Развити теми по литература


Категория на документа: Литература


През цялото време овчарят слуша изповедта на бащата с напрегнато внимание. Възклицанията и въпросите показват растящото съпричастие на Моканина, приобщаването му към чуждата драма. Няма обяснение защо точно този отруден, препатил, кротък и смирен човек отново е сполетян от бедата. Тази тайнственост и неизвестност на злото “припомня” библейския мотив за човека, който е изгонен от рая заради грехопадението си (като митологичен образ змията е символ на злото, тя е изкусителката, пряката виновница за загубването на рая).

Според Йовков в основата на човешкия живот стои страданието. Предизвиканата от змията болест е символичен знак на човешката обреченост вследствие на изгонването от рая. Израз на тази представа е тайнствената болест на Нонка: “Там, кай, дето беше зъмята ме боли”.
Но според едно древно разбиране светът представлява огромно дърво (световното дърво). В неговите корени е змията (змия и земя имат общ корен), но в короната му е свила гнездо чудна птица. Ето защо болката и надеждата, доброто и злото, черното и бялото в човешкия живот са неизменно свързани. В тази житейска философия намира утеха Гунчовото семейство, когато избира да напусне своя дом в търсене на упование и надежда. Самата болест провокира търсенето. То, от своя страна, символизира “обръщането” към чудото в човешкия живот - спасителната бяла птица.
Разказал за случилото се с момичето му, другоселецът споделя и това, което е чул от кумицата си - в Манджилари се е явила “една бяла лястовичка!” Определението “една”, двукратната употреба на глагола “явила” отключват метафоричната дълбочина на образа. Птицата е единствена, неповторима и вълшебна - “... на сто години я се яви веднъж, я не...” Тя сякаш идва от друг свят, за да утеши страдалния свят на човека, да го погали с полъха на надеждата и спасението. Тя не просто идва, тя се явява изведнъж, защото е чудо. Тя е последната възможност за изцеление на едничкото Гунчово чедо: “който я види... оздравява...” Затова тези добри, бедни и безпомощни хора тръгват по пътищата на света, за да търсят приказната птица-лечителка. Дори Гунчо, който, покрусен от мъка, с неудобство и притеснение твърди, че не би тръгнал да я дири, ако не са настойчивите женски молби (“На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...”), всъщност дълбоко се надява, че чудото ще стане (“... пък болна е, чедо е...”). Умът му казва едно, но сърцето - друго. Много надежда има в изречените с мъка бащини думи: “...може да си я виждал, може да си у чувал...” Изстрадалото сърце на Гунчо се люшка между надеждата и отчаянието, между вярата и безверието. Повикът на сърцето и силните чувства в повечето случаи импулсират Йовковите герои. Тук сякаш е заложено дълбокото разбиране на писателя, че човекът живее, докато е жива и надеждата.
Но преди да отговори на тази надежда погледът на овчаря за миг се спира на телеграфната жица, отрупана нагъсто, “натежала като броеница” с лястовици: “Много, но все черни”. Този епизод съдържа дълбок смислов контекст. Героят вижда само черния цвят на света и сякаш още не е готов да види чудото. Спонтанно и искрено той казва истината, когато Гунчо го пита за бялата лястовица - не я е виждал, не е чувал за нея. Той дори категорично повтаря: “Не съм, братко, не съм... Нито съм чувал, нито съм виждал.” Но изведнъж се сепва, разбира, че съвсем може да сломи вярата у тези измъчени хора. Затова утешително изрича, че сигурно трябва да има бяла лястовица и привежда факти - има “бял бивол, бяла мишка и бяла врана”. Но доброжелателното поведение на Моканина не носи утеха за бащата. Той отново повтаря, че не вярва. Тези негови думи имат и друга функция. Те са в контраст с последвалите му думи пред Нонка. Дълбоко в себе си бащата добре разбира, че е длъжен да крепи надеждата.
Съпреживявайки трагедията на Гунчовото семейство, овчарят също извървява своя път към вярата, надеждата и спасението. Той достига до голямото прозрение за смисъла на бялата лястовица в човешкия живот.
Последвалият епизод събира героите - Гунчо, Моканина, Нонка и майката, под тъжното небе на човешкия живот, за да изрече дълго спотаяваните думи на надеждата. Моканина съпровожда Гунчо до каруцата не просто от любопитство. Дълбокото съчувствие към бедата, сполетяла семейството, го подтиква да придружи бащата. Посърналата жена напрегнато се взира в лицето на мъжа си, търсейки надеждата и добрата вест. Погледът на немощното момиче е вперен в накацалите по жицата лястовички.
