Развитие на елегията от Каравелов до Дебелянов


Категория на документа: Литература


Прохладната, спокойна и величествена гора символизира майка България, но лирическият герой е обзет от тъга и отчаяние – дните и годините отлитат една след друга, а той така и няма възможност да се порадва на нейната хубост и красота. Нещо повече – минават годините, а гората е все така красива, но пуста. Нейната красота ще засияе в цялата си прелест едва когато възвърне славата си на героично пространство, в което ще гърмят пушки, ще се чуват викове за свобода. Затова прекрасната природна картина не само не прогонва от съзнанието на лирическия субект картината на безкрайните му емигрантски страдания, но дори и ги засилва.

„Хубава си, моя горо!” със своята интересна композиция - първата строфа се повтаря като четвърта, с което елегичното чувство се откроява още по - ярко, е забележителна творба на възрождеската ни поезия. Тя се запява от стари и млади, защото, от една страна, възпява българската гора, символ на юначеството, а от друга, характерното елегично чувство в най-голяма степен изразява душевното състояние на народа в последните години преди Освобождението. .

И не е чудно, че „Хубава си ,моя горо!” намира своето белетристично продължение в повестта на Каравелов „Българи от старо време”, където той споделя: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято - всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие - а това е вече много за един човек...”

Лириката на Христо Ботев е рожба на ХIХ-ти век – век на националноосвободителните движения и формиращите се нации. Преосмислил опита на човечеството и проблемите на народа и Отечеството, поетът революционер създава поезия, в която идеалът е постигането на политическа, социална и духовна и свобода. Ботев изпреварва възрожденските поети и създава феноменални модели на мислене, феноменални образи. За възрожденските поети свободата е мечта, утопия, а за Ботев - цел, която може да бъде осъществена чрез отказване от всичко „мило и драго”, борба и саможертва.
В стихотворението “Елегия” проличават характерните качества на Ботев като лирически поет. Неговите чувства са предизвикани от мисълта за робската неволя на народа. Поетът страда. В гърдите му избликва гняв, негодувание и това придава страстен сатиричен облик на творбата – изповед. Стихотворението започва с обръщение на народа:

Кажи ми, кажи, бедни народе,

кой те в таз робска люлка люлее?

Философията на търпението и примирението, проповядвана от лицемерното духовенство (наследниците на Юда и Лойола) и експлоаторите (“кой продал брата, убил баща си”), приспива народа. Науката и религията, станали средство за потисничество, го учат на робско примирение (“Търпи и ще си спасиш душата”).

Още в първите две строфи на стихотворението Ботев сочи, че страданията на народа произлизат от експлоаторския характер на обществото, в което още от древни времена господствуват тиранията, потисничеството лъжата и измамата. Идеала на Ботев, неговата омраза към религията, която затъпява народа и служи на потиснисниците му, са му подсказали идеята за стихотворението, придали са страстния, гневноенергичен характер на елегията. Стихотворението е проникнато от дълбока омраза към всяко примиряване със злото. В него поетът прибягва към образи към историята (намека за инквизицията и Лойола), за да внуши по-ярко идеята за неравенството, за противонародното във философията на търпението и смирението.

Особено драматично е нарусувана картината, в която се говори за народните мъчители. Народът мълчи. Само глухо и страшно гърмят оковите му. Но и с мълчанието си той сочи виновниците. Това са представатилетие на заможната класа, нейната интелигенция, духовеството. “Сган избрана”, “рояк скотове”, в “сюртуци” в “реси”, разните просветители (“слепци с очи”) и други. Народът, който има сила да създаде сила, да създаде нов живот, е представен като живо погребан мъченик. “Смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости”. В езика и образите на Ботев се появяват силни художествено-публицистични елементи. Те са органично слети и емоционалния тон на творабата.

Стихотворението завършва с гневния укор срещу тия, които съзнават положението на народа и непредприемат нищо за освобождението му. То е пропито със страстна омраза към потисниците и към тяхната философия. Характерни са силните ботеви изрази: “Глухо и страшно гърмят окови”, “Пот от чело кървав се лее над камък гробен”, “Сган избрана” и т.н. В стихотворението Ботев е изразил силната си омраза към народните врагове и болката за народното тегло.

