Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски


Категория на документа: Литература



Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи –
с тежките чукове смазана,
пръска тя златни сълзи.

В образа на трудовия парий с чук в ръка могат да се забележат някои плакатни щрихи от левичарската художествена словесност на времето. Но тези „клишета” в творчеството на Смирненски са облъхнати от свежест и лиризъм. Те не само напомнят за социалната роля на бедняка в деня на бъдещата равносметка, а и градят мотива за почувстваната мощ на човешкото сдружение в светлия път за спасението. В стихотворенията „Каменарче”, „Работникът”, „Въглекопач” огнените „ковачи” прокламират идеята за необратимост на битката за нов свят. Смирненски пръв в нашата лирика възпява порива към спасението като величаво и грандиозно събитие, което прогърмява тържеството на колективната воля за „вечна обич, вечна правда на света”: Човекът жертва се изявява чрез коренно различна екзистенциална роля – той е преобразовател на живота съдник на стария свят, призван е да насочва процесите на рушение и да изгради ново общество. Самото сътворение се осъществява чрез разрушаване и опожаряване на несправедливия свят. Цялата стихосбирка „Да бъде ден!” е пронизана от болката и гнева на обезправените, от порива на „малкия” човек да възвести волята си за нов живот. Изначалната човешка жажда за свобода превръща роба в Прометей, в нов Месия, в Спартак, който повежда тълпите по „огнения” път за извоюване на човешкот достойнство.
Лирическият глас на тълпите в поезията на Смирненски е различен в своята поривистост и знаковост. Психологизмът и поетичните детайли само привидно напомнят за символната аранжировка на представата за битието при Яворов, Дебелянов, Лилиев, Д. Бояджиев и европейските символисти. Културната универсалия „грешен град” е твърде сходна, вълненията на безименното множество – емоционално близки в богатството на преживяванията. Но за разлика от човешката тълпа в стихотворението „Миг” на Дебелянов и „Марсилия” на Димитър Бояджиев в поезията на Смирненски тези бледолики тълпи са лъчезарни. Азът не се дистанцира, а се равнопоставя с единиците от тях. Твърде близък е образът на християнския път на саможертвата, но и различен с идеологическите си послания е пътят на разправата, за да се намери спасение. В стихотворението „Миг” на Дебелянов, „Градът” на Лилиев и „Небе” на Христо Ясенов пътят на спасението е обрисуван като Страшен съд. Темата за недоволството на нищите в поезията на Смирненски е изградена чрез традиционните поетически конструкции на символизма като възмездие над грешниците, но и като нов модел на Апокалипсис. Рушителите на злото са пролетарските тълпи – страдащи в настоящето, но призвани да градят бъдещето. Стихотворенията „Тълпите”, „Ний”, „Огнен път”, „Пролетта на робите” внушават представата за двойствеността на света. С мащабни антитези и ярък метафоричен език се апострофира представата за родната майка, защото тя е мащеха за своите злочести деца. Те гаснат в „тъма”, а жадуват „лъчи”. Робското битие е загатнато от поредица знаци („хомот”, „бич”, „жълтия метал”, „бледници смъртници”), които преплитат християнската символика с хиперболите на пролетарската поетика. Океанът е метафоричната визия на разрушителната стихия, керванът преосмисли старозаветния мотив за спасението към Обетованата земя, а тръненият венец на Исус от знак на страданието и изкуплението се превръща в знак на спасение. Пътят, озарен от пламенната мечта на прозрелите истината е видян сред „пламъците на вулкана” („Улицата”), прилича на „огнен змей”, „вълни от пламъци” заливат гневните тълпи („Руския Прометей”), младият човек от стихотворението „Юноша” зове „барикаден пожар върху робския свят”. Представата за възмездие над „злокобните черни руини” („Огнен път”) се пресъздава чрез фолклорно-митологични образи на „мълнекрил”, „ведрокрил великан”, на Месия или чрез образите на легендарни исторически личности от далечното минало или бурното настояще: Делеклюз, Роза Люксембург, Карл Либкнехт, обобщения образ на руския пролетариат.
Метежното пътуване на човечеството от света на страданието към спасението носи смърт и разруха, но вещае и победа, ред и справедливост. Идеята за Пресътворението поставя акцента не върху Божието слово, а върху повелята на дръзките и силните: „Да бъде ден!”. Това е път на светлината, огъня, искрите, огнената лава, изригнала се от вулкана на гнева. Романтично уедрени, хиперболизирани и алегорични са обобщените портрети на съзидателите на новия свят. Те се загатват още на паратекстово ниво: Според Г. Бакалов „ярки, феерични, пъстроцветни” в стихотворенията „Работникът”, „Въглекопач”, „Гладиатор”, „Руския Прометей”, „Бунта на Везувий”, „Червените ескадрони”.
Величественият поход напред е пресъздаден апотеозно и одически в стихотворението „Червените ескадрони”, което фактологически визира дръзките походи на Будьоновската конница. Но го постига същевременно обобщение на мотива за победата на недоволното човечество в нейните планетарни измерения. „Червеният” призрак преброжда руските степи и подклажда огъня в Берлин („Бурята в Берлин”), защото според Смирненски той носи активизираща енергия, възмездяваща и творяща сила.
В пътя на спасението е и пъетът, вярващ в колективната воля за промяна. За разлика от гордата и самотна лиричност в творчеството на символистите Азът в поезията на Смирненски „говори за своите копнежи и едновременно изповядва чувства, които са общи, които вълнуват множеството и отекват в хиляди души” (М. Николов). Три произведения изповядват сливането на Аза с „безименните души”, с „тълпите”, „моите братя”, „робите”, „хералдовците”, с безбройните „деца на майката земя” – „Юноша”, „Пролетно писмо”, „През бурята”. И трите поставят тревожните въпроси за живота и смъртта, за смисъла на съществуването, вярата и разочарованието, младостта, мъдростта и саможертвата. Тези въпроси колкото напомнят, толкова се и разграничават в подтекста на риторичността от символистите. Мрачният житейски лабиринт не обезсилва Аза, защото той е открил пътя на спасението – „бунта на огнедишащите рози” („Пролетно писмо”): „мълчалив и блед сред бледните си братя,/ ще понеса аз черния си кръст” („През бурята”), „залюбен в тълпите, пленен/ от лъчите на нова зора” („Юноша”). Преосмислил и повярвал, че посоката („аз” към ние”) е без алтернатива, лирическият човек изминава пътя на познанието от разочарование до прозрение до прозрение за борческата мощ на личността – частица от колектива.
Просветлението на лирическия Аз от стихотворението „Юноша” дава отговор на екзистенциалните въпроси. Настойчивото желание за промяна разпалва Духа и извиква уверенос, която придобива пророческа сила. Духът зове стихиите да прогонят мрака с огнени космически сили, разтопяващи ледовете на омразата и съкрушаващи робската обвързаност със златния кумир. Енергични глаголни форми определят вещателния патос на промяната, художествено наситена като образ на Апокалипсис:

