията на човешката история с нейния неугасващ оптимизъм. В поемата “Септември” си дават среща историческата нощ на човечеството – “Вековната злоба на роба” и необратимият път към прогреса, безконечният възход напред и нагоре “ към истината и красотата”. Началото на поемата представя внушителната като мащаб и плътност експресионистична картина; възстаналия народ от градове и села върви напред през времето и пронстранството. Суровата красота на новото, оварваряването на поезията, за което говори Гео Милев в една от статиите на “Пламък” тук са намерили блестящ израз и конкретно художествено въплъщение. Впечатляваща е експресивната сила на тази начална картина:
…безброй яростни бикове – с викове свой (за тях – на нощта вкаменения свод)полетяха напред безред неудържими, страхотни, велики НАРОД!
Поетиката на фрагментарността, на динамичния изказ и на насилственото разпокъсване на стиха, характера за експресионизма, е особен похват в Гео-милевата поезия при изграждането на цялостното внушение и въздействие. Равният класически ритъм тук е заменен със задъхания синкопиран ритъм на събитието, сюжетната логика на развитие е изместена от логиката на движещите мотиви. В “Септември” на практика се е осъществило Геовото разбиране за ролята на асоциацията в структурата на художествения текст. Изкуството е синтез: фрагмент – пише авторът в списание “Везни” (год. 1, кн. 4). – 1 художествено произведение е построено не в/у ясни логичи елементи, а в/у далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано от логичното гледище, повече сгъстено от стилното гледище.
Първата смислострояща ос в структурата на поемата е движението от нощ към ден. Мотивът е залоен още в началните стхове:
“Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба…”
Нощта в поемата “Септември” е едновременно конкретна и символична. Тя носи историческото бреме на реалните събития както белите септемврийски нощи от романа “Хоро” на Страшимиров, но го експонира в/у световната история, успоредява го с историческата нощ на човечеството. В края на първата част от поемата нощта стои зад възстаналия народ като вкаменен свод, а в началото на втората се разсипва в блясъци по върховете. В съзнанието на читателя нощта се свързва асоциативно с черния цвят на смъртта, с “десетте трупа, пльоснали тежко в Марица”, с погрома и поражението на възстанието. С доближаването на финала на творбата вижението към утрто, към светлия ден завършва своя ход. В художествения замисъл на поемата това движение е симантично и структурно обусловено от промяната на хоризонталното движение “напред” във вертикалното движение “нагоре”. Втората вътрешна ос подем – погром, естествено е натоварена с по-големи функции и значение. Подемът носи дъха на революцията пукота а разкъсаните вериги, стихията на народния гняв – “пурпурен” и “величав”. Негов смислов и исторически контрапункт е погромът. Впечатляващо е поетическото майсторство на Гео Милев, който тук си е послужил с две ярки експресионистични метафори: “кървава пот изби по гърба на земята” и “смъртта - кървава вещица, сгушена във всички ъгли на мрака”. Пралелно с подема и погрома в поемата се редуват черният и червеният цвят. Лексемата “кръв”, с която текста на творбата е пределно наситен (около 40 пъти), е всъщност техен логичен синтез.
Гео Милев – майсторът на масовите фатални сцени, удивително майсторски е поставил вододела м/у подема и погрома в средата на поемат “започва трагедията” – този едновременно разкъсващ и театрален анонс е смисълът и съдържанието на междинната 7-ма част. Тя дори и не завършва а остава отворена с едно многозначително тире. В контекста на цялата тази част шокира с удивителната си крайност. Това е понятно от експресионистична и емоционална гледна точка – когато идва смъртта, думите са излишни.
Третата вътрешна опозиция долу-горе е свързана с кръстосването на хоризонталата и вертикалата на художественото пронстранство в поемата. Естествено, и това не е самоцелно. В потока на асоциации, вътрешни рими, следване на интонации и стилове читателят може да изпусне много неща, но едно от тях едва ли: промяната на движението “напред към господаря и властта” в движение “ нагоре към Бога и Рая”. Именно то с най-голяма степен реализира желаното преосмисляне на значенията и стойностите.
Поемата се отличава с изключително полифонично звучене с непрекъснат вътрешен диалог и остра полемика върху изконни понятия, като вяра, отечество, Бог. Особена роля в разколебаването им играе образа на поп Андрей – червения поп, чието абсурдно място в историческата ситуация, като, че ли е най-точно намерено. Попът се врязва като шрапнел в разпокъсания асоциативен и условен свят на поемата “Септември”. От една страна – това е особено трагичен образ. Според Ремарк “смъртта на един човек е трагедия а смъртта на един милион – статистика”. От друга страна поп Андрей носи нещо от прозорливостта на Дякона Левски. Стихът “В бъдещето тъмно той гледаше ясно” от Вазовата поема кореспондира с Гео-Милевото … попа стоеше огромен… с поглед в балканите впит – далеко сякаш в грядущето …”.
Все пак разбунтувалият се божи служител няма много подобия в новата ни история. Неговите аналози можем да търсим в богомилското учение или даже в езичеството. Към такива исторически реминисценсии ни подтиква самия автор. Отклонението което Гео Милев прави в последната 12-та част на поемата е връх на художественото и композиционно майсторство. Познатите ни от антчната литература и митология герои в тази част са крайно дегероизирани, със снети маски и снет ореол:
но днес ние не вярваме вече в герои – ни чужди ни свои.
Гео Милев страстно полимизира за логиката на човешката история, за подвига и възмездието, за ролята на водачите и ролята на мъдреците. И тук и неговото голямо откритие – всичко се сбъдва. Изписан с разредка, стихът ни насочва към знаменития финал на творбата:
Всичко писано от философи, поети – ще се сбъдне!
Без Бог! Без господар!
Септември ще бъде май!
Но преди това поета трябва да зададе ключовия въпрос: “Кой излъга нашата вяра?” Вглеждането в графичната подредба на текста разкрива редица смислотворящи и смислоразколебаващи елементи, цитати и автоцитати, интертекстуални връзки. Главните богове на най-големите световни религии като провинили се войници са изведени крачка пред строя. За поета който едва не оставя костите си край Дойранското езеро, това е логично обяснимо. Още повече, че тътенът на барабани и артилерия, маршът на “редовни платени войници и разлютена милиция” в поемата са почти реално осезаеми. Обръщението към боговете е недвусмислено като художествено послание – щом човекът е отговорен пред историята, какво остава за Бога.
И тук стигаме до главния проблем логиката на историческото развитие, философията на човешката история. По своебразен начин, скокообразно в поемата се редуват историческите времена – минало, настояще и бъдеще. Засиленият усет за протичане на историческото време се характеризира революционната ни поезия от Ботев до Вапцаров. При Гео Милев той е концентриран върху осмислянето на мястото на човека в историята, съдбата на човека, творящ историята, и постъпателният и неотменим ход на прогреса. Раят на господарите ще бъде свален с въжета и лостове и пренесен тук, на земята, върху “печалния, в кръв обляния земен шар“. Септември ще бъде май през човечеството ше се открият хоризонти както никога до сега.
Като голям поет Гео Милев е и голям мечтател и оптимист. Днес, от дистанцията на времето, е логичен скептичният поглед към шансовете за реализация на Геовата мечта. На дълбокият хуманистичен патос на поемата, нейната ярка художествена изразителност и трагикооптимистично звучене остават непреходна ценност.

