Развити теми по литература


Категория на документа: Литература


В края на своя живот Странджата силно се терзае за съдбата на делото, затова и посвещава Бръчков в него. Той предава на своя следовник две ценни реликви - мемоар на Революционния комитет от 1867 г. и къс от славното Левско знаме. За непосветения в борбата тези вещи имат стойността на “една хартия и една дрипа”. Но за Знаменосеца те са светини - символи на величавата борба за свобода, част от страдалческия и героичен живот на хъшовете. Те са “величествени документи”, разкриващи саможертвената любов и пламенния патриотизъм на достойните народни синове.
Моментът е изключително драматичен. Странджата се разделя не само с живота си, но и с делото си. Той е хванал здраво в ръцете си знамето, на което се четат думите символи: “... или смърт”. Един художествен детайл с много силни авторови внушения - за страшния и славен път към свободата, за цената на хъшовската саможертва. Героичната преданост на Знаменосеца към делото е изразена в предсмъртното му желание - да целуне светините. С треперещи ръце и просълзени очи ги предава на Бръчков. Речта на умиращия е задъхана, изгарят го чувства на чест и дълг. Болният се надига, протяга ръка и повелява на младия хъш да продължи делото му, вменява му в дълг участието в борбата: “Вземи това от мене!... Помни Странджата! Умри за България!” Думите звучат като клетва, завет. Знаменосеца завежщава любовта си, идеалите си на младия хъш, защото вярва, че той ще оправдае надеждите му. Името България е последната дума, изречена от стария хъш. Така Странджата дава най-големия урок по родолюбие на Бръчков. Той вече знае, че вековният устрем на българина към мечтаната свобода е част от осъзнатата саможертва и готовност да се доведе докрай величавата борба.
“Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение” - заключва писателят в края на пета глава. Думи, съдържащи както гордостта и преклонението, така и гневния протест на автора срещу забравата - твърде бързо заличила светлите идеали и самопожертвования на хъшовете. Темата за забравата и паметта вълнува твореца през целия му творчески път. В епизода със смъртта на Странджата, както и в целия разказ, авторът поставя въпроса за всенародната признателност, която всички дължим на националните си герои.

“МАКЕДОНСКИ БЯГА ОТ ГЛАДА, НО НЕ БЯГА ОТ СМЪРТТА”
(Съчинение разсъждение върху повестта “Немили-недраги” на Иван Вазов)
В националната българска литература творчеството на Иван Вазов е емблема на ярка отговорнот към историческата памет на народа, в която с гордост и преклонение писателят вгражда събития и образи. В своята повест “Немили-недраги” творецът претворява в пълнокръвен художествен свят и низкото, и високото в човешката личност. Героите му са интересни и запомнящи се с богатата си душевност, с откровения си, неподправен морал, с нееднозначната си, но земна природа.
В унизяващия достойнството делник хъшът е подвластен на неовладени чувства, често нарушава християнските норми, вършейки недостойни дела, за да устои на суровия живот. Образът на Македонски е интересно въплъщение на авантюристично бунтовното начало. Той покорява читателя с безрезервната си отдаденост на всяко действие, ползва се с безспорен авторитет сред другарите си. В моменти, важни за народното дело, бившият войвода изявява най-красивото от своя характер, доказва истината за себе си. Той е изключителен,безумно смел родолюбец, предан на идеала, готов на саможертва в негово име. Патриотизмът, идеализмът и себеотдаването правят героя незабравима, ярка натура, будят преклонение.
Противоречието между тягостната делничност и революционната мечта се проявяват особено силно в образа на Македонски. Този контраст е интересен художествен похват, чрез който Вазов разкрива колоритната личност на своя герой, поставяйки го в любопитни ситуации и неочаквани обстоятелства. Хъшът е подложен на глад и лишения, както събратята си, но той не познава отчаянията и ревностно пази спомените за срещите си със смъртта.
