Речник на литературните термини


Категория на документа: Литература


Гений – От лат. Genius – божество или дух пазител, който закриля всяко човешко същество от самото му раждане, дух, интелект, талант; от корен gignere – пораждам, творя. В историята на идеите гений е означавало:
1) изключителни умствени възможности, водещи до изключителни достижения, или човек, надарен с тези възможности;
2) специфична духовна характеристика на една епоха, нация или човек;
3) специален талант за определена дейност. Ренесансът мисли гения през ирационалното – оригиналното дело на гения се уподобява (метафорично или не) с Божието творение или с онова, което се счита за вдъхновено от свръхестествени сили. Особено важна е доктрината на Скалигер (1561), според когото геният е нещо божествено и вродено, свързано с ентусиазма (furor poeticus) и принадлежащо както на изкуството, така и на науката. В Англия доктрината за творческото въображение на гения и неговото стоене над правилата се развива особено много в рамките на изследването на Шекспир. За Шафтсбъри гений е онзи, който може да твори като природата, а природата е откровение за универсалния дух. Следователно геният е почти божество, той е Прометей. За философа на историята Хердер гений означава преди всичко национален гений, за него геният е природна сила. Според Хердер езикът стои в основата на културния гений на една нация и се оформя от литературния гений, например Гьоте. Когато геният интуитивно схване културата, той създава по-нататък националния език. Процесът е творческо, органично развитие на историческото развитие на нацията. Следователно геният на една нация може да се намери в в литературата и изкуството. Философът Кант различава гения от умението или таланта. Геният е обратното на усърдието, но се нуждае от обучение и съчетава в себе си чувствителност, съждение, творчески дух и вкус. Той представлява "вродена дарба на духа, посредством която природата дава на изкуството правилото".
Героично - естетическа категория, емоционална оценка на мъжествеността , безстрашието и пожертвувателността в защита на общочовешки и национални идеали, на обществени блага, на беззащитни и на малолетни, добродетел, тясно свързана с възвишеното и трагичното.
Градация - стилистическа и реторическа фигура за изразяване на впечатления от прояви или явления в една или друга посока; стилистически и реторически способ за засилване или отслабване на речевата експресия чрез взаимосвързани ситуации във възходяща или в низходяща степен.
Гротеска – С думата гротеска (от итал. – grottesco от grotta – пещера, грот) археолози от епохата на Ренесанса са нарекли древноримски подземни съоръжения, в които са открили екстравагантни, инфернални (адски, дяволски) изображения на хора, животни, растения. В описващия изкуството език с термина гротеска се означава художествен похват, при който изобразяваното се представя деформирано, разкривено, съчетаващо в контрастни, уродливи, смешно-страшни ансамбли несъвместими елементи от човешкия, животинския, растителния, предметния и фантастичния свят. Но говорещият в текста се държи така, сякаш фантастичните деформации са "естествени", "нормални", сякаш или не ги забелязва, или не е смутен от тях. По този начин гротеската отчуждава възприемателя от възможна смислова перспектива, в която да си обясни или да размисли за несъобразността или абсурдността. Чрез гротеската човешкото се представя карикатурно – като двуизмерно – само с времеви и пространствени измерения, т. е. без "трето" духовно, морално измерение. Такава лишена от образ, фигура на човека става знак за дехуманизацията в обществото, за безсмислието и абсурда на екзистенцията.

Д

Двойна рима - римуване на две думи в един и същи стих, като двете римувани думи се намират в края на двете полустишия.
Деиксис – От гр. δειξις – показвам, посочвам. В прагматиката (лингвистичното и философско изучаване на естествения език като комуникация) и лингвистиката терминът "деиксис" се отнася до начините, по които езикът кодира характеристиките на контекста в изказванията, както и до начина, по който интерпретацията на изказванията зависи от анализа на контекста на изказването. Най-често деиксисът бива описван като "словесно посочване", като показване чрез езика. Деиктичните изрази могат да се отнасят до участниците в комуникативната ситуация (аз, ти, ние...), до времето (днес, тази вечер, сега, тогава...) и пространството (тук, там...) на изказването. Наричаме първичен деиксис посочването на контекста на изказването, т.е. случаите, когато участниците в комуникативния акт са на едно и също място, което и за двамата е тук, и за тях е достъпена една и съща "действителност". В множество други случаи обаче – например в литературата – деиксисът не е свързан с реална речева ситуация. Тогава говорим за вторичен деиксис или за контекстуален деиксис. В литературата деиктичните изрази функционират като високо условни речеви жестове.
