Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски


Категория на документа: Литература


Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски

Поезията на Христо Смирненски отразява идейно-тематичния прелом в лириката на 20-те години на XX век. Тя е обобщение на поетичните тенденции на епохата, съчетани с образни и смислови ориентации, присъщи на социалните реалности след Първата световна война. Участието на България във войната поражда видима конфронтация в обществените слоеве, стълкновения, разюздана корупция, мизерия както сред градското, така и сред селското население, духовна немара и съкрушен идеализъм. В масовата нагласа на българина възрожденската идея за сплотеност около националните интереси се заменя от идеите за нов, коренно различен социален порядък.
Смирненски, както повечето таланти на човечеството, живее интензивно, с екстравертна нагласа на творческо съзнание към промените в заобикалящия свят. Кратък, бурен, плодоносен е и творческият му живот, наситен със социални послания и блестящо поетическо новаторство, белязано и от естетиката на следвоенния модернизъм.
Опознал силата на социалното страдание, Смирненски създава творчество, в което многолико и многозвучно отеква совиалната и екзистенциална драма на малкия човек от големия град. Темата за страданието е свързана с участта на бедните, самотните, незащитените, защото държавата майка се е превърнала в мащеха, а градът – в обиталище на порока и в дом на смъртта. Проблемите на аутсайдера, попаднал в социлните водовъртежи, населяват стихосбирката „Децата на града” и цикъла „Зимни вечери”. Тези многолики проявления на страданието са отразени вярно и съзвучно с житейската истина – ранната смърт на нещастните обитатели, „жълтата гостенка”, която порязва бедняците, разочарованието и крушението на мечтите, преждевременното състаряване на децата, бавната агония, крушението на всякакви духовни ценности.
Страданието на човека жертва тематично и емоционално отпраща към друго основно художествено ядро в поезията на Христо Смирненски – темата за спасението като разушаване на стария свят и сътворяване на нов порядък. В мрака на бездната колективният гняв на онеправданите хора поражда идеята за революцията, съчетала като образ на промяната съзидателни и разрушителни елементи. Пътят на спасението се открива и в стихосбирката „Да бъде ден!” при един нов прочит на християнските митове и културно-историческите препратки, наследени от литературните предходници.
Мотивите за страданието и спасението в поезията на Смирненски се интерпретират в продуктивен творчески диалог с литературната традиция. Въпреки че успява съвсем млад да се изяви като виртуоз на българския стих, поетът е ученик и приемник на символизма, но най-вече с музикалността на стиха и множеството обрзи символи. Но „музиката” на Смирненски се отличава от тази на предяестващите го пети символисти, защото е музика на „и;ицата многогласна”, на тръбни звуци и на могъщата оркестрация. В нея пулсира ботевското начало за борбата като буря, която разрушава робската мъртвина. Открива се вазовската широта и психологизъм в изображението на променящото се човешко съзнанием йиети гкеда ба себе си като преобразовател на цялото обществено битие. За първи път в нашата литература се появява образът на социалната революция като единствена екзистенциална алтернатива, този образ е богат – неизчерпаема художествена вселена за тълкуване. Стои идейно недалеч от първожреца на пролетарската поезия Димитър Полянов, не не е и дистанциран от пропагандните плакатни клишета.
Мотивът за страданието у Смирненски кореспондира със съчувствените стонове към „безименните души” (Димитър Бояджиев), с диаболизма на творците от 20-те години на XX век, с урбанистичните „прегръдки” на града у Дебелянов, с проблемите за самотата и отчуждението у Яворов и със страданието на малкия човек, попаднал в социалните водовъртежи на мегаполиса. Но при символистите социалната конфликтност е значително приглушена, те поставят акцентите върху духовната драма на личността. Страдащите и пътуващи със „светла вяра” към „кръстопътя на бъдещето” легиони на Дебелянов могат да се възприемат като свързващо емоционално-обвързано звено между късния модернизъм и пролетарската лирика на Смирненски. Интересът на Смирненски към социалните напреженипя не прокужда нравствената проблематка, но идейният възел се разчита преди всичко в атмосферата на социалната низвергнатост на човека, а битката за неговото житейско оцеляване.
