Речник на литературните термини


Категория на документа: Литература


В есето пишещият би могъл да разговаря/спори и със себе си – със себе си като някой друг, като някой, който той би могъл/искал да бъде. Есеистичният текст би могъл да аргументира позиция по проблема, която пишещият не споделя безусловно, но която му изглежда споделима. Чрез свободната игра на въображението той поставя на изпитание границите на собствената си самоличност, очертава възможностите на жизнения си опит.
Понеже за есето е значима не някаква "обективна истина", а субективната гледна точка на автора по проблема, водеща за есеистичния текст е не информативната, а въздействащата функция. Тъй като повдигнатият проблем не е от порядъка на научнообективните истини и факти и приоритет има (себе) разбирането, аргументът в есето не доказва, а убеждава. Допуска и противното твърдение, както и възможността някои от основанията и заключенията да бъдат не изречени, а направени очевидни или оставени да се подразбират. Това ангажира автора на есето с конструирането на най-добрия аргумент – този, който другият (читателят) е в състояние да разбере. Още френският мислител Монтен, който заради своите Опити е популярен като "баща на есето", съветва читателите си да внимават не в нещата, за които говори, а в начина, по който говори. Това подсказва, че е важно стилът на есеистичния текст да бъде оригинален (не подражателен) и индивидуален (не безличен), за да може есето да изяви уникалността и неповторимостта на пишещия човек.
Естетизация - творчески възглед, според който в света на изкуството значение имат само произведения на високо худ.равнище при висок критерий за изящност.
Естетика - философска дисциплина, изучаваща творческите прояви, философията на изкуството като израз на естетическия идеал.
Естетически вкус - способност за различаване на пълноценно от непълноценно произведение в света на изкуството.
Естетически категории - основни начини за изява на естет. феномени при превъплъщаването им в произведения на изкуството и на худ.л-ра, за да бъдат изобразени посредством тях най-характерните страни на духовния живот.При обобщаването на Е. к. и при разграничаването им една от друга основно значение има емоционалната оценка. Е.к. са: безобразно(или грозно), възвишено, героично, комично, прекрасно, типично и трагично, като при безобразно, комично и трагично емоционалната оценка е отрицателна, а при възвишено, героично, прекрасно и типично-положителна.
Етос - нравствена ценност (от гр. етос „характер”), например у Нина Илиева: „Етосът, който е формирал съзнанието на трудовия човек, бива принуден да съществува в един хаос, като при това положителните ценности „се реят", загубили притегателната сила на общността” (Алманах - българска литература, 11. кл. ВТ, Слово, 1993, с. 201).

Ж

Жанр - в широк смисъл-разновидност на произведение на материалното или духовното творчество; в областта на лит. творчество-разновидност на творчески постижения, отличаваща се освен с типологически родови черти и с индивидуално своебразие. Жанр означава буквално род. Обикновено наричаме родове трите дяла на словесността – епос, лирика, драма, а с "вид" или "жанр" обозначаваме техни поддялове – роман, сонет, комедия и т.н. Най-грубо казано, понятието жанр означава обща категория, която свързва множество конкретни творби на основата на техни общи свойства. Жанрът е една от най-проблематичните, но и една от най-устойчивите категории в литературознанието – от Аристотел насам мисленето за литературата е неделимо от жанровата теория. Едновременно възхвалявано заради способността си да въведе порядък в разнообразните литературни факти и заклеймявано като в последна сметка безполезно, понятието за жанр винаги се е влияло от по-общите теоретически гледища в съответния период или национален контекст. В мисленето за литературата жанровите понятия изпълняват различни функции: дескриптивна; оценяваща и прескриптивна; интерпретативна. До ХVIII в. теоретиците се занимават с жанра предимно прескриптивно, а след това – преобладаващо дескриптивно. Прочутото триделение – епос, лирика, драма – е много далеч от това да е "естествено" деление, открито от древните гърци, тъй като липсва както у Платон, така и у Аристотел. Теорията за трите рода е резултат от дълго класифициране и събиране на жанрове и изкристализира едва през късния ХVI в. В Древна Гърция например независимо от огромното количество жанрове и жанрови названия, които днес бихме отнесли към лириката, липсва понятие за лириката като род. Ако Френският Класицизъм е христоматиен със своята загриженост за чистотата на жанровете и за жанровите йерархии, то през Романтизма се пропуква авторитетът на жанра, но атаката срещу жанровите класификации кулминира в писаното от Кроче през ХХ в., според когото творбата е продукт на уникална художествена интуиция, жанрът е чиста абстракция с известен принос в конструирането на класификации и подреждането на литературното поле, но напълно безполезен от естетическа гледна точка.
