Романът като литературен жанр


Категория на документа: Литература


I
УВОД

Изказани са много определения за романа като литературен жанр. Всички обаче ни говорят за безсилието на изричащите ги да се намери точно определение на това явление. Михаил Бахтин в един по-обширен критически текст го определя с краткото: "Романът е художествен жанр." Това определение конкретизира и подчертава художествеността, с което разграничава романа от нехудожествените типове изкази и от някои разновидности на романа. Тук понятието жанр включва парадигмата - така наречените видове жанрове, жанрови трансформации, сменения, Бахтин посочва, че епосът и романът започват по едно и също време - античността, въпреки че възникват като коренно противоположни явления. Според класицистичния принцип епосът е "висша" форма, високо изкуство, а романът е един вид "низше" изкуство. Което епосът е по предмет на изображение, отражение на времето, статут на автора, стил и т.н., романът не е.

"Златното магаре" от Апулей се приема за античен,роман, неепичен в смисъл на епос. Тоя заменя мита с частния, необщия случай, недистанциран в темата си от автора и времето на автора; съдържа стремеж към критичност и самооценка. Времето на изображение е "тук и сега". Романът смесва стилове; свързва в изображението високото и низкото, представя различността и противоречията на света, съществуването на гледни точки. Названието "роман" ( от Френското - романски разказ) възниква през XII-XIII век, когато с него наричат кратка белетристична творба, написана на някой от романските езици, за разлика от подобни произведения, които по това време се пишат на древния, но мъртъв лттински език. С течение на времето "роман" става название на голямо епическо произведение. Наченки на романа като литературен вид обаче се появяват много по-рано. Още при упадъка на античното общество се създават повествователни произведения от типа на "Златното магаре" на Апулей, "Дафнис и Флоя" от Лонг. Възникват романи за Александър Македонски, за Троянската война и други, които по.късно преминават от Византия в България.

Ранното съжителство между епопеята и романа е съжителство на два жанра с различен произход и различен статус в йерархията на изкуството. Още от началното си развитие те вървят, (макар и успоредно) по различни пътища. По-късно романът загребва все по-дръзко от високите жанрове - теми, художествени прийоми, елементи. Усвоява ред средства и художествени белези от епопеята - това е първият благодатен допир на роман с епоса, но това се осъществява през Ренесанса, когато идеите му окончателно детронират всички други класически жанрове. Епичността в литературата започва да се чувствува чрез романа в размаха на великите национални движения на XIX век. Епичният роман става изображение на "съдби и драми в тяхната пълнота"(Гьоте), но същевременно той се превръща в изображение на историческото движение - национално или социално. Романът надделява над епопеята, присвоявайки си нейния епичен дух в изобразяването на големите исторически движения. (Толстой, Зола, Иван Вазов). Романът усвоява епическото, приема родовите характеристики на епоса, проявява интерес към национално - епичното минало, представяйки го не като мит, като абсолютно минало, а като го включва в лична история, тоест доизмисля го. Епичността става романова характеристика. Романът поглъща в съдържанието си и историческите факти, свързани с живота на един колектив. Въпреки това романовият жанр никога не е третиран като историческо четиво с научни характеристики.

Големите европейски литератури и руската литература през XIX век имат като водещ жанр романа. В тях разказът се развива след романа и в известен смисъл като разпадъчен продукт на романовия епос - (в руската литература Чехов, Бунин). Българската реалистична проза има за водещ жанр - разказа. В нашата литература, където романът се развива по-късно, разказът участва в конструктивното движение към по-големи епически пространства (Йордан Йовков). Циклизацията на разказа, този странен (според Виктор Шкловски) романовогенетичен модел е един, макар и не единственият, от най-плодотворните български пътища към романа. Творби като "Бай Ганьо" (Алеко Константинов), "Драски и шарки" (Иван Вазов), "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан" и "Ако можеха да говорят" (Й.Йовков) са един самобитен път към българския роман. В появата и развитието на романа модели - трансформирането на по-стари повествователни форми (старото житие в "Житието" на Софроний) или постепенното охудожествяване и романизиране" на нехудожествен словесен материал - дневници, мемоари, записки, писма и пр. ("Записките" на 3. Стоянов), Това са все още пътища към романа, напипване на своеобразните му форми, участват и други жанровогенетични (често направено чрез шедьоври), а не цялостен разцвет на романовата жанрова формация като равноправна и дори водеща спрямо другите жанрове. Българската литература едва през XX век- и то в средата му, когато се говори за криза на романа в световен мащаб, има своето време на романа. Късният разцвет на българския роман не означава, че той има кратка традиция. От "Под Игото" на Вазов до "Ден последен - ден господен" на Стоян Загорчинов и "Снаха" и "Татул" на Г. Караславов българският роман има и своите образци и своите шедьоври. Но на общия фон на българската литература това са само, според Светлозар Игов, самотни примери. Още в средновековната българска литература търсим предисторията и жанровите прототипове на българския роман. (Широко разпространеното преводно произведение "Александрията" носи жанровото наименование "роман"). Поради закъснялото българско обществено-икономическо и културно развитие в България няма развит буржоазен живот. Затова българските първи романови образци не са "буржоазен епос" (от типа на Балзак и Дикенс), а национално героичен епос("Под игото") - романов модел, твърде общ за поробените славянски народи. Вместо романистика като израз на пробуждането на една класа, България формира своя национално-героичен роман като израз на събуждането, на борбата за свобода, на възрожденското "пиянство на един народ". Необходимото "натрупване" българската литература достига през 50-те години на XX век, когато е вече зряла за големите романови синтези. Това личи от вкуса към серията от романи. (Още през 40-те години такива серии започват или продължават - Н. Райнов, К. Петканов, Г. Белев, К. Калчев, X. Русев, И. Мариво). Така се стига до главната предпоставка за формирането на романово-епическо съзнание в българската литература към 50-те години. Именно зрелостта на общественото съзнание, определена от историческата и епическата дистанция, ражда българското романово - епическо мислене като най-значим художествен феномен на епохата. Тончо Жечев сочи,че българскиятроман е продукт на онази историческа дистанция , която е направила възможно развитието на историческия роман.