Страданието като екзистенциално състояние на човека е лично почувствано, но не предчувствано от лирическия герой на една от най-изповедните творби – „Юноша”. Застанал на прага на живота и озарен от романтични копнежи, младият и възторжен човек очаква красота и щастие в житейския път. Идиличните му представи за живота като за празник се изграждат с образни детайли: „цветната майска зора”, „ябълков цвят”, „колесница от лунни лъчи”, „друм от цветя”. Първите две строфи рисуват наивно-романтичната представа за безметежно съществуване, равносилно на чистото желание и братската обич между хората. Противопоставителният съюз „но” въвежда в третия куплет истините за настоящето. Описанието напомня картина от ада, изградена от вертикалата „горе-долу”. Символът „златолуспест гигант” изяснява причината за появата на „облаците” от злоба и демонска стръв, на „черната сянка” и на „моретата от кръв и сълзи”. Светът на злото е пространството и на страдащите души – един кървав свят, обрисуван с мрачни тонове („черна сянка”, „черни стени”, „полумрака”, „раззинали бездни”) и зловещо-пищни детайли („облаци злоба”, „демонска стръв”). Животът наподобява чудовище, което се възправя неумолимо и неустоимосред „кръв... морета от кръв и сълзи”. Облаците и моретата загатват за необозримостта на зловещото пространство.
Слухови и зрителни възприятия въвеждат в картината на печалното земно съществуване. Личната драма на Аза става част от драмата на другите човешки същества – „оковани”, „изтерзани”, „угнетени”. Тяхната множественост се згатва чрез алегоричния образ „робски керван”, а плачовете, заканите, оковният звън изпълват смразяващата гнет и неправда се развива в VI строфа чрез три библейски символа Златният телев, човешкият Дух и тръненият венец. Златният телец, унищожен от Мойсей, защото с него юдеитеса подменили истинското божество, е първообраз на всички отстъпления от бога, на фалшивите кумири, на злокобната сила на богатството, изместило духовните, истинските ценности. Златният телец е противоположен на Духа, на истинския Бог. На земята Духът е подложен на оскверняване и мъки – акт, символизиран чрез трънения венец на Богочовека. В контекста на творбата образът на Златния телец разширява значението си на социален потисник до символ на универсалното зли, в разместването на ценностите – горното пространство от място на Бога се е превърнало във вместилище на лъжебожеството, затова и цялата земя е ад. Както се посочва в Библията, човек не може едновременно да се моли на Бог и на богатство, затова чрез трънения венец, поставен върху човешкия Дух, поетът постига алюзията със страданието на Христос.
Лирическият Аз дълбоко и искрено съпреживява драмата на своите братя – откритието е мъчително, както всяко житейско познание. В сблъсъка със сшета съзнанието на Аза се подготвя за необратима духовна промяна.
Между първите и последните два стиха е разгърнат особен вид лирически „сюжет”, в основата на който е биографията, но както в общия контекст, така и в заглавието, непрекъснато остава будна връзката между единично-конкретното и общото. Безличното заглавие („Юноша”) и откирто или подтекстово присъстващият в глаголите личностен Аз изграждат двуединството в плана на възприятието – от единичното към общовалидното страдание, от болката на юношата към горестите на цяла социална категория хора. Така „биографията” на Аза се схваща като съдба на поколението, като драма на българина и човека, на времето.
Човешкото битие е низ от страдания, светът е деморализиран, адов, маскараден. Върховни властници са злото, преобърнатите духовни ценности. Цяла галерия от персонажи, които страдат, сякап забравени от Бога и доброто, населяват стихосбирката „Децата на града” и цикъла „Зимни вечери”: работникът, малката цветарка, уличната жена, бедните гаврошовци, слепият старик, старият музикант. Атмосферата на страшните човешки беди е обрисувана с многообразни стилно-езикови похвати с демонологични детайли, библейски символи и митологеми, напомнящи стиловия аксесоар на символистите. Разпознаването на ближния с неговата несрета е започнало от индивидуалния сблъсък със злото, от преждевременното разочарование и се е съчетало с прочувственото вглеждане в съдбата на онеправданите. Най-безутешни и низвергнати, най-безсилни са децата и старците. В градските образи Смирненски се насочва към „унижените и оскърбените”, следвайки хуманистичната традиция на европейския романтизъм и реализъм (Юго, Дикенс, Достоевски и Сенкевич). Тези образи са в духа на социалната елегичност и напълно съответстват на топлата човечност и състрадание, които поетът изпитва към тях. Сред смазаните от мъка и зачеркнати от живота са малките гаврошовци – жертви на големия град, на страшния свят:

