Старобългарската литература и нейното общославянско значение


Категория на документа: Литература



Йоан Екзарх живее и твори в края на 9 и първата четвърт на 10 век в столицата Преслав и близките манастири. Автор е на два фундаментални труда – „Небеса” и „Шестоднев” – и на много тържествени слова за големите християнски празници.

„Небеса” е превод на трета част „Богословие” от съчинението „Извор на знанието” на Йоан Дамаскин. Произведението на българския писател е известно в 18 преписа, като най-ранният е руски от 12 век и се съхранява в Държавния исторически музей в Москва. Оригинален е прологът на творбата, в който се съдържа интересна теория на превода. Идеята на автора е, че преводачът трябва да се придържа към смисъла на оригинала, а не да търси буквално съответствие на „голите звукове”. „Небеса” съдържат много естествено-научни и географски знания и са първата книга изобщо в славянските литератури, в която са засегнати въпросите за устройството на човешкото тяло. Йоан Екзарх формулира идеята, че човекът представлява „микрокосмос”, присъстваща и в други негови текстове.

Най-значимата творба на Йоан Екзарх е „Шестоднев”. Тя е първото произведение в славянските литератури, което продължава раннохристиянската традиция на Шестодневите, които имат за цел да тълкуват библейската книга Битие и да възхваляват Твореца Бог. Съчинението е едновременно енциклопедия на естественонаучни знания, нравоучителна проповед, антропология и тържествено слово. Запазено е в 35 преписа. Най-старият е сръбски от 1263 г. и се съхранява в Държавния исторически музей в Москва. „Шестоднев” на Йоан Екзарх е най-значимата космологична творба в средновековните славянски литератури. Основен авторов принцип е компилацията, както при всички шестодневи, създавани след епохата на ранното средновековие. Оригинална част е Прологът. В него се утвърждава основната идея на произведението – принципът на съвършенството и хармонията господства в природата.
Похвалата към Бог се свързва с обяснение на неговото творчество. Той единствен твори от нищото, а човешкото творчество се нуждае от материал и от готови форми, в които да се вложи. В текста се изразява светла вяра в Бог. Бог е Добро. Доброто произтича от Бог. Злото няма субстанция, то е отклонение от Доброто. Божията промисъл е всемъдра, тя е създала един подреден, хармоничен космос. Специфично за книгата на Йоан Екзарх е изразяването на преклонение пред човека като микрокосмос, на когото Бог отрежда най-високо място в света. Шестото слово е истински апотеоз на човека като „образ и подобие” на Бог.

„Шестоднев” е с непреходно хуманитарно значение и заради това, че преславският писател за първи път превежда на старобългарски много термини, създава думи за абстрактни понятия, които и до днес са в основата на хуманитарната терминология в славянските езици: например „битие” за Бог, „вещ” за материалните неща. С цялостното си творчество Йоан Екзарх има огромно значение за създаването на основите на древните славянски литератури. Затова е логично, че в Древна Рус го почитат така, както почитат Светите отци на Църквата.

През управлението на св. цар Петър I (927 - 969) в България се появява дуалистичната ерес на богомилите, която се разпространява и в много други европейски страни – Византия, Босна, Рус, Италия, Франция... Блестяща реакция на църковната интелигенция срещу богомилството е произведението „Беседа на недостойния презвитер Козма срещу новопоявилата се ерес на Богомил”. Творбата се състои от две части. В първата са изложени и убедително критикувани със средствата на ораторското изкуство и благодарение на една изключително висока богословска ерудираност възгледите на богомилите. Втората част е изобличително-поучителна, тя анализира причините за появата на ереста. Представени са различни групи от обществото – богаташи, епископи, монаси. Според презвитер Козма отклоненията от моралните норми на християнството /леност, бездушие, скриването на Божието знание от суетност/ довеждат паството до еретически убеждения.

Произведението е познато по 25 пълни преписа от 15 до 19 век и по около 30 компилации, преработки и извлечения от пълния текст, разпространени в старата българска, руска и сръбска литература. „Беседа на недостойния презвитер Козма срещу новопоявилата се ерес на Богомил” оказва влияние върху редица текстове от другите славянски литератури. Показателно е, че нейното влияние се открива в такива творби на литературата на древна Рус като „Заповеди на светите отци” /11 век/ и „Моление” на Данаил Заточник /13 век/.