Портретното описание на Македонски откроява онези детайли, които правят героя различен от останалите, индивидуализират го. Фигурата на този “висок мъж”, облечена в едно “огромно, извехтяло и без копчета палто”, говори за физическата му сила, намираща сега изява в пламенния му, емоционален разказ за миналото. Израз на бедност, но и на гордост е старото скъсано палто на хъша, защото то е знак за доброволната му роля да избере изгнаничеството и да се извиси над дребнавите битови нужди. Очите му са “лукави” и “дръзки”, говорят за готовност да посрещне предизвикателствата. Горящият в тях огън изразява решителност и неустрашимост. Очите на Македонски излъчват енергията, необходима му да опази тялото и духа си. Силата му е предизвикателство към безразличието, глада, дори съдбата.
Красиви са спомените за славните битки в Балкана. Те изпълват хъшовете с удовлетворение, облекчават страданията им. В тях не са измъчени от бедност и недояждане скиталци, а величави герои. В многобройните им срещи със смъртта отново ярко е откроен образът на Македонски. Авторът представя само два факта от миналото на героя, но те са достатъчни, за да го откроят като различна, своеобразна натура. Хъшът носи “громкото име Македонски” и е “бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония”. Борбата е негово призвание, а водачеството - присъщо на енергията му и чувството му за чест. Откроено е най-важното от образа на Македонски - такъв човек няма да сведе глава пред трудностите, поставящи на изпитание духа и гордостта му. Затова и разказът му за битките в отечеството е пламенен и емоционален.
Смъртта е предизвикателство за Македонски, дори когато е в миналото. Възкресявайки спомените за славните битки, той цял се потапя в атмосферата им и отново ги изживява като реални. Увлича се и в потока на думите му истина и въображение се сливат. Представяйки своя герой чрез спомените му, Вазов употребява глагола “разказваше”, но поведението на Странджата, който слуша и често прекъсва говорещия, “за да го поправи и укори с думите “лъжеш, Македонски”, разрушава представата за спокоен разговор. Косвено, чрез реакциите на Знаменосеца, е характеризиран Македонски. Неговата аудитория са хъшовете, жадни за слово, което да възвърне самочувствието им на българи, нужни на отечеството. И Македонски им го дава, посочвайки приноса им в минали събития. В речта му ясно се откроява типичното за българите емигранти - вярата и пристрастието към идеята за свобода и желанието чрез спомените за героичното минало да преодолеят безличието на изгнаничеството. Хъшът познава мизерията и глада, но не е загубил дързостта, проявена в минали славни битки.
Бягството от глада е част от предизвикателствата на ежедневието, в което Македонски реализира авантюристичните си наклонности. В тях е тръпката да наложи себе си, да се открои с нетрадиционното си, будещо любопитство поведение. Макар и да е един от “тия измъчени от бедността същества”, които са “сега кокошари”, той е представител на оня гладен пролетариат, “съставен от подвизи, дрипи и слава”. На бедността и мизерията, които простират “отвсякъде ръце към тия нещастници”, Македонски противостои с всички средства и в това е силата му. Няма да се остави победен, дори ако трябва да краде, за да оцелее. Хъшовете са слаби пред всекидневните житейски нужди, защото в тях не виждат нищо героично. Гладът е изпитание, но Македонски не го оценява като такова. За него той е житейска проза, защото е ежедневие. За оцеляване са позволени всички средства. Бягството от бедността е делнична цел, “за да не умрат от глад”.
Интересен е моментът, представящ играта на карти между Македонски и Бръчков. Македонски доказва, че може да побеждава, стига да поиска. Виждайки, че Бръчков е “изкусен” с картите, той намира начин да обърне играта в своя полза. Силната емоционалност и гордостта на хъша разпалват желанието му за победа. Но въпреки това Македонски носи у себе си и хъшовска солидарност. Доказателство за тази теза са думите му към Бръчков - “Щото е мое, то е и твое. Тука във Влашко така отиват работите.” Те назовават моралната норма, която гради хъшовската общност. И Македонски е верен на солидарността, защото Браила е чуждо място, в което трудно се оцелява.
