Развити теми по литература


Категория на документа: Литература


В такава посока отвежда и описанието на американската улица Бродуей. В градския пейзаж тя се откроява със своята внушителна красота. Първите сведения за нея са информативни. Бродуей пресича града почти по цялата му дължина; застлана е с красиви камъни, а в средата й преминават един след друг нови и чисти трамваи (по това време те са още непознати за българите). Описателната точност се заменя с художествена образност. За Алеко американската улица е олицетворена като “мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина”. За да потвърди внушенията за нейното съвършенство, разказвачът я сравнява с виенската “Рингщрасе”. Този факт подсказва и друга особеност на Алековия пътепис. Новият свят се опознава не само чрез съпоставки с родното, но и с европейското. Така самият пътеписец изразява себе си като европеец по дух. Бродуей буди възхищение и с оригиналните архитектурни решения, и с разкошните фасади на постройките. Алеко отново е изумен от мащабите. Сградите са многоетажни, но най-силно впечатление му прави стремежът на модерния човек към неповторимост и уникалност. Всеки иска да бъде различен, да се отличава от другите. В коментара на Алеко конкуренцията, която “няма граници”, е първопричина на този стремеж да бъдеш първи, на всяка цена да успяваш. Това са същностни характеристики на човека в Новия свят - деен и предприемчив в своя бизнес, инициативен и амбициозен. Конкуренцията ражда материалното преуспяване, но и заплашва човека.
Нееднозначността на Алековото възприятие и оценка категорично са откроени във финалното представяне на Бродуей: “Гледаш и ти се премрежват очите от тези гиздави колоси, па като ти се спусне окото на улицата... Вавилон!” Замълчаването преди края на изречението не е случайно, както не е случайно, че за втори път пътеписът (за първи път в панорамното представяне на града) препраща към легендата за древния град Вавилон. Замълчаването е реторичен жест, който в контекста подсказва, че се търси най-уместното сравнение за оценка на преживяното, отново разколебано между възторга и смущението. “Вавилон” е постигнатият смислов резултат. Нюйоркската улица напомня на Алеко древния шумерски град по време на пожар или “друга грозна стихия”. Човекът е видян като затворен в клетка, мятащ се без изход. Сравнението е толкова силно и въздействащо, че само по себе си носи негативното отношение на твореца към живота на човека от големия индустриален град. Независимо, че хладнокръвието на американците ориентира Алеко към други примери, непроменено остава впечатлението, че огромните мащаби, бясното движение смущават естеството на живота.
Размислите на твореца за хората в Новия свят са резултат и от преживените срещи. Впечатленията се наслагват - от неосъщественото общуване с митничаря на пристанището до немите посетители в баварската пивница. Представители на нация, устремена към прогреса, те определено не се интересуват от другия - чужденеца, безразлични са към света вън от себе си, защото са загрижени единствено за собственото си преуспяване.
Посещението в кръчмата на бавареца дава на разказвача богати възможности за наблюдения и размисли. Американските посетители са мълчаливи, хладни, неми като”изкуствени човекоподобни машини”. Алеко идва от свят, в който кръчмата, кафенето са центрове на общуване, на съпреживяване на съдби и събития. Славянската топлота, сърдечност, непринуденост контрастират на срещнатата затвореност на душата, на немите уста, на хладните физиономии. “Неми” осъществява в контекста значения на необщителни, нетърсещи човешка близост и топлина. Определението “хладни” насочва към безразлични, равнодушни. Може да се свърже и със студенината на метала. Обяснима е кулминационната съпоставка с “човекоподобни машини”. Сравнението представя човека на Новия свят овеществен, загубил способността да общува, да се усмихва топло и сърдечно, да живее в хармония с природата. В бесния ритъм на стремежа към материално преуспяване той е забравил да живее. Човекът участва в изграждането на прогреса, но руши човешката си неповторимост.