Съдбата рано ги излъгала,
животът сграбчил ги отвред
и ето ги стоят на ъгъла
с прихлупен до очи каскет.

Антитезно се изгражда представата за града с мрачните му превъплъщения („шумен”, „разблуден”, „скован от злоба”) и несретната участ на децата – малко бездомници, излъгани от съдбата, с изнурени лица. Социално елегичните щрихи от колективния образ на гаврошчетата напомня първообраза на храброто момче от парижките барикади, но Смирненски придава по-друг, типично български колорит на обобщения образ на малките градски бездомници с противопоставянията: „витрини бляскави” – „очите трескави”, „разкоша си” – „колко скръб”, „колко мъка”. Епитетната характеристика („бедните”, „бездомните”, „одрипани”, „изнурените”) гради идеята за незаслужената участ на децата, захвърлени в пустошта на студения каменен град. За разлика от други творби, където авторът разполага нещастните персонажи в най-усойните и зловещи места на града – периферията на мрачните бедни квартали, под моста, в схлупените хижи, малките гаврошовци са видени „пред... витрини бляскави”. Но Смирненски уточнява, че блясъкът на „електрични глобуси” само примамва сиротните, защото децата са в „ъгъла” на живота; обсипаните с „безброй жадувани неща” витрини само напомнят непостижими блага. Плахите въздишки изразяват познанието на социалната дисхармония, осмислянето на трагичния им жребий.
Хищно и агресивно хиперболизиран като чудовище, Градът отрича на нищета и безизходица нежната цветарка от едноименната творба „Цветрка”. На фона на един томително нежен символистичен пейзаж е пресъздадена съдбата на всяко човешко същество, което носи горчивия „грях” да бъде бедно и осъдено на нищета и мизерия.
С приказно привлекателни портретни детайли е обрисувана красотата на младата девойка: „поглед смутен и влажен”, „усмивката смирена”, „рубинена уста”, „стройното ѝ тяло”, „светлокосата девойка”. Грациозната походка и „младостта ѝ цветна” подчертават прелестта на момичето, но погледът – „смътен и нерад”, води към мисълта за душевните терзания, за тревожността на тази поредна жертва на умъртвяващият град. Бъдещето на помичето се проецира в съдбата на уличната жена. Двете стихотворения („Цветарка” и „Уличната жена”) образуват своеобразен проблемно-емоционален поетичен диптих. Страданието – безропотно до сломеност – поражда конотации на идеята за изчерпаната жизненост на малкия човек, на злокобната сила на мизерията, опустошаваща душата, застинала в горестен спомен „пред портретче на дете”. Ярки символни образи оформят представата за коварството, притворството, маскарадното и убийственото начало в живота на бедните, принудени да продават като стока младостта, плътта, душата си – „черните стъпала” на падението, „фалшивата цигулка”, „увехнали циклами”, „блудна красота”. От символ на живота и младостта цветята се преосмислят кто кодове на нетрайността на човешкото щастие на изгубените надежди:

Нощта е твойта мащеха неумолима –
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
.....................
Закичила гърди с увехнали циклами
сама посърнал цвят...

