Стихотворенията на Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


НИКОЛА ВАПЦАРОВ

ВЯРА-Заглавието утвърждава основна християнска ценност,част от триадата „вяра-надежда-любов”.Вярата е знак за духовна бодрост и светъл оптимизъм.
Началото на творбата създава усещане за сетивност -с показателната лексема „ето” започва изповедта на лирическия аз;”ето аз дишам,работя,живея...”.Човекът визира във възходяща градация основните моменти от своята екзистенция.На пръв поглед„дишам” и „живея”са глаголи,които имат сродно лексикално значение,но тук те придобиват различен смисъл.”Дишам” указва по-скоро физиологическото съществуване на човека,а „живея” акцентира върху смисления,пълноценния живот.Най-високо човекът поставя акта на творчеството.Вметнатият израз(тъй както умея),звучи като своеобразена защита на индивидуалния избор на личността.Ако „дищам” и „работя”са тривиални действия ,показващи съществуването в биологично-физиологически план,то чрез стиховете лирическият аз се доближава до митичното-олицетворява творецът Демиург..Това е свързано със силния самонаблюдателен пласт ,характерен за поезията на Вапцаров,в който човекът се изживява като seriebens( пишещ човек) и homo creator (творящ човек).
Веднага след това се въвежда вторият много показателен за Вапцаровото творчество мотив-за двубоя на човека с живота.Животът е персонифициран, злонамерен спрямо човека звяр,готов да го разкъса и унищожи”...живота с грубите лапи челични...”,но личността е уверена,че ще излезе победител(срв.с „Двубой”).Така настоящото съществуване се възприема като задушаваща негативна реалност.Но сякаш, за да потвърди тезата на Боян Ничев,че поезията му се гради на два принципа,от които единият е „принципът на контрастното противопоставяне”,Вапцаров веднага продулжава с противопоставителния съюз „но” „...но ти не разбирай....обичам” .Въведено е обръщение към хипотетичен адресат „ти”,това е типичната Вапцарова диалогичност.Двете полюсни чувства-любов и омраза-познати ни още от Ботевата лирика,се явяват и тук.Лирическият аз категорично заявява,че конфликтът с живота не е в резултат на омраза,а от любов,изразена в дълбокото желание за ппромяна на настоящето. В дилемата „живот-смърт” неговият избор е категоричен-живота;”за него-живота...планета”.Човекът е готов да се бори за свободата,щастието и доброто.Да възстанови хармонията в света,дори и с цената на саможертвата.Важно е да се отбележи,че доказването на любовта към живота се извършва чрез един от принципите на риториката-даване на хипотетичен пример от реална житейска ситуация-така чрез хипотетичната смърт се утвърждава любовта към живота,като една от основните нравствени опори на личността.Тя присъства в графичното оформление ;”За него-Живота-направил бих всичко...”-главната буква подчертава висшата степен на живота в йерархията от ценности на Вапцаровия лирически герой.Осъзнал своята неотменна обвързаност с тази метафизична величина,той вече представя и себе си извън рамките на битовото и физиологичното като извършител на необикновени действия-летене с ракета.Очертан е мащабен пространствен вертикал,с визия нагоре,към божественото и необятното.Синьото,безоблачно небе е заветната мечта на лирическия аз,то представя едно сакрално свободно пространство ,изпълнено със светлина и мир. .Той осъзнава обаче,че тази промяна би била осъществима единствено на базата на някаква висша сила,част от индивидуалността му.И той открива тази сила в лицето на вярата.
