Семиотичен анализ на народна носия


Категория на документа: Литература


Българският фолклор е признат по целият свят като безспорно интересен. Той е известен разнообразните си традиции градени в продължение на стотици години. В отношенията между момичетата и момчета е имало точно определени ритуали от запознанството през обяснението в любов до сватбата. В тези ритуали е вплетена до голяма степен и орнаментиката на българското облекло. Женската традиционна носия е обсипана с знаци и орнаменти, който разчетени правилно ни показват родното място, семейното положение, и социалния статут на момичето. Най-важната и основна част от женската носия са ризата, горната дреха и престилката.

В миналото, в по старата фолклорна традиция ризата е била неотменима дреха както при мъжете така и при жените. При жените ризата се е приемала за първата дреха непосредствено на тялото. Нейното място в носията е като основен носител на знаците на социалния живот. Ризата е приемана като неотменима дреха до степен срастване с човека за да прикрие „ ужасяващата му и напълно недопустима природна голота“. Ризата присъства в ежедневието, празниците, обредите и ритуалите съпровожда човек от раждането до смъртта му.
В българските вярвания просъществували до XIXв. е това за „ризата-небе“ което определя небето като „ твърда кора от седем дипли- риза неткаена, в чията най-долна дипла са слънцето, луната, звездите , които са закичени като кандила“. От това разбиране се вижда колко важна е била ризата за хората и как са свързвали небесните знаци с нея. В множество коледарски песни се пее за небесните тела върху облеклото на българката. В песните е представен един съвършен образец на дреха: по поли й ситни звезди/ на гърба и ясно слънце/ на плещи й ясен месец/ на пазви й земя небо. По ризите са изобразявани множество различни орнаменти разделяни на: растителни, животински, човешки, символни и геометрични, всяка от които има различно значение, например слънцето най-често символизира мъжът. В направата на ризата се използват главно три цвята бяло, червено и черно. Бялото и червеното се свързват с мъжкото и женското, с небето и земята свързани в свещен брак по между си. Черното е тяхната опозиция – символизираща отвъдното. Ризата се възприема като свещенна вещ и поради тъканите използвани за направата й, те са предимно лен и коноп използвани в продължение на векове. Смята се че ризата има и предпазна сила, най-сигурната защита от уроки е невъзможността да се преброят нишките на ръкава на ленена риза. Приемат се две основни разновидности на ризата те са туникообразна и риза бърчанка. Тя е предназначена да скрива максимално тялото от рамото до глезена. В скрояването й не се допуска закръгленост. Всичките части на ризата са правоъгълник, трапец, квадрат (ромб) или триъгълник. Декорацията по ризата се прави по краищата на ръкавите полите и около врата това се свързва с защитата на дома, отворите символизират вратите и прозорците, затова те се обшиват със знаци за предпазване.

Женските ризи биват различни видове и спрямо възрастта. Те биват : риза за дете, за малка мома, за готова за брак мома, за млада омъжена жена и за старица.

Ризата за дете представлява съвсем скромна бяла риза с малко украса която представлява малко присъствие на червения конец против уроки в най-сложните си вариянти може да има кръстовидни фигурки по якичката ръкавите и раменете. Ризата детето получава след кръщенето си. Тя както и името се дава от кръстницата и трябва да бъде изработена от нея. След кръщенето с нова риза се отбелязват по-важните събития от живота на детето. След прохождането става по дълга, до две-три годишна възраст през лятото тя е единственото му облекло, на четири-пет годишна възраст е придружена с дреха тип престилка, към седем – осем години настъпва окончателното разделение в облеклото по пол което при престилаката се различава само в дължината.

Първото разделяне на облеклото по пол е свързано с разделянето на труда на мъжки и женски. От 6-7 годишно момичето се отдава на женските домашни задължения и на изработката на своя чеиз. Тогава започва да възприема правилата за носенето на дрехите както и значението на знаците върху тях. На 8-9 годишна възраст момичетата вече умеят да тъкат и предат като в последствие усвояват тънкото предане което е един от начините да покажат готовност за брак. На тази възраст им се разрешава да играят като лазарки. От 13 до 15 годишна възраст влизат в стана да тъкат разрешава им се да ходят по седенки и да се хващат на малкото хоро. На 15-16 години момата вече може отлично да везе. Тогава облича изработената от нея моминска риза и показва готовност за брак. Започва подготовката на венчалната си риза. Когато на ризата на момичето се появи фигурата на петела това е знак за полово съзряване.