Животът в периферните зони на града (образ на социалната реалност, на универсалното зло) е непрестанна агония. Лишен от материални блага и духовни опори, човекът е бил радостите на живота, ситуиран в хронотопа на вечерта (символизира безнадеждност, залеза на живота), старият музикант е поредната жертва на града. Нещастната му съдба е внушена с помощта на скръбни природни детайли (траурния здрач, печалната луна), чрез обекти от екстериора (мостът внушава асоциация с преходност към отвъдното), чрез портретни характеристики като прегърбения силует, напомнящи телесна и духовна изнемога. Лишен от домашен уют, потънал в мизерия и без човешка топлина, животът на самотния бездомник гасне. Фосфорната бледност на луната, застинала в скованата от мраз висина, извежда един любим на Смирненски цветови детайл – жълтият, в чиито нюанси се крие отблясък на жестокост, безразличие и злост. В подобни вариации на жълтото и неговите отблясъци малко по-късно поетите септемврийци (Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников) пресъздават измеренията на ужаса, омразата, гнева.
Усещането за обреченост и тление в сихотворението „Старият музикант” се налага от повторената глаголна форма „спира” („спира цигулката горестен плач”, „И прегърбен той пристъпя едва/ спира се тук там и стене”). Вместо музика във вечерното пространство се дочуват „горестен плач на цигулка” и „злъчни невнятни слова”. Шепотът на зимните вихри и глъчката на пъстроцветните шумни тълпи озвучават територията на самотнип и угнетен старик, пълновнастен господар в която става Смъртта.
В „Уличната жена”, „Старият музикант”, „Жълтата гостенка” и други творби от „Децата на града” образът на смъртта изземва функциите на отиващия си живот. Тя е „кървава и многоръка”, неумолима, мрачна, призрачна, несъкрушима.
Незаслужена, нежелана, но неизбежна гостенка е смъртта и в дома на една от безбройните робини на глада, бедността и мизерията – болната девойка от поемата „Жълтата гостенка”. Страданието на младото момиче е пресъздадено в наративните фрагменти на произведението, текстът е наситен с вълнуващ психологизъм. Най-силно впечатление прави жаждата за живот на девойката и неизбежността накрая. Агонията на невинната жертва на болестта е подсказана паратекстово в заглавието и посвещението, а след това и цялата структура на творбата чрез синтез на битовореалистични и символистични детайли, изграждащи новаторския постсимволистичен език на Смирненски. Лирическият сюжет е разположен в два топоса – отвън, където лятната вечер празнично прибулва планината, и вътре, където жълтата „гостенка” се е превърнала в господар. Природната картина е носталгична, изградена в импресионистични полутонове с лирични поетизми и чрез обикнатите от поета сложни определения и епитети. Метафоричноят език музикално и многобагрено повежда възприятието от свръхизящната вечер (хронотоп за залеза на човешкия живот) към случката – неуспеяната и невъзможна борба на болното момиче със смъртта. Тайнството на природния свят постепенно се измества от депоетизирани предметни детайли, които издават нияетата в дома на бедните работници: „дървений креват”, „избичката мрачна”, „лампата мъждука”, старият будилник”, „мътната газена лампичка”. Граничното пространство външния свят, където кипи празникът на тълпите, и вътрешното – на страданието и смъртта, е „малкото прозорче”. Неговата роля, подобно на поезията на Далчев, е да подсили съзнанието за невъзможното преодоляване на препятствието. Прехождането „отвъд” е възможно само в смъртта.
Алегоричният образ на туберкулозата, която причинява свръхстрадание и нежелан житейски край, е богато изваяно от поета. Смирненски е единствен, неповторимо оригинален в този образ, прочувствено изграден още преди жълтия призрак на болестта да започне да сломява жизнените му сили. Демонологичните детайли подсилват зловещата яркост на образа: „жълтият призрак”, „призрака нечакан”, гигант стоманен”, „демон зловещ”, „хищница нещадна”. Туберкулозата и смъртта придобиват символни характеристики от едно и също емоционално-смислово гнездо. Страданието е психологически детайлирано чрез контрастите на свежата вечер, която полъхва с аромат на живот и лято, и душната избичка, където протича телесното обезсилване и омъртвяване: „тежко диша морна гръд”, трескаво очи горят”, „бавно плъзва / кръв на алени петна”, „задушават се морни гърди”, „стихват горестни слова”. Последните пориви на младостта и живота мелодраматично се откриват в елиптичния накъсан синтаксис на произведението: „Навън ти, призрак...”, „О, въздух, въздух! Светлина!”
