Развити теми по литература


Категория на документа: Литература


Алеко се прекланя пред първичната сила на водната стихия, която сякаш напомня за дължимото от човека уважение на природата. Водата е универсален символ и извор на живота, на неговия вечен кръговрат. Тя е пречистваща сила - един от образите на Мирозданието. Макар да се е отдалечил във времето от срещата си с неповторимото божие творение Ниагара, пътеписецът не може да започне спокойно разказа си за него. Сякаш от най-дълбоките кътчета на душата му се изтръгва възклицанието “Ниагара!”, а след него идва и приятелското пожелание “Дай, Боже,... “Епитетът “блажени” подчертава изключителността на изживяването - срещата с водопада е съприкосновение с нещо възвишено, което извисява човешката душа. Оценката “величие” и “чудо на природата” създава у читателя предварителна нагласа за среща с изключителното. В пътеписа той става спътник, съпричастен към изживяванията на пътуващия човек.
В напрегнатото очакване на срещата с великото, неповторимото пътешественикът е обзет от вълнуващи мисли и трепетни чувства, поразяващи със своята пъстрота. Естествената си възбуда той изразява с метафоричните изрази “нервозно вълнение” и “нетърпелива жажда”. Тези изживявания напомнят за състоянието на човек, комуто предстои да се срещне със своята любима или да отиде “под венчило”, престъпвайки прага на новия живот. Душата на Алеко е изпълнена с очакване за нещо съдбовно, което ще промени живота му. Убеден е, че ще се докосне до съвършенството - миг, преломен за човека. В очакване на чудната гледка с чувство за хумор споделя, че е готов да се откаже от покана да види рая - символ на всички човешки блага, на блажено щастие. Дори библейските представи за съвършенство не могат да съблазнят пътешественика, омаян от магията на земните красоти. Мечтата за Ниагара побеждава мечтата на всеки човек да попадне в божието царство и Алеко искрено възкликва: “Махни се...” Това образно сравнение изразява силния му порив за съприкосновение с божествената прелест на водопадите. Трепетно е очакването на писателя в този миг, защото Ниагара е неговата съкровена мечта от детството. Детските мечти са най-красивите, най-смелите, но рядко се осъществяват. Алеко е истински щастлив, защото ще се сбъдне блянът на живота му. Възбудата му се предава чрез играта на въображението, което рисува водопада в “хиляди варианти”. Опиянението от предстоящата среща заличава границата между реалност и фантазия.
Читателят очаква блажения миг, в който ще се появи със своето великолепие Ниагара: “Ниагара... ето я пред мене”. Но срещата все още предстои. Петъписецът пресъздава празничната атмосфера, която цари в този оазис на красотата. Ретардацията засилва напрежението и създава усещане за среща с нещо изключително: “Ние вървим... вече Ниагара!” Алеко изпитва благородна завист към тези, които вече са се докоснали до съвършенството, станали са свидетели на великолепната красота на водопада. Толкова различни са тези туристи от хората в големите американски градове. Те не бързат, желаят да изживеят по-дълго празника на душата си. Сякаш някакво свещенодействие извършват всички присъстващи. Отиват или се връщат от поклонение пред едно божие творение.
От множеството хора, които среща, след време, когато пише пътеписа си, писателят си спомня за една осемдесетгодишна старица. Щрихираната сцена по най-красноречив начин показва жаждата на човека за красота. Жената може би е в края на земния си път и вероятно ще се пренесе в небесния рай, но това не я спира да изпълни последното си желание - да се наслади на земния рай. Авторът внушава идеята, че стремежът към красивото е вечен, за него няма възрастови граници.
Пътеписецът умело поддържа напрежението до емоционалната кулминация чрез описание на детайли от изгледа към реката. Съзнанието на пътуващия човек е съхранило множество предварителни впечатления, които в откъса са се превърнали в слухови и зрителни възприятия, пресъздаващи постепенността на приближаването към водопадите. Глухото бумтене се усилва все повече, докато се превърне в гърмене. Блещукащите между дървесата запенени къдрици по-късно се виждат като “грива от разбита млечна пяна”. Всичко непрекъснато се мени. Толкова различна като цвят и състояние е реката в отделните участъци - ту спокойна, ту буйно устремена, млечнобяла или мътнозелена. Алеко внушава идеята, че съвършените неща никога не изглеждат по един и същи начин. Погледът на туриста за миг се отправя към разкошния парк на Виктория, към живописните вили, пръснати из него. Но само за миг. Творенията на човека сега не привличат Алеко. Нетърпението му да зърне съвършеното творение на природата, е неизмеримо. Броени минути го делят от сбъдването на красивата мечта. Читателят долавя устремното нарастване на вълнението, изключителното напрежение, изразени чрез синтаксиса. Безоглаголните изречения, многоточията съответстват на затаения дъх: “Няколко стълби... водопад!” Експресивността на мига, в който пред очите на туристите се открива цялото великолепие на Ниагара, се бележи и от възклицателното изречение: “Ето го!”, след което всички застиват безмълвни, потопени в екстаза на съзерцанието.