В периода 11 – средата на 14 век старобългарската литература продължава развитието си като типична средновековна книжнина. Превеждат се от гръцки език текстове, необходими за църковните служби, създават се и оригинални творби, най-вече апокрифни. България престава да е център на славянската цивилизация, каквато е в края на 9 и през 10 век. През 11 век активно в Киевска Рус и Сърбия се преписват старобългарски произведения, но те са създадени по-рано. Старобългарската литература става от първостепенна славянска литература една от славянските литератури през 11 – 14 век. Културните връзки между православните славяни, българи – руси и сърби, продължават да бъдат интензивни. Изключително показателен е един не особено акцентиран от медиавистичната наука факт. През 1262 или 1270 г. Киевският митрополит Кирил III(около 1242 – 1281 г. ), който след монголо-татарското нашествие резидира в град Владимир, отправя молба до българския болярин деспот Яков Светослав да му бъде изпратена книгата Кормчая /Номоканон/ - сборник от църковни и граждански закони, необходими за руската църква. Деспотът е бивш руски княз, който след похода на Батий намира в България своята втора родина. Яков Светослав измолва разрешение и благословение от българския търновски патриарх, заплаща на трима преписвачи и изпраща книгата на патриарх Кирил III. Единственото условие на българския патриарх, породено от средновековната представа, че знанието може да вреди, ако е придобито от недостойни хора, е повече преписи да не се правят от книга Кормчая, а тя да се пази в Киевската митрополия.

6. Търновска книжовна школа. Културноисторическо значение на творчеството на патриарх Евтимий

През втората половина на 14 век и началото на 15 век българската литература се превръща в източник на тенденции с изключително значение за литературите на Сърбия, Влашко, Молдова и Рус. Ученик на Теодосий Търновски, първи разпространител на исихазма в българските земи, Евтимий създава Търновската книжовна школа. От нея излизат личности като Йоасаф Бдински, Константин Костенечки, Киприан /Киевски, а след това и Московски митрополит/, Григорий Цамблак /Киевски митрополит/. Евтимий до 1375 г. е монах, а след това до превземането на Търново от турците през 1393 г. - патриарх. Той прави езиково-правописна реформа, имаща огромно значение за няколко православни църковни литератури в продължение на повече от 2 столетия. Тя есвързана главнос архаизация и с възобновяване на нормите на Кирило-Методиевия език, както и с известна елинизация. Архаизацията е продължение на стара културна традиция и има важна роля за установяването на единство в езика.
Евтимий прави нови преводи на голяма част от богослужебните книги. Той цели догматическа точност и яснота, както и езиково съвършенство. Евтимиевите преводи са в основата на Киприановата богослужебна реформа в Русия. Жанровата реформа на Евтимий се изразява в сближаването и функционалното изравняване на жанровете житие и похвално слово и образуването на нов тип житие и похвално слово. По отношение на химнографията в Търновската книжовна школа се появяват нови жанрови подвидове, например молебният канон. Стилистичната реформа се изразява във въвеждането на нов емоционално-експресивен стил – „плетение словес”. Негови характерни черти са: подчертан лиризъм, богата синонимика, широка употреба на риторически фигури, изобилие на епитети, метафори, символи, антитези, перифрази. Стилът е резултат от исихастката грижа за словото, за неговата красота, за да бъде то „адекват” на Бог. В литературното творчество на Евтимий се въвежда и нов принцип за изграждане на образа , така наречения абстрактен психологизъм. Търновската книжовна школа и най-вече нейната основна фигура патриарх Евтимий с творбите си от 14 век предопределят литературното развитие на цялата славянска и балканска православна общност през 15-16 век.

7. Григорий Цамблак и пренасянето на традициите на Търновската книжовна школа в Сърбия, Молдова и Киев.

Григорий Цамблак е роден през 1364 г. в българската столица Търново. Умира през 1420 г. в Киев. Григорий Цамблак (ГЦ) е ученик на патриарх Евтимий. Произхожда от болярски род. Отначало учи в Търново при патриарх Евтимий, а след това продължава образованието си в Атон и Цариград. След падането на България под турско иго пребивава в Сърбия, където е игумен на Дечанския манастир. През 1401 г. отива в Молдова. Става проповедник в столицата Сучава. След 1406 живее известно време в Цариград. После е игумен на Плинаирския манастир. През 1414 г., въпреки несъгласието на цариградския патриарх, е избран за Киевски митрополит. Като духовен глава на един огромен православен диоцез ГЦ се опитва да въздейства на европейските монарси, да ги убеди, че трябва да направят широка коалиция срещу настъпващите османски турци.

От 1414 до 1418 г. в гр. Констанц (Германия) се провежда т.н. Констанцки събор, чиято цел е да сплоти европейските църкви и да омиротвори европейските държави. ГЦ отива на Констанцкия събор начело с делегация от 300 души. Произнася блестяща реч, с която призовава християнските народи на Европа да се обединят срещу турските нашественици. Като Киевски митрополит отстоява автокефалността на църквата, която оглавява, от домогванията на Московската митрополитска църква. Покрепян е от литовския княз Витовт и се ползва с огромен авторитет на духовен наставник и църковник сред населението на Киев.