Моканина е потресен от гледката до дъното на душата си. Белезите на страшната и опустошителна болест личат по снагата на момичето, която е стопена от болестта, а лицето му е като восък. Ражда се алюзията с молитвената бяла свещ, която носи светлина и надежда за спасение. Моканина вижда срещу себе си две светнали от жажда за живот, изпълнени с надежда очи - “още светли, още млади и усмихнати”.
На въпросителния поглед на жена си Гунчо отговаря честно: “Човекът каза, че селото било близо...” Но когато среща очите на детето си – мили, питащи, търсещи утеха и помощ, той е безсилен да каже истината. Свещената бащина любов го подтиква да произнесе спасителните думи, които ще вдъхнат вяра и надежда за изцеление на момичето: “Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката”. Може би бащата произнася тези думи и за да улесни Моканина. За себе си Гунчо знае, че е опора на детето, че твърдо и неотклонно трябва да поддържа вярата у него. Затова поглежда Моканина - това е продължение на техния мълчалив диалог, който те водят през целия разказ. Двамата сякаш обединяват усилията си, за да вдъхнат животворната надежда у Нонка. А чрез Нонкиното страдание и самите те достигат до вярата в чудото.
Емоционален връх в преживяванията на овчаря е въпросът на девойката: “Ще я видим ли, чичо?” Този въпрос взривява стаената болка в душата на Моканина, сполучливо предадена чрез градация от глаголи: “Нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Страданието и безпомощността на девойката го разтърсват и той многократно, убедително и с развълнуван глас повтаря: “Ще я видите, чедо, ще я видите...” Желанието му да вдъхне вяра и кураж у измъчените хора е толкова силно, че той дори описва жадуваната от тях лястовичка: “бяла такава, бяла...” Утешителните думи, съдържащи деветкратно повторение на глагола “видя” в различни форми, са израз на топлите чувства в душата на героя, на горещото му желание тази чудна лечителка наистина да я има. А може би в този миг той наистина я вижда, убеден, че само силната вяра в чудото, може да се противопостави на страданието и злото. Моканина два пъти повтаря “бяла”, но след като семейството се отдалечава, авторът отново акцентира върху черния цвят - черен е чумберът на майката, черни лястовици кацат по жиците. Светлият миг на утехата е минал и овчарят отново вижда безнадеждната реалност. Гунчо хваща юздите на коня и смутен, превит и сломен поема по пътя. “Все по теля, все по теля” - така Моканина показва пътя към село Манджилари. За читателя този път добива символен смисъл - той е път по дирята на надеждата и въплъщава идеята за движението на мечтата. Но този път води и към безкрая и внушава мисълта за илюзорността на човешкото щастие. Неслучайно Йовков озаглавява разказа си “По жицата”.
Бялата лястовица е свързана с надеждата, а за нея няма ограничения, няма граници и предели. Доказателство за това е перспективно изобразеният път във финала на разказа. Краят на творбата е “отворен” - авторът не се наема да даде решение на сложния проблем за търсенето на надеждата.
Моканина изпраща семейството, дълго стои и гледа подир тях. Един обезверен баща, една измъчена майка, едно изпълнено с жажда за живот момиче отново поемат по добруджанските пътища, за да дирят спасение. Водени от любовта и вярата, напуснали своето село Надежда, те ще продължават да вървят “все по теля”, за да търсят вечно убягващата от човешкото око бяла лястовица.
Сякаш за да се пребори с мъката от преживяното, Моканина се връща към старата си работа. Но болката не намалява: “Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го.” Драмата на семейството го е разтърсила и той я изживява като своя. Не може да намери покой, не може да забрави, не може да се отърси от мъчителните колебания: “...има ли я?” Това предизвиква неговия болезнен вопъл - вопъл за безкрайността на злото и страданието и дълбоко свързаната с тях надежда.
Петър Моканина извървява своя път към морално извисяване и просветление. Добрият човек дава на пътниците страдалци спасителна вяра и надежда, дарява ги със спонтанно избликналите от сърцето му милост и любов (нарича Гунчо “братко”, а болното момиче “чедо”). Състраданието, милостта и съпричастието извисяват духовно образа му, водят го към прозрение: “Боже, колко мъка има на тоя свят, боже!” - възкликва той в края на разказа, осъзнал докрай участта на човека на земята.