Втора подтеза - докосване до съвършената красота, до мощта на природата.
Съкровеният блян на българския пътешественик е реализиран. Колото и да е богато, въображението на Алеко не е рисувало такава картина на покоряващото, абсолютното съвършенство. За да подчертае поразяващата й сила, писателят първо разказва за реакцията на присъстващите. Така внушава идеята, че природната красота събужда най-чистите трепети в душите на всички хора, откъсва ги от реалността. Върхов момент на преживяването е “жива”-та картина, запечатала човешкото изумление. Мълчанието и неподвижността са по-силен израз на възхищение от думите и жестовете. Писателят се затруднява да намери точната дума, с която да предаде човешката емоция: “Не учудване... благоговение.” Ярката градация в антитезата разкрива изключителността на изживяването. Отдалечени от цивилизацията, изправени пред първичната сила на водата, туристите изживяват неповторимия миг на докосването до божественото. Зрителна представа за душевните трепети на природолюбителите Алеко създава, акцентувайки върху лицата им - сериозни, бледи, изтръпнали. Ако преди това той говори за водопада като за земен рай, сега има усещането, че е изправен пред самия Бог. С внушение за божествено съвършенство е изявеното от твореца съзнание за творческо безсилие: “Който може...” Словото е неспособно да пресъздаде великолепието на водопада. Алеко ще приеме предизвикателството на вечния творец - Природата, ще се опита да разкаже за Ниагара, без да е сигурен, че представата ще бъде пълна.
Кратко и емоционално наситено е описанието на водопадите. В него читателят ще открие ефектите и на фотографията, и на изобразителното изкуство, ще “види” и ще почувства, че в природата доминира не стихията на ада, а божествената хармония.
Сетивата на Алеко са запленени от всичко: багри, шумове, движение, светлина. Жадната му за красота душа се стреми да обхване грандиозната гледка от всички ъгли - от каменната ограда, от канадския бряг, от острова на Трите сестри, дори в своята ненаситност се опитва да си представи гледката на лунна свелина.
Погледът обхваща водопада в неговата широчина и височина. Движението на водата е проследено във величествения й кръговрат. Първата картина провокира преди всичко нашите зрителни представи. Четейки, “виждаме” устремното движение на водната стихия, играта на багрите. Стремително падащата вода е огряна от слънчева светлина и отразява, излъчва блясък. Елмазеният воден прах искри с ефирната нежност. Писателят описва Ниагара с помощта на богати асоциации с библейски смисъл. Истинска феерия е дъгата, символ на пътя, свързващ земята с небето - път на красотата. Небесната дъга е част от неземното очарование на водопада, част от неговата завладяваща хармония и изключителна красота. Всичко в това кътче от света създава представа за присъствие в рая. Цялата картина е радост за очите.
Алеко е очарован и от грандиозната мощ на водопада. Според него падащата със силно “бумтене” вода не действа потискащо, а вдъхновява, защото по-силно от чувството за страх е усещането, че красивата природа свързва човека с божественото.
Величествената гледка е видяна от канадския бряг. Отново се откроява красотата, която поражда нов прилив на възторг. Описанието поражда асоциации за цветова наситеност: “...трептяща маса...”
Кулминация в описанието бележи панорамата, откриваща се от острова на Трите сестри, откъдето се вижда водопадът на конската подкова. Тонът на писателя е искрено развълнуван, речта му е изпъстрена с възклицания. Съвсем естествено се ражда признанието: “Ето где е чудото на Ниагара.” Падайки в средата от всички страни на подковата, водата създава хаоса на водопада. Завладяващата стихия излъчва сила. Неукротимата й енергия внушава представа за господстващото величие на природата. Грандиозната динамика зашеметява наблюдателите. Представата за нея става още по-жива благодарение на поредицата от глаголни форми, характеризиращи движението на масата от “ослепително блестяща пяна”. Тя “ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност”. Съвсем спонтанно се ражда непълното възклицателно изречение: “Долу - ад!”, чието метафорично значение въздейства силно върху въображението на читателя. “Адската” гледка е красива и завладяваща.