При ризата за готова за брак мома се появява освен петела, пауна и перата им също като знак за полова потентност. В тази възраст момата е усвоила всички домакински задължения. Облеклото и става по-ярко „с по-отворено червено и зелено , чи да грее“. В Северна българия при ежедневните ризи бърчанки се прави среден пазвен разрез. При празничните той е страничен, като в ляво е за неомъжените и в дясно за омъжените.

След сватбата жената е наричана вече невяста или буля, задомяването е връх в живота на жената и този връх се отбелязва с най-пищната по орнаменти и качество риза. Тя се изработва задължително от лен и копринени конци което е знак за заможност. Червеният цвят преобладава, могат да бъдат добавени и пайети , сребърни пари и дребни мъниста. Ръкавите и пазвата са с по-широки орнаменталн ивици. В украсата се включва цялото символно богатство присъщо за района, избродираните птици са в полет или с разперени криле.

Ризите за старици са с минимално везно в тъмни цветове и без претенции за материала от който са изработени. Основната грижа на старицата е подготовката на облекло за преминаване в отвъдния свят и съхраняването на венчалната риза. Смята се, че с нея съпругът и близките и ще я познаят в отвъдното. В християнските вярвания през средновековието се е смятало, че хората ще възкръснат макар и на друго място на 33 годишна възраст, защото това е и възрастта на която Христос е победил смъртта.

Над ризата средновековната българка слага горна дреха която има няколо разновидности сукмани, саи и завески. Горните дрехи контрастират с тъмните си цветове на белия цвят на ризата. Най-ясно се отличават сукманите с черния си или тъмно син цвят. При двупрестилечните носии се забелязва потъмняване което се разпространява от запад към изток, от червено се преминава към тъмносиньо. При саите в същата посока се обогатява цветовата гама на основата на червеното. Украсата на горната дреха и ризата най-често се припокриват или допълват. При нея отново преобладават линейно-геометричните орнаменти. С предпочитание се ползват ромба и зигзага тъй като те се свързват с женското начало и със слънцето. В странджанската област се набляга на спираловидни огнено черврни кръгове, в Северозападна и Югозападна България се срещат осмоъгълни звезди, свастики и кръстове изпълнени с строга геометричност. Растителните мотиви са разпространени в Пловдивско и Пазарджишко. Най-ярката декорация обикновенно е в горния край на дрехата. Декорации има и на края на престилката, на пазвата и края на ръкавите.

Горната дреха на дете се слага след прохождането без разлика от пола и представлява правоъгълно парче вълнен плат наричано фута вързано на кръста със конопена връв. Футата се прави от използвано старо облекло най-често от престилка на майката. Съществува разбирането , че това се прави за да се предадът жизнените сили на възрастния върху детето. По-късно се появяват вълнените роклета направени също от стари материали. Те са дълги набрани в кръста с дълъг или без ръкав.

Горната женска дреха на млада мома започва да се прави от момента в който момичето навлиза в домакинските задължения. Първият сукман се дава когато „ за пръв път ще ходи на Лазар“. Момичетата използват по малко украса върху дрехите си за разлика от готовите за брак моми.

Когато момата е готова за брак отново сменя горната си дреха. Сукманите с цветни апликации се обличат от края на пубертета до 45-50 годишна възраст. Чрез тази дреха може да се обозначи семейното и социалното положение на жената както и готовността и за брак. Една жена е готова да се омъжи когато е придобила умението да изработи сама горното си облекло. Пред момичето седи зачдачата да подготви сама своя чеиз, в него трябва да има средно осем сукмана за да може да се сгоди. При горната дреха разходите за ушиване са в пъти повече от тези за ризата, затова и колкото по надиплена и голяма е тя толкова по-богато е семейството й. Символ за това е и украсата, тя трябва да е колкото е възможно по разкошна. Това намира отражение и в цената която плаща рода на мъжа.