Серия противоречия пронизват жанровата теория. Основен тук е херменевтичният проблем, динамиката между част и цяло – как да подберем творби, които са характерни за епоса например, ако не знаем предварително що е епос – знание, което може да се роди само на основата на изучаване на творби, предварително обявени за епос? И още – как да изолираме "чист жанр", щом жанровете много често са "смесени", но и по-важното – те са активни участници в литературното поле, градят себе си в процес на активно оразличаване или приближаване до други жанрове. Историческият живот на жанровете, промените, настъпили у тях в историческото им развитие, дават основание на много автори да считат, че за жанр може да се говори само в историческа перспектива. За други автори съществуват някакви естествени антропологически черти – светоусещане, ментална нагласа, модел на въображението, естествена склонност на съзнанието да подрежда, именува и класифицира – които пораждат жанровете и ги правят трансисторически и естествени, така например за Е. Щайгер трите рода, или по-скоро трите състояния на литературата (епическо, лирическо, драматическо) са обвързани с трите измерения на времето – минало (лирика), настояще (епос), бъдеще (драма). И още, мисленето на жанра минава и през съзнанието за социалната му активност, през схващането му като инструмент на властта в литературното поле и основен участник в градежа и охраняването на традиционни литературни канони.
Днес като че ли надделява гледището, че жанрът е необходим само дотолкова, доколкото може да се пригоди към една по-широка интерпретативна процедура или по-точно, ако може да стане евристична призма, през която да се откриват нови смислови нива в теста. Така например, заглавието "Елегия" на стихотворението на Ботев може да ни отпрати в различни посоки – да потърсим съвпадението и несъвпадението на това стихотворение с жанра на елегията, да осмислим хоризонта на очакване (вж. хоризонт на очакване в речника), който заглавието поражда в една аудитория, която има някакви жанрови интуиции и антиципации, да мислим името в термини като престиж на определени жанрови имена в дадени моменти от развитието на литературата и т.н. Все посоки, които биха обогатили прочита ни на текста.
Женска рима - съзвучие обикн.в края на стиха(по изключение в началото или в средата) в два или в повече стихотворни реда, подчертаващо ритъма с ударение върху предпоследната сричка.

З

Заимстване - начин на лит.общение и оползотворяване постиженията на предшествениците в лит.живот.
Замисъл - предварителен план на бъдещото лит.-худ. произведение , който в процеса на реализацията може да бъде допълнен и видоизменен.Не са малко случаите, когато авторът замисля творбата си като роман, а я осъществява като драма или обратно.
Замълчаване - стилистическа и реторическа фигура, при която под влияние на силни чувства или на прикрито двуличие действащото лице или ораторът не довършва израза и млъква, за да предизвика обрат в мислите на слушателя или на зрителя. Формула, по която се осъществява отказ от говорене: "Който може, нека пише. Аз не мога..." или недоизказване (апосиопеза), прекъсване на речта под влияние на силна емоция: "пък – каквото сабя покаже"
Звукови повторения - основни средства за изграждане на звукова организация на стиха, на т.нар. фоника.Едни от тях намират израз в повторението на една и съща дума било в началото(анафора), в средата(мезофора) или в края на стиха (епифора), други - в повторението в определен ред на гласни звуци, на съгласни, или в комбинация на гласни със съгласни.Сравнително най-голям интерес между З.п. представлява римата- съзвучие обикн. в края на стиха (по изключение в началото и в средата) не само понеже подобно на финален акорд отбелязва края на стиха, но и защото худ.-естет. преосмисля поетическото произведение.З.п. са могъщо средство за осъществяване на речевата експресия, освен когато се използват за постигане на формален ефект.
Зооморфизъм - разновидност на примитивното худ.мислене , намерила проникновен израз в народното творчество посредством вярата в т.нар. превръщания на хора в животни и на животни в хора.