Но цялото поведение на Моканина излъчва и друго послание - на злото може да се противостои само с милосърдие, добротворчество, любов към ближния. Те даряват живот и надежда. Бялата лястовица е в човешката душа.

ДОКОСВАНЕ НА ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ
(Съчинение разсъждение върху разказа “По жицата” от Йордан Йовков)
Йордан Йовков е един от най-големите майстори на разказа в българската литература. В неговото творчество няма да срещнем острите социални конфликти, характерни за писатели като Елин Пелин, нито драматичните национални проблеми, които вълнуват Иван Вазов. Йовков се стреми към душите на своите герои, това е неговият художествен свят. Тук той открива непреходните стойности на живота: доброто и злото, любовта и омразата, щастието и болката. Ето защо Йовковите герои са ориентирани към общочовешкото и въпреки тоталната им самотност, те не могат без другите.
Чрез разказа “По жицата” читателят става свидетел на сърдечната среща между двама непознати - благородни хора, които докосват душите си. Нещастният баща разтваря сърцето си, дава израз на мъката и дълбоко спотаяваната надежда, когато усеща съпричастието на добрия овчар. В негово лице той среща готовност за помощ. Моканина извървява пътя на любовта към другия, пътя от истината до упованието в чудото. Поднася утеха на нещастните родители, окриля мечтата за спасение на болното момиче и отправя към Бога зов за чудодейна помощ за всички страдащи хора. Разказът е послание за силата на добротата, която гради духовни мостове между хората и единствена може да се противопостави на злото.
В творбата липсват големи драматични събития. Това е характерният Йовков модел на разказване, при който вниманието на читателя се насочва към духовния мир на героите. “По жицата” използва и друг специфичен за Йовков художествен похват. Случката в текста е предадена през очите на един от героите (Моканина), сам активен участник в развитието на действието. Моканина наблюдава непознатия селянин, слуша думите му, разсъждава без глас. Пред читателя постепенно се разкрива образът на един човек с богат житейски опит - отзивчив, умен, съобразителен. Той умее да разпознава знаците на човешките преживявания в света на вещите, да обръща внимание на всеки детайл, да долавя всяка подробност в гласовете и жестовете на гората, с които общува. Два са глаголите, които от самото начало разкриват тези негови качества - “бранеше” и “разбра”. Те са и своеобразни смислови кодове на целия разказ. Глаголът “брани” въвежда мотива за закрилата и помощта, за отблъскването на злите сили. “Разбра” подчертава вътрешна активност, будност и проницателност. Виждайки Гунчо за първи път в живота си, Моканина отгатва много неща, касаещи неговата личност. Овчарят сякаш разчита живота на приближаващия към него “непознат селянин” като по книга. По червения елек познава откъде идва - “... от торлаците, откъм Делиормана”, по кърпените и оръфани дрехи разбира, че е сиромах, дори “като че ли сиромах се е родил”, схваща неговата кроткост и благост - “...от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват”. Нещо повече, Моканина прозира и страдалческата орис на непознатия. Отпуснатата походка, вялата реч, грижата в очите му говорят за беда. Бедността, страданието и благостта на другоселеца спечелват вниманието на Моканина, предизвикват желанието му да проникне в чуждата болка и беда.
Думата “беда” в началото на разказа въвежда темата за страданието и изрича една от основните идеи на творбата - човек е преди всичко страдащо същество, земният път на човека е изпълнен с болка и страдание.
Светът на вещите в Йовковите разкази има способността да прави видими човешките преживявания, да въздейства психологически върху читателя. Един предмет може да се превърне в знак на една съдба. Точно така възприемаме (отново чрез мислите на Моканина) спрялата на шосето каруца, ръченика с отпуснатите краища върху главата на майката, черната селска възглавница, върху която е “сложила глава” по-младата жена. Тъжно увисналите краища на забрадката напомнят пречупени криле на птица или ръце, отпуснати в отчаяние, а завитото с черга момиче сякаш е самият образ на скръбта. Именно тези знаци умее да разчита Моканина, да поглежда отвъд видимото, да достига до човешката мъка и печал. Той знае, че “когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго.” В това “друго” се крие хуманистичното послание на разказа. В трагичната си земна орис хората имат нужда един от друг, страданието “среща” хората, то е техният универсален език. Но страданието води след себе си състрадание, милост и любов. През целия разказ освен словесния диалог Гунчо и Моканина водят и едно мълчаливо общуване с душите си.