„Ах, блеснете пожари сред ледна тъма!
Загърмете железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робски свят!
Ураган, ураган от души!...

Изборът на лирическия Аз утвърждава пътя на спасението като самопостигане, самопознание и съучастие със страдащото и гневно човечество, облъхнато от мечтата за революция, която прави визията за справедлив социален ред исторически възможна, постижима в сегашността. Сред грандиозните личности от митологията и историята в празника на спасението и във вътрешнотекстова диалогичност с Ботев („До моето първо либе”), вечният Юноша заживява с порива си към саможертвата („През бурята”). Това е „стръмният и свят Спартаков път”, пътят на горещите барикади на доброволната саможертва и кървавата схватка – едно ритуално жертвоприношение, понесено с „черния кръст” и с „кървав пръст”, което увенчава „земния... сън”. Смирненски очертава пътя на спасението в контекста на християнските ценности, защото в този път са заложени стремленията към идеалното, към висините на божественото, измеренията на пълноценното човешко съществуване. Това е летеж към висините („Към висини”) – свободен, лекокрил, свързан със звуците на гърмежи и кънтеж („гръм на далечни, грамадни камбани”, „гръм на стихийни вълни”), лазурен и облян от многоцветни огньове. Разбулени от тайнствата са мълчаливите страдалци от призрачния град, защото бледоликите братя (сред тях е и поетът) са прочели идеологическия проект на своето спасение. Гласовете им „гърмят”, вещаят, музицират и прокламират пътя на правдата, истината и хармонията, на човешкото достойнство.

Вера Котева



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.