Самота и свобода в поезията на Хр. Ботев


Категория на документа: Литература


Самота и свобода в поезията на Хр. Ботев

Увод: Творчеството на Ботев като културен мост между възрожденския и модернистичния етап в българската литературна история. Възрожденски е тематичният репертоар на Ботевата поезия, а предмодернистичен, т.е. откровено индивидуалистичен, е начинът, по който идеите на Българското възраждане са осмислени и преживени в нея и чрез нея. Оттук произтича видимото усложняване на представите за самотата и свободата в творбите на Ботев, като и оригиналното тълкуване на тяхната взаимовръзка.
Теза: В поезията на Ботев самотата и свободата са нееднозначни понятия, които се полагат в особени смислови отношения. Самотата е състояние, което произтича от опита на Ботевия човек, надраснал своето време, да отстоява личните си ценности и правото си на самостоятелен житейски избор, пък бил той и избора на смъртта в името на една възвишена кауза – национална или общочовешка. В този смисъл самотата е смислово равна на свободата - тя е знак за постигнатата вътрешна освободеност на човека от всичко старо и сковаващо духовните му сили, от всичко, което му пречи да реализира своя вътрешен потенциал.
Схващана като национален или общочовешки идеал, свободата у Ботев изисква колективно съпричастие, групова отдаденост, всеобща активност и готовност за саможертва. В такъв контекст самотата се поражда от липсата на очакваното у другите, от съзнанието, че те не са достигнали до разбирането за свободата като национално и общочовешко благо, чието отвоюване налага отказ от всичко лично, дори и от живота.
За да събуди ,,любов жива за свобода” у заобикалящите го, поезията на Ботев изписва подвига на изключителния като достоен за подражание и възхвала. Саможертвената смърт в името на свободата е видяна и внушена като най-висша проекция на преодоляната самота. Да бъдеш помнен с делото си, да се вградиш в колективната памет според Ботевата поезия означава да си винаги с живите и те да са винаги с теб, т.е. да постигнеш абсолютното сливане на временното и индивидуалното с вечното и общочовешкото.
Аругументация:
,,Майце си” – неуспешният опит на лирическия човек да отхвърли родово-семейния модел на съществуване и да реализира себе си като автономна личност. Желанието да се докаже като самостоен индивид, способен да живее пълноценно далеч от домашния свят, води героя до самота и вътрешна опустошеност. Тук самотата е следствие на самонадценяването и наказание за него. Героят на Ботев достига до трагичното прозрение, че в търсене на личната си свобода е изгубил себе си, защото именно връзката с дома и майката е основа на неговата духовна самоличност. Затова и във финала на творбата крахът на индивидуалния проект за съществуване намира израз в мечтата за завръщането смърт в обятията на майката. То отменя самотата, но и постановява невъзможността на героя да реализира себе си като самостойна, т.е. преодоляла гравитацията на дома, личност.
Ако в ,,Майце си” самотата се поражда от усещането за изгубената духовна близост с майката, единствено способна да го разбере и утеши, то в ,,Към брата си” отношението ,,самота – свобода” е изтълкувано по нов начин. Сега самотата на лирическия аз произтича от липсата на идеологически партньор и съмишленик.
,,Към брата си” – мъчителна изповед на самотния родолюбец, който не среща разбиране дори и у онзи, когото счита за близък /било по кръв, било духовно/. Стихотворението говори за страданието, дошло от неразбирането на околните, от тяхната глухота за ,,плача на народа”. Текстът рязко сблъсква Аза и другите, съчувстващия и безчувствените, разбиращия и ,,глупците неразбрани”. Той изплаква болката от това да си различен, което те обрича на самота и отхвърленост. Усещането за страдалческа самотност е подсилено от мотива за разпнатата душа, разкъсвана между любовта към отечеството и омразата към профаните. Героят на Ботев си дава сметка, че омразата е емоционално изхабяване, себепогубване, но сякаш не може да я овладее. Единствената надежда за него е очакваното съчувствие на брата, към когото е насочено отчаяното му признание. Финалът на творбата обаче отхвърля и тази надежда: ,,пък и твойта й душа няма/ на глас божий – плач народен!”. Мотивът за народния плач, който не среща отзив и съчувствие е вариант на мотива за ,,гласа в пустиня”. Така се подсказва темата за самотата на страдащите народ и родина, доразвита в ,,Елегия” и ,,Обесването...”.
Сюжетът за самотата на страдащия родолюбец е разгърнат и в стихотворението ,,В механата”, което поставя болезнения въпрос за разрива между слово и действие, между юначество и пиянски бабаитлък. В него бездействието, прикривано зад пиянско фразьорство, се тълкува като ужасяваща проява на аморализъм и бездушие. Финалът трансформира самотата на неразбрания в душевно самоубийство, в своеобразно самоизземване от света чрез потъване в безпаметството, което носи пиенето.