Моканина добре разбира (“Петър Моканина разбра”; “на бързо го претегли в ума си и реши”; “забеляза”; “Моканина знаеше”), че тези измъчени хора се спират при него не само за да попитат за селото, те търсят и морална опора, сили и вяра. И той дава възможност на измъчения баща за откровение, внимателно подхваща разговора: “Ти май болно имаш?”. Частицата за предположение “май” носи контекстово внушение, че овчарят не иска да повярва в това, което очите и умът установяват, надява се оценката му да е погрешна. Отговорът потвърждава онова, което Моканина е видял с душата си: “Имам. Една момичка имам болна.” Двукратната употреба на глагола “имам”, словоредът в репликата (думата “болна” е последна), диалектното съществително “момичка” разкриват нежност и привързаност към единственото чедо. Отчаянието на Гунчо е така голямо, че той не знае как да продължи. Невъзможно е да се намери словесен израз на болката. Писателят отразява тази болка с метафората за пълния с грижа, невиждащ поглед на Гунчо - “... а погледът му, пълен с грижа, тъй си блуждаеше”, с треперещите му пръсти, докато свива цигарата, трепналия глас. Тези детайли изпълват паузите в диалога между двамата, за да разкрият, че в докосването на човешките души има много повече тишина, отколкото слово, че мълчанието може да казва повече от думите. Последвалите след паузата думи потвърждават това: “Бе тя нашата каквато е ... остави я.” Страданието е достигнало предели, отвъд които думите са престанали да бъдат значещи.
Със своята деликатност и чувствителност Моканина схваща, че за бащата е мъчително да говори за случващото се, и отклонява темата, задава въпрос, който е възможно най-неутрален и обичаен - “Не си тъдявашен ти, отде си?”. Другоселецът изведнъж става словоохотлив, разказва за живота си. Гунчо е трудолюбив, смирен, обича това, с което се занимава. Разбрал е, че най-страшното в живота не е бедността. Но мисълта му отново го връща към личното нещастие. То е обезмислило всичко останало, променило е живота му, прогонило го е на пътя: “Само да не беше ни се случила таз беда”. Но тези думи някак внезапно приближават героите един към друг (“Той седна на земята...”, “Моканина седна до него и видя...”). Гунчо вече е готов да изкаже, да сподели своята скръб, а Моканина излъчва утешителния полъх на разбирането. Читателят е готов да разбере, че голямата случка в разказа е именно тази среща,че споделянето на мъката с другия, докосването на човешките души е също такова чудо, каквото е самата бяла лястовица.
“Не ни траят децата” - така започва своята изповед за нещастията в живота си Гунчо. Експресивният глагол “траят” отвежда към разбиранията на героя за стойностното в живота, към представата му за щастие. Но съдбата е наказала това семейство, познало болката от загубените рожби. А сега смъртта дебне и единствената останала жива рожба. Наречието “само” в признанието “Ей туй ни остана само” смислово и емоционално натоварва речта на отчаяния баща. Нонка е единствената връзка на измъчените хора с живота. Към това внушение отвежда съкровено споделеното: “Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял...” Но детето им вехне от незнайна тайнствена болест - “Няма нищо, а вехне.” Употребата на глагола “вехне” очертава идеята, че Нонка е нежното цвете на радостта и надеждата в Гунчовия дом - момичето е отгледано с много любов.
Необяснимата болест на девойката вплита в текста един друг - приказно-митологичен, сюжет (болестта на единствената царска дъщеря), развиващ идеята за човешкото безсилие пред злините.
Трогателният коментар на Нонкините тревоги, че дружките й са се изпоженили, има двузначна идейна функция. Нонка е млада, невинна, непознала още живота. Тя жадува за естествените за възрастта й човешки радости. Бащините съвети са красноречив израз на болката и обичта на Гунчо към чедото му. В желанието си Нонка да е щастлива, бащата я успокоява, готов е да я предпази от всичко, което ще помрачи радостта в очите й. С тези два факта Йовков засилва трагичното в историята с болната девойка.