И

Идентичност – Думата идентичност идва от латинския език, от identiqus, което значи досущ еднакъв, тъждествен. В съвременния научен език с нея се означава и тъждество, но по-често водещото значение е определеност. Но сигурност за това какво представлява едно нещо можем да имаме само за вещите, направени от човека. При определянето на възникналото от природата (или сътвореното от Бог) и съществуващото във времето винаги се колебаем в познанието си около това в каква степен нашите сетива улавят неговата същност и никога не знаем какво е то само по себе си, извън нашите възприятия. Освен това не всяка определеност е еднаквост, неизменна във времето. Неслучайно древногръцкият философ Хераклит твърди, че никога не може да се влезе в една и съща река. Например ако прочетем една и съща книга в различни моменти от своя живот, много вероятно е да я разберем по различни начини, защото самите ние ще сме се променили междувременно, контекстите на възприемането ни ще бъдат различни. С други думи, книгата ще бъде едновременно същата и различна. По аналогия с несъвпадението между тъждество и определеност, по два различни начина се мисли идентичността на човека или на някаква човешка общност.
Според едната представа идентичността е като на дадена вещ, която не търпи никакви промени – тя може да бъде унищожена, но не и променена. Човек или общност, които схващат така идентичността си, се стремят да се запазват все едни и същи (сякаш са извън времето), не търпят различието, което смятат за враждебно, не толерират новото, импровизацията, укрепват действителните си граници. Въобразяващата се като тъждествена общност допуска в себе си нови членове само, ако те бъдат уеднаквени с нея. Такава е например традиционната фолклорна общност.
Според другата представа човешката идентичност е динамично единство от себезапазване и промяна във времето. Тя не може да бъде смислово завършена като жизнен опит (понеже негова граница е смъртта, а когато тя е тук, нас вече ни няма, и обратно). Затова е постижима чрез разказ на жизнената история. Неговите начало и край придават на героя на историята граници, които, понеже не са действителни, могат да бъдат преодолявани. Динамичната идентичност може да нараства неограничено – чрез всеки разказ, който е прочел, разбрал и обикнал, човекът, без да изгубва себе си (същото), прави свой смисъла на нечий друг жизнен опит – прави различието, промяната част от себе си. По този начин мисли за себе си съвременното демократично общество. То разбира различието и промяната не като заплаха за идентичността си, а като предизвикателство и многообразие, което осигурява динамиката, движението и следователно живота. Затова то не възпира, нито се стреми да унищожи културните сигнали, идващи "отвън", опитва се не да уеднакви, а да интегрира в себе си различното, не разчита на преповтарянето на някакви неизменни модели и "вечни" ценности. Без да забравя основополагащите го във времето събития, благодарение на които може да се разпознае като "същото", обществото от съвременен демократичен тип признава невъзможността да постигне абсолютното съвършенство, което стимулира усилието му към самоусъвършенстване.
Идея - основна мисъл в творческата проява(научна, философска, художествена), органически свързана и изразена чрез нея; в тесен см. в лит. творчество- худ.- естет. осмислен възглед относно типични явления и представители на действителността.И. добива худ. облик и наред със светогледа на автора изразява и естетическия му идеал. Худ.идея споява в органическо единство всички компоненти на лит.произведение, като ги преосмисля естетически, без да бъде изразена в него под форма на сентенция или на ” поука”.И. може да бъде загатната в наслова на произведението или обобщена в образ или символ.При обемните произведения, наред с основната худ.И. могат да бъдат изразени и други, концептуално сродни с нея.Разкриването и изясняването на худ.И. се постига посредством литературнокритически анализ.Както творческият замисъл, така и темата са отражение на худ.И., но поначало те са различни от нея, понеже предхождат произведението, а худ.И е органически свързана и произтича от него.
Идеологема – Идеологемата представлява "свита" версия на дадена идеология, неин опростен вариант. "Свиването" свежда идеологията най-често до основни епизоди от учредяващото социалната група действие, които легитимират фундаменталните вярвания на групата и чиито наименования се превръщат в собствени имена (срвн. Френската революция, Октомврийската революция – изписвани с главни букви), и/или направо до имената на авторитетите, на предците основатели. Идеологемата "метонимично" замества цялостния идеологически сюжет. Идеологемата се отнася към идеологията така, както идеологията към реалността: опростяването, схематизирането и скриването на действителността в идеологията се удвоява в идеологемата, в абстракцията на собственото име, в което е "обобщен" идеологическият разказ. Двойното опростяване и потулване увеличава социалната ефективност на идеологията, тенденцията към вярване в "магичната" сила на името и прави критичното мислене да изглежда още по-непотребно и неуместно.
