Страданието като основна характеристика на човека и битието в творчеството на П. К. Яворов


Категория на документа: Литература


Страданието като основна характеристика на човека и бита в поезията на П. К. Яворов

І. Увод:

Яворов е най-дълбоко трагичната творческа личност в българския модернизъм. Обявил за свой нравствен идеал героичната жестовост на Ботев, той цял живот търси пътища към постигането й. Но епохата на историческото време, в което живее го лишава от възможността за героично себедоказване. Тя го принуждава чрез отчуждението от дребните страсти на ежедневното битие да се затвори в своя ценностен, но разкъсван от противоречия и изпълнен със страдание свят.

ІІ. Теза:

Страданието е основна характеристика на човека и битието в Яворовата поезия. Яворовата поетическа и естетическа формула: „Аз страдам“ – „Аз вечно диря“, извежда като централна тема в цялото му творчество трагичния сблъсък на идеала, на мечтата с грубостта, с бруталността на живота. Така страданието се превръща в основна екзистенция за неговия лирически герой. За разлика от Славейковата, поезията на Яворов е поезия на разрива, на конфликтно осъзнатата дуалистична структура на човешкото съществуване.

ІІІ. Изложение:
Първи творчески период:

Още в първите му творби се наблюдава субективният трагичен драматизъм, но проектиран върху природата и социалната действителност. Подложено на внимателен и съчувствен анализ е битието на селянина. Характерно за Яворовото творчество е че той не изобразява и не отразява, а съпреживява битието на своите герои.

Пристрастността си към народната съдба Яворов изразява манифестно в стихотворението „На един песимист“. В него се налага убеждението, че истински син на народа е този, който стои близо до него и разбира и съпреживява страданието му.

Тази съзнателна ангажираност с народните интереси и преживявания налага дори върху творби, които преливат от светлина и жизненост, отпечатъка на страданието, на трепета пред очакваното Зло. В стихотворението „Май“ на фона на динамичната и светла картина на пролетта и пролетния труд, Яворов с мъка говори за неволята, за немотията, за сиромашкото страдание:
…ти сирашки род селяшки
невидяло мир сърце,
ти се бориш, що да сториш,
рий в пръстта до гроб ръце!
Въпреки приповдигнатото настроение поантата налага мрачността на песимистич-ния тон: „Все пак злото няма край!“. Този отявлен фатализъм, типичен за цялото Яворово творчество, бележи селското битие със знака на безизходицата.
Стихотворението „На нивата“ също може да бъде определено като безнадеждна изповед на селяка, чието трудово ежедневие е непосилно, и разрешението на тази драма е в механата. Композицията на творбата е изградена на принципа на рондото, като така е постигната симетрия на композиционно, стилово и смислово равнище. Рефренът демонстрира обвързаността на стихотворението с екзистенциалното мислене на поета за участта на човека.
Първите стихове на всяка от трите части на творбата обобщават характеристиките на жизнения кръговрат. Принуда: „Недей дочаква и зори, / върви ори, ори, ори…“; Действие: „С трънак и плевел се бори, / везден ори, ори, ори…“; Резултат: „До гроба слънце те гори, / и пак ори, ори, ори…“. Това обобщава човешкото съществуване от зората на един конкретен ден, до окончателното, безнадеждно и безизходно „все“ и „до гроба“. Монотонността на страдалческото битие е подчертана още и чрез трикратното повторение на глагола ори. Темпоралните знаци в творбата („дълбока нощ е“, „настане утро“, „по късна вечер“) затварят кръга на екзистенциалния цикъл, превземайки цялото денонощие. „На нивата“ е изповед на недоволния от своята участ селянин. Затова и речта е огрубена и изобилства не само с простонародни изрази, но също така с натуралистични описания и откровени ругатни: „плюл съм в тая орисия“, „их, опустяло“, „кратуна проста“.
Друга творба от социалната лирика, която представя страданието на обикновения селянин е поемата „Градушка“, където опустошителното действие на природното бедствие се превръща в зловещ символ на бедите, които дебнат човека.
В композиционно отношение творбата е разделена на шест части, обособени смислово, стилово и графично. Тази поема отново представя страдалческата изповед на отрудения селянин. Индикатор за неговото страдание става акумулацията (напластяването) на злините, случили се на селяните: „Една, че две, че три…“. За искрената и неподправена изповед допринася и рязкото прекъсване на мисълта, така наречения анджамбман. Завършекът на първата част е съзвучен с началото по смисъл и по акумулативния си строеж; а също така внушава и многото лица на селската мъка:
А то – градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече…
слана попари, задух беше –
в земята зърно се опече…

Тези последни четири стиха на първата част звучат незавършено неспирен низ от нещастия, сполетели селяните.

