Синът, домът и пътят в поезията на Ботев


Категория на документа: Литература


Синът, домът и пътят в поезията на Ботев

Лирическата биография на Ботевия аз е представена като духовно движение от топлината на бащиното огнище (дома) към студенината на гроба (героичния Балкан).Тази пространствена линия очертава образа на юнашкия път. Неговият избор се осъществява в ситуация на изповед-сбогуване с кръвните и социални близки. Ето защо героят се явява в повечето стихотворения в образа на Син-брат. Прави впечатление, че духовният център на неговите съкровени изповеди е майката, защото само пред нея той прави екзистенциалните си признания: за неживяна младост, липса на приятели, обществени ценности (“Майце си”) и национални надежди (“Обесването на Васил Левски), тоест за социално безсмислие или пък за саможертвена мисия (“На прощаване”). Ето защо смисловият обем на майчиния образ се разраства в следната идейна линия: от лична (“мале”) към типична (“българска майка юнашка”) до символна (съкровена родина-майка) представа.Израз на този синовен култ са признания като “ти си за мене любов и вяра”, “освен тебе никого нямам” и т.н., а негов емоционален знак са реакции като умиление, състрадание, доверие. Най-убедително доказателство за идейната връзка на майката с избора на юнашкия път е посоченото по-горе разтваряне на нейния образ в представата за Родината, тоест тя е духовната основа, върху която се надгражда любовта на аза към отечеството. Това сливане на реален и абстрактен образ показва способността на Ботев да изказва възвишени социални идеи в интимно-родова форма (“О, майко моя, родина мила”). Ето защо майката е идеалният център на семейното пространство и негова непоклатима опора. Тя осъществява свръхважна патриотична мисия - да създава и съхранява живота (“какви е деца раждала…хранила”). Съдбовната връзка на аза с нея Ботев декларира от първото (“Майце си”) до последното (“Обесването на Васил Левски”) си стихотворение. Двете творби имат явни сходства: самотният Син се изповяда трагически пред своите съкровени майки - личната и патриотичната. Тяхна събирателна точка са и трагичните образи на мечтания личен гроб (“дано изгния в гроба”) и на реалното национално бесило. Връзката между дарителката на живота и патриотичния гроб като финал на юнашкия път подчертава и характерният Ботев образ на чаканата ласка: в “Майце си” – копнежът за майчина прегръдка, в “До моето първо либе” – стремежът към ласката на “усмихващата се” смърт. Налице е явна връзка: изравняване между далата живот лична майка и приелата го в дар поробена родина. Следователно майката е основният Ботев образ за родово-национално назоваване в темата за избора на сина между дома и пътя. Доказва го трагичното й ситуиране в поезията на Ботев: тя се намира на прага между тези два свята, описана винаги като изпращаща, тоест самотна, което определя основните й страдални жестове - ридание, плач и дори клетва. Те изразяват трагичната съдба на разбития и разединен родов дом. Той има двумерно представяне: видян е като сакрално убежище (негови елементи са огнището, първото засукано мляко, свидните роднини) и като робско пространство. Втората визия има по-трайно присъствие. В обругания семеен свят върлуват “чужди гости” (“беснеещ турчин”), които са разрушили събирателния му център - “бащиното огнище”.