Сред хладните неми посетители има един, който прави впечатление с темперамента си, с откритостта си - сръбският емигрант бай Неделкович. Труден е бил пътят му до Страната на неограничените възможности. След дълги скитания се е установил тук, наложил се е със своята професия. Тук е и семейството му. С гордост говори, че е американски гражданин. Интересува се живо от проблемите на новото си отечество. Но дори и да са минали години, носталгията по истинската родина остава. С умиление бай Неделкович говори на родния си език. Измъчвал се е през емигрантските години, че може да забрави майчиния език, че няма с кого да говори на него. Нищо не може да заличи спомените от родината, защото са свързани с най-милото - с езика, с детството, с обичаите. Нелека е съдбата на емигранта. Може да бъде и щастлив, реализирал мечтите си в чуждата страна, но болката, носталгията по родината винаги ще го следват в новия живот.
През всичките тези години бай Неделкович се е стремил да съхрани своята славянска непосредственост,откритост. Съпротивлявал се е на затвореността на американците. В този епизод, чрез срещата между славяните и съдържателите европейци, Алеко противопоставя славянската топлота, европейското общуване на отчуждението на американците.
Бай Неделкович разрушава мита за Америка като страна на образцовата демокрация. Алеко има представа за Новия свят като свят, в който е реализиран идеалът за човешко общество. Но всичко се оказва една илюзия. Парите и тук, както и в Стария свят, имат могъща сила, и то много по-голяма. Всичко се оказва безпомощно пред парицата-царица, дори и свободното слово.
Разказът на бай Неделкович отрезвява Алеко. Българинът се чувства като облян “със студена водица”. Думите на сърбина дават нова насока на погледа на пътешественика върху Новия свят.
С възхищение, изумление, с тревога човекът от Стария свят наблюдава сътвореното от човека на бъдещето. Плод на неговия труд е и Чикагското изложение, събрало постиженията на човешката мисъл от цял свят. Алеко е поразен от постиженията на другите народи, от техните успехи. Силно впечатление в съзнанието му остава отделът на електричеството. За да убеди читателя колко съвършено и необикновено е всичко, писателят прави съпоставка със света на приказките. Свят, в който винаги стават чудеса, в който властва великолепието. Приказна феерия озарява това неземно място. Алеко е възхитен от постиженията на човека от Новия свят, от красотата, сътворена от него. А историческата красота може да се сътвори, ако всичко е преминало през сърцето. Има шанс човекът на Новото време да съхрани емоционалната си природа, да запази истинската си същност в това забързано време, налагащо практицизма, рационалността, отчуждението.
С преклонение и възхищение Алеко Константинов пристъпва към светините, свързани с откривателя на Америка - Христофор Колумб. Скромна е обстановката в Колумбовия музей. Но това място се възприема от всички посетители като свято, защото е свързано с човека, дал възможност на хиляди хора да започнат живота си отначало, дал шанс на милиони “да живеят, да се развиват и славославят Бога”. Представена е друга черта на американеца, достойна за уважение - умението му да пази историята си, да се гордее с нея, да възпитава в родова памет.
По ирония на съдбата до Колумбовия музей стои зданието Круп - човекът, чиито оръдия са “предназначени да требят човечеството и да предизвикват милиони клетви и потоци сълзи”. С гняв и възмущение Алеко говори за това техническо постижение на човека. Хуманистът не може да приеме онези успехи на човешкия разум, които способстват за унищожението на други хора. Алеко предусеща една голяма опасност за човечеството - самото то да не се самоунищожи в желанието си да преуспява, в плен на “парицата-царица”.
С болка Алеко Константинов говори за обезличаването на човешката личност. Човекът се е автоматизирал, втурнал се е към успеха, към материалния си просперитет и е забравил да се радва, да чувства, да усеща красивото. От този свят лъха студ. Човекът е загубил способността си да се усмихва. С болка Алеко възкликва: “Е, ами кога ще живеем?”. Хуманистът разбира, че в техническия напредък е бъдещето на човечеството. Но новото ще дойде не само с положителното, а и с негативното. Дали човекът ще осъзнае какво губи? Дали ще се научи да се радва на живота?