Посланията на Гео Милев в поемата “Септември”

За поета и гражданина Гео Милев поемата “Септември” е връх в цялостното му ярко и разностранно творчество, както е и подвиг в неговата обществена биография. Трябва да споменем, че авторът е получил вдъхновение и е отразил едно драматично събитие от нашата нова история - Септемврийското въстание през героично-трагичната 1923 година. И не бива да се прави какъвто и да било опит за отричането на тази вярна констатация, за подмяната й с някакви абстрактни и безсъдържателни “анализи”. Те ще са далеч от сърцевината на поучителните противоречия и конфликти, родени в изпитанията за народа ни между жестоките 1923 - 25 години.
Гео Милев е изтъкнат пламенен патриот и лирик. През целия си живот той натрупва политически, социални, личностни и професионални прозрения и способности, за да се открие и извърви блестящо пътят от първите му лирически откровения до неповторимата сила на поемата “Септември”. За съжаление, тя попада под ударите на прословутия закон за защита на държавата и чрез неговите постановки беше унищожен в разцвета на младостта си и на творческите си дарования самият Гео Милев.
Гео Милев създава това произведение на на един дъх, като всички проблеми в него произтичат от главния конфликт - борбата на народа с неговите мъчители. Непременно трябва да наблегнем на обстоятелството, че заедно с нагледното представяне на фактите авторът акцентува и върху собственото си убеждение - той защитава правото на въстаналите маси, чието дело нарича “свещено”. Поета споделя убежденията им и узаконява и историческото им решение: “Глас народен - глас божи!”. Тук сме длъжни да свържем революционния устрем роден от “вековната злоба на роба” и то в дебрите на предълга нощна тъмнина, която улеснява геноцида над онеправданите и експлоатираните, директно с векове преследваната цел на борбата, в която жертвите не трябва да проливат кръвта си напразно: “Ще възкресим ний Човека свободен в света!”. Въз основа на демократичния подем и на описаните масови сцени, които са разковничето за проникване в поемата, ние сме принудени да отхвърлим днешните спекулации за “чуждата” намеса в революционните процеси през септември 1923 година, за уж някакво вдъхновяване на борбата отвън, за “коминтерновската” диктатура върху народната воля. Ако всичко това беше вярно, едва ли честния лирик Гео Милев щеше да говори за “хиляди маса народ”. И можеше ли той да приравнява решимостта за въстанието с божествен акт? За него, като българин, като патриот, като гражданин с остър усет за социалната несправедливост, позициите са непримиримо разграничени. В цитираното писмо до ген. Борис Вазов Гео Милев без колебание нарежда “днешната фашистка буржоазия” до коляното на предосвобожденските чорбаджии, които с помощта на поробителите тогава изтребваха народа си, а през 1923 - 25 техните последователи го задушават, избиват, смазват “собственоръчно”.
И затова в поемата “Септември”, която по съдържание и дух може да се квалифицира едновременно и като лирическа, и като епическа творба, са откроени в естетически, художествен и творчески план наболели за всяко цивилизовано общество проблеми: за народа, за управляващите го, за тяхната взаимна търпимост, за влиянието на Църквата като институция, за демокрацията като социална величина, за Отечеството като съединяваща или разделяща категория.
Гео Милев успява да съчетае в една литературна композиция как нараства напрежението като последица от започващия класов двубой. Дошъл е часът и робите “на черния труд с безглаголно търпение” да издигнат решителния зов и да потърсят за себе си, въпреки смъртната заплаха, примамливата “вечна пролет на живия блян”. Събрани са в едно “хиляди воли - воля за светъл живот”. Сърцето на всеки въстаник е огнено. Устремът напред и нагоре на тези “хиляди” борци развява “червени знамена”, които плющят “високо, широко”. Готовността за битка до победа е “на бурята яростен плод”. Гео Милев е пресътворил с пламенността на таланта си епичните събития и герои, както и безмилостния удар на погрома. Някъде изказа е бравурен, патосът е извисен до краен предел. Повторенията, натрупванията, изблиците, сравненията, градациите - всичко води до космическите мащаби на възторга и на поражението. Ритъмът на лирическия “разказ” е диктуван от приливите и отливите на изпитанията. Поетът не героизира въстанието, а го величае като перспектива към социална справедливост. Също така не естетизира “този ужас без слава”. Без да е обективно, вяло, унило представено, героичното народно бунтуване също така не е послужило на твореца и за дистанцирано любуване на изтънчените му сетива. Поемата “Септември” е съдба и за нас - читателите, и за него - автора й. В нея е запечатан повратен момент в новата българска история. Текат “кървави води”. Мирише на “живо месо”. Прикована е на позорния стълб грубата сила на убийците и те не простиха на Гео Милев. Ала написаното не може да изчезне безследно.