Естетическа наслада създават и сноповете пяна, мятащи се като фонтани. Водната пара се “възнася” към “небесата”, образуват се облаци и пред “очите ти” сякаш се открива тайнството на сътворението. Със смяната на глаголното лице (в началото “ние виждаме”, а сега “ти виждаш”) пътеписецът приобщава читателя към своите преживявания и той съпреживява състоянието на блаженство.
Описанието на този земен рай завършва с раждането на една романтична мечта: “Как ли ще изглежда това в светла лунна нощ!...” Финалното възклицание свидетелства за състоянието на съзерцание и размисъл, за душевния покой, в който е потънал авторът. Разбираме, че негавата жажда за красота е неутолима.
Трета подтеза - трогателна раздяла с райското кътче
Кратка е срещата на Алеко Константинов с Ниагарския водопад. Прощаването с него навява тъжни мисли за краткотрайното човешко съществуване, за безсилието на хората в сравнение с всесилието на природата. Със снизхождение авторът поглежда към малките параходчета - колко незначителни изглеждат човешките творения пред разпенените отпреде им гиганти. Но до читателя достига идеята на хуманиста - човекът е така прекрасен, както и самата природа. Той не може да се състезава с природата, не може и трябва да живее в хармония с нея, да я пази, да й се възхищава, да я обгръща с поглед и в блясъка на слънцето, и в нежната светлина на лунната нощ. Необходимо е по-често да пристъпваме храма на вечната природа, за да се освободим от преходните човешки страсти, да се преобразим, да станем по-добри и по-силни, осъзнавайки нейната облагородяваща и зареждаща сила.

НАШЕТО И ЧУЖДОТО НА ЧИКАГСКОТО ИЗЛОЖЕНИЕ
(“До Чикаго и назад”)
В годините на робството българинът е лишен от възможността да пътува по света, да опознава достиженията на човешката цивилизация. Желанието му да види нови земи и хора, да се приобщи към големия свят, се реализира след Освобождението. Пътуването на Алеко Константинов до Америка и посещението му на Чикагското изложение са едни от най-щастливите събития в живота му. Своите непосредствени впечатления, мисли, чувства, оценки за видяното писателят отразява в пътеписа “До Чикаго и назад” - първия модерен пътепис в нашата нова литература. Тази “книжка”, написана “така, по-плитко”, се оказва всъщност задълбочено изследване и на чуждото, и на проектирането в неговия образ наше. Своеобразен съединител между тях е пътеписецът - европеец, българин с възрожденски дух, с хуманистични и демократични възгледи, с аналитичен поглед към света.
Теза
С възхищение, с изумление, но и с тревога Алеко наблюдава сътвореното в Новия свят - света на бъдещето. Плод на човешкия труд е и Чикагското изложение, на което са събрани постиженията на човешката мисъл от цял свят.
1. Размерите на експозицията, блясъкът, великолепието, разнообразието на експонатите са поразяващи.
2. Но писателят с европейски ценности приема само този творчески гений, който съзидава, и казва категорично “не” на разрушителната му мощ.
3. На фона на световните достижения се откроява скромното българско участие, представено от писателя обективно и с неподражаемо чувство за хумор.
а) Алеко с болка констатира примитивизма, инертността на българина, които го изолират от света.
б) На Всемирното изложение се срещат и двете лица на нашето - на интелигента Алеко и на търговеца Ганьо Сомов.
1. Поразяващи мащаби
Много страници от пътеписа са посветени на Чикагското изложение, на участието на отделните страни в него. Сякаш в тези дни светът се е събрал тук. Алеко е поразен от размерите на експозицията. Впечатлението си писателят пречупва през познатото на българския читател и по този начин улеснява диалога с него. Неслучайно Алеко започва общуването си с читателите с интригуващи риторични въпроси: “Вие трябва да сте били на Пловдивското изложение и знаете големия павилион? Той беше доста голям, нали?”, след което следва хумористичното уточнение, че само в двореца на манифактурата на Чикагското изложение може да се помести не само първото Пловдивско изложение, но и всички жители на втората българска столица. По този начин чрез съпоставка на голямото с огромното се постига ефектът на изненадата.