В ,,Към брата си” и ,,В механата” свободата изглежда непостижима, защото тя не е осъзната от другите като висш екзистенциален хоризонт – индивидуален и колективен. За да бъде тя постигната, трябва всеки да преживее своето вътрешно прераждане от роб в свободен човек. Именно неслучилата се духовна промяна у другите довежда до крайност усещането за самота, изолация и отчаяние у Ботевия лирически аз. Това усещане се прокрадва и в ,,Моята молитва” – съкровена изповед на самотния сред околните човек, на онзи, който е отхвърлил масовите представи за ценностната подредба на света. В него обаче се прокрадва и нещо друго – отпадането от света на ,,другите” не се преживява в параметрите на трагическото и безнадеждността. Лирическият аз е зареден с вътрешна увереност в правотата на своите възгледи и избрания от него път – служене – до смърт – на свободата. Тази увереност се открива и в стихотворението ,,Делба”, което може да се чете като своеобразно дописване на ,,Към брата си”. В него абсолютната самота на аза е вече преодоляна чрез намерения идеологически съмишленик и духовен побратим.
,,Делба” говори за избрания път на героичната саможертва и за решимостта на ,,братята по чувства” да го извървят докрай. Развита е темата за революционния аскетизъм, т.е. за отказа от всичко лично, за стоическото понасяне на лишенията и бедността в името на високата цел – свободата на отечеството. Сега обаче мъките на подобно живеене са облекчени, защото са споделени. Идейната сроденост на душите ги прави по-силни, зарежда ги с енергия, помага им да отстояват себе си срещу ,,хорските укори” и ,,присмеха глупешки”. Сблъсъкът с профанния свят не предизвиква онова усещане за самота и неразбраност, което измъчва лирическия аз от ,,Към брата си”. Той вече е не единичен избор, а обща за двамата житейска позиция. В края на творбата се появява мотивът за героичната смърт, метафорично определена като ,,последна делба”. Тя е върхова проява на преодоляната самота в споделения миг на себеотричането в името на свободата.
Поемата ,,На прощаване” подхваща и доразвива посланието на ,,Делба”, като преосмисля темата за самотата и страданията на напусналите родния дом. Сега, за разлика от ,,Майце си”, скиталчеството пряко е обвързано с идеята за моралната непоносимост на робството и решимостта то да бъде отхвърлено. Затова и мъките на безприютното лутане ,,по тая тежка чужбина” се възприемат по нов начин – те са неизбежното и необходимо изпитание на героичните качества, своеобразна подготовка за върховния миг на смъртта саможертва. И тук присъства мотивът за неразбирането - ,,нито пък слушай хората,/ дето ще кажат за мене/ ,,нехранимайка излезе”. Но той вече не е водещ, защото е заличено някогашното противопоставяне ,,един срещу всички”. Сега съдбата на лирическия герой е представена като съдба и на други /чрез формата на 1 л. мн. ч./, готови да се жертват за българската свобода.
В ,,На прощаване” страданията на безродото скитане ,,по тая тежка чужбина” са отменени чрез героичното завръщане, призвано да донесе свобода на сънародниците. В Ботевата поема преодоляната самота по особен начин е свързана и с темата за героичната смърт, която е и израз на постигнатата абсолютна свобода - свободата да умреш, надмогнал робските инстинкти и страхове. Тя е смърт ,,пред дружина”, смърт нагледа, демонстрация на смелост, себеовладяност и духовна сила. Но тя е и своеобразно послание към другите, към идните поколения, към цялата нация. В този смисъл въобразената от аза негова героична смърт отхвърля всяко допускане за самотност – в последния си миг той ще огласи вдъхновилите го ценности, ще ги сподели с оставащите живи, ще ги завещае на идващите след него.
Темата за юнашката смърт ,,в бой за свобода”, при която е отменена самотата на умирането, развива и баладата ,,Хаджи Димитър”. Нейният лирически сюжет тръгва от внушението за изоставеност на юнака в смъртта, за неговите несподелими с никого страдания – физически и духовни, за да достигне до противоположното. В света на творбата умиращият човек престава да е самотен - той е обграден от грижа и внимание, закрилян е от пратениците на родната природа, приютен е в нейното лоно. Балканът като смислова проекция на дома и символичен заместител на състрадателния и ласкав роднински свят. Това е друга действителност, алтернативна на робското време и пространство, особена, магична територия. Лирическият сюжет пулсира между двете реалности, които се смесват във финала: в познатия скръбен пейзаж се е появил вълкът. В края легенда и истина стават взаимопроницаеми в перспективата на някаква баладична безкрайност, тъждествена на вечността. Безсмъртието на жертвалия се за свободата се изразява в неговото вечно помнене, в усилието на общността да го мисли и преживява като винаги присъстващ ,,тук” и ,,сега”. Невъзможната забрава от тази гл. т. е най-убедителното преодоляване на усещането за самота в поезията на Ботев.
Заключение: Следователно връзката между понятията самота и свобода търпи у Ботев съществени смислови преобразувания. Когато призива за свобода на духовно свободния човек не намира отзвук у останалите, това го превръща в личност, трагически натоварена с жребия на самотата, породена от несподелеността на съкровената за него идея. Тази ситуация намира метафоричен еквивалент в мотива за ,,гласа в пустиня”. И обратно, разбирането между аза и околните, основано върху общосподелимата ценност на свободата, отменя самотата на изключителния и осигурява непреходното му присъствие в паметта и битието на нацията.