Демиург – от стгр. δημιουργóς (demiourgos, лат. demiurgus ). Означавало е "занаятчия", "майстор", "работещ в служба на народа" (δημιος (demios), народ + Ëργον (ergon)- работник). В религиозните схващания божество, създател на Вселената.
Детайл - характерни черти и изяви, допълващи образите в художествено-литературното творчество, акцентувани върху естетическото им своебразие и същевременно допринасящи за тяхната индивидуализация и типизация; въздействието на детайла е обусловено от образа, с който е свързан; значение на важен компонент от композиционно-стиловото съдържание на произведението; подробности на образа, създаващи възможност за пълноценното му идейно-емоционално усвояване. Детайлът може да разкрива характерни черти на бита, на пейзажа, психофизиономични своебразия на литературнигерои, на техния език, обичаи и нрави.
Диаболизъм – Oт итал. дяволски, сатанински – представлява по-скоро набор от теми, мотиви и общи места, отколкото самостоятелна поетика. Като реакция на свръхрационализма, диаболистичната литература налага представата за свят, който се владее от ирационални сили, в който съществуването е призрачно, животът е сън, човекът е жертва на дуализма душа–тяло, на пратениците от отвъдното, на подсъзнателни сили, които застрашават човешкия аз. Общи места в диаболистичните произведения са особените, "прокълнати" места, гробищната метафорика, идеята за безпощадното време, за тъмния двойник. Общо казано, за чуждостта, която прониква в света и го прави невъзможен за обитаване. Вещният свят също е призван да участва в производството на ужас. През 1921 г. Боян Пенев пише, че нашите поети са "безпомощни и безсловесни пред непостижимото, великото и безграничното", че страдат от "безсилие на въображението" и затова "Може би за дълго още ще остане чуждо за литературата ни призрачното, фантастичното, страшното /.../ Трезвеният български поет няма никакви връзки с царството на смъртта, с нейните живи сенки и видения. /.../ Напразно бихме дирили в сюжетите на българската поезия нещо инфернално и демонично като непосредствено преживяно съдържание. Фантастичният свят на Едгар По с неговите сомнамбулни видения са невъзможни в душата на българския художник." ("Основни черти на днешната ни литература"). Както отбелязва О. Сапарев, българският диаболизъм сякаш опровергава, но чрез скорошното си самоизчерпване и доказва възгледа на Боян Пенев. Първите книги на българския диаболизъм са "Смърт" (1922) и "Комедия на куклите" (1923) от Вл. Полянов; сборникът "Разкази" (1923) от Г. Райчев; "Синята хризантема" (1922), "Часовник" (1924) и "Огнената птица" (1927) от Св. Минков. В началото на 30-те години проявите му заглъхват. Българските диаболисти се вдъхновяват от австрийския диаболист Густав Майринк, според когото "когато стават от леглата, хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени." Св. Минков се възхищава на маниера на производства на страх у Едгар Алан По – "започва разказа върху обикновена основа, върху която изгражда необикновени преживявания". Отказът от позитивизма и натурализма, откриването на цяла непозната за литературата ни територия – на нощното, на полусенките, на страха и трепета от враждебните стихии вън и вътре в човека, остойностяването на ирационалното и тъмното като протест спрямо онова, което Майринк нарича "безсрамното вярване във всемогъществото на разума", вписва диаболизма в модерната визия за човека и света. Практиката на българските диаболисти, често силно повлияна и неравностойна като художествен резултат, прави българското въображение да изглежда по-малко "безпомощно" и "безсловесно". Тя остойностява въображението като "...око на душата. Чрез него ние виждаме отражението на невидимия свят." (Св. Минков, "Полунощна история")
Диалог - 1. в широк. см. конституивен компонент в белетристиката и драмата, посредством който се допълва и се изяснява сюжетното развитие;
2. в тесен см. разказ или поема в диалогирана форма;
3. жанр на прозата, обосновка на философски проблеми във форма на диалог между две или повече лица, внедрен в античността от Платон, Ксенофонт, Лукиан, Цицерон, Сенека .