2. Отделът на електричеството
Алеко е поразен от постиженията на другите народи. Особено силно впечатление му прави отделът на електричеството. Трудно е да се опише това здание, да се предадат детайли от него, защото то е сякаш един вълшебен дворец. За да се убеди читателят колко е съвършено всичко тук, писателят го съпоставя със света на приказките. Свят, в който стават чудеса и в който властва великолепието. Алеко е възхитен от красотата, сътворена от човека в Новия свят. А истинската красота може да се сътвори, ако всичко е преминало през сърцето. Има шанс човекът на новото време да съхрани емоционалната си природа, да запази истинската си същност в това забързано време, налагащо практицизма, рационалността, отчуждението.
3. Кокумбовият фонтан, Колумбовият музей
Красив е и Колумбовият фонтан, изящна е мраморната статуя на Колумбовия кораб и нимфите, каравелата “Санта Мария”, с която Колумб е открил Америка. С трескаво любопитство, с преклонение и възхищение и автор, и читател пристъпват не само към настоящето, но и към историята на Новия свят. Алеко с трепет разглежда каютата на великия мореплавател и е покорен от скромността на обстановката, напомняща “някоя стара калугерска килия”. Това описание отвежда към истинските качества на великите хора - скромност, всеотдайност към делото. Съвсем естествено е пътешественикът да се прекланя пред праха от тленните останки на великия откривател. Авторът има още един повод да изтъкне, че човекът е тленен, преходен, но значимо и вечно е стореното от него. Това място, свързано с човека, дал възможност на хиляди хора да започнат живота си отново, “да се развиват и да славословят Бога”, се възприема от всички посетители като свято. Нашите туристи се убеждават, че за американците миналото е свещено, че те помнят откъде е тръгнала нацията им и сами творят родовата си памет. Неволно се налага съпоставката с българите в края на ХІХ век, забравили славното си минало, страдащи от липса на национално самочувствие.
4. Зданието на Круп
По ирония на съдбата до Колумбовия музей стои зданието на Круп - човек, чиито оръдия са “предназначени да требят човечеството и да предизвикват милиони клетви и потоци сълзи”. С гняв и възмущение Алеко говори за това техническо постижение на човека. Ако музеят на Колумб увековечава откривателството в името на живота, то откритието на Круп “е срам и позор за човечеството”. Съжителството на символа на съзиданието и на символа на унищожението е обидно за човешкия съзидателен дух. Душата на хуманиста се изпълва с негодувание, защото в името на парите човешкият гений може да бъде подчинен на антихуманни цели. Видяното предизвиква размисли за бъдещето на човечеството.
5. Българският повилион
Българските туристи с интерес разглеждат чуждестранните палати, но по-дълго време отделят на българския павилион. Алеко Константинов, проницателен наблюдател, насочва погледа си към нашето, българското в контекста на достиженията на Новия свят. Щастливеца обича родината си и се вълнува от достигнатото в нея. Но неговата гледна точка спрямо отечеството е нова в сравнение с предходниците му в пътеписния жанр. Тръгнал да пътешества, той успява да “прескочи” духовно границата на родината, да се дистанцира от нея, за да я види отстрани. Писателят дава израз на патриотичното си чувство дори в най-незначителни ситуации и не се страхува да осмее, да критикува наши недостатъци. Читателят долавя и спотаената му болка по родината - непозната за света, изостанала, съществуваща сякаш в друго измерение на общочовешкото битие. Но защо така обстойно е представен българският павилион? Не знае ли читателят какво има в родината му? Несъмнено и тук пътеписецът следва художествената си задача - да срещне България със света. Резултатите са очевидни - драстично е несъответствието между нашето и блясъка на изложеното от други страни заради огромното историческо време, което ни дели. Българското “дюкянче”, разположено на тясна и тъмна уличка, контрастира на красивите и разнообразни павилиони. Умалителната дума”дюкянче” изразява снизходителното оношение на пътеписеца. Хумор и самоирония съдържа поправката,че българският трикольор не се развява, защото няма вятър. Но експонатите, макар и недостатъчно ефектни,са така подбрани, че да представят национално специфичното: “розово масло”, “платна, преимуществено врачански”, “славни вина и ракии”. Това обстоятелство, въпреки че не впечатлява особено чужденците, предизвиква умиление у българските пътешественици - за тях то е родното, с което са емоционално свързани.