През целия си емигрантски живот ГЦ създава богато творчество. Повтарящо се чувство в неговите произведения е носталгията по родината България, присъстваща във всички текстове на писателя, независимо от тематиката им. Чрез творбите на ГЦ Търновската книжовна школа продължава да съществува и да влияе върху литературите на православните страни и след унищожаването на Второто българско царство.

В своите творби ГЦ проявява висока богословска култура, ярък ораторски талант и творческо въображение. Той обогатява традиционната поетика на житието и на похвалното слово, постига внушителност на човешкия образ, използва психологически характеристики, чрез които в определена степен индивидуализира героите си. Освен това ГЦ проявява интерес към природата и описва няколко редки в старобългарската литература масови сцени. Природата присъства у ГЦ не само символично, а и като конкретна реалност. Новаторски елемент за средновековната литература е и автобиографизмът в някои от творбите на книжовника.

В жанрово отношение творчеството на ГЦ е разнообразно – поучителни слова (най-известно е «Слово за възнесение Господне»), похвални слова, жития, химнографски творби, речи. С най-високи художествени достойнства са «Надгробно слово за Киприан»(Киприан е също българин от Търново, роднина на ГЦ и дългогодишен Московски митрополит) и «Похвално слово за Евтимий».

«Похвално слово за Евтимий»

Похвалното слово представя Евтимий във времето на културно съграждане и във времето на опустошителното османско нашествие. Образът му е изграден като образ на духовен водач. В заглавието на творбата се казва, че е написана от митрополит ГЦ, следователно тя е създадена в периода, когато ГЦ е Киевски митрополит. Предполага се, че именно в Киев Евтимий е канонизиран за светец. „Похвално слово за Евтимий” е запазено в пет преписа от 16 – 17 век. То е изградено според новите жанрови и стилистични изисквания на Търновската книжовна школа, формулирани от патриарх Евтимий. Текстът съчетава характеристиките на жанровете житие и похвално слово. Произведението е замислено като похвално слово – това е казано от автора в увода и в краткото заключение. Житийните епизоди изпълняват функцията на „напомняния”, които мотивират похвалата. Подбудите, които подтикват автора да създаде творбата, са емоционално изтъкнати в увода – освен общодидактичната цел за пръв път в старобългарската литература се посочва и лична мотивация – авторът нарича себе си „чедо” на Евтимий. В изложението се разграничават две части – разказ-похвала за Евтимий монаха, отшелника и исихаста и разказ за Евтимий апостола и патриарха, който в края придобива и характеристиката на мъченик. Първата тематично обособена част разказва за Евтимий в Килифаревския манастир и за отношенията му със стареца Теодосий. Характер на предзнаменование има типично исихастката сцена на видението на Теодосий. То обаче придобива и конкретно-исторически смисъл – Теодосий вижда запустяването на манастира и апостолското гонение на Евтимий. Разказът за пребиваването на Евтимий в Константинопол и в Атон също е изграден обобщено. Съвсем друг характер придобива повествованието във втората тематична част – връщането на Евтимий в Търново, книжовно-преводаческата му работа, грижите му за търновското население като патриарх и накрая неговото извисяване до мъченик при завладяването на града от турците. Текстът изразява патриотичното светоусещане на автора и изгражда образа на агиогероя не само като образец на святост, но и като образец на родолюбие и саможертвеност в името на България. За пръв път Евтимиевата любов към Отечеството е изтъкната в първата част – той се завръща от Византия в Търново, защото разбира, че родината има нужда от него. Два епизода с изключителна драматичност разкриват мащабите на народната трагедия, патриотизмът на Евтимий и патриотизма на автора – избиването на 110-те търновски първенци, които отказват да приемат исляма, и раздялата на търновци със своя патриарх и духовен баща.

В стилистично отношение произведението е един от най-добрите образци на създадения от патриарх Евтимий стил „ПЛЕТЕНИЕ СЛОВЕС”. Многобройните преки, косвени и разгърнати библейски сравнения, метафоричните названия и епитети правят стила разбираем само в контекста на библейската символика. В сравнение с творбите на самия Евтимий е променена композиционната схема. В Цамблаковото похвално слово няма обособена същинска възхвала, а всеки епизод от живота на светеца е обграден от похвали, тоест похвалата е не на макрокомпозиционно, а на микрокомпозиционно равнище. Тя се изгражда не само чрез метафоричния и символичния изказ, а и постредством използването на типични риторични похвати – възклицания и многобройни риторични въпроси, които имат композиционна и оценъчна функция.

Последният патриарх на Второто българско царство е изобразен от ГЦ като изцяло предан на своя народ, на когото посвещава живота си. Той води българите по пътя на благочестието, съпричастен е с физическите им страдания, жертва се за тяхното духовно спасение. Изграден като образ на духовен водач, Евтимий от похвалното слово на своя ученик логично е сравнен с Моисей.