Друг път към романа (освен циклииността) е жанровото преосмисляне и структурна трансформация на повествователните жанрове от старобългарската литература и фолклора в жанровата система на прозата в новата литература. Например житието е един от представителните жанрове в старобългарската литература. Неговите постижения се преосмислят във възрожденската и новата българска литература. Днес връзката между романа и житието е трудно да се улови, макар че в такива произведения' като "Антихрист" на Ем. Станев се чувствува и непосредственото влияние на старата жанрова структура. Но ред произведения на прозата от епохата на Ранното възраждане доказват богатия жанрово-исторически смисъл на този преход. "Живот и приключения" на Доситей Обрадович и "Житие и страдание" на Софроний Врачански са едни от първите повествователни творби на новите южнославянски литератури. Те своеобразно трансформират жанра на житието от старата литература. Като го пародират, преобразен го включват в традициите на жанровата система на новата литература1 Софроний Врачански съчетава наивния реализъм от епохата на Ранното възраждане с конвенциите на "чувствителния" сантименталистки роман ("страдание"). (В поезията постиженията на старата молитва преминават в жалбата и в елегията, а на химна - в нов тип ода.). По този начин се трансформират и жанровете на фолклора. Фолклорният роман за Хитър Петър, състоящ се от цикъл битови анекдоти, може да се почувствува като повествователна традиция от "Бай Ганьо" на Алеко Константинов до "Хитър Петър" на Георги Марковски. Боян Ничев обръща внимание на (така наречения "приказен" романов модел) това как някои приказни структури, преосмислени и трансформирани, залягат в основата на новата българска проза.

Освен циклизацията и трансформацията на по-стари жанрове важен романово-генетичен модел е "охудожествяването" на първично нехудожествени словесни произведения - мемоари, дневници, пътни бележки, писма и т.н. Тези жанрове на така наречената "литература на факта "за разлика от "литература на въображението" също вземат участие във възникването на българския роман. Ярък пример за това са "Записки по българските възстания" на Захари Стоянов. Написана като "Спомени на очевидец", тази книга днес все повече получава романов художествен смисъл. Без да се превръщат винаги в роман, от "познание" се превръщат в "художество" и такива жанрови структури като пътеписа и фейлетона, твърде популярни в периода на Българското възраждане. Характерна за това охудожествяване на пътеписа и фейлетона е прозата на Алеко Константинов, а в съвременната българска проза пример за "романизирането" на пътеписа, публицистиката и есето дава Блага Димитрова, която "създаде роман-есе, роман -пътепис и публицистичен роман"2. Така постепенно се очертават четири основни генетични модела на българския роман:

Калкиране (превод) на вече изработени в друга литература романови структури ("Под игото"-Иван Вазов).

Циклизация на разкази или повести (Алеко Константинов, Йордан Йовков, Камен Калчев, Васил Попов, Ив. Петров)

Трансформация и преосмисляне на старата литература и фолклора.

Охудожествяване и романизиране на нехудожествена проза.

