Съдба и изборът на човека в поезията на Пенчо Славейков


Категория на документа: Литература


Избор и съдба на човека в поезията на Пенчо Славейков
(„Фрина“, „Сърце на сърцата“, „Сis moll“, „Ралица“, „Бойко“)

Пенчо Славейков се оформя като крупна фигура в българския духовен живот на границата между ХІХ и ХХ век. Творчеството му е белязано със знака на европеизма и е уникален принос в прехода на българската поезия от Вазовия реализъм към символизма. Славейков принадлежи към една културна генерация творци, които търсят своите духовни опори във Възраждането, но намират реализация в новите, модерни естетически течения на Западна Европа. Поетът индивидуалист пренасочва на художническия си поглед от обществото към човека.
Втората издадена книга на Пенчо Славейков - "Епически песни", съдържа философски поеми, посветени на големи европейски творци с основен проблем героичното в сферата на духа, и битови поеми и балади, чрез които авторът се докосва до вечните нравствени устои на българския фолклор. Това са широко разгърнати лироепически творби, изпълнени с драматизъм и трагизъм. В тях поетът се проявява като проникновен психолог, естет и ценител на красотата в изкуството и в света на патриархалната нравственост.
Централен проблем в творчеството на Пенчо Славейков е смисълът на човешкия живот. Негови проявления са философските въпроси за мястото на човека в живота и неговата мисия, за избора и духовното самопостигане на личността като висш смисъл на съществуванието, за тленната и преходна същност на земните измерения и за непреходните, вечни стойности на духовното начало, за смъртта и безсмъртието. Те провокират размисли за съдбата, която предопределя страданието в драматични моменти от живота на Славейковите герои, но и пътя за неговото преодоляване и надмогване.
Поемата “Cis moll” на Пенчо Славейков е драматичен размисъл за творческата личност и изкуството. Тя трансформира европейски културни митове и дава художествен израз на Шопенхауеровата идея за творчеството като надмогване на страданието и път към познанието. Заглавието – музикален термин, е метафора за щастливо-горчивата съдба на твореца, за просветлението, постигнато в страданието.
Текстът е построен като монолог, но същевременно е рамкиран от „обективен” разказ. В него се открояват четири части: отчаяние, предизвикано от усещане за отчуждение от живота-творчество; емоционално-интелектуален прелом – осмисляне на страданието във философски аспект; просветление – страданието е надмогнато чрез творчество; апотеоз на твореца.
Чрез драматичния контраст между нощта и онзи „злокобен мрак”, който цари в душата на Бетовен, началото на поемата представя отчаянието на лирическия герой. То е предизвикано от факта, че постепенната загуба на слуха го лишава от възможността да се наслаждава на творбите си и го кара да се вижда като „мъртвец преживе”. Началната сцена представа алегорично ключов момент в естетическата система на Славейков – убеждението, че творецът разбира света не като се взира във външните му форми, а прозирайки същността им и вглеждайки се в себе си.
Мисълта за тленността на човека, за нетрайността на създаденото от него измъчва композитора. Но, осъзнавайки страданието като изпитание, лирическият герой превъзмогва отчаянието. Понятията „изкуство”, „живот”, „страдание” се осмислят като съдбовно свързани. Страданието е предопределено на човека творец, но чрез него той живее истински. Чрез своето съзидание той побеждава смъртта и се докосва до вечния живот на Духа. Щастлив окаяник, зрящ слепец, прокълнат и благословен със своята дарба, творецът страда. Изкуството е страдание, но и безсмъртие. Страдайки и надмогвайки страданието, творецът придобива вечност в тленния свят.
В поемата "Сърце на сърцата" творческият замисъл е кодиран в монолозите на Шели, във високото му нравствено и естетическо самосъзнание. Английският поет романтик проповядва култ към истината и заедно с нея към разума. Творецът трябва да бъде горд и извисен над всекидневието и посредствеността - подобно на най-високия алпийски връх - Мон Блан:

Бъди Мон Блан, на висини възмогнат,

обвий се с лед и с леден поглед гледай

това под тебе, в мрака що гъмжи...

Творецът трябва да се стреми към идеала, той трябва да търси онова, което е вечно, да избягва временното и преходното. "Утопията" дава цел и смисъл на живота, тя превръща човека в истински човек. Идеалът е рожба не на ума, а на сърцето. Този, който живее само с ума, е жив мъртвец. Човешкото сърце е пустиня без идеал. Съдбата на гения е да води хората към идеала. Единственото, което е повторимо в историята, е стремежът към висшето, към светлината и към идеала:

О, не! На дните в безконечний ход

едно, едно ще се повтори пак:

към светлина възвишений купнеж,

към висшето стремленията чисти

и гордий, властен жад за идеал.

Поемата "Фрина" е прослава на хубостта. Славейков я издига в култ, отрежда й първостепенно значение като цел и смисъл на живота. Той я разглежда в единство на физическото и душевното, като синоним на щастието:

За оногова, чийто дух е чужд

на хубостта - пустиня е живота,

и в младини за него няма младост;

макар роден в Атина, той е варвар!

Ще дойде ден, и той не е далеч,

вселената когато ще познай

едно богатство само - хубостта.

Хубостта обаче е белег за аристократизъм, хубостта е за избраните, а не за тълпата. Хубостта е проекция на душевното величие, плътта е въплъщение на душата. Издигната в култ, хубостта се превръща в нравствена ценност, пред нея бледнеят завистта и гордостта. Но възхвалявана днес, тя може да бъде поругана утре от насъсканата тълпа – това е печално-гордият жребий на избраничеството, внушава поетът. Но не може да бъде унизена и победена – тя спасява сама себе си, тя е над всичко – ненадломена. Защото е вечност, „на безсмъртието начало“, „емблема на живот“, „небесно откровение“, докосване до божественото.
Битовите поеми на Пенчо Славейков са апология на духовния стоицизъм. Върхови постижения като философско-битови лироепически песни, "Ралица" и "Бойко" притежават уникалното очарование. П. П. Славейков винаги е твърдял, че се интересува от онова, което е "в промени непроменно" и затова в поемата "Ралица" той с безкрайна любов вае вечния образ на българката.
Образът на Ралица е изграден върху прекрасното като синтез на физическото и душевното и върху трагичното като израз на страданието. Налице е един класически любовен триъгълник - Ралица искат двама - Стоичко Влаха, "заможен и личен, ерген, един на майка и баща", и сиромахът Иво Бойкин, с "ваклите" очи. Ралица избира Иво, въпреки че е беден, заради благите му думи, и отхвърля Стоичко въпреки богатството му, от позицията на представата за целостта на щастието:

Пусни! Сърцето силом се не зема.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Съдба и изборът на човека в поезията на Пенчо Славейков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.