Гладът обезличава човека, погубва всичко свято у него. У Македонски успява да потисне неписаните правила, регулиращи взаимоотношенията му с другите, но само в рамките на делничното поведение. Живи, светли и недосегаеми остават най-красивите му копнежи. Страстта, с която изразява чувствата и настроенията си, обаянието на личността му открояват влиянието, което хъшът упражнява върху другарите си. Но Македонски винаги следва вътрешните си убеждения. Няколко са думите, открояващи ценностите в живота му: “аз”; “комуната”; “да живее”. Те са извори на силата и вярата му. Пред глада или пред смъртта Македонски разчита на себе си. И всичко прави колкото за себе си, толкова и за другите. За края на всяко изживяване остава възторгът, който засенчва неприятностите.
Цялото поведение на Македонски е обусловено от две правила - да бяга и да не бяга. Макар че са силно контрастни, и в двете състояния героят е находчив, инициативен, верен на себе си, защото изискват вземане на отговорни решения. Важно е пред Македонски да има цел, към която да се стреми. Тя го мобилизира, държи будни сетивата и чувствителността му, дава му повод на изява. В нея хъшът влага плам и смелост, готов е насаможертва за осъществяването й. Всеотдайното му родолюбие и предаността му към идеала се проявяват най-ясно в ситуации, важни за народното дело.
Македонски е уверен и сигурен в себе си. Той не отстъпва, когато сред хъшовете трябва да се избере пратеник до Левски в Русчук. Дошъл е моментът да се изправи срещу опасностите, не по-малко коварни от куршумите в открития бой с тираните. В този момент Македонски е въплъщение на отговорността пред другарите си и пред народоосвободителното дело. В началото на думите му пред хъшовското събрание е откроено местоимението “аз”, но заявил вече себе си, Македонски го заменя с формата за трето лице “той”. Македонски знае как да доведе начинанието до успешен край, той познава и Русчук, и баба Тонка, и пътя към къщата й, той има опит, сили и хитрост, нужни, за да оцелее. Загрижеността на хъша към Бръчков кара читателя да забрави дребните му прегрешения, раждащи се от жестоките закони на оцеляването. С мисъл да предпази най-младия и неопитен хъш, който може да провали важната мисия, Македонски не отстъпва. Портретните детайли разкриват решителността му сам да се изправи срещу заплахите. Лицето му се е зачервило, а очите гледат “неспокойно... остро, почти злобно”. Изборът му за пратеник до Левски го кара “да изгледа с тържествующ вид събранието”. Македонски е заслужил доверието на своите другари с неотстъпчивостта си пред опасностите. Сега предстои да докаже, че не бяга от смъртта.
В нощта, когато трябва да премине Дунава, Македонски и смъртта застават един срещу друг, тя следва всяка негова крачка в мразовитата февруарска нощ. Метафоричните факти: “късните студове”; “северните ветрове”; “Дунавът беше замръзнал” въвеждат във враждебната обстановка. Тук са студът, зимата и мракът, под дебелия лед не спират потока си “черни шумящи талази”. Пейзажът е суров, поражда тягостни чувства. Усещането е подсилено и от граченето на птиците, което прави атмосефрата още по-зловеща и потискаща.
Македонски е въведен в обстановката чрез пестеливо, но изразително описание. Всеки детайл от портрета е свързан с решителността на героя да се противопостави на трудностите. Тялото му е защитено с гугла и с влашки кожух, а револверът ще го брани от неочакваната среща със смъртта.