Моканина е дълбоко впечатлен от чутото, приближил се е до своя събеседник, готов е да чуе и разбере докрай тревогите му. Но тук разказът на Гунчо отново спира, а разказвачът се вглежда в света наоколо, за да открие там знаците на скръбта и самотата: “Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.” Образът на жътваря в непосилната лятна жега е метафора на изстрадалата Гунчова душа, в по-широк смисъл - метафора на изоставеността на човека, загубването му в широкия свят. Това е сякаш човешкият плач и вик в търсене на утеха, помощ и близост. Но този образ има и други функции - мълчаливият диалог между двамата мъже отново изпреварва словесния, сякаш светът се завърта около тях двамата, съсредоточава се, за да каже в мълчанието нещо важно.
В разказа постепенно навлиза един друг текст, един друг микросюжет - художественият текст става по-сложно организиран. Историята със змията започва в изявително наклонение. Бащата обяснява какви са мотивите му да разреши на Нонка да отиде на жътва - иска детето му да се чувства като другите - здраво и щастливо. След това разказът продължава в преизказно наклонение. Липсата на преки свидетели на Нонкиното нещастие го прави още по-тайнствено и голямо, подчертава безсилието на Гунчо пред злото. Самият епизод със змията Гунчо предава, цитирайки болното момиче. Името на злото е назовано - “зъмя!” Диалектната дума носи внушение за автентичност на ужасната история. В библейски и фолклорен смисъл змията символизира злото. Думата има общ етимологичен корен със “земя”. Разказът изгражда сложна синонимна верига - змията и земята се свързват със смъртта, с вехнещия живот (“ей го, изсъхна като вейка”), с черния цвят (черната Нонкина възглавница), с необяснимото зло в живота на човека. Затова и самият Гунчо се пита - “Сън ли е било, истина ли е било - не знам.” А и самият Моканин съпреживява това зло, поема чуждата грижа: “Ама работа, ама работа!”. Вглеждайки се в лицето на Гунчо, Моканина достига до болката в душата му, знаейки, че всеки бял косъм е белег на една грижа.
Докосването на душите на двамата герои се долавя и по време на разказа на бащата за истинската причина, която го е подтикнала да тръгне по безкрайния път на надеждата. Обща е съпротивата им на мисълта, че надежда няма, че чудото не може да бъде срещнато.
Много грижи е положил бащата за детето си, но болестта, сполетяла момичето му по жътва, е неумолима. Докторите нямат лек за нея - “Доктори: колко доктори променихме.” Но бащата не може да повярва, че злото е непобедимо. Не може да допусне смъртта да покоси единственото му чедо. И продължава да търси лек. С много колебания Гунчо разкрива пред Моканина целта на тяхното пътуване, бои се сякаш да признае, че е бил пленен от една красива илюзия. Една вест е събудила надеждата за изцеление, вярата в чудото. Вестта за бялата лястовица. Но тя звучи толкова невероятно, че той не смее да я изрече на глас. Гунчо вярва и не вярва в съществуването на странната птица. Затова започва отдалече - с уговорки, с недоизказани думи: “Водя го сега... как да ти кажа... на мене да остане, не вярвам.” Магическото число сто отнася образа й към далечното, непостижимото: “... на сто години я се появи веднъж, я не...”. Дълбоко в Гунчо обаче е жива надеждата - “...може да си я виждал, може да си я чувал.”
Думите на Гунчо насочват към образа на необикновената птица - “бяла като сняг”, приказна и чудотворна: “който я види... оздравява”. Този бял образ е контекстов антоним на черната змия на болестта и олицетворява надежда и изцеление. Образът й е така пленителен, че завладява и Моканина: “Ама истина ли е? Къде била тая лястовичка?” Освен изненада в думите му има и радост от възможността да се намери лек за болното момиче. В този миг кръгозорът на героя сякаш се разширява. Той започва да вижда света през призмата на Гунчовото страдание: “Толкоз много бяха лястовичките и тъй нагъсто “една до друга бяха накацали... Много, но все черни.”
Приел чуждото страдание в сърцето си (обръщението “братко”), разбрал, че вярата и надеждата са спасение за хората на пътя, Моканина променя първоначалния отговор (“Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.”). От уклончивото “може” до категоричното “трябва” има само един миг на прозрение. Това е умението да се докоснеш до душата на другия, да пролееш сълза над участта на ближния. Проникновен познавач на човешката душа, Йовков ни убеждава, че поривът към добро и вярата в чудото са дълбоко присъщи на всеки човек.