Дискурс – Едно от най-разбираемите определения на дискурса (от фр. discours – реч) е "казване на нещо за нещо от някого на някого". В него се "чуват" основните отлики на дискурса от езика, който не е "казване", общуване, а състоейки се от различни езикови единици, организирани в системи, и от правила за тяхната употреба, е възможност за общуване. От езикова (синтактична) гледна точка изречението "На Луната има живот." е правилно, но твърдението "На Луната има живот." е неистинно (поне доколкото е известно засега). Освен това за езика не можем да попитаме "Кой говори?" – този въпрос можем да отнесем именно към дискурса. Науката за дискура – семантиката, изследва отношенията между говоренето/писането, света (към който се отнася казаното/написаното – "нещото" от предложеното определение, за което "нещо" се казва) и слушащия/четящия.
Едно по-строго определение на дискурса казва, че той се осъществява като събитие – събитието е, че някой говори, но се разбира като смисъл. Сигурно неведнъж сте имали усещането, че не сте успели да кажете онова, което искате, или да откриете с изненада, че не сте били разбрани правилно. Така е, защото между това, което си мислим и искаме да кажем, и казаното в крайна сметка от нас (между мисълта и речта) няма съвпадение. И когато общуваме устно, винаги можем да запитаме събеседника "какво иска да каже", респективно – самите ние да дообясняваме онова, което искаме тези, които ни слушат, да разберат, дотогава, докато постигнем пълно съответствие между речево намерение и смисъл на казаното/разбраното.
Нещата се променят съществено в ситуацията на писмено общуване. Понеже авторът на написаното отсъства от ситуацията на четеното, за читателя е достъпен само смисълът на текста (на написаното), не и "какво е искал да каже авторът" (вж. и Интерпретация).
Дисонанс - несъзвучие, непълна или неточна рима, наречена и консонанта , при която съгласните звуци съвпадат, а неакцентуваните гласни не съвпадат.
Драматически герой - действащо лице със съществено участие в драматичното произведение в широк см. на думата(трагедия, комедия или пиеса) , чиято проява в света на словестното изкуство се изявява не само чрез прочувствено слово, но и по друг начин и преди всичко посредством действия-визуално.

E

Евокативен - предизвикващ представи (от лат. evokatio„извикванe”) Сцена или пейзаж в литературно произведение, които събуждат зрителни или слухови представи у читателя, например у Симеон Хаджикосев: „Не е отбелязано досега само, че образът е не само звуково евокативен, а и олфактивен, т. е. читателят не само може да си представи шума на свечерената гора, но и да почувства този тайнствен, опияняващ полъх” (Сп. „Език и литература”, 1994, Кн. 2, с. 29)
Единство - основно качество на лит.-худ. произведение, произтичащо от неговата худ. завършеност, от неговата цялост, при която нищо не липсва и нищо не е излишно.
Екзистенциализъм - лит. направление; в основата на Е. стои убеждението, че човешката съдба е нерадостна поради невъзможността да се проникне в същността на битието, оттам възгледът за безперспективността на съществуването.
Експликация - разясняване на неясен текст или на израз, пораждащ съмнение.
Експозиция - изходна част на сюжетно произведение, епично или драматично, в която се определя предметът на изображението и се представят някои от главните действащи лица, излага се, когато това е необходимо,предисторията на събитието и се изявява завръзката.
Експресионизъм - Терминът експресионизъм, приложен първоначално към живописта, а сетне към литературата, произхожда от експресия (лат. expressio – изразяване). Да изразява, а не да изобразява, да прониква в същността на нещата отвъд тяхната видимост – това цели експресионизмът. Сред теоретиците на експресионизма съществува спор дали понятието е относимо само към определени исторически рамки – немския авангардизъм в периода 1910 – 1923 г. (начинът, по който разглеждаме нещата тук), или той се отнася до всяко изкуство, което се стреми не към "отразяване" на "действителността", а към духовното й преобразяване, към деформирането й в името на разкриването на "същността".
"Същността на нещата" обаче, мислят експресионистите, може да бъде достигната само чрез решително проникване и "отменяне" на различните социални, политически и психологически слоеве на "реалността". Това проникване, това гмуркане в дълбочината, т. е. в областта, недостъпна за сетивата, е порив към тоталната спиритуализация на живота и изкуството. Експресионистите отричат миметичния подход в изкуството: показателни в това отношение са думите на Казимир Едшмид, "Светът вече съществува. Безсмислено е да го повтаряме." Според експресионистите е нужно изкуството да изразява състоянията на душата, емоциите, екстремните настроения, овъншнени чрез проекцията и пресъздадени от изкривяванията на цвета, формата, синтаксиса, речника или звука.
