Самотата в духовните пориви на лирическия герой в "Майце си"


Категория на документа: Литература


Самотата в духовните пориви на лирическия герой
Христо Ботев- символ на цяла една епоха, той олицетворява борбата за личностна, социална и национална свобода. Това е един незабравим революционер, изпреварил времето си поет, но най-вече: български национален герой. Затова и е безкрайно трудно да се анализира творчеството му и да се разглеждат мислите и чувствата на един велик човек и как всъщност неговите творби са въплъщение на борбения дух и непреклонността в едно робско време.
Патриотът посвещава живота си на народа и не се примирява с каквито и да е компромиси в героичната битка с тиранията над българите. За него свободата е свръхценност, а робството не означава "живот под чужда власт", то има много по-дълбоко значение, свързано с потъпкването на човешкото достойнство и унищожаването на всякакви прояви на свободна воля. В това потисническо време публицистът е сам в чужбина и той не просто милее за родината, а я обича с цялото си същество. Поставя я на първо място пред всичко останало, дори и пред родната си майка...
"Майце си" отразява точно тези вътрешни страдания, копнежи и мечти на Ботев. Стиховете му отразяват душевните му болки и желания, които той няма на кого да сподели, затова и се обръща към най-близкия си човек, а именно-майка си.
Творбата е публикувана през 1867 година във вестник "Гайда" и ако трябва да преразкажем историята й, то тя би звучала така: един млад човек прави равносметка за живота си и осъзнава, че мечтите му коренно се различават от реалността, затова и те не могат да се реализират; той е разочарован от деспотичната действителност, която му отнема дори комфорта на старите традиционни патриархални норми, вече загубили смисъла и значението си. Елегията има изповеден автобиографичен характер, затова и внушенията, които оставя у нас са толкова силни. Лирическият герой и авторът се препокриват, като по този начин Ботев изразява най-съкровените си размисли...

"Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!"
Още с тези първи два стиха са въведени и мотивите за майчината клетва и скитничеството с помощта на реторични въпроси. Първата строфа и анафората, заложена в нея, създават една композиционна рамка, която се гради на пространствено-времевата линия "минало-настояще-минало-бъдеще". С постоянните епитети се подчертава мъката на героя, прави я по-ясна и изразителна. Числото три, упоменато още съвсем в началото е неслучайно избрано. Това е сакрално число, също така отговаря и на броят на идеалите на патриархалният свят. Първият стих е написан като реторично обръщение, но всъщност не се иска отговор, по този начин просто се представя най-добре чувството.
Младостта на поета съхне и вехне, защото той е неразбран от другите, изпреварил времето си. От творческата история на стихотворението ние разбираме, че Ботев е бил едва на 17 години, когато го е написал. Той не е имал възможност да бъде млад и безгрижен, дори напротив, прекалено рано е започнал да се тревожи за много по-големи въпроси като "национално освобождение" и "българско революционно движение". Това отнемане на правото да бъде млад го потиска и натъжава, затова и се обръща към единствения си близък човек за подкрепа...
Буквалният превод на заглавието е "на майка си" и още там става очевидно на кого е посветена тази елегия, но тук идва и въпросът защо.
"Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!"
Авторът ни казва кои са патриархалните ценности"...ти си за мене любов и вяра..." и ясно ни дава да разберем, че е разочарован от тях и от очакванията си"...но тука вече не се надявам...". Мечтите му коренно се различават от суровата действителност и това го кара да се вгледа дълбоко в себе си и да потърси причини за страданието си. Лирическият герой сам споделя, че в чужбина той е сам и няма съмишленици, които да подкрепят вярванията му. Не вижда изход от ситуацията, а изразът, с който завършва "...сърце догаря!" само вмъква и мотивът за смъртта и страданието. Той още не е оформил изцяло светогледа си и няма цел, с която да се събужда сутрин или идея, тласкаща го напред. Напротив, това безсмислено съществуване го уморява и дори изтезава, затова и търси причини за болката си. Всички тези мисли и заключения са типични за един романтичен герой, затова и ние спокойно наричаме Ботев и творчетвото му така.
"Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!"

В тази строфа най-силно се сблъскват представите на лирическия аз за действителносста и фантазията. Той не вижда решение на безизходицата, затова и избира смъртта пред мъчението. Алтернативата, предлагана му от живота е избор между бавното умиране на душата и свободния избор на смъртта. Романтичните му възгледи го тласкат към единственият за него приемлив вариант, смъртта е описана като жадуван изход, а животът като наказание. В тези 4 реда най-добре се виждат последиците от краха на илюзиите му, това го обезнадеждава и отчайва. "... Но за вси желби приготви яма!"- героят се отказва от жалбите и надеждите, карайки майка си да ги погребе.

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

Тук отново се представя мотивът за блудния син и прегръдката. Лирическият говорител изразява последното си желание "...в прегръдки твои мили да падна...Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба..." , иска прошката на най-близкитеси хора, чак тогава ще може да умре спокоен. Ала въпреки че това да види отново близките си ще му донесе радост, той няма да е щастлив в родината си, заради потисническото време и тиранията, налагана над българския народ ежедневно. Мирогледът му не е точно обособен все още, затова и тази схвръхценност, характерна за по-нататъшното Ботево творчество все още не присъства тук- в първото му стихотворение.
"...пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!" е анафората, с която се заваря композиционната рамка в края на творбата, придавайки й завършеност и цялост. Създава се една представа за движение надолу от "пропадането", а стихията в емоциите на автора загатва за неминуемото намиране на път в живота...

Ния Андреева 11"г" клас

??



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Самотата в духовните пориви на лирическия герой в "Майце си" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.