Старобългарската литература и нейното общославянско значение


Категория на документа: Литература


СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И НЕЙНОТО ОБЩОСЛАВЯНСКО ЗНАЧЕНИЕ

1. Кирил и Методий и началото на старобългарската литература

Старобългарската литература започва с делото на двамата братя Кирил и Методий. Те са родени в Солун, втори по големина град на Византийската империя след Константинопол /Цариград/. Баща им заема висока административна длъжност – помощник е на стратега /управителя/ на града. Предполага се, че майка им е българска славянка. Светското име на Кирил е Константин, а на Методий не е известно. Методий е роден през 815-817 г., а Кирил през 827 г. По-големият брат първоначално е военен управител на област, населена със славяни. След това става монах. Кирил учи в най-престижното учебно заведение в тогавашна Европа – Магнаурската школа. За кратко време е секретар /хартофилакс/ в патриаршеската библиотека. Става преподавател в Магнаурската школа и получава званието философ. Затова често в източниците е назоваван Константин-Кирил Философ.

Въпреки че е млад, Кирил се ползва с изключителен авторитет пред византийското правителство. Изпращан е на важни мисии с политически и религиозен характер. Около 852 г. е изпратен с мисия при сарацините /арабите/. Там успешно спори с ислямски духовници и защитава догмата за Светата Троица.

През 860 г., заедно със своя брат Методий, Константин Философ е начело на делегация, която посещава Хазарския каганат /така наречената хазарска мисия/. Целта е да се защитят в мултирелигиозната страна позициите на християнството. В Херсон Кирил намира мощите на св. папа Климент Римски, с които се връща в Константинопол през 861 г. Същата година той написва на гръцки език похвала и служба за светеца.

През 862 г. владетелят на Великоморавия, княз Ростислав, отправя молба към византийския император Михаил III да му изпрати проповедници на християнството, които да го разпространяват на славянски език. Императорът възлага на Константин Философ тази задача. Той създава първата славянска азбука – глаголицата. Преведени са от гръцки на славянски език основни богослужебни книги. В преводите помага по-големият брат Методий. Така е поставено началото на първия писмен славянски език, който се основава на говора на славяните от българската група. Той става универсален през Средновековието за редица славянски народи. Науката използва за него две понятия – старобългарски и старославянски. Езикът е старобългарски по своята етноезикова характеристика и старославянски по ареала на своята разпространеност.

Кирил и Методий пристигат през 863 г. във Великоморавия и веднага започват активна проповедническа и църковно-организационна дейност. Продължават да превеждат и текстове, необходими за богослужението. Подготвят ученици. Немското духовенство атакува мисионерската дейност на двамата братя. През 866 г. тръгват за Константинопол, за да бъдат ръкоположени учениците им за свещеници. По настояване на княз Коцел остават в средноевропейската държава Панония една година и подготвят 50 ученици. През 867 г. братята са във Венеция. Константин Философ влиза в диспут с привържениците на така наречената триезична догма, които защитават тезата, че Бог може да се слави само на три писмени езика – еврейски, гръцки и латински. Аргументът им е чисто формален - надписът, който Пилат заповядал да бъде поставен на кръста на Христос, е бил на тези три езика. Кирил оборва триезичниците с богословски аргументи и аргументи на емпиричния опит. Той утвърждава идеята, че всички народи и езици са равни пред Бог.

Във Венеция славянските първоучители получават известие, че в Константинопол е извършен преврат, император Михаил III е убит и за владетел на Византия е коронясан Василий I Македонец. Това променя първоначалния им план. Вместо към Цариград братята се отправят към Рим. Поканени са от папа Николай I, който междувременно умира. Новият папа Адриан II ги посреща тържествено, освещава славянските книги и посвещава в свещенически санове техните ученици. Това става през 868 г., а на 14 февруари 869 г. Константин Философ умира, като преди смъртта си приема монашеството и името Кирил.

Методий продължава делото на своя брат. През 869 - 870 г. е епископ в Панония. Немски епископи го съдят пред немския крал, че е пристъпил в чужд диоцез. В периода 870 – 873 г. Методий е заточен в Швабия. През 873 г. папа Йоан VIII го освобождава и ръкополага за епископ в Моравия и архиепископ на Сирмиум /Панония/. Методий разгръща широка църковна и книжовна дейност. През 882 г. написва „Канон за св. Димитър Солунски”. В 885 г. завършва превода на юридическата книга „Законоуправило” /на гръцки – „Номоканон”/. На 6 април 885 г. Методий умира. Като свой наследник на архиепископския престол той посочва ученика си Горазд.