Когато Гунчо се отправя към каруцата, Моканина го съпровожда. Не просто любопитство, а дълбоко съчувствие към бедата, сполетяла семейството, го подтиква да придружи бащата. Срещайки Нонка, Моканина в един миг разбира, че няма друг избор освен да потвърди думите на бащата - “... тоз човек виждал лястовичката”. Покъртен от контраста между лицето на момичето - съсухрено и бледо, сякаш от восък, и надеждата в светналите му очи, поразен от мълчаливата майчина скръб и отчаяните опити на бащата да крепи надеждата, Моканина,без сам да разбере как, приема възможността за съществуване на бяла лястовица и става изразител на тази светла вяра: “Ще я видите, чедо, ще я видите.” Сълзите в очите на Моканина съдържат едно от дълбоките послания на Йовковия разказ. Да пролееш сълза за непознат е повече от това, да направиш просто добро. Това означава библейска любов към човека изобщо. Тези сълзи не означават слабост, защото Моканина окуражава, насърчава - Нонка, майката, бащата и себе си. Моли се сякаш да се сбъдне нареченото - “ще я видиш... и ще оздравееш.” В интонацията и паузата на спонтанните му думи, в многократните повторения се чете искрено желание - там някъде, по пътя на човешката надежда, страдалците да срещнат своята спасителна птица. Образът й е не само символ на надежда и спасение, а и мяра за човешката доброта и отзивчивост.
Думите на Моканина не са нито лъжа, нито истина. Те изразяват не фактите от живота, а потребността да направиш добро. Те са изречени според законите на доброто в човешките отношения и принадлежат на света, обитаван от бялата лястовица и от мечтата на Нонка да живее и да се радва на живота.
Прощалните думи на Моканина съдържат благословия и отново подхранват искрено надеждата - “Хайде със здраве.” Останал сам, докоснат от болката на ближния, Моканина пита: “Бяла лястовичка... има ли я!” Това не е просто въпрос, а изправяне пред чудото в човешкия живот, изпитание на вярата в доброто и красивото. Участта на Гунчо кара Моканина да осъзнае страданието в живота въобще. Да види не просто Гунчо, а Човека, страдащия човек в негово лице. Гунчовото семейство тръгва с каручката си “все по теля” към своето спасение, а Моканина остава сам, докоснат от мисълта за страдалческата дълбочина на човешката вяра и надежда: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
Моканина и Гунчо тръгват по един и същи път - към Бога и бялата лястовица, там е същинският дом на човешката душа, там е възможно докосването и сливането на човешките души.

ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ НА ЛЮБОВТА
(Съчинение разсъждение върху разказа “Ангелинка” от Елин Пелин)
Наричат Елин Пелин певец на селската душа заради звуковата хармония, която струи от неговото слово в описанията на селския живот. Но словото на писателя разширява хоризонтите пред човека, поглежда отвъд ежедневието, за да пресъздаде един друг свят, подвластен на копнежа по щастие, на мечтата и красотата. Тези белези на разказваческия дар на Елин Пелин откриваме и в разказа му “Ангелинка”, който отвежда читателя в света на романтични блянове, свързани с първата любов.
Дванадесетгодишното момче със сирашка участ е с една изострена чувствителност и притежава необозримата фантазия на приказните герои. Култът към леля Дъмша и малката Ангелинка в атмосферата на селското семейство, сред което живее, пробужда в юношеската душа поезията на първата любов. През чудните нощи, прекарани в планината, близо до звездите, пламенното му въображение превръща образа на Ангелинка в част от вълшебния свят на приказката, в царица на фантазиите му. В своите мечти момчето полита върху крилете на щастието. Любовният порив пробужда стремежа към благородното, героичното, възвишеното. Във вълшебното царство на романтичния мечтател доброто тържествува над злото. В този свят укрепват нравствените добродетели на юношата, вярата му в доброто, в силата на красотата, одухотворяващи делничното битие.
Срещата с Ангелинка е сбъднат вълшебен миг, към който героят пътува с изстрадана радост и вълнение. Преживяното щастие в реалната среща надминава висините на фантазното. Това щастие дарява на човека обич към живота и красотата.
І. Сиромашката съдба на момчето и атмосферата в селския дом, пробудила мечтите по Анелинка.
І. 1. Службата на момчето в дома на леля Станка.
І. 2. Атмосферата на топлота и сърдечност в селския дом.
І. 3. Светът на леля Станка и разказите й за нейния “светъл идеал”.
І. 4. Чувството за хумор.
І. 5. Представата за Ангелинка.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развити теми по литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.