Идеология, утопия, литература – Идеологията е свързана с необходимостта дадена социална група да предложи един приемлив, "правоверен" образ на себе си, който да опосредява знанието й за самата нея, да препотвърждава нейната идентичност и да доказва, че групата има право да бъде това, което е. Този образ е резултат от интерпретацията на учредяващия общността акт (Американската декларация за правата, Френската революция, Октомврийската революция...). Интерпретацията претендира, че представя основополагащото събитие, докато всъщност го моделира ретроактивно. "Оестествявайки" случилото се, налагайки образа на учредителния акт като "истинен", "действителен" и "правоверен" (необходим и справедлив), идеологията прикрива историчността на събитието, другите възможности за неговото интерпретиране. Затова казваме, че идеологията е едновременно интерпретация на реалното и потулване на възможното.
Функцията на идеологията е не само да разпространи знанието/убеждението за началото отвъд кръга на предците основатели, за да го превърне в кредо на цялата група, но и да оправдае учредителния акт. (Това, което идеологията интерпретира и оправдава най-вече, е отношението към авторитетите.) В този смисъл идеологията е привидно незаинтересовано познание, служещо да прикрие някакъв интерес. Стремежът към оправдаване води до премълчаване на всяка нетолерантност, на всяко насилие, на всичко неблагонадеждно в основополагащото събитие. Ето защо всяка идеология е опростяваща и схематична. Оправдаването жертва точността на мисленето за сметка на нарастването на социалната му ефективност; знанието, идеите, които идеологията препренася – за сметка на превръщането им в мнение. Същността на идеологията се състои в това превръщане на една система на мислене в система на вярване. Ето защо идеологията с охота се изразява в максими, в лозунги, в стегнати формули и е веща в изкуството да представя своята версия за реалността правдоподобно и убедително.
Докато идеологиите се изповядват по-скоро от управляващата класа, непривилегированите класи са тези, които ги разобличават. Издигащите се класи са по-скоро носители на утопиите. Утопията претендира да бъде нов възглед, способен да промени хода на историята. Но единствено по-сетнешната история решава дали една утопия е това, което тя държи да е. Идеологиите се приспособяват към реалността, която оправдават и прикриват; утопиите атакуват фронтално реалността и я разбиват. Идеологиите гледат назад, те са проекти за миналото. Утопиите гледат напред, те са проекти за бъдещето. Общото помежду им е несходството с реалността като налична (актуална) практика.
От така характеризираните идеология и утопия не е трудно да бъде различена литературата, ако я мислим по "класическия" начин (така, както примерно я мислят Аристотел, Кант, Рикьор). Литературата, противоположно на идеологията, не прикрива и не потиска, а насърчава визиите за други възможности за мислене на света и на съществуването на човека в него. Защото "признава", че "говори не за действително станалото, а за възможното" (Аристотел). С други думи, тя не крие фикционалния си характер. Възможното, за което говори литературната творба, не е преди ("зад"), а пред текста – един възможен проект за свят, предложение за нов начин на гледане към нещата. Откровено разчитайки на въображението, литературата не подправя, не изкривява, не схематизира и не опростява, а неутрализира реалността. Тя не казва какви са нещата, а какви сякаш са те. Така литературата не само стимулира съзнанието да надхвърля понятийното мислене, но и подкрепя истинското знание, което се различава от мнението по това, че съумява да мисли възможното именно като възможно (а не като единствено и "истинно"). Казаното от литературния текст не е нито истинно, нито неистинно в логико-позитивистичния смисъл на думата. Истината, за която той свидетелства, е от порядъка не на логиката, а на адекватността. Подобно на идеологията и утопията, литературата е проект за свят, но той нито претендира като идеологическия, че е самият (отминал) свят, нито като утопичния, че ще промени реалността. Литературният проект за свят не цели да подмени наличните практики, а да предложи нова гледна точка, нов мисловен модел към тях. Отказът от буквален, непосредствен пренос на проекта върху действителността освобождава литературата и нейното възприятие от корист, от практическа "полезност". В контекста на това "класическо" мислене за литературата тогава, когато тя припознае като свои функциите на идеологията или утопията, настъпва нейният край. Такава – несъществуваща поради неавтономността си, поради самонавлечените й "слугински" функции, вижда например българската литература до края на XIX век кръгът "Мисъл", Далчев чете по подобен начин поезията на Смирненски, а идеологически догматичната литературна критика от 50-те години на миналия век зачерква първата редакция на романа "Тютюн" именно поради "неправоверността" на изградения в него образ на господстващата в същите тези години класа. Но пък според немалко съвременни мислители (като Барт, Дерида, Кълър) литературата по принцип е идеологически феномен, "съвременен мит", както я определя Барт ("фикцията оневинява", казва той), а различията и границите й с не-литературата са, меко казано, проблематични. Но пък изобличителният патос, с който деконструктивизмът (чийто представител се смята Дерида) се отнася към литературата, към претенцията й да фалшифицира безсмислието и несвързаността на съществуването, твърде отблизо напомня "другото" на утопията – антиутопията...