С помощта на великоморавския княз Светополк, който се оказва недостоен наследник на великия си предшественик Ростислав, немското духовенство унищожава славянската църква във Великоморавия. Учениците на солунските братя са изтезавани, хвърляни в затвори, продавани като роби. Неизвестна е съдбата на Горазд, но по всяка вероятност той е убит. Делото на двамата първоучители на славянските народи обаче не загива. В края на 885 или в началото на 886 г. трима ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий – достигат до българската гранична крепост Белград /днешна столица на Сърбия/. Местният управител ги посреща радушно и ги изпраща в българската столица Плиска, защото, както пише в житието на Климент, знае, че българският владетел княз Борис I (852 – 889, + 907 ) „отдавна жадува за такива мъже”.

2. Спасяване на Кирило-Методиевото дело от българската държава

Княз Борис Първи създава на учениците на Кирил и Методий изключително добри условия за разпространяване на славянската писменост. Скоро след пристигането си в България Ангеларий умира. Наум остава да учителства в столицата Плиска, а Климент заминава за югозападната част на страната /земите на днешна Македония и Албания/. Двамата разгръщат активна проповедническа и книжовна дейност. Учителствайки в Девол и Охрид Климент успява да обучи за 7 години 3500 ученици . През 889 г. Княз Борис Първи се оттегля от престола в полза на първородния си син Владимир Расате, става монах и продължава да помага на Кирило-Методиевите ученици в тяхната дейност, която цели славянизация на българската църква.

През 893 г. княз Борис напуска манастира и сваля от престола княз Владимир. Според някои източници причината за това, е че първородният Борисов син е имал симпатии към езичеството, което е отречено в България през 864-865 г. с приемането на християнството като официална държавна религия.

Преславски събор от 893 г.

В намиращия се близо до столицата град Преслав княз Борис Първи свиква народен събор. Той взима много важни решения:
1. За княз е обявен четвъртият, най-малкият, син на Борис – Симеон, който е изключително ерудиран /учил е в Магнаурската школа/;
2. Столицата е пренесена от Плиска в Преслав;
3. Старобългарският /славянският/ език е обявен за държавно-административен и църковен език; гръцкото висше духовенство е заменено с българско;
4. За архиепископ на българската църква е обявен ученикът на Кирил и Методий Климент.

Управлението на княз /след 917 г - . цар/ Симеон – „Златен век на българската книжнина” . Преславска книжовна школа.

Епохата на цар Симеон Велики е изключително интересна. През половината от своето управление Симеон води войни с маджари, сърби, хървати и най-много с Византия /894 – 896 и почти непрекъснато от 913 до 927 г./ . България разширява своите граници, почти изтласква Византия от Европа и реално застрашава самото съществуване на империята. Във военно отношение българската държава е най-могъща в Европа, а Симеон превръща превземането на Константинопол във фикс идея и се титулува „цар на българи и ромеи”. Трайно историческо значение обаче имат не неговите военни победи като битките при Булгарофигон и Ахелой, а постиженията в науката, изкуството и литературата, които са резултат на далновидната му културна политика. Около цар Симеон се формира кръг от надарени книжовници, който остава в историята като Преславска книжовна школа. Негови най-видни представители са самият владетел, епископ Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий. Безспорно централна фигура е цар Симеон. Заради амбициите му да превърне Преслав в „Нова Александрия” е наричан „нов Птолемей”. Личността на Симеон е свързана и с непосредствено участие в литературна работа. Три обемисти сборника получават в науката названието „Симеонови”, защото владетелят има пряко отношение към тяхното създаване и съставяне. Те имат извънредно богато и разнообразно съдържание и представляват своеобразни енциклопедии на образоваността и културата на епохата. Медиавистиката ги назовава Симеонов сборник от 1073 /по годината на първия запазен препис/, Симеонов сборник от 1076/Изборник от 1076/ и Златоструй.