Тази визия има и надродови, национални измерения. Осквернения национален дом представя най-ярко началната метафорична картина на “Елегия”. Тук синът-народ е отъждествен с безпаметен младенец, люлян от лъжите на социалния угнетител. Ето защо позорната му люлка алюзира исторически гроб. Негови знаци са позорното безпаметство, престъпното мълчание, моралната летаргия. Този тип смърт синтезира “Странник”. Тук врагът е унищожил у завърналия се син всякакво чувство за национална чест. Ето защо в текста родното носи белезите на скотското и внушава сатирическата идея за духовната бездомност на българина-роб (подобен облик има и емигрантският дом във “В механата”). Трагическата участ на озлочестения български свят разкриват не само поведението на тиранина-звяр и на примирения “скот”, но и съдбите на прокудения син-изгнаник и отсъстващия баща. Оказва се, че българският дом в Ботевата поезия е лишен от истинско мъжко присъствие, тоест от своите физическо-морални опори (синтеза на тази съдба Ботев постига в “Обесването”: плачът на родината по незаменимия син на България, с чиято смърт рухва надеждата за постигане на свободата, направо изличава дома като топос). Именно тази катастрофична участ предопределя избора на пътя, защото в неприютната родна къща досойният син губи смисъла на съществуването си.
Алтернатива на този поробен живот е свободният дом. Той определя героическата биография на пътуващия към идеала човек. Нейните етапи, очертани в стихотворението “На прощаване”, оформят цялостния образ на пътя към желаното убежище в Ботевата поезия. Негово начало е пропъждането на сина от родното гнездо и озоваването в “тежка чужбина”. Този акт бележи първия екзистенциален избор на личността - приемане на безприютния свят, защото там “турчин (не) бесней”. В “тежка-та чужбина” героят съзрява за нов съдбовен избор - не бягство, а борба срещу робството. Мечтаното завръщане обаче се оказва второ прощаване с майката, защото посоката на юнашкия път през “ бяла Дунава” води не към дома, а към Балкана – пространството на бленувания подвиг.
Тръгването към истинския дом е немислимо без съмишленик, тоест юнашкият път придобива смисъл, когато е споделен. Ето защо в Ботевата тема за избора ключова е думата “делба”. Тя означава споделяне на духовни притежания (свобода, безсмъртие), т. е. родство не по кръв, а по идеи. Развитието на мотива за родството по избор в “Делба” очертава линията на духовната споделеност и героическо съзряване в Ботевата поезия: от “чувствата и мислите” през страданията до “последната делба” - смъртта. Такъв е пътят за постигане на безсмъртие след гибелта. Ето защо текстът сакрализира обряда “братски споделена саможертва в името на родината”.

Най-трудното изпитание за бореца-изгнаник не са страданията в “таз тежка чужбина”(“Делба”), т.е. аскетичният отказ от личен живот в името на идеала, а раздялата със съкровените близки и отхвърлянето на тяхната ценностна система. Ето защо изборът се осъществява в сцени на сбогуване, изградени върху напрежението между семейно-любовните с хайдушките ценности. Този сблъсък в поезията на Ботев е предопределен от противоположните духовни ориентации на родителите на юнака-син. Например в “Пристанала” клетвените действия на майката бранят родовите ценности, а бащината благословия на хайдутството - горските.Така текстът обособяват две представи за майка - кълнящата пред къщния праг и гората-убежище на народните синове (“горо, горо, майко мила…”). Още по-драматично този родителски разрив представя поемата “Хайдути”. Синът е изцяло обвързан с бащините идеали и макар и невръстен, е готов да сподели неговия път. Отношението към майката обаче е двойствено (съчувствие и непреклонност - “при татка искам да ида…”). Ако връзката “син-баща” се базира върху кръвно и патриотично родство, Чавдаровото отношение към вуйчото-“сиромашки изедник” разрушава тази фамилна хармония: кръвната връзка между тях е погазена, защото не е в унисон с патриотичната. Образът на вуйчото синтезира материално-вещните ценности в Ботевата поезия, очертани най-ясно в “Странник”. Битовият сремеж на героя към пари, имот, челяд предопределя моралното му поведение - покорство, еснафско доволство, което деформира мъжката му същност в женско-бабешка, а оттам - в животинска. Сатиричните сравнения на скота с “жена”, “баба” подсказват, че поетът свързва робската същност с женското начало (неслучайно социалният изедник е брат на Чавдаровата майка). Ето защо жената синтезира еснафската самоличност в Ботевата поезия, а мъжът-борец - идеално-духовната. Показателно е, че двете ценностни системи са и пространствено разграничени - майката обитава ниското робско пространство, а бащата - високата територия на юнашката воля. Затова жената е родов, а мъжът – патриотичен мисионер. Между тези ценности застава синът - нежеланието му да бъде човек-стока (“що си ме, майко, продала”) сблъсква два несъвместими свята - робския, в който властва вуйчото, и горския, на който е владетел бащата. Диалогът на Чавдар с майка си разкрива типична ботевска ситуация - въпреки взаимната си любов майката и синът нямат разбирателство по въпроса за ценностите. Този морален факт обуславя усилията на юнака да приобщи към делото непосветените си близки - майка, либе, братя, народ.Чрез изборът на Чавдар Ботев внушава, че само в горския дом Синът-бъдещ юнак може да се себепостигне. Художествен израз на това убеждение е очовечаването на гората – и тя има способност на майка (да приласкава, пази и храни юнака). Затова планината-майка и бащата-войвода са търсените пълноценни родители от свободолюбивия син.