Търсената романово-епическа Формула на българския роман е дадена от историята като епическа дистанция към отминалото време."...без съзнаваното или спонтанно чувство за традиция е невъзможно създаването на нова литература, ...корелатив на съвременността е миналото"3

Със своята някак незавършена, неправилна и неустановена предварително Форма, романът внушава мисъл за възможността от постоянно, истинско, неограничено движение и развитие. Жанрът има изключителна възможност за разпростиране във времето и пространството, по-голяма възможност за раздвижване и разнородност в съдържателно и в структурно отношение. Значителни проблеми възникват, когато въпросът за документалната основа на историческия роман бъде поставен във връзка с начините на художественото и усвояване. Съществуват ли специфични за жанра форми на боравене с историческия материал? Уолтър Скот в самото начало на историческия си роман "Айвънхоу" паратекстово, в един обширен предговор подпомага читателя във възприемането на съдържанието."Не сме се впускали в големи подробности, тъй като по всички въпроси в общата история се намират достатъчно данни, прибавени са някои бележки, за да разбере читателят някои образи...". Неговите намерения са при това художествено връщане към определена епоха да събере "разпръснатите из страниците на различните историци много намеци за частния живот на нашите прадеди.". Един вид удребнява историческото, за да извлече "вярна картина на стария английски бит". Авторът искрено признава, че търси надреден, общ за миналото и настоящето смисъл.

Новалис пише, че романът е възникнал от недостатъците на историята и че едновременно с това той е и свободна история.

Редица автори отхвърлят възможността за съществуването на исторически роман, защото такъв жанр би трябвало да обхваща коренно противоположни според тях явления - научност и литературност. До отхвърляне на границата между история и литература води съвременната философизация на историята, литературознанието (наравистиката), вулгарния социологизъм, формалистите.

Многообразни са теоретичните постановки за отношенията - история - литература, но те дават възможност да се ориентираме, за основните въпроси, които повдига самостойността на историческия роман по отношение на историческата наука. Как литературата борави с историческото познание и с историческите факти?"Кое е това, което прави от един гол факт исторически факт? Отговорът гласи: Неговото значение, тоест неговата отнесеност към системата от ценности на човешката култура. Историческото разбиране означава постоянно нарастване на самосъзнанието, постоянно разширяване на жизнения хоризонт."4

Според Оско светът на човека е средоточие на научните и творческите интереси. Специфичният характер на хуманитарното познание поставя с още по-голяма острота редица въпроси. За Вебер ценностната гледна точка на изследователя се изявява най-силно при подбора и оформянето на обекта на изследване и именно тук в заинтересуваното търсене могат да се откроят корелати с художественото творчество. Изтъквани фактори за сближаване на историческата наука с изкуството и литературата са: еднаквият интерес към конкретното и единичното, проявленията на типичното,("писателят създава типични образи, а историкът ги търси" Гулига) и най-изтъкваният фактор е ролята на въображението в творческо - изследователската работа на историка "Историческото знание още на емпирично ниво е утежнено с интерпретация. Не само очевидците, но и самите участници в събитията дават( често различни тълкувания. В източника по правило се съдържа и оценка на събитията" (Гулига А.).

Въпросът как трябва да се пише за историята, стои в основата на проблематиката за взаимоотношенията между история и литература.

Историческият роман разказва не просто за отминали събития, а за едно схващане като обществено значимо завършено минало. Наричат го "хибриден жанр" за съотношението между документалност и художественост. Но тук трябва да се разграничат два различни проблема - предварителната работа на автора с документалното наследство на епохата (етап на зараждане и оформяне на идеята) и звученето на документалната основа в самата творба. Очертава се сравнително богат коментаторски апарат (всякакъв вид бележки, исторически справки, речници на архаизмите и историзмите, преки назовавания на исторически източници), което е често срещано явление в историческия роман. Но тези експлицитни изяви на документализма не са задължителни, не са неизбежно необходими за функционирането му. Историческият роман винаги се реализира като сложни между текстови отношения. В известен смисъл той е хипертекст, породен от неизчерпаем брой хипертекстове, разположени на различно ниво. И за най-ерудираният читател е невъзможно да разчете всичките нива на тази интертекстуалност. Към някои от тях ще го насочи самата творба, за други ще го ориентират историческите му познания, но загубата на информация винаги ще е неизбежна. Това не означава, че ще бъде загубен или ще деградира жанрът.

Според П. Шрайер историческият роман в зависимост от съответното историческо съзнание на автора, цели или евоцирането на една отминала епоха, или критиката на съвременността, или излагането на извън времеви обществени модели. Във всички случаи обаче той постига това чрез една открита или прикрита, дълбоко зашифрована в художествената условност, съвременна перспектива. Без оживяващото съотнасяне със съвременността историческият роман действително би се превърнал в енигматичен, независимо от степента на историческото познание на читателя.