Страданието и градът в поезията на Христо Смирненски

Литературната критика на двайсетте години на двайсти век най-често определя появата на Смирненски като явление. Пролетарската литературна мисъл в лицето на Георги Бакалов метафорично го оценява като „слънчевото дете на българската поезия” и като „поет на огнените гриви”. Двете определения насочват към тази част от поезията на Смирненски, която изявява авангардиската представа за превръщането на хаоса в ред чрез революция.
Циклите „Зимни вечери” и „Децата на града” представят по различен начин творческото присъствие на поета. Темата за неотменната промяна, която ще бъде постигната чрез жертвата на избраните герои, е заменена от темата за страданието на човека в един свят, който го превръща в жертва.
В центъра на поетическия интерес е поставена драмата на човека, жертва на социалната несправедливост. Ключови понятия са понятията „грижа”, „глад”, „нищета”. Тези два цикъла разкриват присъствието на хуманиста Смирненски, дълбоко съпричастен към тежкия жребии на огнетените. Лирическият разказ за тяхната обреченост, за отнетата им свобода, за робската участ се превръща в присъда над един свят, който е изгубил своите нравствени основания за съществуване.
Едно от най-емблематичните произведения в българската поезия, разкриващо темата за човешкото страдание, е цикълът „Зимни вечери”. Поетическите му въплъщения се изявяват метонимично чрез болката в детските очи, отчуждението, безпомощността, безразличието на света към човешката болка. Внушението може да бъде разчетено още в самото заглавие – „Зимни вечери”. В сумрака на „вечерите” се открояват не самите хора, а техните силуети; не човешкото присъствие, а болката на човека.
Образът на града също е представен чрез метонимия. Описано е пространството на „смълчаните хижи”, на сградите „с жълти стъклени очи”, на „изопнатите жици”. Крайният квартал въплъщава представата за града, в който човек е изгубен и самотен. Показателно е поетическото виждане за този град – той е „пуст и мрачен”, оприличен на „черна гробница”. Това е пространството на „вечната бедност и грижа”.
Темата за страданието е намерила своите конкретизации в седемте фрагмента на цикъла. Самият поетически поглед максимално се приближава до обекта на поетическо изображение, за да открои по-ярко трагизма на човешкото съществуване.
Така например втори фрагмент освен чрез конкретното изображение на безпомощните деца, на безсловесното страдание на майката, гради представа за безкрайната повторяемост на страданието чрез наречието „пак”. Бащата не само „пак” е пиян, но и „пак” е „безхлебен”. Домът, който защитава от враждебността на външния свят, е изгубил своите характеристики – превърнал се е в място на страданието:

Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Страданието придава парадоксални измерения на самия свят. В града на „Зимни вечери” всичко е призрачно. Хората са „незнайни силуети”, изгубени „в мъглата жълтопепелява”, където „броди тежко, неспокойно плава / някакво задгробно същество”. Този призрачен свят може да се разглежда като лицетворение на безнадеждното съществуване на човека, за когото истински достойният живот е непостижим.
Различен по смисъл и настроение е само трети фрагмент, който представя образа на действения човек, който се себедоказва чрез труда.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чуков, сръчно издигнати –



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми по българска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.