Така в първата смислово-композиционна част от творбата вапцаров въвеждамотивите за живота и човека,за любовта и омразата,а във втората въвежда образа на вярата,за да усложни вече присъстващите позиции.Хуманистичната вяра единствена би дала сила на човека да се превърне в експериментатор и да защитава неистово правото си на живот.Значимостта на вярата отново в въведена чрез хипотетична ситуация,свързана с отнемането на част от вярата на личността,сравнено с болката на „ранена в сърцето пантера”.Тук особено важна е митологемата за „пшеничното зърно”,която има своите корени в християнската традиция и е обвързана с притча на Исус ,издигаща значението на християнската вяра.И за да докаже неотменната необходимост от вяра ,Вапцаров изобразява портрета на обезличения и лишен от духовни ориентири човек;”Миг след грабежа...нищо”.Отнемането а най-висшата ценност в йерархията на индивида причинява пълното унищожение на личността и следователно е препятствие за утвърждаване на антропоцентризма и хуманизма.Именно затова хипотетичната ситуация е напълно отречена,а в края на творбата си поетът изразява своаята увереност в устойчивостта и непобедимостта на вярата:”тя е бронирана....открити”.По този начин Вапцаров във своето първо програмно стихотворение постига едно съвършено възпяване на вярата,която единствено може да осмисли човешкото съществуване и която е гарант за преобразяване на настоящето в по-светлото бъдеще.Защото нейният основен принцип е,че утре животът ще дойде „..по-хубав,живота по-мъдър”.Тази утопична визия за бъдещето е една от основните характеристики на неговия поетичен свят,тя е част от хуманистичната концепция за смисъла на живота,за мястото на човека в битието,както и за цената на саможертвата и смъртта......

ЗАВОД-В поетическите текстове на Вапцаров човекът често е представен като жертва на социалната действителност,на живота убиец,който води личността до пълна нравствена и духовна деградация,настоящето е негативно маркирано като „ръжда”,”плесен”,”отрова”.То възприема характеристиките на едно пълно безвремие,на едно вегетиране в калта,което предизвиква социална нищета и духовно обезличаване.С тези свои характеристики присъства животът в стихотворението „Завод”.В него образът на завода е амбивалентен,осмислен като битие затвор за индивида,но и като предпоставка за зареждане с духовна сила и устойчивост.Заглавието изразява неопределеност и залага на материално-вещното начало.Творбата е изградена на принципа на контраста,като смислово и композиционно се разделя на две части.В началото е представен образът на „социалния ад” .Очертан е пространствен вертикал,като визията нагоре е отречена;”Завод-над него облаци от дим...”Ограничен е духовният кръгозор на личността,поривите и към свобода.Създава се представа за едно хтонично пространство:”облаци от дим”.Димът е ключов образ в творчеството на Вапцаров ,който пречи на нормалния ход на битието,задушава и отнема силата на човека.Следва оценъчното определение за народа”прост”,употребено в смисъл на отчаян,обезверен народ,безропотно понасящ трагизма и убийствения делник.В сблъсъка с настоящето се ражда и несъстоятелността на отделната човешка личност,достига се до най-високата степен на духовно обезличаване.Животът,към който лирическият аз от „Вяра” изпитва неистова любов,тук е представен в напълно противополжна светлина.Отново образът му е персонифициран,представен е като хищник,кръвожаден звяр,готов да разкъса човека:”озъбено,свирепо куче”,”настръхнало вбесено псе”.След тази обобщена оценка за трагизма на човешкото битие лирическият аз описва обстановката вътре в завода:”В залите...гръд”Пространството се стеснява,човекът се задушава.Едновременно с това индиректно се въвежда темата за агресията,която се упражнява върху него.Каишът е символ на насилието,той причинява болка-следователно трудът не носи радост,той е смазващ и убийствен,подобно на живота,но все пак необходим за физиологическото оцеляване.