Всяко говорене за каквото и да било никога не може да се освободи докрай от предразсъдъците – на своята среда, на своята исторически конкретна културна ситуация, на традицията, за които често пъти дори не подозира. С други думи, всяко говорене е идеологически или (анти)утопически мотивирано, и следователно – ограничено в някаква степен, а не "абсолютно истинно". Ето защо единственото, с което в крайна сметка може би си струва да се съгласим, е не някоя от предложените по-горе гледни точки, а правото на всяка от тях да съществува и необходимостта от непрестанен дебат около тях. Защото залогът на тая дискусия е свободата ни от сляпо, наивно доверяване на някое господстващо или модно мнение за сметка на способността ни за критично мислене.
Идилия – (от гр. eidyllion – картинка, песничка) – Жанрът на идилията се формира в творчеството на древногръцкия поет Теокрит (края на IV–първата половина на III в. пр.Хр.), който е използвал фолклорните пастирски песни – буколиките. Не е известно как Теокрит нарича своите стихотворения. Терминът идилия е от I в. сл.Хр. и означава малка поема, песничка. Думата е умалително от старогръцкото ейдос, което значи и "образ", "вид", "скица". В римско време подобни произведения се наричат еклоги или буколики, а през Средновековието – пасторали. Основните мотиви в идилиите на Теокрит са любовното преживяване и животът в лоното на природата. Той идеализира пастирите като представители на безгрижния живот, в който на първо място са музиката и любовта.
Почти задължително изискване на жанра е мястото на действието – природата. Идилиите на Теокрит се характеризират с пространни описания и с естетически самоцелно любуване на детайла, без внимание към трудовата и практическата страна на действителността.
По-късно, в европейската естетика класическите атрибути на идилията (възвишена любов, простота, естественост на чувствата, близост до природата, цялостност на човешката натура) биват преосмислени. Първоначалната широта на понятието идилия постепенно е сведено до хармонията между индивида и света чрез селския труд и простотата на живота. Идилията става жанр, който пресъздава един утопичен модел на сговор, труд и толерантност. Игнорирането на значителните обществени събития в идилията е причина за ироничното отношение на немския философ Хегел към нея ("Естетика"). Макар и мислена като "израждане" на епоса, идилията тук е разглеждана във връзката си с него. Тази връзка – вече с положителен знак – е налице в романтическата естетика. Идилията, както епоса, представя човека в неговото "естествено", "наивно" състояние. За разлика от епоса обаче общността, в която е включен героят, е камерна. Според романтическата естетика идилията трябва да бъде вярна не толкова на изискването за място, колкото на изискването за ограничен брой герои и независимост на съдбата им от обществените институции. Идилията представя индивида в неговата изолираност от формите на социална организация, представя една регулирана от етични закони общност, а не управлявано от социални закономерности общество. Във "върху наивната и сантиментална поезия" на немския философ Шилер идилията, наред със сатирата и елегията, се мисли като нещо повече от жанр. Тя е светоусещане, особен род чувствителност, призвана да синтезира наивното (античното) и сантименталното (модерното). Идилията среща образците на миналото с опита на настоящето. За Шилер идилията е форма на модерното мислене, емблематичен жанр на модерната епоха.
