Съвременна българска литература след 9.09.1944 г.


Категория на документа: Литература


Съвременна българска литература след 9 . 09. 1944 година.

ПОЕЗИЯТА СЛЕД 1944 ГОДИНА ДО НАШИ ДНИ

20 - те години е времето , в което българската поезия се отличава с мощни естетически конфронтации. Особеност е богатството на лирическите дискурси. През това деситилетие има :
1.Свръхиндивидуалност
2.Психологизъм
3.Висока степен на експерименталност
През 30-те и 40-те години поезията е саморегулиращ се процес с трайни ценности и жанрово и темaтично многообразие. Оформят се поетически поколения -Пролетарските поети от 30-те години и поетическото поколение на 40-те години.
След 1944 година картината в поезията коренно се пренарежда. Литературата се развива при идеологически натиск и нежелана става индивидуалността , а се предпочита безличието и послушното повтаряне на определени идеологически тези и теми. Дори талантливи поети като Никола Фурнаджиев и Елисавета Багряна са включени в това повтаряне на идеологически стереотипи, дори и представителите на поетическото поколение от 40 те години попадат в тази позиция.
50-те години е времето на Социалистическия реализъм. У нас това явление е привнесено от Съветския съюз с връщането на Георги Димитров. През 1947 година е създаден Съюз на българските писатели и е проведена саморазправа с някои издателства и печатници. Всички те се одържавяват . Социалистическият реализъм се налага като единствен творчески метод в българската литература , а от 1948 година има известни либерализации.
Черти на Социалистическия реализъм :
- Партийност ( ленинов принцип) - класов подход при изграждане на сюжетни схеми и персонажна система.
- Народност - в това понятие са включени 2 неща - от една страна произведението трябва да е ясно и достъпно до читателя, и втора особеност - непременно да присъстват представители на образа на народа.
- Героичност - това е третата особеност - в произведенията трябва да има герои - герой - партизанин, работник, граничар, но задължително да бъде включен в героичен сюжет.
- Исторически оптимизъм- в произведенията е очертан светлият хоризонт на бъдещето.
- Социалистически хуманизъм - налага се ценността на човека от позицията на единствения прогресивен строй - социализъм.
За 50-те години Пантелей Зарев казва, че литературата се мисли като част от политическата дейност.Това е времето , когато се провежда Първата национална конференция на бълграската литература и Камен Калчев казва, че това е времето , в което не се цени талантът на поетите. Важно е само да се спазва правилната идеология.
По това време има две основни теми в поезията (литературата) - антифашисткото движение и социалистическото строителство. За пример от всички представители на предходната литература се дава само Никола Вапцаров. Само той може да се следва и то дотолкова , доколкото може да се следва лирическото "Аз", но трансформирано в лирическото "Ние".
Това е времето на лирическото "Ние" и има пълно пренебрежение към личностното начало.
През 1954 година излиза цикълът на Иван Радоев "Пролетно разсъмване" . Определен е като любовен и е отъждествен като отклонение от принципите на социалистиеския реализъм.Тук любовнто чувство е силно деформирано, подчинено е на главното дело - изграждането на новото общество.
В поезията на 50 - те години емоционалният живот се ограничава само до две състояния - любов (към народа) и омраза (към врага). Това води до психологическа бедност и налагане на черно - бял рисунък.
Всички се напрягат да благодарят на времето, че ги е допуснало да станат първостроители на Новия свят и Новото общество.
През 50 те години излиза стохосбирката на Веселин Ханчев - " Стихове в паласките" и стихосбирката на Веселин Андреев "Партизански песни".
