Свобода и смърт юнашка


Категория на документа: Литература


"Свобода и смърт юнашка"
("На прощаване", Христо Ботев)

"На прощаване" е едно от първите стихотворения на Ботев. Прекият поход за създаване на творбата е свързан с намерението му да премине Дунав с четата на Жельо Войвода през лятото на 1868г. Стихотворението се превръща в прозрение на поета за собствената му съдба, в прозрение за обвързаността на свободата, смъртта и безсмъртието.

Свободата е абсолютна ценност, висш идеал, осъзната необходимост за лирическия герой. Юнашката смърт придобива различни измерения в творбата. За героя гибелта е мечтаният край на живота, миг на върховно изпитание, възможно най-високата цена на свободата. За него свободата и смъртта са равноценни, и двете водят към тържество на идеала и са гаранция за духовно безсмъртие. Свободата не е алтернатива на смъртта - избирайки свободата, лирическият герой е избрал и смъртта. Свободата и смъртта в Ботевата лирика са смислово свързани с пътя, с житейския избор. Свободата е цел и смисъл на избрания път, а пътят към нея е саможертва. Смъртта за свободата е най-прекият път към славата и вечният живот в паметта на поколенията.

Ботевата творба оригинално разгръща традиционния мотив за прощаването - търсенето на прошка, но и сбогуването при раздяла. Освен значението на лична изповед, тя придобива и обобщения исторически смисъл на изповед на цяло едно поколение, избрало пътя на борбата и бунтовническата съдба. Търсещата опрощение изповед се превръща в декларация за неотменността на избрания път:

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.
Изборът е категоричен, не е спонтанна изява, а е дълбоко осъзнат. Патриотичният дълг стои над синовния и над личната драма. Мотивацията за житейския избор представя духовно-психологическия образ на героя. У него кипят полюсни чувства - безпределна любов и привързаност към дом, род, народ и родина, силна болка и гняв от тяхното страдание ("черни чернеят за мене"), яростна омраза и ненавист срещу националния поробител ("турска прокуда", "врагът си безверни") непримиримост към всяка форма на насилие и робство. Лирическият Аз е горда, свободолюбива, борбена личност ("та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней"); достойнството му на човек и българин не му позволяват "пред турчин глава да скланя/ сюрмашко тегло да гледа"; роден е със сърце "мъжко, юнашко"; остро се опълчва срещу всяка несправедливост. Враг на Ботевия лирически герой е турският поробител, но и всеки потисник.

Повелителното обръщение към майката създава усещане за изповедност и същевременно на повеля. Синът моли, търси разбиране и подкрепа ("кълни...проклинай"), повелява да се изпълни заветното му слово. Той е унаследил от нея силата, свободолюбието и непокорството ("майко, юнашка"). Нейният образ се слива с образа на родината страдалка, обречена да изпраща на прага на дома своите синове, поели по "страшния, но славен" път на борбата.

В Ботевата лирика свободата и смъртта са смислово свързани с пътя. Лирическият герой избира пътя, тъй като осъзнава смъртта за свободата като истинско и най-достойно самоосъществяване на героическата личност. Поруган от насилника, домът се превръща в образ на робството като посегателство върху най-съкровенното у човека(синекдохата "бащино ми огнище"). Неговото оскверняване е внушено чрез съчетанието на метонимия, метафора и хипербола ("турчин, че бесней"). Сложната противоречивост на родния свят е изразена с многозначността и анафоричното повторение на наречието за място "там". То посочва свидното място на раждането, израстването и съзряването на юнака. Но посочва родното и като робско пространство, като място на скръбта, обгърнато сякаш в траур:

...там, където баща и братя

черни чернеят за мене!
Наречието за място означава и героичното пространство на кървави битки и подвизи, където героят постига свободата. Прощаването с дома е прощаване с най-съкровеното, със света на родното, но и сбогуване със света на робството. Непокорният е избрал тежката съдба на изгнаничеството като път към освобождението, необходим за духовното съзрязаване на лирическия герой преди завръщането му в родния свят. Опоетизираната граница между "таз тежка чужбина" и отечеството е "тиха бяла Дунава". Тя разделя делника на изгнанието от жадувания празник на битките за свободата, тя е граница между миналото и настоящето, настоящето и бъдещето, смъртта и безсмъртието. Лирическият герой мислено прекосява физически пространства - дома, "тежка чужбина", Балкана, родното село. Но същевременно преминава от миналото на нерадостното скиталчество към бъдещето, от осъзнаването на ценностите на живота към прозрението за ценността на смъртта "за правда и свобода".

Юнашката смърт придобива различни измерения в творбата. Тя е предопределеснот за бунтовника, покосява го в разцвета на младостта и силата му. Носи страдание на близките му, обгръща ги в траура на вечна скръб. Но същевременно гибелта е мечтания край на живота борба, миг на върховно изпитание, възможно най-високата цена на свободата. Трагичната и възвишена същност на тази гибел е внушена чрез съчетание на пространствени опозиции и цветови контраст:

...бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко, черната!
Картината откроява величието и себеотрицанието на героя. Саможертвеният му подвиг се извършва "горе", на скалите (твърдост и висота на човешкия дух); високо в Балкана (символ на волност и свободолюбие); при орлите (смелост и порив към свобода); между небето и земята (опозицията физическо,тленно-духовно,безсмъртно). В смъртта си той се слива със земята и от неговата кръв се раждат нови борци.

Една от водещите идеи на Ботевата творба е, че пътят към свободата е саможертва. Този път на изпитания води към юнашка смърт в битките или към живот, посветен на борбата за свобода. Свободата е цел и смисъл на избрания път. Ето защо така многоцветно, раздвижено, с ликуване и радост е представено хипотетичното мечтано завръщане у дома с победа. Външността на героите е идеализирана и опоетизирана - внушение за красотата на подвига им. Венецът е традиционният знак на победителите, здравецът е пожелание на здраве и дълголетие, а бръшлянът - символ на слава и величие на делото. Ритуални са майчината прегръдка и целувка по челото - символизират прошка и благослов. Но радостта е кратка...

Смъртта за свободата се разглежда като жертвена гибел, свобода на духа, която носи вечна слава в паметта на поколенията. Тя е по-вероятният изход от борбата, героят предусеща близката си смърт и мечтае да е в битка. Смъртта е страшна, защото е погубен един млад живот, болка от неизживяната младост, причинява скръб на близките си. Смъртта е славна, защото е смърт - подвиг, ще му донесе признание и безсмъртие в народната памет:

Но стига ми тая награда

да каже нявга народът

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...
Героят съзнава непостижимостта на мечтата и предчувства гибелта си: "свобода и смърт юнашка". Чрез съюза "и" е внушена идеята, че за него свободата и смъртта са равноценни, че и двете водят към тържество на идеала и са гаранция за духовно безсмъртие. Свободата не е алтернатива на смъртта - избирайки свободата, лирическият герой е избрал и смъртта.

Заветните думи посвещават в същността на един живот по закона на любовта и омразата, на действената съпротива срещу всяко потисничество - лично, социално, национално. Призивът на героя от "На прощаване" към неговите "братя невръстни" е завет за приемственост, за възкресяване на борбената традиция, за да продължат по безкрайния път към свободата:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Свобода и смърт юнашка 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.