Едновременно с това е очертано едно мечтано,идеално пространство,ситуирано „недалече”,но все пак извън границите на завода:”А недалече....небето...”Пролетният вятър и блeстящото слънце са знаци на новото начало,на възраждащия се живот.Дърветата напомнят на архетипа за световното дърво-символ за хармонията в света.Люлеещите се ниви гарантират физиологическото оцеляване-от цялата картина блика живот.Но за съжаление,колкото и да е малка дистанцията между „тук” и „там”,тя е непреодолима-само сенките-мъртвите знаци на съществуващото,достигат до завода.Това пространство е просто мечта,илюзия ,която е отхвърлена като възможна. Видян като едно битие затвор,като убиец на човешкото у човека,този живот като че ли сам изгражда предпоставките за своето унищожение,което обаче трябва да започне от субективния свят на личността.А тази личност,провокирана от сблъсъка с грозното,е принудена да потисне в себе си порива към красивото:”Една ръка...небе”.Синьото небе със своята чистота и сакралност е отхвърлено като ненужно.Сърцата са безчувствени,защото който се поддаде на поривите си,ще бъде неизменно унищожен,смачкан.Човекът трябва да бъде студен,безчувствен като машина ,за да оцелее в това хтонично пространство на щум и трясък. Но именно в страданието се раждат поривът към щастие, идеята за борбата и протестът.Персонифицираният живот,към който лирическият аз се обръща в типичната за Вапцаров диалогичност,е изпълнил една амбивалентна функция и чрез унищожението на духовните пориви е създал един нов светоглед,провокирал е желанието за борба.Така във втората композиционна част се проследява трансформацията в човешкото съзнание,което намира своята проекция в крясъка:”И аз крещях....” Личността е намерила средство за самоизява единствено в крещенето,с което от една страна се заявяват човешките пориви,а от друга-азът декларира своето по-ярко присъствие в битието.Всъщност мотивът за крещенето е част от основните тенденции в развитието на българската литература,които според Никола георгиев са изведени до „връх и синтез”във Вапцаровото поетично творчество.Той е обвързан със смяната на гласовата доминанта-от „пеенето” и „викването” при Ботев,през шепота и мълчанието на символистите,до крещенето и отказа от говорене при Вапцаров.За всеки тип литературно направление съществуват различни начини за самоизява на аза на сцената на живота.Но определено при Впцаров появата е най-ярка и най-цялостна,защото в нея е отразена индивидуалността на конкретизирания човек,принадлежащ към една обша социална група,изповядващ едновременно пролетраските идеи,но и вписващ се в кодовете на универсалното чрез ценностната йерархия.
Крясъкът е метафора на бунта,на стремежа да декларираш,че си жив,че съществуваш.Човекът в своя протест не е сам,има и други,които са пораснали до идеята за борбата със злото и несправедливостта.Човекът е ситуиран в „най-затуления тъмен кът”-не в центъра,а в периферията на пространството,там обикновено се намират хората от социалните низини.Но все пак той намира сили да покаже на света,че съществува.Така крясъкът се материализира в сплав,в желязо-символ на твърдост и устойчивост,страданията и непосилният живот му помагат да си изгради защитна обвивка срещу света и да се бори за щастието си.Колкото е по-корав и суров животът ,толкова по-устойчив и силен става човекът.В края на творбата отново е визирана непоколебимата вяра в победата на личността в двубоя със живота-„И ти завод...нас”
Тук зазвучава вече не единичният,а колективният глас,което е знак,че народът „прост” е пораснал до идеята за свободата.

ПИСМО (ТИ ПОМНИШ ЛИ...)-Още заглавието на творбата звучи като посвещение и предполага адресат.Това е съкровена изповед за гибелта на копнежите и изтляването на импулсите на живот,но едновременно с това и на възкръсването на човека ,на възраждането на света под въздействието на вярата.