Друго малко по- различно явление е така наречената "Бригадирска поезия" - Иван Радоев, Станка Пенчева, Вътю Раковски, Климент Сачев.
За най- доброто създадено през 50- те години се смята поезията на Пеньо Пенев. Още в първата стихосбирка "Добро утро, хора" се забелязва раздвоението на лирическия герой между публичното и интимното пространство и оптимизма и желанието за сливане със съмишлениците и самотата. В "Когато се наливаха основите" родното място е родният градеж, там има скелета, куфражи, дъх на вар.Тук преобладава публично патетично чувство. В други стихотворения като "Над смълчаните бели пътеки" и "Тъжна неделя" - лирическият герой пътува, за да намери нов дом с незаключена врата и където да има блага дума и нежен поглед - тук е на лице интимното .
В "Злочеста песен" лирическият герой прави признание, че една мълчалива ръка е ограбила неговия ден - в строежите са вградени душите на сторителите. Само Пеньо Пенев изрича тази истина на глас.
Възторг и вяра се сблъскват с обезверяването. Това е поезия с два коренно различни поздрава - "Доро утро, народе!" и "Здравей, чаша, ний пак сме сами..."
Поемата "Дни на проверка" е сред последните му текстове.Показани са съмненията на лирическия герой. Има много емоционални твърдения, показани са неблагополучията в живота на лирическия герой в семейството и следствие на крушението на мечтите и на излъганата вяра.
Само тук се появява обвинение за собствената трагедия ,заради недостатъците на новото общество. Той говори за пороците на светлото социалистическо общество. През 50-те години ключови образи са желязото и любовта (към народа). Има само патетика, лозунги и клишета.
В началото на 60 - те години нараства потребността от анализ в поезията и оригинално творческо мислене. Важно е не просто познанието, а самопознанието като проблем. Това е деситилетие на Ренесанс в българската поезия.
1. Някои автори възкръсват за българската литература - Никола Фурнаджиев намира отново себе си. Към своя почерк отново се връща Елисавета Багряна с цикъла "Уиски с лед и сълзи". Поезията на 60-те години няма епическа монументалност, публицистични клишета и стилова монотонност. Търсят се нюанси в настроенията и разнообразни метаформи. Обогатяват се поетическите жанрове. Вече може да се пише всичко - лирически миниатюри и дори сатира.
2. На преден план е самовглъбяването и разговора със себе си.
3. Основните теми , които разработва поезията на 60-те години е за излъганото доверие и вината, дълга и разочарованието от преживяното. Най - често задаваният въпрос е "Не бяхме ли излишно доверчиви?"
През 60-те години започва една от най- големите полемики за правото на "свободния стих" в поезията. Това е пренесено и в самите произведения. Застъпниците на така наречения "свободен стих" са Стефан Цанев и Любомир Левчев. Според тях тази поетика е единствено възможната,а не старият стих, който не отговаря на свръхдинамичността на времето. Това е било поетика на Канона , а свободният стих е символа на свободата на човешкия дух.Двамата поети са обвинени, че създават "нефелна" поезия.
Стефан Цанев - "Отражение" ,
Любомир Левчев - "Дитирамби на свободния стих"
Към средата на 60 те години , след време на забрана , започват да се издават произведенията на буржоазните автори - Атанас Далчев, поезият на Николай Лилиев и Александър Вутимски. Те са етикирани като индивидуалисти. За отправна точка поетите признават стихосбирката "Лирика" на Веселин Ханчев от 1960 година - баланс на емоционално и интелектуално начало. През 1956 година у нас се провежда т.нар. Априлски пленум на БКП - отзвук от Съветския съюз. Развенчан е Червенков - това е политическо събитие, но постепенно започва либерализиране на поезията - рахлабва се контрола върху творците и поетическите произведения.

