Съвременна българска литература - част втора - лекции


Категория на документа: Литература


ИСТОРИЯ НА ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКИЯ ПРЕВРАТ

В нощта на 8-и срещу 9-и септември 1944 г. се извършва насилствена смяна на държавната власт в България. Свалено е правителството на Константин Мавродиев и на власт идва правителството на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев.

В правителството на ОФ са включени представители на Българската работническа партия (БКП; комунисти), БЗНС „Пладне”, БРСДП (широки социалисти), ПК „Звено” (звенари).

ОФ владее властта от 09.09.1944 до 1947 г. Взема властта в България с помощта на настъпващите в страната сили на Трети украински фронт на Червената армия. След тази дата настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в българското общество. България, дотогава съюзник на оста Рим-Берлин-Токио, попада под съветската сила на влияние.

На 9-и септември 1944 г. е установено правителството на К. Георгиев /представител на ОФ/. Всички партизани слизат от планината и завземат селата и градовете, сменят управниците. Установяването на властта става най-късно на 12.09.1944 г. в Хасково.

Социализъм. Понятието социализъм се отнася до различни теории за икономическата организация, застъпващи се за държавата, работника или публичната собственост, и управление на средствата за производство и разпределение на благата /всякаква форма на производство/, както и за общество, характеризиращо се със свободен и равен достъп до ресурси за отделния индивид. Социализмът не е политическа система, той е икономическа система, различна от капитализма.

Социалистите споделят възгледа, че капитализмът несправедливо концентрира власт и богатства в малък дял от обществото, който контролира капитала чрез експлоатация на труда на наемния работник. Социалистите се застъпват за създаването на общество, позволяващо широкото приложение на модерните технологии да рационализира икономиката като елиминира анархията на процеса на капитализма.
Социализмът не е конкретна философия с фиксирана доктрина и програма. Основен белег е разделението между реформисти и революционери. Залага се на идеята за цялостна национализация, за държавното производство, разпространение о обмен. Друг вариант на държавен контрол е т.нар. пазарна икономика.

Социалистически реализъм. Социалистическият реализъм е направление в изобразителното изкуство, киното, литературата на ХХ век, тясно свързано със социалистическата идеология.
Християнската тематика се отхвърля, защото създава друг бог, който не е ръководителят на партията.
Социалистическият реализъм е роден в 1932 г. в СССР. Смята се, че е използван за пръв път във вестник „Литературная газета” от 23 май 1932 г. Теоретическите му основи са поставено от Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Георги Плеханов и Анатолий Луначарски.
Още през 1918 г. по инициатива на Вл. Ленин се разработва план за „монументална пропаганда, чиято цел е разпространение на социалистическата идеология. Важно място в него заема изкуството, на което е отредена обслужваща партийните цели роля.
След установяване на „диктатура на пролетариата” в държавите, попаднали под влияние на СССР, социалистическият реализъм е възприет и в тях. Той е определян като „нов етап в художественото развитие на човечеството и „закономерно продължение и развитие на най-добрите реалистични традиции в изкуството”. При зараждането си социалистическият реализъм е само едно от теченията в културния живот на Русия. Съветската власт прави всичко възможно да го наложи и утвърди. Художниците модернисти Василий Кандиснски и Марк Шагал са привлечени на отговорни длъжности в областта на културата, но тъй като „те не са в състояние да разберат съветските стремежи към реалистично изкуство” скоро са принудени да напуснат родината си. Заявявайки, че се опира на традициите на критическия реализъм, руското народно творчество и передвижниците, соцреализмът проявява нетърпизъм към инакомислещите. През 1922 г. е основана Асоциацията на художниците на революционна Русия. Нейните членове се самоопределят като наследници на передвижниците. Техните възгледи се считат от властта за еталон на социалистическия метод в изкуството.
Соцреализмът влиза в конфликт със съвременното си западноевропейско изкуство, което е обвинено във „формализъм”, „субективизъм” и „упадъчен натурализъм”. Направленията експресионизъм, кубизъм, футуризъм и др. са определяни като упадъчни и реакционни. От художника се изисква социална ангажираност и пресъздаване на сюжети, определени от партийното ръководство. В СССР такива теми са: октомврийската революция, Червената армия, Великата отечествена война. В България основни теми са: съветската армия, антифашистката съпротива и трудовото ежедневие.
Силно развитие получават монументалната скулптура и архитектура, където се проявяват отчетливо тенденции към гигантизъм. Пример в това отношение е скулптурната композиция „Работник и колхозничка”. В България пионер в монументалната скулптура е Иван Фунев.

Тоталитарните режими използват изобразителното изкуство за утвърждаване на култа към личността.
В епохата на социализма се създават безброй произведения, възвеличаващи Ленин, Сталин, Георги Димитров, Тодор Живков.
За основоположник на соцреализма в литературата се сочи Максим Горки с романа „Майка”. Известни представители на движението са: Михаил Шолохов с романите „Те се сражаваха за родината” и „Разораната целина”, поетът Владимир Маяковски, а в България Пеньо Пенев.
Темата за колективизма също е характерна за социалния реализъм („Равен старт за всички”).