Облеклото което обозначава омъжената жена се облича в деня на сватбата. В Айтовско е прието първия понеделник след нея булката да раздаде всичките си момински дрехи които я свързват с предишния и живот. Сватбеното облекло става празничната премяна на жената в периода в който се приема като млада булка това е периода до раждането на първото или второто дете. Чрез горната дреха се информира и за положението й, дали е млада булка или невеста майка. По начина на запретване на кърлянката може да се разбере колко са оженените й синове. Най-активния си период жената демонстрира като повдига края на полата си. За целта тя е избродирана и по краищата отвътре. Към сукмана е прието да се добавят тънки ленти наречени опашки, те са подвижни , най-често се поставят на гърба. Така от страни се подсилва впечатлението, че жената е все едно с крила. Птицата и перата й са често срещан елемент в украсата на женската носия, пазят от зли сили и са знак за плодородие. Забранено е омъжената жена да излиза от дома си без така наречените опашки.

Следващата промяна на облеклото на жената настъпва около менопаузата. Старите жени започват да ходят с отпуснати ръкави и поли. Знак че са остарели е и намалената окраса по дрехата. Характеризира се с по-малката и слезнала надолу ивица върху полите и по-малкото апликация. Възрастните жени са винаги плътно облечени и със сукман. Дрехите обличани от старите жени се носят от жени във всички възрасти като траурно облекло. Обикновенно вдовиците обръщат дрехите си наопаки.

В цялата етническа територия на българия са се спазвали строги правила за горната дреха на жената, с които тя се е съобразява от дете до дълбока старост.

Един от най-често описваните елементи от женското облекло е престилката. Тя се приема и като знак за местопроизход. Среща се в три разновидности едноплата, двуплата с верикален съединителен шев и двуплата с хоризонтален съединителен шев. Тя е неделим елемент от втория пласт облекло и допълва горната женска дреха в цялата българска етническа територия. Предназначението на престилката е повече като на украса отколкото свързано с определен тип работа.

Разнобразието на българските престилки се дължи на факта, че те са знак за местопроизход. Всеки регион притежава своя специфична украса като цветове допълнително пришити монети, ресни, пискюли, маниста, пайети, кадифе или дантели. Със знаците им би могло да се очертае карта на България и на съществуващите връзки между тях.

Като един от най-декорираните елементи в костюма, престилката се изравнява по значение с ризата. Тук пак присъстват птичките, както и оставалите животински и човешки фигури, това което символизират е както при ризата. Подчертано е присъствието на ромба. Отчитайки преобладаващото му присъствие се тълкува вложеният му смисъл като символ на женското начало.

Интересен е фактът, че при започване на раждане родилката и всичките и близки жени свалят престилките си независимо дали са около нея в този момент. Родилката не слага своята престилка до 40-я ден след раждането приеман като опасния период. Първото поемане на новороденото също трябва да стане с престилата на майка му или баба му.

Престилката присъства и в погребалния ритуал. С нея се прави последното премитане на гроба преди да се положи ковчега на покойника като това се прави с престилката на най-близката му роднина майка или съпруга. От този мoмент присъстващите жени свалят престилките си като знак за траур и това продължана отколо 40 дни.

Първата си престила момичето получава когато навлезне в пубертета. Малките моми я слагат когато ходят да се хващат на хорото. При тях престилката е по-тясна едноплата и по-слабо орнаментирана.

При готовата за брак мома престилката става по цветна. В стремеж да привлича вниманието върху себе си (което е поущрявано от общността) момите слагат на престилките си звънтящи монети , на места дори звънчета. Когато ерген хареса някое момиче, той я хваща за престилката и я отделя от другите. Когато се обяснява в любов на седянка той покрива коляното си с престилката на момата. При тайния годеж момичето дава на момчето своя престилка, а той в знак на уговаряне пари или наниз.

Младата булка използва за да символизира новото си социално положение червения и златния цвят. В костюма й задължително присъства напластяването, слагането на няколко престилки една върху друга. Това се тълкува като пожелаване на повече бременности.

От излизането на фертилната възраст броя на носените поли намалява. Премахва се бялата ута (фута) тъй като нейното време за носене е определено от 13-14 до 50 годишна възраст. Червеният и белият цвят също изчезват. Тя е с черна орнаментика , изравняваща се с траурното облекло.

Фолклорната носия на българина е един от основните му знаци с които и в днешно време е разпознаван по света. Сложноста на изработката им впечатлява с разнообразните си форми и това, че е направена изцяло ръчно. Когато се научим да разпознаваме значението на знаците бродирани върху носията ние осъзнаваме нейната красота и уникалност. В старинните градчета на България има музей на носиите, в тях има запазени носии от всички краища на страната. По такива места можем да разгледаме културното наследство на българите, което за съжаление се забравя малко по-малко с всеки изминал ден.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Семиотичен анализ на народна носия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.