През 60-те години се оформя т.нар. Априлско поколение.- най ярските фигури от този период са Любомир Левчев и Владимир Башев. Характерно за тяхната дейност е, че идеята за таланта и вдъхновението се вписват в представата за безсмъртието. Съвремието е свят на нестихналата буря , на тревога, на безпокойство.Творецът изстрадва своите заблуди, той е винаги нащрек и е в състояние на тревога и безсъние. Вижда се добре у Башев, който се формира като поет под влиянието на съветските естрадни поети - Рождественски и Евтушенко. /Естрадни поети- поезията се е изпълнявала на стадиони/.
Неговата поезия е диалог с невидим събеседник, в който се преосмислят различни обществени прояви и се подлага на анализ комунистическата партийност.
Тревогата е заявена като обричане на човека , нетърпение и очакване на нещо неродено, което непременно ще се появи. Самият поет се опитва да бъде пример за пълна отдаденост на делото , да остави гореща следа след себе си да сътвори един свят , в който той е откривателят. Творецът няма правото да легне в пръстта преди да е изпълнил мечтите си. Поетът е "тревожна антена", която трябва да улови всички трептения на Вселената. Характерна е свръхчувствителността на лирическия субект в позията на Башев, издава стихосбирката"Тревожни антени"
Любомир Левчев - той е западно явление , възпитан с френска и английска поезия/Томас Елиат/. Героят на Левчев често е спохождан от съмнения , но лесно ги преодолява.Характерно е заличаването на границата между реалното и въображаемото, абстрактното и конкретното. В поезията му има автобиографизъм и изповедност, като освен дълга има и други теми - за цената на спасението на човека. Интересуват го противоречията на битието - трагическите противоречия. В голяма степен се усеща чувството за самостността на героя. В стихотворението на Левчев "Новогодишна наздравица" лирическият герой е готов да намерят неговия череп с дупки от куршуми.
Левчев - " Земята на убитите поети".
Извън това поколение има и други поети от 60- те години- една от водещите фигури е Стефан Цанев - неговата поезия е назована поезия на недоволството. Лирическият герой на Цанев поставя акцент върху непослушанието и излизането от нормите. Героят му е носител на изключителен морал, но остава неразбран от обществото - конфликтът между личност и общество - редуциран до конфликта поет - общество - това е основна тема.Правят се нравствени характеристики на времето. Стихът е свободен. Поезията на Ценев се отличава с гражданска злободневност и афористичност , говори се за всичко друго, но не и за пластичност на изказа. Тук има сблъсък на тези и антитези. Една от ключовите тези е, че изкуството може да спаси душата на поета (човека).
Други водещи теми са за смъртта , начините за правене на кариера и цената, която се заплаща за това , както и къде са корените на нашето общество. Застъпена е темата за обществото като кораб, който все повече и повече се наспочва към дъното - потъващият кораб на нашето общество. "Странно" - за обесената лястовица.
Поет от 60 - те години, различен от останалите е Константин Павлов. Той се свързва с т. Нар. Неоавангард в българската литература. Търси се предизвикателството към читателя и съвсем съзнателно търси критически дух, иска да стряска читателя и да го кара да се дистанцира от него самия. Злото е единствената доминанта на човешкия свят . За да се кажат такива думи не е нужна славеева песен , а грак на гарван. В това време обаче поетът е принуден да пее като славей и така не казва истините. Този, който се опита да каже истината я казва така, че да си играе с подтекста. Можем да кажем, че това е сатирична поезия, в обекта на сатирата е поставено злото във всичките му форми - героите са доносници, централен пустословец, тайни агенти, които обаче населяват рая, те са различни видове началници. Дразнеща е обаче маската на наивността, невинността и безпомощността. Тя е знак, че човекът вече се е предал. Смъртта на човека идва когато престане да мисли и да действа и се довери на стереотипите и клишетата и на готовите тези.
Поезията на Константин Павлов налага идеята, че хората носят отговорност на за всичко, което е ставало преди тях. Според него оглушаването и ослепяването на човека е следствие от принудителното участие в бездарната пиеса "Живот". Грешките на света лежат върху съвестта на всеки един от нас. Водеща роля играе мълчанието -т .нар административно смълчаване на автора от една страна - влизане в утробата на кита - това е метафората.
От друга страна мълчанието е тема в неговото творчество. Тишината е водещата метафора. Смесват се времена и пространства, тотални деконструкции, всичко съществуващо се разрушава от следващото след него или се саморазрушава. За лирическият герой е ясно, че е непостижима че е непостижима единната идентичност. Човекът и езиците се размножават . В неговите стихотворения има различни акустични маски на езика - едната маска е утопичната - маската която крие измисленият език, другата акустична маска е липсващата, която показва девалвацията на езика и словото , която се показва чрез ироничното преобръщане - деконструкцията. Присъстващата маска - думите се нареждат скрити зад тази маска . Характерен белег на поезията на Константин Павлов е абсурдността. Абсурдът тръгва на основата на парадоксите и се гради върху тях. Парадоксът е в основата на неговата поетика. Има неочаквана развръзка .Първоначално на този парадокс лирическият герой гледа с ирония, постепенно се гради идеята, че целият ни живот е парадоксален и иронията се трянсформира в гняв. Абсурдът е обобщението на парадоксалността в поезията на Константин Павлов. Предпочита оварваряване на езика. Поезията е пренаселена от животни, носещи алегоричен подтекст и символни послания. Когато човекът се самоунижи от страх, той се превръща в амеба, в змия или жаба. Дори ги надминава в негативен смисъл. Според него най- голямата заплаха за човека е обезличаването му. Щом не може да се запазиш такъв, какъвто си, трябва да се самоунищожиш като скорпиона. Неговата поезия не обещава светло бъдеще, а кара читателя да се събуди, за да види злото, което е израснало в самия него. "Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки" и "Интервю в утробата на кита" , стихосбирката "Спомен за страха" - стихотворението - "Как да произвеждаме зли духове" ./до тук публ.в Помагало/

Друг различен поет е Христо Фотев. Поет , в чийто образи има устойчив образ - на морето- символ на живота, на смъртта, на изгубеното, на откритото.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Съвременна българска литература след 9.09.1944 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.