Идиом - езиков израз, присъщ на някой говор и непреведим на друг език.
Извънсюжетни компоненти - съставни части на лит.-худ. произведение, несвързани пряко с него, макар да са в противоречие с неговия дух и стил. Тяхна задача е да създадат отдих и да забавят развитието.Към тях спадат: лирическо отстъпление, вставен разказ, описание.
Изразни средства - основно изразно средство в лит.-худ. творчество е текстът, допълнен със словесни и психофизиологични реакции, които вън от него нямат самостоятелно значение.
Имитация – Imitatio е латинският превод на старогръцкото понятие мимесис (mimesis), подражание. Мимесис е понятие, наложено в Античността от Платон и Аристотел. Според първия природата, материалният свят се явяват подражание на света на вечните идеи, ейдосите. Тези ейдоси са нещо, което е отвъд човешкия ум, отвъд човешките сетива, тоест, те структурират божествения свят и представляват първообраза на нещата. Поезията (в смисъла на днешното литература) – в модела, зададен от Платон, е подражание на подражанието, доколкото тя подражава на материалния свят, а той, от своя страна, на света на ейдосите.
За Аристотел подражанието е вродено на човека, то доставя удоволствие и е начин индивидът да се социализира. А поезията – убеден е той – е подражание по вероятност и по необходимост. По необходимост, защото в същността й е да подражава, но и по вероятност, защото тя не е някакво буквално копие. Поезията, за разлика от историята, която описва само станалото, фактите, изразява и онова, което би могло да се случи. Тя, иначе казано, акцентира върху представимото.
В епохата на по-късната Античност (елинизма) не толкова се прави опит за дефиниране на понятието imitatio, а се говори за това на кои автори от миналото трябва да се подражава и как като се допуска, че подражанието не трябва да е просто допиране на средствата в подредбата и стила, а страстно съперничество с духа на предходните творци. Много популярна във връзва с подражанието става и идеята за образеца – осъзнаването, че всяка нова творба подражава на вече създадени творби. И през Ренесанса imitatio е термин, който снема в себе си разбирането най-вече за стилистичното подражание. Ключовият въпрос през XV и XVI век отново е въпросът на кого трябва да се подражава. Приема се, че в областта на прозата най-добре е да се подражава на Цицерон, Сенека и Тацит, а в областта на поезията – на Вергилий. Нещо повече, през XVI век сър Филип Сидни твърди, че поезията е изкуство на подражанието (имитацията), говореща картина, която учи и доставя удоволствие. През XVII век френските класицисти абсолютизират идеята за подражанието, като изтъкват, че най-доброто, което човечеството е могло да създаде, е създадено. Това се е случило през Античността и на съвременните творци не им остава нищо друго, освен да се придържат колкото се може по-точно към тези образци.
Терминът imitatio е популярен някъде до края на XVIІ век, когато започва да се налага едно коренно различно виждане за литературата – тя започва да се мисли като израз на авторовата личност, като базираща се на чувствата на твореца.
Импликация - текст, чиито см. не е изяснен пряко, а се подразбира от контекста. Стилистически способ за израз, възникващ по асоциативен път. Използва се предимно при лит.-худ. творби в иносказателен, алегоричен см.
Импресионизъм - направление в изобразителното изкуство.Основава се върху непосредствените впечатления от живота, като пренебрегва социалните стимули и духовно-моралните изискания.В худ.-л-ра. И. проправя път на т.нар. модерни веения:декадентство, символизъм и новоромантизъм.
Инвенция - начален тласък в развитието на творческия процес, когато творческото въображение е обсебено от още смътни идеи и образи, представляващи жив интерес за автора поради новаторския си дух и облик.
Инверсия - стилистическа фигура, промяна на традиционно установения ред, при която се акцентува не върху обичайно утвърдени думи и изрази, а върху други.
Инверсия - преобразуване, разместване на обичайния ред на буквите в някоя дума, за да образува нова дума с друго значение, като например: риба вм. бира.
Индивидуализация - творчески метод, откриващ път за създаване на емоционално отношение към явленията и проявите, вълнуващи авторовото въображение при претворяването в художествени образи.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Речник на литературните термини 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.