,,КОЧО”

През 80-те г. на ХIХ в. Вазов написва цикъла ,,Епопея на забравените” /1881 – 1884/. С него поетът цели да събуди у сънародника си паметта за преживяното от нацията в навечерието на Освобождението и така да възроди патриотичното съзнание, разколебано в условията на ,,новото” време.
Една от най-силните творби в цикъла е одата ,,Кочо” – текст, пресъздаващ мъченическата съдба на Перущица в необикновената и паметна 1876 година. Както и останалите произведения от Епопеята, ,,Кочо” израства върху конкретни исторически факти – случилото се в перущенската черква ,,Св. Архангел Михаил” при потушаването на Априлското въстание. Лирико-епическият разказ се съсредоточава върху най-драматичния момент от защитата на храма – последния, трети ден, когато съпротивата на въстаналите е сломена от врага. Макар да говори за гибелта на разбунтувалите се българи, одата ги описва не само като понасящи неописуеми страдания, но и като намерили сили да опазят своето национално и човешко достойнство. Тази идея е илюстрирана най-убедително чрез смайващото поведение на Кочо Чистеменски – реално историческо лице, превърнато в централен герой на творбата. Осъзнал безизходността на ситуацията, той убива жена си, детето си, а след тях и себе си. Неговият потресаващ избор е страховито и величаво постигане свободата като право да предпочетеш достойната смърт пред недостойната.
Уводната част на одата емоционално подготвя читателя за един трагико-патетичен разказ чрез реторическите възклицания, в чийто синтаксис липсват сказуемите: ,,О, движенье славно, о, мрачно движенье,/ дни на борба горда, о, дни на паденье!/ Епопея тъмна, непозната нам,/ епопея пълна с геройство и срам!”. Но в границите на три от четирите стиха се долавя смислово противоречие, известна антитетичност, които подсказват сложна, напрегната и нееднозначна гледна точка към пресъздаваното минало.
От една страна, то се натоварва с противоположните етически оценки на ,,геройство” и ,,срам”. Съполагането на ,,високото” и ,,ниското”, на славното и позорното в нашата история е според стратегията на цикъла начин да се осъзнае уникалността на българския исторически опит. За да постигне смисъла на своя духовен подем, българинът трябва да помни и знае и позорните страници от своето минало. Те са онзи необходим фон, на който ярко изпъква необикновеното и смайващото в националната саможертва.
От друга страна, борбата за национална свобода е определена като ,,тъмна”, ,,непозната нам”, което буди недоумение, понеже цикълът разказва за събития, свидетели на които са били неговите първи читатели – Вазовите съвременници. Метафоричният епитет ,,тъмен”, употребяван с различен смислов пълнеж в зависимост от контекста, заема важно място в поетическия език на Вазов. В Епопеята той най-често определя отдалечени във времето обекти, натоварени с неопределено, неясно съдържание. Но мотивът за тъмнината в цикъла на Вазов е свързан и с мотива за лудостта, т.е. с проявите на изключителното и необикновеното както в поведението на отделната личност, така и в колективното историческо поведение: ,,Тъмният” колектив, от друга страна, също влиза в националната история през прага на своето ,,пиянство” и ,,сюблимно безумие”, през лудостта на масовото самоубийство в Перущица, през колективната саможертва на опълченците от връх Шипка” /М. Кирова/. В ,,Кочо” епитетът ,,тъмна” в съчетание с ,,непозната нам” говори по-скоро за моралната и психологическа дистанция, отделяща следосвобожденските българи от предосвобождеското време: ,, ... в поетическото виждане на Вазов епохата на Българското възраждане и националноосвободителни борби е ,,непозната” не поради отдалечеността си във времето, а поради обстоятелството, че е изпълнена с пориви и дела, които със своя обществен идеализъм и историческа мащабност са вече чужди на хората от издребнялата и меркантилна следосвобожденска действителност” /М. Цанева/. Тъкмо тази разлика в светоусещането и самоусещането на сънародника творбата се опитва да заличи.