Началото на творбата откроява романтиката на света през призмата на младежките мечти:”Ти помниш ....Фамагуста...”Тези стихове изразяват човешкия копнеж по далечното ,екзотичното,който се разчита като копнеж по свобода,волност и простор.Сякаш човекът иска да избяга от хаоса на настоящето и в мечтата понесе по-леко трагизма на битието си. Епитетът „лепкав мрак” предизвиква неудържимия порив към свободата.Мракът се материализира,добива плътност и задушава човека(срв с дима в завода).Особено ярко изпъква контрасът между тук и там,близко и далечно:”Ти помниш ли поне един моряк....чувства?” Вечерта в представите на човека не пулсира с архетипната си стойност като време за злото,хаоса и смъртта,понеже носи успокоение (срв с Да се завърнеш в бащината къща),прохладата на тропика позволява на човека да диша свободно.Във Вапцаровия поетически свят обаче Животът често е представен като капан,като затвор,който безмилостно отнема романтиката,унищожава метите и вярата в доброто”:Ти помниш ли...копнежи?”-отречена е сакралната триада „вяра-надежда-любов”,която поддържа целостта на душата.Копнежът е отхвърлен като безсмислен(срв със „Завод”),човекът като хуманно същество е отречен (срв с Дамата от „Песен за човека”).Духвното обезличаване на човека е представено не само чрез зараждащите се животински инстинкти,но и чрез примирението с робската съдба и чрез омразата,ескалираща в човешката душа:”Като някакви животни...пощада”Неизменно следва мотивът за погубената младост,познат ни още от Ботевото творчество.-младостта не може да бъде пълноценно изживяна,защото копнежите са непостижими. Омразата е персонифицирана,представена е като апокалиптично чудовище,готово да разкъса и погълне човека:”Като гангрена...душата...”....Тя пъплеше...закана...”Визирано е нейното движение по пространствения вертикал,чрез което получава мащабност.По своите характеристики тя силно напомня на мъглата от творчеството на Христо Смирненски.Поставя личността в един убийствен лабиринт и я обрича на самота.Едновременно с това поетът е заложил и на змийското начало в описанието и..Това не е самоцелно,защото змията според архетипните представи е медиатор между земното и хтоничното и е универсален символ на злото.Следва противопоставителният съюз „А”типичен жест при Вапцаров,който неизменно бележи смяна на настроението:”А там...необятен...”Осъществява се ярко противопоставяне между „тук” и „там”.Използван е мотивът за чудото,типичен за приказките.Очертан е мащабен пространствен вертикал с визия нагоре,към божественото начало.Появяват се птиците-медиатори между земния и божествения свят(по своя статут те се противопоставят на змията).От описанието се създава представа за простор и свобода,за живот.(срв. със „Завод”).Светът на доброто съществува,но хората не могат да го достигнат,защото нямат битие на борци:”но ние бяхме ослепели вече”-въведен е мотивът за духовната слепота на човека,попаднал в капана на живота.Оттук-нататък ще последва отрицанието на миналото,което от позицията на настоящето е квалифицирано като „неважно”.Лирическият аз е преодолял роба в себе си и е намерил сили да се пребори с живота.Именно бунтът срещу злото и възкръсналата вяра му връщат зрението за красотата в света:” ...Но....бодър”.В този смисъл актът на споделянето е молба за съпричастие в борбата.Именно вярата и надеждата спасяват човека от смъртта-и духовна,и физическа :Това е новото...клокочи...”Самоубийството като спасение от страдалческата участ е недопустимо,,то е знак за духовна слабост,за безличие и безхарактерност.Колкочещата борба силно напомня на онази Ботева борба,която „кипи”,назрява в сърцата на хората и ги подготвя за саможертва в името на свободата: „кипи борбата...свинец”(„Борба”-Хр.Ботев).Именно тя ще трансформира омразата в любов към живота:”Да знаеш ти живота как обичам!” .Любовта на човека към живота,въпреки неговата жестокост и свирепост ,е позната още от първото стихотворение на Вапцаров-”Завод”.Лирическият аз е убеден,че чрез общи усилия ще бъдат преодоляни всички прегради към щастието и свободата :”За мен...просветне”.Ледът се явява не само ограничение на пространствения вертикал,той носи идеята за скованост ,студ,страдание.Но хората са въплатили в себе си Демиургичната мощ ,която ще доведе до реабилитацията на Космоса,до постигането на щастието и хармонията.Ярко изпъква контрастът „мрак-светлина”,аналогичен на настоящето и бъдещето.