Страдащите души от цикъла „Децата на града” са социално означени, но деперсонализирани – млади момичета, които гинат в тютюневите фабрики, босоноги деца, които носят непосилни товари, старци, загубили човешкия си облик, същества, надзиравани от смъртта. Образът й е внушен като „всевечен страж”, впил „студени нокти” в телата на бледоликите жертви.
В цикъла „Зимни вечери” градът отново е просткранство на страданието. Картините и фрагментите на този лиричен „репортаж” са скрепени от съчувстващия глас на лирическия говорител – горестен наблюдател на човешките беди. Хората, които се мяркат в призрачния, притихнал свят, са обречени на бавно и мъчително умиране. Изобразени са като жертви на глада и социалната неправда, като тъжно въплъщение на обречеността. Пейзажът – една зловеща зимна пустиня, не е фон, а внушение за живота на страдащите. Мълчанието, в което се потапя читателят, е липса на глас: смразяваща тишина, коренно противоположна на благословената притихналост в Дебеляновата елегия „Помниш ли, помниш ли тихия двор...”
Светът в цикъла на Смирненски е болен, агонизиращ, страшен, загатнат още в природната експозиция. Белотата на снега не е приказна („снегът хрупка зъл и глух”), а зловеща. Навява асоциации със самотата на бедния човек, вечно изправен пред екзистенциален и социален крах: оскрежената топола „стърчи”, мъглата подсилва усещането за безнадеждност и хаос, луната с „острия си сърп” напомня за неумолимата житейска „жътва” на бездомните и нещастните. Страданието блика от призрачните фигури „отвън” и „вътре” – повсеместно, всеобхватно, необятно. Зад мътните стъкла и мръсната продрана завеска се прокрадва фигурата на бащата „безхлебен”. Той е загубил своята знаковост на глава на семейството, а поведението му подчертава извънмерно състояние, прехвърлящо поносимия праг на болката. Говоренето, общуването е изместено от „невмятни слова”, писъци на деца, глухи и безсилни ридания на жена, горестен плач на старица, характеризирана с огрубителна наставка „старуха”. Тази злочестка майка, загубила белезите на женствеността, е надвесено над восъчнвобяло моминско лице, от което животът е изсмукал силите, а сухата кашлица напомня, че „жълтата гостенка” няма да спре своето грабителство.
В художествения свят на произведението всичко (природа, вещи, човешки персонаж) е белязано от значенията на страданието. Вместо човеци, в преобърнатия свят на човешката вселена лирическият говорител открива призраци, инфернални двойници на хора. Забулен в тайнственост и безплътност е старикът в мрачното пространство на мъглата. Той е сляп, но тук мотивът за слепотата е лишен от идеята за вътрешното проглеждане: „броди тежко”, „неясно плава” в „хаоса намръщен”. Поетът сплита иреалната привидност на слепия старик с действителното лице на малкото натоварено дете.

Той е – слепият старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Загубилите своята идентичност анонимни персонажи на страданието изграждат обобщения образ на социалния аутсайдер, населяващ периферията на големия град – пространството на злото, на стария свят, на неправдата, потисничеството. Състрадаващият поет се определя като „брат” на тези, които вехнат, агонизират и умират, защото са получили принудително жребия си на социална и екзестенциална маргинализация в света. Те са жертви, „пленници на орис вечна, зла.” Особено трогателна е мъката на малките нещастници („скръб в очите дреме”), погълнати от красотата на танцуващите снежинки, защото поривите към прекрасното не могат да бъдат изтръгнати от тези невинни души, но животът злодей ги обрича на гибел – тук е поантата на поетичния цикъл – но снежинките падат в калта и те изчезват, както гибелната стихия на мизерията обрича децата на смърт, на преждевременно състаряване. Единствено в картината на циганската ковачница интонационният регистър де променя”:

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове сръчно издигани –
сръчно въртят се, гърмят.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.