Още първите изобразителни щрихи на последния и трагичен ден от защитата на Перущица въвеждат образа на колектива в ситуация на върховно изпитание. Текстът лансира онази представа за Априлското въстание, която Вазов защитава и в други творби от Епопеята, и в ,,Под игото”. Бунтът според Вазовата концепция води до чудодейно сплотяване на нацията в порива й към свободата. Той изтрива всички възрастови, социални и психологически различия, създава усещането за заедност, цялостност и монолитност на общността. Въпреки безнадеждността на ситуацията, в която са се оказали перущенци, те във версията на Вазов проявяват необикновена решителност и душевна твърдост - ,,Борбата кипеше отвътре, отвън./ Във всичките очи пламтеше огън”. Описанието на тяхното поведение подчертава странното, неестественото, изключителното. Всеки един сякаш се е отказал от онази социална роля, която му предписва мирновременният живот в контура на семейството – майката, призвана да озава живота на своите деца, окуражава своя сражаващ се сина и му подава ,,напълнена пушка”, бабата вместо да приспива в скута си внуци носи куршуми, старците търсят пушки ,,с трепетни ръце”. Именно тази промяна в семейно-родовите отношения, това масово изтръгване на българина от традиционния ред, това рязко, сюблимно преодоляване на морално-психологическите граници бележи грандиозния духовен скок, осъществен от нацията по време на бунта. Така читателят се подготвя и за онова, което предстои – масовото самоубийство, надскочило законите на кръвта. В тази част на одата действията на героите са изразени в минало несвършено време, т.е. те представят обобщено най-характерното в поведението на перущенци по време на тридневната битка.
Следва поетически скок в пространството, който пренася читателя в башибозушкия стан, за да бъде представено случващото се от гледната точка на врага. Тя е необходима за по-яркото открояване на българския героизъм, проявил се в чудодейното преобразяване на ,,тез раи слаби” в горди и несломими духом противници, предизвикващи страх у врага: ,,И страхът неволно обзе му духът/ пред тез раи слаби, що сееха смърт,/ и вместо молби, плач, пущаха куршуми”. В ,,Кочо”, както в много от останалите оди от цикъла, духовната сила на българите е обратно пропорционална на техните обективни възможности, а вярата им в ценността на подвига расте с обречеността им. Доказва го продължението на епическия разказ, което съобщава за появата на редовната турска войска в подкрепа на башибозуците. Оттук нататък времето започва шеметно да тече в своята трагическа необратимост, което е подчертано чрез смяната на миналото несвършено с минало свършено време.
Действието навлиза в нов, преломен момент, чийто първи израз са смутът и колебанията, настъпили в редовете на въстаниците. Те са изразени експресивно и лаконично – чрез отделни реплики, представящи сблъсъка на различни мнения. Следва героичният призив на безименна жена, която загива, стреляйки срещу турската войска. В него прозвучава и укорната фраза ,,Срам!”, която подхваща вече въведената във встъплението тема за срама и я доразвива. Тази тема присъства в почти всички творби от цикъла, представена колкото противоречиво, толкова и многозначно. Все пак, може да се твърди, че срамното в ,,Епопея на забравените” се свързва най-вече с робските стереотипи на мислене и поведение - с малодушието, страха, паниката, предателството, липсата на историческа памет. Удивителното в ,,Кочо” е, че именно една жена пресича колебанието на сънародниците си и ги въвлича отново в битка срещу поробителя. Нейният горд и самоотвержен жест въздейства решаващо върху психиката на останалите и ги тласка към най-възвишената проява на героичното – когато човек се бори вече не за физическа, а само за морална победа.