Симптоматично за светоусещането им е заглавието на антологията на експресионистичната поезия, издадена от Курт Пинтус, "Здрачът на човечеството". Експресионизмът преживява съвремието си тъкмо като "здрачно", властват интуициите за граничност на епохата, за края на света като път за спасението на духа.
Характерен за експресионизма е радикалният бунт – "Бунт с избухвания, екстаз, омраза, нов копнеж по човечеството, от развиване на езика, до развиване на света.", както пише Готфрид Бен. Теми на експресионизма са адът на града, машинната цивилизация, която унищожава уникалното и същността на човека, чудовищността на войната. Характерна за тази школа е свръхнапрегнатата воля за действие. Поривът по действие и бунтът срещу всичко, което ограничава изкуството и дионисовото отприщване на живота, ражда и своеобразния култ към катастрофата. Като апология на катастрофичното зазвучават думите на Лудвиг Рубинер "Аз зная, че няма никакво развитие. /.../ Аз знам, че има само катастрофи. Пожари, експлозии, скокове от високи кули, светлина, сляпо удряне около себе си, викове на изпаднали в амок. Това са нашите хилядократно пресявани спомени за изригването на духа от озъбената паст на катастрофата."
Наричат експресионизма "поетика на яростта", поетика на "истеричния крясък". Основание за тези дефиниции намираме в настояването на Курт Пинтус, че "радикализмът" и "интензивността на формата" са отличителната характеристика на експресионизма. Поетиката на интензивността е призвана да върне човека към първичната му същност. Експресионистите припознават като свой предтеча Едвард Мунк, чиято картина "Викът" може да се разглежда като емблема на експресионистичната визия за човека и света. Експресионизмът отстоява универсалната, космополитична природа на изкуството. Той разглежда човека като абстрактна, изведена извън времето и пространството същност. Експресионистите търсят да разкрият дълбоко духовното, което съставлява същността на човешкото, свободно от всякакви социални връзки и конвенции. Това мотивира и свръхостойностяването на примитива – на дивото, варварското, на "прачовека" отпреди ужаса на цивилизацията. "Тъй както примитивният човек, уплашен от природата се крие в себе си, така и ние, модерните, бягаме от цивилизацията, която поглъща човешката душа", пише Херман Бар. Експресионистичната поезия се стреми, казано с думите на Стефан Цвайг, да се приближи до "прастихотворението", което е "един модулиран, едва превърнал се в език вик от болка и наслада, от тъга и боязън", тя иска да върне на поета ролята на рапсода, "възпламенителя на свещения огън на енергията". Поетическият език трябва да стане "свещена треска, блажено опиянение, тържество във всекидневието" (Ст. Цвайг).
Елегия - жанр на лириката в минорен тон по повод на скръбно събитие или на тъжен спомен. Elegion, мн.ч. – elegia в гръцки и латински е вид метрика, т.нар. елегически дистих, състоящ се от дактилен хекзаметър, следван от пентаметър. Всяко подобно стихотворение в античността е било наричано елегия, без това да има отношение към темите, тона или настроението на стихотворението. Съвременното значение на термина се свързва с относително кратко стихотворение с преобладаващо медитативен характер, тематизиращо загубата и скръбта, но включващо в себе си и смислов обрат към успокоение и утеха. В дългата и доста сложна история на жанра, дефиниран веднъж метрически през Античността и втори път тематично и емоционално през Ренесанса (най-общо – оплакване на скъп мъртвец), могат да се откроят следните смислови полета: скръбта, възхвалата на загубеното и утехата. И трите са реакция на загуба – като оплакването и скръбта все по-малко се свързват с единичната смърт и индивидуалната скръб, а обхващат широката сфера на негативния опит – екзистенциално изживяване на изоставеност, самота, загуба, лишеност, смъртта, преходността на всичко земно... Възхвалата на загубеното и невъзвратимото, които се преживяват от лирическия аз като идеални, спомня и връща изгубеното в идеално извисените му очертания. Успокоителният жест се набавя от откриването на покой в размишлението или в моралните, метафизични или религиозни ценности. В тази точка XX в., който според един изследовател беше "един определено елегичен век", прибавя и модерния скептицизъм към идеалното и постижимостта на утехата.