След природното описание и портретуването на героя Вазов въвежда действената характеристика като похват за представяне на Македонски. Той е нащрек, действията му са предпазливи и обмислени. Първоначално Македонски стои “неподвижен, с очи впити” в пространството с цел да опознае добре територията и да премине незабелязано. С разум и себеотдаване подхожда хъшът към важната задача. Той се движи “безшумно”, “тихо, равномерно, бодро”. Застрашителни са мракът и леденият вятър, изпълващ нощта с “гробовен шум”, но героят не отстъпва. Революционният му опит и мъжеството го водят напред. Негово оръжие сега са неотстъпчивостта и дързостта да премери сили с предизвикателствата.
Неочаквано за Македонски е, че “една черна ивица” от реката не е замръзнала. Тя се превръща в заплаха за мисията на хъша и за революционната му чест. Авторовите думи “стоя няколко минути в нерешителност” звучат някак безнадеждно. Те правят обстановката още по-напрегната. Но в същото време Вазов отрича тази нерешителност (тя не е характерна за образа на Македонски) - “тръгна назад бързо, решително”. Съобразителен, пълен с идеи, готов да се справи с всяка ситуация е бившият войвода.
Новото изпитание откроява още по-ярко непоколебимостта на хъша. Той добре преценява ситуацията - от безизходицата ще го спаси дъска, която ще му послужи за мост. Импулсивността на героя е откроена в изразителните глаголи - “пусна”; “ ”; “хвана”. Той е твърдо решен да успее. Но обстановката става още по-напрегната с появата на влаха. В конфликта с него хъшът опитва всичко - и заплаха, и молба, и отстъпчивост, и готовност да плати, и груба физическа сила. Отговорната задача е променила изцяло тази горда натура, която сега търпи обидите: “разбойнико”; “харсъз”. В името на святата мечта той е готов на всичко. Мотивацията му е убедителна - от него зависи съдбата на отечеството. Хъшът носи висока отговорност и с пълна сила противостои на заплахите.
Преминаването на реката по “моста” изисква смелост и ловкост. Действията на Македонски са отмерени: “спря до нея, измери я с поглед, опита с тоягата си твърдостта на леда и внимателно хвърли дъската”. Безбожник във всекидневието, преди да стъпи върху дъската, той се прекръства. Жестът е израз на съзнанието колко необходимо е да успее. Няма молитвени думи за помощ, макар че му е нужна. Македонски отново разчита на себе си, но заради християнското освободително дело с кръстния знак мобилизира всички останали сили и кураж. Жестът не е израз на слабост, а на решимост сам да измине страшните няколко крачки, уповавайки се на вярата си. Героично е поведението му, защото преди да преодолее таящата се в речната бездна смърт, той преодолява страха от нея. Авторовата оценка затова е изразена косвено чрез сравнението му с Бенковски и Волов. С поведението си старият войвода застава редом с най-светлите имена в националната ни история.
Трудностите за Македонски не свършват с преминаването на реката. На турския бряг героят се сблъсква с другото лице на смъртта - опасността от замръзване. Родният бряг не му носи успокоение, а нови изпитания - към него се приближава “солдатин от караула”. Волята му достига своя краен предел на изява - успява да потисне дори дишането си. Духовната му сила сега се измерва с твърда самодисциплина. Хъшът стои притихнал, долепен до ледената земя. Едва когато наоколо отново настава мъртвешка тишина,той внимателно раздвижва почти замръзналото си тяло. Тежко е състоянието на Македонски, но той продължава смело напред, движейки се като “вълк”. Това сравнение подчертава неговата непоколебимост. Решителен и неотклонен, той следва целта си “до мига, в който ще каже на баба Тонка: “Твой син!”, когато почука на вратата й. Чест за него е да се нарече син на тази родолюбива българка. Простите по смисъл думи са звание за всеки патриот, който не се страхува от смъртта.