Критерии, на които да отговаря соцреализмът в литературата:
1. Партийност
2. Народност
3. Героичност
4. Исторически оптимизъм
5. Социалистически хуманизъм

Жанрове: мемоари, романи; поеми, балади

ЛИТЕРАТУРАТА МЕЖДУ 1945 Г. И 1956 Г.

След 09.09.1944 г. настъпва преврат в отношението към националната култура и отнемане на свободата на творческата личност. Възвръщат се естетическите критерии на пролетарската литература от 30-те години.
Партията притежава силата и властта на държавната машина.
Писателите от миналото /преди 1944 г./ са обявени за буржоазни или обслужващи буржоазията /символистите/. Изчезват големите имена на българската литература, обявени за мистици и реакционери. Самият Вазов е заподозрян в древнобуржоазна идеология, защото е син на чорбаджия. Прекъсват се връзките с традициите на сп. „Мисъл”, д-р Кръстев и П. Славейков се разглеждат като вредни, а редакторът на сп. „Златорог”, Вл. Василев, е представен като идеологически враг. Изчезват имената на философи, естетици, литератори и критици като Боян Пенев, Иван Шишманов, Йордан Бадев и др. В лагери са писателите Славчо Красински, Димитър Талев, Йордан Вълчев, Чавдар Мутафов. От университета са уволнени професори като Иван Апостолов, Константин Гълъбов, Михаил Арнаудов. В немилост са писатели като Симеон Радев, Константин Константинов. Отричани и унизявани са Чудомир, Георги Райчев, Константин Петканов, Иван Радославов, Иван Мешеков и др. Към Петко Яворов и Кирил Христов се проявява идеологически подход в тълкуването на творчеството им. По същия начин е тълкуван и Гео Милев. Дори Хр. Смирненски и Н. Вапцаров са лишени от цялостното си литературно наследство.

В периода 1948-1956 г. соцреализмът е провъзгласен за единствен метод.
Периодът наречен „култ към личността” отхвърля от литературата всичко, което не е пряко насочено към обслужване на партията и нейния единствен метод. За излишни и подозрителни са обявени темите за любовта, природата, всекидневните човешки вълнения. Положителният герой е човек-машина – той не може да страда, защото това противоречи на социалистическия оптимизъм. Особено характерно е това за творби на Ан. Каралийчев (след сборника „Ръж”), Ст. Даскалов, А. Гуляшки, Кр. Велков, Ем. Коралов, Кр. Григоров и др. В литературата изчезва нормалният човешки контекст. Централно място в институционализирането на държавната и партийната власт през този период заема Писателският съюз, който реално е под контрола на БКП.
В периода на „култа към личността” е разгромен художникът Ал. Жендов, заради разногласия с Вълко Червенков, Иван Радоев, Иван Пейчев и Валери Петров са подложени на сурова атака. Поезията на Ал. Вутимски е обявена за упадъчна, а Ат. Далчев присъства само като отрицателен пример за творец без традиция, без художествена и естетическа връзка с новата литературна действителност. Символизмът е отречен напълно, защото носи в себе си култа към личността, философски мотиви, общочовешки драми, митологична образност.
Голямата епическа война бележи свой връх с романите на Д. Димов и Д. Талев. Но и тук отношението към творците не е еднозначно – известен е случаят „Тютюн; а Д. Талев е обявен в историческа безперспективност. Така традиционното повествование в най-епическите си форми отстъпва място на засиления интерес към личността. Появяват се романи с категорични главни герои, привнасят се интелектуални тенденции и пластични изображения. Разбира се, появяват се и белетристични творби, които се разминават с основния патос на изображение, като разказите на Ив. Вълчев от сборника „Боеве”, Б. Райнов със сборника „Пътуване в делника”, Чудомир и „Консул на Голо бърдо”. Аналогични са и процесите в лириката. Имена като В. Петров, В. Андреев, Ал. Геров, Р. Ралин изпитват колебанията между политическата идеология и естетическата на литературата.
По два пътя се очертава развитието на лириката, които си взаимодействат в стремежа към преодоляване на догматизма, на снижаване и прозаизиране на стиха, на антипатетика, завръщане към човешкото, към автентични корени (в творбите на Ив. Радоев, Д. Жотев и Ст. Пенчева). По линията на философските и естетическите вълнения и търсения в поезията на Веселин Ханчев, преминали през първите стихотворни сборници с бригадирската поезия на 50-те години. Много от поетите след 1953 г. ще потърсят освобождението на творческата личност на първите елитични сблъсъци с действителността.

ЛИТЕРАТУРАТА НА 60-ТЕ ГОДИНИ
/ОТ 1956 ДО 1968 Г./



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Съвременна българска литература - част втора - лекции 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.