Втората част на творбата е единствената в цялата поема, написана в строфична форма, с равномерен стих, непрекъсват от анджабмани. Тя се противопоставя както на предишната, така и на следващата част, с плахата надежда, която съдържа в себе си, а именно, че е възможно да се възстанови хармонията между природата и човека.

Третата част на поемата „Градушка“ представлява един от шедьоврите на битовата поетична живопис. Тук лирическия Аз отново говори за героите като за стоящи извън него хора, с използваните думи и изрази се сродява с тях. Третата част на творбата не е само по-динамична – тя е и по-сложна. Тук темата за обречеността прозвучава дори в най-щастливите мигове на селския труженик и обвързва творбата в единно художествено цяло. Тази част изпълнява ролята на ретардация преди настъпването на катастрофата. Но вместо протяжно време описва едно обикновено утро, когато всеки бърза.

Краткото изречение „Задух страшен“ в началото на четвъртата част се раздвоява между две възможни значения: „много голям задух“ или „задух, който навява страх“. Пълзящите облаци, поличбите на петлите и гъските са знаци за надвисналата над безпомощните селяни опасност.

За разлика от всички останали части, петата част започва с кратко встъпление, представляващо обръщение към приближаващата стихия, олицетворена от облака: „върни се облака неверен, / почакай пакостнико черен…“. Тази отчаяна молба към безразличната природа разкрива безпомощното състояние на селянина. Следва описание на самата катастрофа: „Град! – парчета - / яйце и орех…“. Художествената убедителност на тези част се дължи на алитерацията на звука „р“, който пресъздава усещането за силен, гърмящ звук. Честите анджамбмани също подсилват описанието на градушката и изразяват неудържимата задъханост на преживяването.

Финалната шеста част започва с изречението: „Свърши вече“ и преминава през описание на отчаяното шествие, отправило се към нивята. Всички са пребледнели, босоноги и уплашени. Отново се появява образът на надеждата, но този път тя е пожъната от злата стихия: „цвят надежди е пожнала“. Този последен стих представя безнадеждността на човешкото битие, в безкрайната верига на вечното зло.

Социалната лирика на Яворов не засяга само животът на обикновения селянин. В други творби той разглежда и мотива за отнемането на възможността за борба като неспособност за реализация на доброто.

Такава творба е елегията „Заточеници“, посветена на изпращането Т. Александров и други български революционери в изгнание. То е построено като обръщение – изповед на заточениците към родината. Състои се от пет осемстишни строфи, всяка от тях е по своему обвързана с основната тема – прощаване с родината-майка. Художественото време на творбата се простира от залез до настъпването на нощта, което съответства на простиращите се в душите на героите мрак и мъка пред раздялата с родната земя. Образът на родината е представен с трите реки – Дунав, Вардар и Марица, а също така е и сакрализиран чрез нейния свят олтар, пред който борците за свобода са положили клетва. Отдалечаването изглежда първо бавно, а после се забързва, като по този начин се засилва усещането за неизбежност, отчаяние и безизходица. Но докато в действителност героите се отдалечават от родния бряг, в своите мисли те се сближават с родината. Засилването на мъката е постигнато чрез нарастване силата на мрака, който обзема душите на лирическите герои – „угаснал взор“, „сълзи накипели“.

Мотивът за страданието по изгубената родина, развит в „Заточеници“ се среща и в друго Яворово произведение – „Арменци“, където страданието се проектира върху, колективното цяло.

Прогонени от робството и геноцида в родната си земя, към България прииждат няколко групи арменски бежанци. Но народностната принадлежност се споменава само в заглавието. Никъде в самата творба не се среща определение за народността на героите. Тяхното страдание се проектира върху колектива – така би се почувствал всеки човек, прокуден от своята родина. Те се опитват да удавят своята мъка в песни и пиене, защото това е единственото, което могат да направят в този момент. Разяжда ги вината за неизпълнения дълг към родината, която се споменава, като мъченица със синекдохите: „гробът бащин“ и „плачът майчин“.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Страданието като основна характеристика на човека и битието в творчеството на П. К. Яворов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.