Изтънчен, интелигентен и толерантен, Алеко умее да се възхищава на красивото, на новото. Той е поразен от високия стандарт на живота, от постиженията на американската демокрация. Америка е нация от хора със самочувствие. Всеки се гордее с това, което прави, стреми се да съхрани своята индивидуалност: “Влез в железницата, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста вдигнали си нозете кой как може и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник...”
В пътеписа “До Чикаго и назад” Алеко Константинов реално и трезво, обективно и непредубедено се опитва да оцени и недостатъците, и преимуществата на високо развитото американско общество. Затова и чувствата му варират от възторг до разочарование. Той разбира, че докосването до цивилизацията на Новия свят е докосване до бъдещето на човечеството. Но пътеписецът поставя и проблема за цената на колосалния прогрес - унищожената природа, невротизираните хора, автоматизацията на личността, моралната недостатъчност на обществото. Хуманистът, демократът, европеецът, българинът Алеко отправя своето тревожно послание към бъдещето и ни предупреждава, че високоразвитата техническа цивилизация не е безусловна гаранция за демокрацията и нравственото усъвършенстване на личността, че в стремежа си към нея трябва да съхраним някои извечни общочовешки ценности.

ИСТИНАТА ЗА ТИШИНАТА И СПОКОЙСТВИЕТО В НЕНОВИЯ ДОМ
(Съчиение разсъждение върху четвърта глава от повестта “Мамино детенце” на Любен Каравелов)
Поучителна, с неповторим колорит е повестта “Мамино детенце”. По своеобразен художествен начин Любен Каравелов утвърждава изконни добродетели и истини, изобличавайки на фона на един отворен за красотата и съзиданието свят, затвореното консервативно битие на своите герои. С перото на майстор сатирик, със силата на иронията и карикатурата авторът доказва, че зад привидно тихия и спокоен свят на Нено и Неновица се таят множество конфликти, които бавно назряват, избухват и го разрушават.
За пръв път егоистичният мир на чорбаджиите е нарушен “отвътре”. Нено и Неновица започват да берат горчивите плодове на своята родителска безотговорност, на себичното възпитание. Единственият им наследник има собствена философия за парите, отстоява само личните си интереси, не зачита своите родители, посяга на техните ценности. Кражбата на чорбаджийското имане разкрива истината за взаимоотношенията в семейството - алчност, лъжа, отчуждение царят в този пуст, лишен от близост дом. Ограничени и примитивни, себелюбивите хора не усещат разрушението в собствения си свят. В стремежа си да го запазят все така еднакъв, непроменящ се и сигурен превръщат в жертва невинни хора.
Тишината и спокойствието седят “доволно яко на своите престоли” в чорбаджийския дом още от началото на семейния живот на двамата съпрузи. Вкусили от благодатта на измамното щастие, Нено и Неновица доволстват в своя илюзорен рай и не забелязват как в монотонното им ежедневие се заражда сблъсък, който ще погуби драгоценните тишина и спокойствие.
Но слуховете за непристойното поведение на Никола най-сетне достигат и до потъналия в своето блаженство Нено. Едва тогава той решава да излезе от тихото затворено пространство на своя свят, да заеме несполучливата роля на възпитател. Чорбаджията не се притеснява толкова за моралното падение на сина си, а какво говорят хората в Казанлък за “подвизите” на маминото синче. С безпътния си живот на пияница Николчо се превръща в заплаха за чорбаджийското имане, засяга господарското самочувствие на своите родители.