Най-категоричната изява на всеотдайното родолюбие е участието на хъша в боевете при Гредетин. В битката Македонски е в стихията си. Завладян от вихъра й, той й се отдава напълно. Там, сред гърмежите и пролятата кръв, хъшът се проявява като верен на другарите си. Дори ранен, той намира сили да подкрепи Бръчков. Тялото му е пронизано от куршуми, но мъжката му сила не отстъпва пред смъртта. Единствен той от хъшовете дочаква свободата на България. “Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” - възкликва Вазов. Непостигнал мечтата си да умре в бой, но дочакал свободата на отечеството, някогашният войвода е загубил блясъка си. Той е обречен да остане в миналото. Вазов като че ли не може да се примири с безличното му тъжно настояще. Тези думи са и упрек към съвременниците, които са забравили своите герои и високите идеали на възрожденското време.
Без да е идеалист като Странджата, Македонски също толкова ревностно служи на идеала. Различна е само мярката му за делнично и героично. Смъртта в бой е негова свята цел. Единствен той я побеждава, за да вкуси не само от славата, а и от горчивината на непризнанието.

ПЪТЯТ НА ЕДИН “МЕЧТАТЕЛ, ИДЕАЛИСТ, ВЕТРЕНИК” КЪМ СБЪДНАТИЯ БЛЯН
(Образът на Бръчков от повестта “Немили-недраги” на Иван Вазов)
Възраждането е време на категоричен български избор. Българинът трябва да заяви дали желае да бъде безропотен роб, примирил се с нещастната българска орис, или да поеме отговорността за България, да отстоява свободното й бедеще с вярата, надеждата и любовта на предания родолюбец. Повестта “Немили-недраги” среща читателя с герои, родени в неспокойно време, жертвоготовно отстояващи своя идеал. С красивата си саможертва те приобщават към идеите на епохата другите. Това е илюстрирано чрез Бръчков - единственият образ, търпящ развитие в творбата.
Сред хъшовското общество младият “поет, мечтател, ветреник” израства осъзнат и самопожертвователен привърженик на българската идея. С родолюбива нагласа, идеализъм и жажда за деятелност, той изпитва възхищение пред народните мъже. Бързо приема идеите им и се приобщава към хъшовското семейство, мечтае за свое място в борбата за свобода. Бръчков става продължител на завета на Странджата и осъществява святата връзка между минало, настояще и бъдеще. Израства до активен революционер, готов да поеме по рискования път през Дунава, реализира своя блян като герой в Гренадинската битка.
Различни са пътищата, довели хъшовете и младежа в чуждата страна. Хъшовете са избягали “от въжето, от тъмницата”, “от насилието на турците”. В чуждата страна те са намерили временен пристан, вярвайки, че един ден отново ще участват в битките за свободата на своята родина. Но те не могат да се разделят със своето минало, спомените за славните битки “в отечество България” изпълват настоящето им, дават смисъл и цел в живота им. Единственият, който няма честта да споделя спомените като участник в тях, е Бръчков: “Най-младият от всички, почти лапак, с фес”. Читателят идентифицира образа на Бръчков със самия автор, пребивавал сред хъшовете известно време. Затова беглецът е наречен “мечтател, идеалист, ветреник”. Но тези определения не хвърлят сянка върху личността му, защото са доказателство, че е презрял обикновеното ежедневие, робското примирение и макар и не съвсем осъзнато (“и той сам не знаеше”) е почувствал, че трябва да прекъсне връзките с бащиния дюкян, със спокойното еснафско битие, защото пулсът на епохата е друг: “беше написал и напечатал тайно вече патриотическа поема”. Присъствието на страничен наблюдател в кръчмата придава нов нюанс на обичайната атмосфера. За него всичко е непознато, смелостта и жертвоготовността на новите му приятели го привлича, той им се възхищава. Магнетично е въздействието на Странджата, вижда в него не инвалида, а героя от битката в разказа, славния Знаменосец, великана от картината: “Той впиваше вторачено очите си в жълтото и измахнато лице на стария хъш, гледаше как се свива набърченото му от рани и трудови чело”.