Създадената през 9-10 век българска литература е основа на старосръбската и древноруската литература. Произведенията, създавани в двата основни книжовни центъра – Преслав и Охрид – се преписват столетия наред. Старобългарският/старославянският/ език става първи литературен език за сърби и руси. През 14 и началото на 15 век, заедно с творби на сръбски книжовници, старобългарската литература оказва така нареченото Второ южнославянско влияние в Украйна и Русия.

8. Обобщение: Старобългарската литература и литературата на древна Рус

Когато в Киевска Рус официално се приема християнството /988 г./ България повече от 120 години е християнска страна и повече от 100 години населението й слуша църковни проповеди и чете на роден славянски /старобългарски/ език. През това време България усвоява многостранно византийската книжовна култура и създава собствена литература на високо художествено и философско равнище. Когато русите се покръстват, в културно отношение България стои по-високо и има дълголетен книжовен опит, превела е основния корпус византийска църковна книжнина и е създала обемиста оригинална литература. Това обстоятелство, както и близостта на славянските езици и приетият от двете страни византийски църковен модел, са предпоставките старобългарската литература от 9 и 10 век да премине в Киевска Рус. Произведенията на Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий, Петър Черноризец, Презвитер Козма, Симеоновите сборници, българските преводи на жития, богослужебни книги, апокрифи са запазени в руски преписи от втората половина на 11 век насетне. Някои старобългарски творби като Беседа против богомилите на Презвитер Козма се откриват в пълнота само в руски преписи. Очевидно е, че до 12 век цялата българска оригинална и преводна литература се пренася в Киевска Рус. Няма конкретни данни как преминават отделните творби и сборници. Може да се предполага, че някои са пренесени от монаси преди официалното покръстване на русите за нуждите на неофициално функциониращите християнски общини; други вероятно са изнесени от Преслав от войници християни по време на Светославовите походи /968-971 г./; трети са пренесени по официален път след приемането на християнството от русите. Заедно с книгите естествено се приема и старобългарския писмен език като богослужебен и литературен език. Русите се запознават и с глаголицата и с кирилицата, но приемат преди всичко втората азбука, която по това време получава надмощие в България.

Преминалата сред източните славяни старобългарска книжнина от 9-10 век безусловно играе положителна роля като богослужебна литература и познавателно четиво. Тя дава образци за полемическо и панегирическо майсторство, става съставна част от руската литература и изиграва роля на фундамент за развитието на оригиналната древноруска литература. Българските творби често се четат и разпространяват в непроменен вид, но в някои случаи се допълват и преработват с оглед на руските условия и интереси, както става с някои гръцки творби в България. Тяхното използване в идейно отношение и като поетика продължава до 17 век. Български произведения като например Именник на българските ханове и „За буквите” от Черноризец Храбър стават исторически извор за нови съчинения. Беседа против богомилите на Презвитер Козма не само се преписва, но оказва голямо влияние върху творчеството на руски писатели, пишещи срещу ересите. Доказано е влияннието на Климент Охридски върху Кирил Туровски, Йоан Екзарх се приема от русите като класик наравно с отците на църквата, от него се влияе Владимир Мономах. Това осезаемо присъствие на старобългарската литература от 9-10 век в книжовния живот на древна Рус е известно като Второ южнославянско влияние, което всъщност е само българско.

Българската литература от 12 и 13 век има частично и незначително присъствие в руската книжнина. През 14 век обаче старобългарската литература отново бележи високи постижения и изпреварва другите славянски литератури. Отново се създават условия за нейното широко разпространение и влияние в руските земи. Най-ярко е изразено българското духовно присъствие чрез дейността на двама българи, които заемат митрополитски катедри – Киприан, митрополит Киевски и след това Московски, и Григорий Цамблак, Киевски митрополит. И двамата получават своето образование в България и на Атон и пренасят в руската книжнина езиково-правописните и литературните принципи на Патриарх Евтимий. В Киев и Москва те пишат редица творби и оставят имената си в духовната история на източните славяни. Тяхното дело е отразено в летописите. С творчеството си Григорий Цамблак силно влияе върху съчинения на Йосиф Волоцки, презвитер Илия и други руски книжовници. Освен това в Украйна и Русия преминават творбите на патриарх Евтимий и много от новите български преводи от гръцки език, направени през 14 век, като например преводът на Псевдо-Дионисий Ареопагит от Исай Серски. Българските книги, проникнали сред русите, въздействат върху оформянето на руската книга, върху езика и стила на литературните произведения. Това значително българско духовно присъствие в Украйна и Русия през 14 – 16 век, наред със сръбското, е известно като Второ южнославянско влияние.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Старобългарската литература и нейното общославянско значение 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.