Конкретизация на юнашкия дом дава стихотворението “Хаджи Димитър”: дивите животни и самодиви тук присъстват като национални символи на домашното състрадание към умиращия юнак-брат. Тази балада утвърждава облика на героичния дом, обитаван от велик народен син. Образът му има голям смислов обем, защото водеща линия в изграждането му е универсализацията на личната съдба: сентенцията “тоз(в смисъл на всеки), който падне… не умира” го изравнява с всички национални герои в световната история и потвърждава моралния закон за безсмъртната повторяемост на борческите действия в света. Представата за националния подвиг като един от безбройните жестове на човешка съпротива се гради и чрез облика на художественото време. Описаният природен кръг (едно денонощие) внушава скрито идеята за социалната цикличност на вечната борба между робството и свободата, смъртта и безсмъртието. Така националният подвиг се универсализира. Подобни измерения му придава и пространствената линия “Балкана-таз робска земя-цяла Вселена”, защото проектира личната саможертва и в границите на едно планетарно пространство. По този начин тя губи своята уникалност и се изравнява с делата на себеподобните юнаци, т.е. героят се превръща в Син и на Отечеството, и на Човечеството.

Важно идейно място в конструкцията на Ботевия път има мегданът - посредник между долния (робския) и горния (юнашкия) свят.Тук майката е призована да изпълни надродовата си мисия - да упъти “братята-сиромаси” към лобно място на загиналия син и ги вдъхнови да търсят неговите мощи. Тази въображаема картина поражда асоциации с библейския ритуал “причастие”, означаващ символично докосване до Христовата плът и кръв, предназначени да проникнат у всеки вярващ и да го приобщят към Бога. Ботевият жертвен Син-светец на националната кауза също вярва, че докосването до неговите мощи (“кърви”,“кости”) ще вдъхнови братята, т.е.ще ги превърне в негови достойни апостоли. Следователно юнакът осмисля смъртта си като необходимо изкупление за спасение на живите. Своя месианизъм войводата изразява най-пряко чрез молбата си-надежда, че ще се впише завинаги в националната памет, т.е. ще постигне безсмъртие. Така юнашкият глас очертава духовния път на Ботевия аз: словото-страдание прераства в молба-завещание (“като брат си да станат”), което трябва да роди народното слово-възпоменание(да го помнят). Този глас се превръща в основна фигура на свободата, защото чрез своята мощ разчупва робската смълчаност. Той повелява: обещаната жертва трябва да бъде дадена. Затова юнашкото завръщане е възможно само в паметта, а не в дома. Тази перспектива е синтезирана в моралния девиз на героя:”свобода и смърт”.Той трансформира традиционния бунтовен призив ”свобода или смърт”, защото у Ботев двете понятия не са противопоставени, а изравнени - съюзът “и” подсказва, че огледалният образ на свободата е смъртта, т. е. свободен духът на аз-а може да бъде само в паметта на живите.