Пътищата, по които се постига съотнасянето на двата времеви пласта,. проникващо и за най-минималните структури на текста, са разнообразни и несводими до една обобщаваща схема. Всяко оригинално произведение изгражда свои механизми на взаимния прочит на настояще и минало. Не случайно изследователите на историческите романи не откриват самостоятелни за жанра структури -той използува цялото богатство от форми, присъщи на романа въобще, и като него се стреми да обхване пораждащия го социокултурен контекст. Изследователи като Лукач, Оскоцки, Ленобъл, и Г. Пенчев категорично разграничават два основни начина за постигане на времево съотнасяне в историческия роман- модернизация и осъвременяване. Осъвременяването е резултат от най-общото художествено - естетическо и идейно осмисляне на процесите, характеризиращи съответната историческа епоха от позициите на авторовото време. В това взаимно пораждане на метод и жанр е най-вече спецификата на историческия роман. Модернизацията е крайност в съотнасянето на времевите пластове в историческия роман, при която изграденият художествен модел на миналото пряко е подчинен на авторовата съвременност. Осъвременяването и модернизацията не бива да се отъждествяват с използването на съвременни повествователни техники в изграждането на историческия роман. Развитието на този жанр не стои извън контекста на общо литературните и културологични процеси. Напротив, той е тясно свързан с тях и сравнително бързо реагира на измененията им. Достатъчно е да споменем имената на Иво Андрич и Емилиян Станев, за да се убедим, че историческият роман не просто се включва в характерния за съвременното литературно мислене стремеж към задълбочен психологически анализ, но и постига свои оригинални решения, дава тласък на развитието му.

Писателят, който разработва исторически сюжети, не може да бъде обвинен в бягство от действителността, от съвременността. Историческите лица и събития по естетически и психологически път имат въздействие над съвременниците. "

И тъй: типичният исторически роман има за предмет събития и герои с историческа реалност - събития действително станали и герои наистина съществували. Покрай тях, разбира се, авторът измисля още много събития и лица, които са вероятни за съответното време. Например "Светослав Тертер" от Иван Вазов, "До коле, о Господи" от Стилян Чилингиров, "Ден последен, ден господен" от Ст. Загорчинов, "Индже войвода" от Константин Петканов, "Хайдутин майка не храни" от Орлин Василев"5 Може лицата да не са много известни, но събитията да са от национално значение. (К. Петканов "Преселници"), може дори да не са никак познати като исторически съществуващи, но произведението да е историческо. В такъв случай тия събития и лица са измислени изцяло, но така, че са характерни, типични за рисуваната епоха -носят и изразяват нейния дух, нейните проблеми и патос. Толстой пише, че творецът "не трябва да има герои, а трябва да има човеци...да покаже не известния деец, а човека". Проучването на историческите извори, събрания исторически материал ще послужи на автора като средство да вникне в "духа на епохата", да усвои нейната "боя и аромат", ще бъде за него указател на пътя, по който да се отправи неговото въображение. Целта на историческия роман не е да популяризира данните на историческата наука, да ни даде в образна форма исторически знания. "Защо биха съществували поетите - казва Гьоте - ако те само повтарят разказите на историците? Поетът трябва да отиде по-далече и да ни даде нещо по-възвишено и прекрасно".

Във всеки исторически роман има герои, които не са исторически. При тяхната характеристика отпада напълно критерият за достоверност. Тук познанието е само по вероятност и необходимост. Изобразявайки тези герои писателят се стреми да даде завършени и жизнени характери, неповторими индивидуалности, своеобразни представители на своето време и на своята среда. Такива задачи той си поставя и когато изобразява исторически личности. И тогава той е сърцевед и ваятел чрез словото на "живи" хора. Писателят ги изобразява така както ги вижда, съобразно таланта си и духовния си поглед, пък и според своя замисъл. Пак Гьоте казва:"Нито един писател не познава никога историческите характери, които е изобразил, но и да ги познаваше, мъчно би могъл да ги използува наготово. Поетът трябва да знае какво въздействие иска да окаже и съобразно с това да създаде своите характери." Например образът на Софроний в "Летопис на смутното време" на Вера Мутафчиева или образът на Арон в романите "Самуил" на Димитър Талев и "Сказание за времето на Самуила" на Антон Дончев - колкото и да са различни двата образа авторите са верни на историческата истина.

Видяхме историческия роман като разказ за едно обществено значимо минало. Откриваме спецификата на този художествено условен разказ в опората на документалното и на историческото познание, но и в установката на темпоралната дистанция. Докосваме се до особеностите на процесите на четене, които ни разкриват спецификата на функционирането на историческия роман - способността му, активизирайки аналитичното мислене на читателя, пряко да атакува историческото му съзнание.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Романът като литературен жанр 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.