По своите жанрови особености произведението е елегия, т.е творба, в която са изразени тъжни чувства, но елегия, пропита със силен сатиричен и гневен протест. Поетът изразява не само личните си настроения, а и онова, което засяга обществото. Тази елегия е измежду най-хубавите творби с философско и гражданско съдържание в българската поезия.

Известно е, че в студената и мразовита зима на 1868 година поради липса на средства Ботев живее с Левски в една запустяла вятърна мелница край Букурещ и остава възхитен от силата на характера на Апостола на свободата. Те стават верни приятели и ето как Ботев описва Левски: „Приятелят ми Левски е нечут характер. Вечер пее, на другата сутрин гладни от три дни, дърво и камък се пука от студ, а той пак пее. Приятно е човеку да има такъв другар до себе си”.

Смъртта на Левски е тежък удар върху националноосвободителната борба и отеква трагично в душата на Ботев. Израз на неговите драматични чувства е елегията “Обесването на Васил Левски

По думите на Ат. Далчев “Обесването на В. Левски” звучи като “надгробна песен”. Гибелта на най-големия български герой е страшна, трагична загуба за народа, той осиротява и като че ли цяла България бива покрита с мъртвешки саван.

Елегията започва с драматичен диалог между майката-родина и лирическия говорител, който оплаква страдалческата й съдба:
О, майко моя, родина мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Елегичното чувство е допълнено и чрез въвеждането на гарвана с неговото мистично присъствие в световната литература. Тук гарванът по-скоро показва връзка с фолклора, и все пак в цялостното звучене на творбата се свързва със смъртта:

Гарване, и ти птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Вместо да утешава майка България, потънала в скръб, лирическият говорител й натяква, че сега наистина има за какво да плаче, че вече няма какво друго да се направи, освен да се плаче. И зад това натякване проличава намекът, че сега трябва да се плаче заради всичко онова, което не е било направено преди; за това, че Левски е бил оставен наистина „един“. Думата “един” безкомпромисно разкрива Ботевата идея, че Левски е изключителен българин, единствен-единствен в свят, лишен от истински мъже.

Наричайки Левски „един син”, Ботев като че ли го уподобява на Спасителя, който казва:Дойдох свобода да ви дам”. И ако Христос умира на Голгота, то гробът на Левски е и знаен, и незнаен, защото“град София” е разколебано от неопределеното “там близо край”.

Фигурата на обесения изглежда недосегаема. Поетът преобръща "нормалната" логика, като сменя ролите - силен, и то страшно силен се оказва обесеният, мъртвият, оплакваният. Безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост са живите, оплакващите, многото.

В бесилото Ботев “припознава” Христовото разпятие. Устремено нагоре, открояващо се "черно" върху снежната студена равнина, то изглежда огромно и че като че ли може да се забележи от всички краища на поробената майка България. В стихотворението вместо да се откроява Балкана, се откроява бесило. Така Ботев внушава, че със смъртта на Левски героизмът и свободолюбието в България завинаги са умъртвени.

Мъртвешкият бял свят около бесилото наподобява апокалиптично видение, в което цари някаква космическа самотност. Светът изглежда деформиран, останал без опори, лишен от действеност и мъжка сила. Народът, заради когото Левски се саможертва, го няма. Около бесилото се лутат безпомощни старци, жени и деца, които “молят”, “плачат”, “пищят”. Човешките гласове се смесват с граченето на гарвана и воя на “псета и вълци”. Обесването на Левски придобива измеренията на катастрофа.

В“Хажи Димитър” “Балканът пее хайдушка песен”, в “Обесването на Васил Левски” ¬ “зимата пее свойта зла песен”. Сезонът е лишен от традиционните за него спокойствие и тишина, отсъства белият цвят. Природата изглежда вцепенена от скръб.
Злата зима – аналог на страшната буря след Христовата смърт- и гонените от вятъра тръни в пустото поле-алюзия за трънения венец на Спасителя –сякаш внушават, че България е загубила своя Спасител. Интересно е, че тук липсва образа символ кръв, който във възрожденската литература най-често се свързва с героизма и подвига. Липсата на кръв, замръзналата земя и мразовитият зимен пейзаж генерализират безнадеждността.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развитие на елегията от Каравелов до Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.