Бръчков гледа със страхопочитание към непознатата среда, той не може да се включи в разговора, защото е млад, липсва му опитът на борбата, лицето му не е белязано от рани. Мизерията, която го обгражда, не му прави впечатление, защото за него е по-важен духът. Разказите за миналото, изпъстрени с нечувани истории за един мечтан свят, изместват на заден план ниската, потънала в тъмнината на мъждукащата лампа, изба. Изключителният свят, сред който попада младият Бръчков, го завладява и оживява в сънищата му. Още първата вечер той сънува бъдещата борба: “Той гледа Странджата, като дига знамето си в Балкана и вика: момци, дръжте се! Ту Спиро Македонски, като запаля турската плевня и разсича надве един турчин и една кадъна. А Балканът се люлее, горите шумят, ветровете духат и пушки гърмят из буките.” Странджата и Македонски са център на този сън-блян. Странджата е вдъхновителят, Македонски импулсивно се хвърля в битката, дава всичко от себе си. Но Бръчков не само наблюдава битката, той самият е участник в това грандиозно сражение. Този сън се оказва пророчески. В такава величава битка ще се сражава младият хъш. Ще бъде един от героите в нея и ще намери смъртта си. От друга страна, сънят има символично значение. Той е проекция на най-дълбоките копнежи на младия човек да бъде един от героите в националната борба за свобода.
Но може би най-силно въздействащ момент върху Бръчков е сцената, в която Странджата произнася знаменитата си реч. Именно тогава младият идеалист осмисля най-пълно патриотичните идеали и стремежи на хъшовете, вижда ги в истинската им светлина, докосва се до съкровеното в техния свят, осъзнава смисъла на братството помежду им. През погледа на младия патриот, в оня изключителен момент на вдъхновение след речта на Знаменосеца, хъшовете изглеждат точно такива, каквито са по сърце, по душа и по морал. Те не са като другите смъртни. Те са висши същества, родени за страдание, за борба и за слава. Начинът, по който Бръчков възприема въодушевената дружина емигранти, звучи като обобщение на всичко онова, което Вазов излага в повестта до момента.
Младият идеалист, ветреник, мечтател открива в обществото на хъшовете своя идеал, мечтата си за смислен живот. В образа му има нещо много важно - вечната борба. Такъв живот не обезличава човека, а го утвърждава като личност. И ако Странджата носи мъдростта на миналото, то Бръчков въплъщава философията на героичното бъдеще.
Не е случаен фактът, че в последните мигове на Знаменосеца край него остава само Бръчков. Воден от благородството си и от човешкия си дълг, младежът осъзнава, че няма право да изостави Странджата в такива тежки мигове. Бръчков се превръща в “нравствено подкрепление” за Знаменосеца. Този епизод от творбата илюстрира оригиналния авторов замисъл. Чрез вълнуващата среща и раздяла между най-стария и най-младия революционер Вазов осъществява по емоционален път идеята за връзката между поколенията, за приемствеността в борбата за българската свобода, за духовния мост между миналото, настоящето и бъдещето на един народ. Старият хъш е най-обичания, най-уважавания сред немилите-недраги български революционери и младият Бръчков има какво да научи край смъртния одър на Знаменосеца. Урокът по родолюбие, жертвоготовност, историчност и идеализъм придобива смисъл на завет към Свищовчето, а чрез него - и към всички българи.