Симеоновият сборник от 1073 г. е предназначен да задоволи интереса към много широк кръг въпроси, включително и въпроси, несвързани пряко с християнската проблематика /исторически и географски сведения, агрономически, астрологически, минералогически/. Значението му се състои не само в неговото богато съдържание, но и в приноса, който преводът на разнообразните текстове дава за развитието на старобългарския литературен език. В сборника са поместени преводи на: философски трактат от Теодор от Раиту, съчинението на Георги Хировоск „За поетическите фигури”, няколко интересни статии за природата на Светата Троица, първият в славянските литератури „Индекс на забранените книги”. В началото и в края сборникът съдържа стихотворното произведение „Похвала на цар Симеон”.

Изборникът от 1076 г. съдържа 37 статии с нравствено-поучителен характер, посветени предимно на етични и житейски теми. Те разясняват и утвърждават основни моменти в индивидуалното и социалното поведение на християните. Преобладават извлечения от творби на църковни отци и византийски отшелници, поместени са и фрагменти от библейски книги.

Златоструй включва преводи на творби, принадлежащи или приписвани на Йоан Златоуст, и извлечения от съчиненията му, направени от по-късни византийски автори. Включва и няколко творби, които нямат гръцки първообраз, както и „Слово за Света Троица” от Климент Охридски. Съставител на сборника е цар Симеон. Повечето от словата в „Златоструй” имат нравствено-назидателен характер и са предназначени за индивидуално четене. Сборникът обогатява извънредно много старобългарския литературен език и има общославянско значение. Разпространява се като назидателно четиво особено в книжнината на източните славяни чак до 17 век.

3.Мястото на Климент Охридски в историята на българската и славянската култура

Климент Охридски е роден около 840 г., умира на 27 юли 916 г. Той е ученик и сподвижник на славянските първоучители Кирил и Методий. Основател е на Охридската книжовна школа. Климент е български славянин. Още в ранна възраст се присъединява към Константин Философ и брат му Методий и вероятно участва в подготовката на Моравската мисия. Придружава двамата братя в мисионерската им дейност сред моравските и панонските славяни. Ръкоположен е за свещеник в Рим. След смъртта на Методий през 885 г. Климент заедно с другите славянски свещенослужители е подложен на жестоки гонения от немския епископ Вихинг, който с помощта на великоморавския княз Светополк успява да постигне окончателна забрана на славянското богослужение. Климент, Наум и Ангеларий се отправят за България. Пристигането им в Плиска е събитие, очаквано от българския княз Борис Първи. Назрялата необходимост от писменост на роден език осигурява на книжовниците радушен прием. Това става в края на 885 или началото на 886 г. Още в Плиска Климент разгръща широка книжовна дейност. В края на 886 или в началото на 887 г. той заминава в югозападната българска област Кутмичевица. Пребивава главно в градовете Охрид, Девол, Главиница, където организира училища за начална грамотност, подготвя първите свещеници за нуждите на българската църква. На Преславски събор през 893 г. е обявен за „пръв епископ на български език”. Като писател работи главно в построения от него манастир „Свети Пантелеймон” край Охрид. Там е погребан. Литературното му творчество е богато и разнообразно в жанрово отношение. Включва химнографски творби, поучителни слова, похвални слова. Сериозна научна хипотеза е предположението, че Климент е автор на „Пространно житие на Кирил” и на „Пространно житие на Методий”. То обаче не е доказано.
Похвални слова на Климент

Най-голямо литературноисторическо значение имат похвалните слова на Климент. Похвалното слово е религиозно риторичен жанр. С абсолютно доказано Климентово авторство са 9 похвални слова. Сред тях с художествените си достойнства се открояват „Похвално слово за Кирил”, „Похвално слово за Успение Богородично”, „Похвално слово за Лазар”, „Похвално слово за Климент Римски”. Творбите се отличават с еднотипна стройно изградена композиция, която съдържа встъпление, изложение на деянията на светеца, риторически преход, възхвала и заключение. В двете най-големи по обем части – изложението на деянията и възхвалата – стилът е стегнат, изказът е ясен, нагледен. Използват се епитети и метафори от псалмите, библейските цитати са подчинени на основната нравствено-дидактична идея. Образите са нормативни, идеализирани. Много често възхвалата (кулминацията в композиционното изграждане на словото, наричана още химнична част ) е построена като съвкупност от синтактично-паралелни изречения с анафорично начало.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Старобългарската литература и нейното общославянско значение 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.