Разговорът между баща и син е представен от автора с ирония. Неслучайно той започва с въпроса: “Знаеш ли ти как се печелят парите?” Темата за имането и материалното богатство е основна в този диалог. Николчо е научил най-важния чорбаджийски принцип: “Селяните ги печелят с кървав пот и с мотика в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани.” Нено застава срещу сина си, но всъщност и двамата са на едно мнение - селяните са тези, които трябва да работят, а чорбаджиите да се възползват от труда им. В първоначалните реплики думата “печеля” се повтаря осем пъти, което е показателно за ценностите на героите - съзнанието им е обсебено от желанието за печалба. Но въпреки това между възгледите на Нено и сина му съществуват разминавания. Бащата е силно обезпокоен от категоричното мнение на сина за съдбата на чорбаджийското имане. Никола е казал нещо, което отразява реалността, но то противоречи на чорбаджийското горделиво убеждение, че в техния дом печеленето е резултат от личното достойнство на Николчовите родители. Младият чорбаджийски наследник започва да руши илюзорната представа на Нено и Неновица за собствените им непрегрешимост и величие: “Ако всичките хора би се захванали да печелят, то всеки от тях би останал гладен.” Така синът отправя първия упрек към родителите си, които са превърнали трупането на пари в основна цел в живота. За него обаче бащините пари са само средство за леко и безгрижно съществуване. Уродливият живот на чорбаджиите се отразява и върху този на сина им. Но вместо под сянката на кичестата круша, неговият живот преминава в кръчмата. Дълбок е авторовият замисъл, когато излага прегрешенията на чорбаджийския син под формата на Неновото възмущение. Осъждайки маминото детенце, чорбаджията дава една красноречива оценка на собствената си ограниченост, безсилие и безхарактерност. “Лекцията” завършва с неговия категоричен извод: “Това не може вече да се търпи.” Той носи силния контекст на основното идейно внушение на Каравелов - паразитното съществуване на чорбаджийството не трябва да бъде повече търпяно от обществото. Силата на авторовия сарказъм особено ярко личи в моменти, в които героите се самоосъждат за безнравствеността си чрез собствената си реч. Нено и Неновица живеят с измамната представа, че са неповторими, че синът им ще е точно копие на техния изкривен свят.
Още в началото за читателя е ясно, че “нравоучителната лекция” на Нено е обречена на неуспех. След като цялото възпитание на сина дотук е било през призмата на безкрайната родителска безразличност и незаинтересованост, то Нено е загубил бащиния си авторитет и власт, с които да се изправи пред своя наследник като истински баща. Нима един недостоен човек без високи ценности и добродетели може да предизвика уважение и доверие у останалите? Думите на загрижения единствено за себе си чорбаджия така и не достигат до сина. Моралът на себелюбието и користолюбието е предаден от родителите на детето. В семейното гнездо на двама егоисти расте още по-голям егоист, в чието сърце няма място за такива святи чувства като обич и привързаност.
От пороците маминото детенце преминава към престъплението. Кражбата е още един грях в безпътния му живот. Тя е събитието, което окончателно разкрива истината за илюзорния рай, за измамната хармония в това семейство. В критичната ситуация всеки от героите реагира по различен начин според нравствената си същност.
Виждайки, че Неновица влиза в зимника, Никола внезапно прекъсва лекцията на баща си и напуска стаята, “че гато гори къщата им”. Синът се проявява като страхлив лицемер, свикнал постъпките му да остават безнаказани, като лъжец. Той е безхарактерен и безотговорен младеж, неспособен да преодолява житейските трудности, защото безцелното съществуване не го е научило на нищо друго, освен на мързел, пиянство и безделие. В моменти на трудност маминото синче е беззащитно, защото е нравствено безсилен човек, твърде чужди са му честността и отговорността. Неправдата и подлостта са единствените му оръжия. Затова можем да го определим като нравствено несвободен човек, бягащ от истината.
Реакцията на Никола и Нено при появата на Неновица е хиперболизирана. Тя очертава разрушителния конфликт и срещата “очи в очи” с истината. Баща и син отстъпват назад при вида на чорбаджийката. Тя е обезумяла, лицето й е бледо, на устата й се е появила пяна, очите й блестят, косата й е разрошена и посипана с пръст. Това описание отново препраща Неновица в животинския свят, но и нещо повече - в този момент тя е олицетворение на безобразното. Неновица е загубила парите си, но паралелно с това и смисъла, сигурността в живота си. Умалителното “парички” разкрива “нежното” й, почти “любовно” отношение към парите. Те са най-скъпото за нея, единствената й цел, самочувствието и гордостта й, затова чорбаджийката е дълбоко разстроена.