Последната смислова част въвежда мотива за саможертвената смърт в името на свободата,красотата и доброто.Тя не е страшна,а желана: „Но да умреш...песен”(срв с Ботев).Песента е знак за духовно извисяване и себепостигане,за обезсмъртяването на душата (срв с „Песен за човека” и с Ботев) Пагубната сила на живота убиец е обезличила за миг индивида,но чрез печистващата сила на вярата той е открил пътя към духовното си извисяване и оцеляване.Може би е утопична Вапцаровата вяра в градивните сили на човека,но тя предава хуманистичния ореол на стиховете му и ги ситуира в сферата на алтруистичните жестове.

ИСТОРИЯ- поставя проблема за смисъла на историята,на поезията,на отношението между жизнения опит и езика.Идеята е обикновения безмълвен човешки опит да бъде предаден чрез историческия разказ и да стане разбираем и познаваем за поколенията. Творбата започва с реторичен въпрос обръщение към историята,като по този начин тя се персонифицира.Представен е отново смазващият и обезличаващ делник на обикновения човек :”ний бяхме неизвестни хора от ...канцеларии..”.Въпреки убийственото ежедневие, хората са носители на бунта срещу робската си орис”живота псувахме сърдито”.Отново е поставен типичният Вапцаров проблем за двубоя на човека с живота,както и мотивът за саможертвата в името на едно по-свето и по-хуманно бъдеще „...И те напоихме богато с кръвта на хиляди убити”. Кръвта е символ на мъченичеството ,но и на безсмъртието.
Разгръщането на 4-та строфа представя отговора на предходните въпроси и визира безразличието на историята към историческия субект и събитията.Историята е безстастна,тя предава някогашните събития кратко и обобщено и така омаловажава смисъла им.Простата човешка драма е пренебрегната,страдалческият живот остава на заден план или се игнорира.Подобно на историята и поезията е отречена ,понеже „...улисани във темпове и във агитки” поетите пропускат страдалческото битие на човека.Мъката е персонифицирана,представена е като скитница,обречена на самота.
Оттук нататък Вапцаровият поетически текст се заема с нелеката задача да компенсира тези липси и да съвмести жанрови черти на „разказа” с характерното за поезията непосредствено изразяване на чувствата.Първоначално се създава обобщена представа за живота като тежък,непоносим,прогнил от зло,причиняващ смърт „...ще мирише и ще горчи като отрова”.Лирическият аз се връща далеч назад в миналото,където е отречена архетипната представа за дома.Майките са ситуирани на пътя,те не изпълняват изначалните си функции на стожери на родното.Борбата за насъщния хляб ги принуждава постоянно да са на нивите,трудът е убийствен,човекът е сравнен с добитък-безропотно се подчинявал на съдбата и на установения ред в стремежа си за физиологическо оцеляване.Лирическият аз сякаш е присъствал на собственото си раждане,а после и на смъртта си-подобен похват сме срещали вече в повестта „Преди да се родя”. Действащото в живота лице по принцип не може да представи цялостно историята,понеже не е свидетел на нейния край.Той е обречен на странно раздвоение-да е едновременно „в” живота и „отвъд” него,да изписва в първо лице и умирането,и оставането,въпреки че историята изисква третолична форма,за да бъде завършен разказът.”Като мухи сме мрели есен....онез,които сме оставали...” Светът е безразличен към човешкото страдание,плачът остава нечут и самотен.Появява се образът на бурена,който е символ на мъртвото битие пустиня,на неживота.От спомена за далечното минало лирическият аз се пренася в един по-близък исторически момент-това личи от смяната на глаголното време (от мин.св.вр. ж преизказно наклонение в минало несв вр).На преден план изпъква конфликтът „бащи-деца”.Ако бащите са примирени с робската съдба и са приели,че животът няма да се промени, липсва им вяра и надежда за бъдещето,то децата се противопоставят както на тяхната пасивност,така и на робската съдба:”плюехме..мъдрост”.Лирическият аз,подобно на много други напуска родния дом,оставането в който го обрича на жалко съществувание,и избира пътя на борбата за по-добър живот(срв с Ботев).Той престъпва родовите закони и донякъде се доближава до архетипа на „блудния син”,но изборът му е достоен,защото е постигнал духовна свобода.Подобно на другите Вапцарови творби и тук мечтата и надеждата се свързват със светлото начало.