Проследявайки усилията на нашия представител г-н Шопов да обясни на любопитните американки откъде идва розовото масло, Алеко отново стига до извода, че родината ни не е популярна в Америка. С тъжна ирония и с опрощаваща усмивка той разкрива горчивата истина, че “тъй нареченият земен рай” е непознат на света - каквото и да пишат по този въпрос българските вестници. Заради забавеното ни развитие този свят се диви пред българина, прескочил в чужбина - доказателство за този род откриване, още в началото на пътеписа в сцената, разиграла се на нюйоркската митница. Истинско разочарование от американците изживяват тримата българи при изпълнението на митническите формалности. Гражданите на младото ни княжество са обидени от невежеството на митническия служител, който не знае за съществуването на страната ни и се затруднява да ги идентифицира - руси ли са, унгарци и накрая набързо ги потурчва, предизвиквайки гнева и омразата им. Алеко с болка констатира, че примитивизмът ни изолира от света. Именно примитивизмът на някои наши среди през 90-те години на ХІХ век е изваден на показ на Чикагското изложение. Убедителна аргументация на това твърдение е българският павилион на бай Айвазиян, карикатурно описан с цялата му гротескова претрупаност, с цялото излишество от вещи на българската етнокултура. Всичко в тази “барака в турско-мавритански стил” е доста живописно. На преден план са манекените, облечени в стари шопски носии.
Българските “куриозитети” - монети, пощенски марки, стотици “дрънкала”, иронично наречени от писателя “стоката за продан”, незначителни, безинтересни, свързани по-скоро с миналото ни, отколкото с бъдещето. Чувства се упрекът на Алеко към организаторите на тази абсурдна демонстрация на скромния бит на народа ни, който трудно преодолява историческото наследство. В този епизод се срещат не само нашето и чуждото като демонстрация на две различни равнища от развитието на човешката цивилизация. На хиляди километри от родината се засичат двете лица на нашето, представени от Алеко и от българските търговци Айвазиян и Ганьо Сомов, първообрази на знаменития литературен герой Бай Ганьо, появил се няколко години по-късно в творчеството на писателя. Само с няколко щриха майсторът на словото създава колоритни образи, недвусмислено изразяващи отношението му към една нова формация българи, които отблъскват със своя меркантилен дух и безпардонно отношение, с духовната си ограниченост и самонадеяността си. Речевата и пряката авторова характеристика на Айвазиян откроява неговата пресметливост, безцеремонност и грубия му търговски подход. Той поглежда “недоверчиво”, под вежди, любопитните посетители, един нарича “абдал”, друг - “будала”, в рекламните му хитрини всъщност има много наивност, защото на американците нищо не им говори името на фолклорния герой Настрадин ходжа.
Най-екзотичната част в нашата “барака” е “някой си българин Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари...”. Седнал е по турски, говори с турцизми, мисли по турски, пуши по турски, цинично е отношението му към жените. Всичко това сякаш е демонстрация на най-ниското равнище от развитието на човешката цивилизация.
Габровският търговец на розово масло обикаля света, за да напълни джобовете си с “капиталец”, който тепърва ще умножава в отечеството си. Целта му е единствено да спечели и остава сляп за постиженията на човека и за красотите на света около него. Непознато му е изумлението на естета Алеко от видяното, желанието да се доближи до Новия свят. Ганьо Сомов е антипод на пътеписеца, успял за кратко време да се впише естествено в цивилизования свят. Факт, който го утвърждава като човек на бъдещето.
Но и двамата българи са единодушни, че Новият свят е “студен свят”, “бамбашка свят”, според оценката на Ганьо Сомов. В българския павилион на Чикагското изложение Алеко среща сънародници, които приличат на човека от Новото време с предприемчивостта, стремежа към материалното, но се различават от него, защото се съпротивляват на отчуждението между хората.
Пътеписът “До Чикаго и назад” предизвиква задълбочени размисли и до днес. Следвайки забавния разказ на пътеписеца, “снизходителният” читател постепенно стига до потребността да се определи към кой свят принадлежи - кое от нашенското му личи и кое от чуждото би възприел.