Каравелов често използва анимализацията като художествен похват при изграждането на образите на Нено и съпругата му. Животинското в тях се проявява не само в дните на безкрайната дрямка, но и в моментите, в които съпрузите се изправят пред жестоките житейски истини, сриващи илюзорните им представи за вечност. Когато Нено разбира, че е обран от собствения си наследник, той сърдито “изревал” и “опулил очите си като стар бухал”. Душите им са изпепелени от жаждата да трупат пари. Този примитивен стремеж прави действията им по-скоро животински, отколкото човешки.
Семейният скандал открива и друга истина за взаимоотношенията между съпрузите. В критичния момент всеки е сам. Няма място за доверие, разбирателство и съчувствие. За пореден път Нено доказва своя егоизъм. Той не утешава Неновица, а недоволства заради проявеното от нея недоверие: “Кажи ми защо си ги крила от мене? Плачи сега...” За чорбаджията е по-важно дали парите са били много, а не дали жена му е нещастна. Материалното богатство трайно и безмилостно се е настанило в измисления им свят, превърнало се е в принцип на хармония, в основа на взаимоотношенията. В разговора между тях непрекъснато има “мое” и “твое” - още едно доказателство, че те не са задружно и сплотено семейство и че тишината и спокойствието, за които Каравелов говори с ирония, всъщност са липса на стойностните неща.
Нено разбира истината за откраднатото богатство, но бързо се отказва от нея, защото той е безволев човек, неспособен да отстоява позициите си, неможещ да решава проблеми, а и това противопоставяне нарушава блажената му дрямка, накърнява авторитета му на знатен казанлъчанин. Затова той предпочита да замълчи, “да си затвори очите”, да избяга от истината. А и Неновица категорично защитава чорбаджийското си чедо. Майчината й обич е криворазбрана. В стремежа си да предпази Никола от беда, тя става пример за безчестие, поощрява пороците му. Тя не разбира, че в бъдеще синът й ще се превърне в наказание за нея.
Лицемерието, подлостта и лъжата са в основата на разпадането на чорбаджийското семейство. А Николчо е възмездието и отплатата за изкривените и деформирани житейски представи на Нено и Неновица.
Каравеловите герои продължават да живеят в заблудата, че тишината и спокойствието са вечни. Егоистите винаги имат своя истина, в която вярват, защото чрез нея могат да върнат загубеното.
Начинът, по който Нено и Неновица разрешават проблема с кражбата, отново показва една от основните идеи в повестта, че те са хора-паразити, вредни за обществото и техните пороци се заплащат от невинни хора. В края на четвърта глава “домашният съвет” се събира, за да сътвори още едно зло. Отговорността за Никола е предадена на другите. Те разбиват щастието на Пенка, обричат на провал и нейния живот, и живота на любимия й Стоян.
Четвърта глава започва с разговора между баба хаджи Христина и госпожа Евдокия, който подготвя читателя за последвалата случка. Казанлъшкото общество вече говори за Николчовите “подвизи”, мълвата вече толкова се е разпространила, че дори достига до потъналия в блажена дрямка Нено. Но този разговор има и друго предназначение. Чрез него просвещенецът Каравелов пародира манталитета и образоваността на казанлъшкото общество, обхванато сякаш от същите тишина и спокойствие. В него животът си тече по един и същи начин от много години. Библейските сюжети, вплетени тук, са по-скоро израз на един издребнял живот, залят от махленското говорене на двете жени.
Според калугерката Христина християнският рай и братоубийството на Каин са се случили именно в Казанлък, а тя самата е “втора Мария Магдалена”. Снемането на високите библейски сюжети в провинциалното пространство на Казанлък е смешно и жалко. Но това може да значи и друго - човекът, разпънат между желанието да върне своя изгубен рай и братоубийственият стремеж да властва над другите. Нено и Неновица губят своя илюзорен рай, а сляпото им желание за власт погубва живота на много хора. Страшно е, когато раят се разбира само като тишина и спокойствие, а на човека не достигат духовни сили и сетива, за да преодолее своя егоизъм.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развити теми по литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.