Следва очертанието на пространствен вертикал „А тегнеше небето ниско...нажежен...”-човекът е притиснат,смазан,затворник в света,а въздухът,който е жизнено необходим,носи характеристиките на огъня като стихия на хаоса.Огромната непоносима човешка мъка избликва вув възклицанието :”Не мога повече! Не искам!”Именно в страданието обаче се ражда човешкият протест срещу живота:”Защото би ни безпощадно...лапи...”Отново животът е персонифициран,представен като хищник,който отнема човешките души.(срв. с Завод” и „Писмо”).В края на творбата е утвърдена идеята за приемствеността на делото.Човекът изисква от историята да разкаже на бъдещите поколения за тяхната саможертва и да ги накара да продължат борбата.(срв с Ботевото „На прощаване”).Желанието на поета е да бъдат увековечени не само водачите и героите,а и обикновените хора,простата човешка драма. По този начин Вапцаров отново декларира дълбоката си хуманистична визия за човека и света,утвърждава и идеята за борбата с живота.
Отношението си към човека и упрекът си към изкуството поетът заявява и в стихотворението „КИНО”.Стихотворението представлява не просто разказ за проблемите на изкуството,а и за естетическия опит на хората,за техните очаквания и изисквания към него.Лирическият аз влиза в света на киното може би за да избяга за момент от реалния свят,да се скрие.Историята,която щбъде прожектирана,носи името „Една човешка драма” и очакванията са да има наистина драматична развръзка-страдане,болка.За изумление на зрителя обаче изпъква една идеална картина.-просторно синьо небе,зелена трева,луксозни автомобили,разгаряща се любов на фона на романтичната песен на славея.Това е една маскирана реалност,която предизвиква възмущението на героя.Неговото саркастично отношение све открива в сравнението”като жребица от разплодник”,в епитета „сладострастна лига”,в акта на отричането „Стига!”.Наблюдава се едно разминаване между очаквано и видяно,защото драмата я няма,защото светът на киното и светът на лирическия субект тотално се различават.Той подчертава и собственото си отсъствие от илюзорния киносвят :”Къде съм аз?”,защото животът му е низ от страдания.:В гърдите ни опрял....каверни.”Отново е отречено физиологическото съществуване на човека,той е окован от живота,едва оцелява”сред труд,сред сажди,сред машини”(срв с „Завод”)Представени са отново убийственият делник,вечно повтарящото се страдалческо битие на човека в борбата му за хляб,което бавно убива душата му.:и вечер тясното легло...гаснем”.Леглото се възприема като ковчег,то не е място за покой и почивка от изнурителния ден,а угасването е символ на отиващия си живот.Последните стихове звучат като изискване изкуството да бъде адекватно на действителността,да е туздествено с живота.Друг е въпросът дали човек е готов да гледа собствения си живот,дали е подготвен за това? Затова и финалът на творбата остава отворен.