ИЗБОРЪТ НА МОДЕРНИЯ ЧОВЕК
(“До Чикаго и назад”)
Своите непосредствени впечатления от пътуването си до Америка в края на 19 в. Алеко Константинов разкрива в пътеписа “До Чикаго и назад”. Тази книжка покорява с образността на описанията, с пъстротата на преживяванията и най-вече със задълбочеността на размислите и обобщенията за явленията и за човека в Новия свят. Любознателен пътешественик, безкрайно честен човек с демократични и хуманистични убеждения, писателят открито споделя своите впечатления, без да идеализира американската действителност, но и без да бъде високомерен в критичното си отношение към това, което го тревожи.
Хуманистът Алеко се интересува най-вече от съдбата на хората в Новия свят, от техния избор, защото съзнава, че такъв ще бъде изборът на човека от бъдещето. Американците са амбициозни и инициативни, създали са мащабен технически свят, поразяващ със своята красота. Устремени са към успеха, към материалния просперитет. Модерният човек е постигнал нещо много важно - разкрепостяването на личността, уважението на всеки, който се труди честно. Но в желанието да се постигне надмощие, а и в самото съзидание, има нещо разрушително. Живеещ най-вече в днешния ден, човекът от Новото време забравя отговорността пред бъдещето, пред самия себе си. В забързания ритъм на ежедневието губи своята чувствителност, обрича се на самота. Отнета му е личната свобода, обезличен е от капитала, от своите творения.
Първите впечатления за Новия свят и неговите хора са свързани с Нюйоркското крайбрежие. В описанието преобладават думи за размери и количество (“по всичкото продължение на острова, навсякъде, догдето ти стига окото”, “стотини параходи от всевъзможна величина и конструкция”, “четиримачтови морски гиганти”, “стотици фабрични комини”, “колосалния Бруклински мост”). Многообразните примери подсказват удивлението на Алеко от техническия прогрес на американските хора, проявили изумително творческия си дух. Срещата с непознатото и различното е толкова впечатляваща, че на човек е трудно да реши какво да гледа по-напред. Искрено е авторовото признание, че е невъзможно “да се представи една обща картина на всичко туй, което се изпречва пред очите на пътника, посещаващ за пръв път Нюйоркското пристанище”. Постиженията в сферата на материалната култура представят хората от презокеанската страна като развиващи и усъвършенстващи битието. Едновременно с възхищението се усеща и болката на Алеко за родината, излязла от сянката на робството, но изостанала, съществуваща сякаш в друго измерение на общочовешкото време.
Разказвачът е проницателен и във видимото открива тенденции, които го смущават. Удивлението от модерния свят е съпътствано от тревогата за човека. Наблюденията и разсъжденията носят предупреждението на Алеко, че в стремежа към преуспяване човекът може да бъде не само съзидател, но и разрушител, да се отчужди от природата, да стане най-големият й враг. Повод за такъв размисъл откриваме в картината с фабричните комини, които “стрелят към небето и разстилат димни пластове над целия град”. Експресивният глагол “стрелят” с несвършения си вид насочва към неовладяността на човешката агресия. Цивилизацията се възправя срещу естеството. Нарушено е хармоничното равновесие между човека и природата. Алековата прозорливост достига дори по-далеч - той вижда американеца като жертва на самия себе си, на собствените си постижения. Саждите, които се ръсят от димните облаци, атакуват не само “стрехите” и “улиците”, но и “дихателните органи на жадните янки”. Без да дава пряка оценка, по художествен път Алеко внушава, че творчеството, свързано с разрушението, отрича своята същност - съзиданието. Нескрито е авторовото безпокойство за настоящето и бъдещето на хората в един технократичен свят, който ще ги обезличи. Това е подсказано в описанието на Бруклинския мост - огромен, гигантски, колосален. Художествените определения разкриват на читателя грандиозността на това техническо чудо, пред което съзидателите му изглеждат смалени и потиснати от собственото си творение. Образното слово на Алеко ги представя като “микроскопични двуноги животни”. Впечатляващ е контрастът между пешеходците, които “пълзят по моста от Ню Йорк до Бруклин и обратно”, и влаковете, които “хвърчат”. Глаголните антоними “пълзят” - “хвърчат” въвеждат характерната за модерния технизиран свят опозиция човек-машина. Зависимостта на човека от машината или сравняването му с нея са знаци за опасността от загубата на човешкото, независимо дали то е обезличено или овеществено по пътя на материалния възход. Така още в самото начало на пътуването Новият свят поражда у Алеко ценностно противоположни оценки.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развити теми по литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.