Образът на юнашкия дом има не само героични, но и катастрофични измерения. Разгръща ги последното поетово стихотворение “Обесването на Васил Левски”. То утвърждава най-трагичната представа за окончателното рухване на възможния свободен дом. Изразява я апокалиптичното народно прозрение, че увисналият на бесилото няма да възкръсне, и че никой няма да замести “един-ствения син” на България. То утвърждава героичната уникалност на юнака-син, която (както и в “На прощаване”) се гради чрез скрито ценностно съизмерване с библейския еталон Христос. Подсказват го образите на страдащата за своя “един син” свещена родина-майка(скрит намек за Богородица), злата зима - аналог на бурята , разразила се след Христовото разпване, гонещите се тръни-алюзия за трънния венец и най-вече бесилото, кодиращо Разпятието. В българската поезия образът на Левски най-често се отъждествява със Сина Человечески (емблематичен в това отношение е Вазовият стих “О, бесило славно, ти си с кръста равно”). Ботевото съизмерване обаче е от друг тип. Подсказва го липсата на водещия библейски мотив за Христовото възкресение - пустинното поле, тръните, гарванът внушават безродност, т.е. липса на възможност за рождество. Това означава, че смисловата опозиция ”смърт-безсмъртие” е трансформирана в синонимната двойка “смърт-безнадеждност” (синтезира я изразът ”плач без надежда”). Потискането на мотива за възкресението в последната Ботева творба има важен идеен ефект - ако в библейския разказ Христос се самопродължава чрез своите земни последователи(апостолите), Ботевата елегия внушава, че Левски е без аналог в историята: явява се само един път, без да остави заместници, т.е. да се самопродължи, защото е неповторим и “един-ствен “ истински син на Родината-майка. Оказва се, че националната свръхличност надвишава дори библейската мярка за неповторимост, т.е. българският Син стои по-горе от “Сина Человеческий”.

Става ясно, че “На прощаване “ и “Обесването на Васил Левски” отреждат висш героически статут на двамата велики синове на България: лирическия “Аз” и лирическия “Той” (Апостола на свободата). Възвеличаването им се постига чрез скрити библейски аналогии, изградени чрез описание на идентична ситуация - трагична изповед на уникален син с майка (“не плачи, майко, не тъжи” - “О, майко моя, родино мила”). Тя е породена от сходни трагични състояния: вероятната гибел на войводата и реалното черно бесило на Дякона, две идентични крайни точки на националния юнашки път. Обръщението към двете майки (личната и символната) показва способността на Ботев да разтваря родовите ценности в патриотичните. Описаните съкровени раздели отразяват жестоката участ на възрожденския бореца. Той е заставен да избира между два трагични свята - еснафския уют на поробения дом (скотски избор) и пътя към неизбежната смърт (юнашки избор). Описвайки историческата безприютност на българина през робството, Ботев се стреми да внуши на читателите си, че само пътят на революционната борба гарантира изграждане на свободен дом и възстановяване на националното достойнство.

Проблемът за избора между дома и пътя е проектиран и в другия тип съкровени отношения - на юнака с либето. Неговата позиция към любимата (както и към майката) се определя от диктата на националната идеология, която повелява: и изгората трябва да стане идейна съратница, тоест да сподели пътя. Следователно Ботев трансформира патриархалния статут на българската жена (майка и любима) в епохата на робството. Тяхното еманципиране се определя от понятието на юнака за любов: личната обич трябва да се вгради жертвено в съзиждането на свободния национален дом (тази позиция има своя реален житейски израз в предсмъртното писмо на Ботев до съпругата:”после отечеството съм обичал най-много тебе.”). Този висш патриотичен избор на юнака предопределя и мотива за любовната раздяла. Ето защо либето има двумерно представяне - реална изгора и мечтана любима. Първият й образ символизира заробващата любов, тоест позорния избор. В “До моето първо либе” азът определя сляпото отдаване на интимните страсти като морално слизане в калта, защото отлъчва призвания юнак от пътя и го обрича на скотско съществуване. Тази ужасна перспектива конкретизира стихотворението “Странник” в два варианта: купуване на любов (“вземи жена хубавица”) и брак по сметка (“вземи грозна с имот”).Творбата синтезира робския поведенчески модел – отказването от патриотичния път(негова алтернатива е изборът на аза в “На прощаване”). “До моето първо либе” доказва,че подобно на майката, и реалното либе е владетел на камерния свят, а това означава – на еснафската ценностна система. Опасността от погубване на юнашката мисия чрез подчинение на женската воля разкриват себепрезрителните признания на героя в „До моето първо либе”: в ранния му път свръхценност е била любимата;еталон за изкуство – любовните й песни; понятие за страдание и робство - себеуниженията пред духовната й власт; извор на щастие - нейната усмивка.Героят е съзнаваща личност, защото прозира, че еснафската любов руши святата му връзка с народа-мъченик и въспира мисията му на негов закрилник.Ето защо реалното лично либе е образ-средство за означение на широкото понятие “робство” в Ботевата поезия.