СЪН-Представлява своеобразен опит на Вапцаров да създаде един утопичен свят.Още заглавието е показателно за това-сънят е битие на мечтите,на духовните пориви на човека.Отново творбата е представена в типичната диалогична форма,но тук освен адресата говори и адресантът.Феврнандес разкрива пред Лори своя вътрешен свят и очаква разбиране и съпричастност:” Лори,сънувах толкоз хубав сън!...” Апосиопезата обаче подготвя читателя,че реалността е коренно различна от мечтата.Човекът е ситуиран в битието на войната,която е представена като антихуманна стихия,като безсмислен акт на насилие,унищожаващ духовните пориви на личността (срв с „Последна радост”).В мечтаното бъдеще човекът съзира познатия завод от стихотворението „Завод”,но вече получил нов облик.”...Уж същия завод....злато...”Заводът вече не е враг на човека,не е заплаха заживота му,а машините,които преди са били метонимия на бездуховната материалност,сега блестят,носят със себе си живота. Творбата прави опит да преодолее враждебността и да установи приятелски и братски отношения между хората. В този смисъл лексемата „хадзирател”,която носи идеята за социалното неравенство и духовния гнет срещу личността,е заменена с „приятел”,фиксираща топлите човешки отношения.Типично по вапцаровски мечтата се насочва към очертанието на пространството вън от завода:”А вънка....ти”Този пейзаж е познат още от „Завод”,но това вече не е изхвърлената на боклука идилия,тя някакси се сродява с блясъка на машините и игражда идеално утопично пространство.Не на последно място трудно дишаштият от „Завод” човек вече може спокойно и свободно да си поема дъх,т.е. той е свободен.
Неизменно следва връщането към реалността.Детинското в очите на героя показва неговата наивност,чистосърдечност и мечтателност,неговата съхранена душевност в света на войната (срв. с Люцкан).
Последните стихове бележат настъпването на утрото,което още повече отрезвява човека и го връща в реалността.Войната продължава,а за съдбата на дваамата герои можем саммо да гадаем.

БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА-Творба,написана часове преди разстрела на поета.Първа строфа е изградена от лаконични констативни изречения,визиращи търсенето на смисъла на живота и смъртта.Размишленията на човека преди смъртта в българската литература се обособяват в две групи-прозрения,които се изричат на глас и представляват призив към народа,към идните поколения,и такива,които остават само в пространството на душата и имат харакатер на житейска равносметка.Тук по-скоро става въпрос за второто.Борбата е персонифицирана :”Борбата е...епична”.Стиховете отпращат към древността и класическия епос-обезсмъртяването на герои и събития,които имат изключително значение в историята на света.Тук епиката е отречена.Епичното,което е свързано с героиката,с оставането в колективната памет,не може да изпълни изцяло бездната на смъртта.В титаничните мащаби на борбата човек губи своята единичност,самоличност и стойност:”какво тук значи някаква си личност”.Епиката на борбата има своята проста и жестока логика-в смъртта човекът е отдаден на червеите.т.е. връщаме се към първичния мит за сътворението на човека от калта-роден от пръст,той пак се връща там.Неизменно обаче се появява противопоставителният съюз „но”,който бележи смяна на идейното внушение:”но в бурята ще бъдем пак...обичахме”.Бурята изразява бунта срещу робската съдба(срв. с Ботев).Тук имаме едно израювняване на личност и народ в името на общата кауза-борбата за свобода и щастие.Така в края на творбата се преплитат в едно вярата в собствената правота,надеждата за победа над злото и любовта към народа-осъществена е целостта на сакралната триада”вяра-надежда-любов”

ПРОЩАЛНО-Заглавието визира последния диалог с любимата жена и едновременно с това молба за прошка.Следващата им среща ще бъде само в измеренията на съня.Определенията „нечакан” и „далечен” визират съмнението,че няма право да се връща от отвъдното,понеже световете им вече са различни. .Лирическият герой е ситуиран едновременно в съня на любимата,но и извън него-като наблюдател на нейния сън,като човек,който щее бди над нея дори и след смъртта си.Картината създава усещане за спокойствие и тишина,сякаш това е тихото пространство на храма.Любовта е представена просто като съзерцание,като насищане единствено от гледането,от любуването,липсва телесният контакт.Интерсна тук е визията за бъдещето,имаме специфична употерба на глаголното ввреме-не „ще дойда”,което е знак за еднократно действие,а „ще идвам”,изразяващ повторителност.Сякаш човекът ше напусне само света на живата своя любима,но не и света на нейните сънища.Финалът на творбата поставя въпроса за вечността,а именно подтекстово се разчита,че лирическият аз никога няма да се насити на любимата и ще я посещава винаги в сънищата й.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стихотворенията на Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.