Емблематика - символично изображение, внушаващо идея или мисъл, наречено “метафора, която говори на очите”.
Еналага - преднамерена замяна на една граматична форма с друга (част на речта, род, число, лице, падеж) за по-силна изразителност.
Епилог - послеслов, завършек на лит.-худ. произведение, негова несъществена част, освен когато е обхваната от худ. замисъл и органично е свързана с него. Присъщ е повече на драматическите произведения, отколкото на епическите и лирическите, макар по изключение да се среща и при тях.
Епистемология - теория на познанието (от гр. епистеме „знач­ние” и логия „наука, теория"). Опознаване на реалната действителност чрез художественото изображение в литературата, например у Клео Протохристова: „Характерната му поява в празни, изоставени от обитателите им пространства експлицира основен епистемологичен парадокс на катоптричното мислене - какво отразява огледалото, обърнато към празно пространство, и съществува ли огледално отражение при липса на наблюдаващ субект." ( Сп. „Език и литература” , 1994, Кн. З, с. 55).
Епитет - стилистическо средство, троп, създаващо образно качество на предмет или явление посредством допълнително определение.
Епифания – от стгр. epiphaneia (явяване, проява, манифестация); от epiphainein – явявам се, появявам се. Явяване на божеството, внезапно явяване на същностното значение на нещо, озарение, прозрение, откровение.
Епифора - повторение на едни и същи звуци или думи в края на стиха или на фразата, за да бъде засилена емоционалната изразителност на словото.
Епически герой - литературен герой, движеща сила в епическо произведение съобразно с жанровото своеобразие.За разлика от лирическия герой, който се изявява предимно емоционално, и от драматическия герой, чиито прояви са ограничени във времево и пространствено отношение, Е.г. има значително по-големи възможности за проява не само поради сблъсъците с антагонистичните персонажи, но и поради възможността душевният живот да бъде изразен по-пълно.Е.г. може да се изяви по разнообразен начин, като се започне от широките планове на големите по обем произведения и се стигне до епизодичните прояви в разказа, фейлетона и анекдота и от трагичния до комичния образ.
Епопея - значително по обем и по съдържание епическо произведение, в което се прославят събития и герои, свързани със съдбините на някой народ.Обикновено Е. възниква от обединяването около един или няколко тематични центъра на отделни сказания, създадени в народна среда. Епопеята разказва за събития, значими, съдбовни за цялата общност – такива, които подлагат на изпитание идентичността и интегритета на тая общност, които са се случили във "време оно" (в Началото).
В епопеята времевите и ценностните значения съвпадат: всичко, което се е случило в "абсолютното минало" ("ценностната превъзходна степен за време"), притежава неоспорима, неподлежаща на преосмисляне ценност. И обратно – всичко, което представлява сакрална ценност за общността, има своя образцов прецедент в "абсолютното минало".
Епопеята не различава случайното от необходимото: всичко, случило се в нейния свят, не е могло да не стане. Освен това епическият свят е свят на смислов консенсус, твърди един от най-вещите му изследователи – М. Бахтин, защото за епическия човек не съществува друг език (други о-значения) за изговаряне на случките и делата на "първите и най-добрите": думите и нещата (знакът и смисълът) са "слепнати".
Деянията на епическите герои са общозначими – полезни за цялата общност, а не за самите тях: точно както е във Вазовата "Епопея", индивидуалните жизнени редове (на Левски, Бенковски, Раковски…) изглеждат като барелефи върху равната повърхност на безликия колектив, на който откроилите се единици дават своя лик. (вж. още Роман)
Есе - жанр на прозата, съчетание между критика, философия и публицистика в худ. форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални култ.-общ. проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух.
Есето (от фр. essai – опит) представлява аргументативен тип текст. То преди всичко размишлява (не описва и не разказва) върху повдигнат проблем, питане. Една от характерните му особености е, че то изказва значими за пишещия мисли. Ето защо есето най-често спори с утвърдени авторитетни становища и/или с общоприети схващания по поставения проблем, стремейки се да огласи и защити оригиналната лична позиция на пишещия. Тази полемичност му придава диалогичен характер.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Речник на литературните термини 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.