Когато стига до най-драматичния момент в разказа - ,,Изведнъж видяха там зидът съборен”, лирическият говорител прекъсва повествованието, за да изрече възторжената възхвала на подвига, извършен от обикновените българи: ,,Перущице бледна, гняздо на герои,/ слава! Вечна слава на чедата твои,/ на твоята пепел и на твоя гроб,/ гдето храбро падна въстаналий роб!...”. За да изтъкне изключителната стойност на масовия български подвиг, одическият говорител сравнява Перущица с Прага и Сарагоса – два града, които символизират колективната жертвеност в новата европейска история . По този начин българската драма се помества в перспективата на преживяното от света, нарежда се сред образците на универсален героизъм, става част от възвишения общочовешки опит. Нещо повече, делото на перущенци си набавя особен, уникален смисъл, защото, както твърди говорителят, то е проява, немотивирана от наследени ценности и устойчиво историческо самочувствие - ,,без минало славно, без примери славни,/ що малките правят с великите равни...”. Тъкмо заради тази смайваща необяснимост на своето героично осъществяване, Перущица не само повтарля ,,образците”, но и ги надмогва, като налага нова мяра за героическото - ,,Картаген надмина, Спарта засрами”. Тази възслава напомня за композиционната схема на класическата трагедия, при която действието съзнателно се забавя точно преди мига на развръзката, за да открои по-ярко нейния трагизъм. След нея текстът се завръща към епическия разказ и проследява последните моменти от битката, в които вписва подвига на Кочо Чистеменски.
За Вазов той е важен не само с необикновения си трагически потенциал, намерил израз в надмогването на съпружеската и бащината обич, но и като илюстрация на идеята за проявата на изключителното в изглеждащото обикновено, в ,,простия чизмар”. Всъщност едва ли е точно твърдението, че Кочо надмогва обичта си към своите близки. По-скоро тяхното убийство е върховният жест на тази обич, екстремното въплъщение на съпружеския и бащинския дълг, което събира в себе си ужасното, противоестественото и прекрасното, трагически възвишеното.
Литературните критици отбелязват специално един на пръв поглед незначителен детайл в описанието на Кочовото самоубийство: ,,и падна обагрен, грозен, страховит,/ с отворени очи и със нож забит”. Героят умира ,,с отворени очи”, което въздействаща езикова асоциация. Фразата се използва за човек, недочакал онова, за което е копнял. В смъртта си той остава без утеха, че жертвата му е имала смисъл, без надежда и без награда. Това подчертава нейния трагизъм, но и нейния патетико-героичен аспект, защото подобна смърт убедително бележи моралното тържество на победения над победителя.
Във финала поанта са изписани два стиха, които дават лаконичен, но пределно драматичен израз на чувството за изоставеност на българското: ,,И Господ от свода, през гъстия дим,/ гледаше на всичко тих, невъзмутим!...”. Очевидно завършекът на одата споделя с читателя болката от преживяното, случило се тъкмо в божия храм, и отправя емоционален упрек към останалия безучастен спрямо българските страдания християнски Бог. Този упрек сякаш разколебава вярата във висшата религиозна инстанция, която е символ на доброто, справедливостта и разума, управляващи битието. Но този жест не извежда окончателно текста отвъд границите на християнското световъзприемане - и Иисус, понесъл непоносимото, пита Бог защо го е изоставил. В този см. финалът подчертава по-скоро българското мъченичество, като дискретно го изравнява с кръстната саможертва на Божия Син. В това се долавя и внушението, че страданието на българите по особен начин ги отделя от останалите нации, прави ги уникални до пълна самотност сред човечеството.

ТЕСТ
1. Разпознайте творбите на Вазов по цитатите:

а/,,Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.”

б/ ,,Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойни, майко, бяха!

И твойто име само кат мълвяха,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Самота и свобода в поезията на Хр. Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.