Във втората визия обаче любимата носи чертите на Ботевия идеал за жена - мечтаната изгора, следовница на юнака. Този образен модел има две художествени интерпретации. Едната описва стихотворението “Пристанала”, в което любовната мечта е реализирана, защото девойката-идеал не е въображаем, а реален образ – “приставането” на Стояна на войводата Дойчин бележи осъществения горски избор на жената, тоест приобщаването й към хайдушките ценности. Думите на войводата: “туй е мойта горска птица, туй е мойта годеница” показват любимата като дете на гората. Стихотворението преобръща патриархалната представа за сгодяване и извежда нов възрожденски мотив – за хайдушката горска сватба.
Друга интерпретация на идеала за мечтана любима разкрива “До моето първо либе”, защото любовният модел е представен не като реализиран, а като възможен: обновеният аз поставя изискване към либето,че ако се вслуша в трагичния глас на гората (“чуеш ли как пее гората”) и сподели горския му път, ще може да спаси разпадащата се любовна връзка (”запей или млъкни…махни се!”). Отново става дума за “делба”, т. е. споделяне, но не на интимни удоволствия, а на общ път; за откликване не на любовната страст, а на народния вопъл и зов. Това е Ботевото понятие за истинска любов.
Поетът утвърждава още по-уникална възрожденска представа за истинска любима и единствено възможна обич, в която образът на реалното женско същество е изличен. Контурите на такава чисто платонична любов загатва “Хаджи Димитър”. Прегръдката на юнака със самодивата и литването им към духа на Караджата внушава, че любовното сливане (юнак-либе) е възможно единствено в Балкана и то със смъртта, видяна като прекрасна девойка-самодива. Доказва го отправената към нея молба за умъртвяване: “ кажи ми пък…ми вземи душата”. Тази молба бележи освобождаването на юнака от телесното и приобщаването на духа му към вечното (безсмъртието на Караджата). Такава абсолютна обич е алтернатива на заробващата любов. Затова истинска любима на юнака може да бъде само смъртта.Този мотив – “любимата-метафора на смъртта” – пределно избистря изповедта на героя в “До моето първо либе”. Тук култът към усмихващото се скъпо женско същество (властник в ранния път на аза) се измества от мамещия чар на усмихващата се смърт. Ето защо копнежът за влизане в мечтания земен дом подсказва, че истинска любима на юнака може да бъде само смъртта, а гробът - единственото брачно ложе. Израз на тази уникална интимна връзка е стремежът към предсмъртната “кървава напивка”, сливащ в едно трагичната визия (кръвта) с героичната (тържествения тост).
Чрез образа на жадуваната невеста-смърт горският дом получава пълната си идеализация, защото любовта се оказва възможна в планинското пространството - истинската територия на Революцията.Тя е представена чрез алегоричния образ на бурята. Той очертава основния похват за изобразяването на крайната цел на юнашкия път в Ботевата поезия - контрапунктно редуване и сплитане на два мотива: за смъртта-унищожение (небитие) и за смъртта-възкресение (следбитие). Първият стих на природната буря въвежда катастрофичния мотив (скършените клонове алюзират физическото унищожение на борците), вторият му противопоставя идеята за безсмъртието (венецът е знак за вечен живот), третият отново подхваща началния мотив (“зиналите долове” асоциират гробове), а последният сплита двете представи в рамките на едно словосъчетания - “зърното” е символ на вечното продължение на живота, а “свинецът” е знак за смъртта. Така любовта към Дома (майка, либе, братя) и общността (Народ, Родина) се доказва чрез себежертвата на юнака.

Може да се обобщи, че отношението на лирическия герой към дома и пътя утвърждава в съкровено-интимен план новите родови ценности на възрожденския човек в Ботевата поезия: негов истински дом е вече Балканът; единствена възможна любима - смъртта; истински духовни братя - “народните свети жертви” и волните птици, най-обичани сестри - самодивите; а майка-хранителка - хайдушката гора. Това му отрежда висшия статут на Син на Родината.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Синът, домът и пътят в поезията на Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.