Приел несгодите на хъшовския живот, споделил докрай високите идеали на емигрантите, Бръчков става един от тях. Готовността и желанието му да поеме важната и трудна мисия - преминаването на замръзналия Дунав, за да се срещне с Левски в къщата на баба Тонка в Русчук, разкриват неговата жертвоготовност, патриотичния му дух, волята му да бъде полезен на освободителното дело. За Бръчков, както и за останалите хъшове, тази мисия е въпрос на чест. Опасността от смъртта не го плаши, защото няма по-достоен жест от този да умреш за родината си. Думите на Бръчков - “...всички сме готови да умрем за свободата на нашето мило отечество. България може още да се гордее с храбри чеда” (ІХ гл.) - разкриват неговото израстване, духовната му свързаност с идеалите и съдбата на Знаменосеца и на останалите хъшове. Ето защо Бръчков отстъпва, съгласявайки се Македонски да поеме високата мисия. Той се подчинява на избора на останалите, защото е далеч от егоизма, защото за него идеалът стои по-високо от самолюбието, защото разбира и изповядва законите на хъшовското братство.
Героичната смърт на Бръчков при Гредетин бележи кулминационния момент в развитието на неговия образ. В тази битка героят е рамо до рамо с останалите хъшове - Владиков, Хаджият, Македонски. Сбъднала се е тяхната така дълго чакана мечта. Сега те най-пълно могат да изяват себе си, могат да бъдат смели, жертвоготовни, достойни. Години наред те делят една и съща участ, споделят едни и същи идеали. Това е техният час - часът на истината и равносметката. “Победа!” - ще извика Бръчков с гордата увереност на покорител на съдбата. Сбъднал се е сякаш най-съкровеният му сън - да участва в битка за свобода, да бъде един от храбреците, защищаващи достойнството и честта на народа. И макар че отношението на сърбите, за чиято свобода те се сражават като доброволци, е враждебно, това няма значение за тях. За тях тази война е част от голямото освободително дело, което ще доведе до извоюване и на българската свобода. “Братя! Войната се почева и нашата гореща надежда се изпълни. Сега можем да се бием и умрем юнашки за нашата драга свобода” - казва Бръчков. (ХV гл.) Това са не само пророчески думи, но и думи-откровение на един “мечтател, идеалист, ветреник”, един от тези, благодарение на които става възможна и българската свобода.

БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА - ВЕСТИТЕЛ НА НАДЕЖДАТА
(Съчинение разсъждение върху разказа “По жицата” от Йордан Йовков)
“По жицата” е разказ за страданието и състраданието, за неугасващата човешка вяра в доброто, в спасението, в изцелението. В този смисъл това е разказ за човешкия живот, осмислен чрез метафоричните образи на пътя, змията и птицата.
В търсене на чудото - бялата лястовица, вълшебната изцелителка на всяка болка, семейството на Гунчо тръгва по пътя, следвайки безкрайната телена жица, натежала от черни лястовици. Читателят “вижда” семейството през погледа на Моканина, който веднага разпознава безмерното страдание на тези добри хора. Злото е отнело радостта от живота на девойката, обезсилило е майката и бащата. Но от дълбините на тяхната болка се ражда надеждата, която им дава сили да се борят за спасението на рожбата. Животворящият образ на бялата лястовица подтиква Моканина да извърви пътя от истината до упованието в чудото, за да утеши родителите и да вдъхне вяра в изцелението. До читателя достига посланието на Йовков - чудната птица е в човешката душа. Благородството и съпричастието към съдбата на ближния спасяват надеждата.
С проблема за страданието и надеждата се сблъскваме още в началото на повествованието. Едва хвърлил поглед на новодошлите, Петър Моканина разбира, че някаква тревога е принудила селянина да се отбие при него. Видяна е сиромашията му, портретната характеристика на непознатия насочва към бедняшкото му ежедневие - “Ризата му беше само кръпки... Беше бос.”, но е ясно, че “го гони някаква беда”.
Всичко у другоселеца говори за спотаена болка - този “човек планина” поздравява плахо, неясно, измънква нещо, вниманието му е насочено не към външния свят, а към някаква си негова грижа, която изцяло го е обсебила. Овчарят бързо и безпогрешно преценява новодошлия - добър, кротък и смирен човек, “мек и отпуснат”. За драмата на семейството му говори спрялата на пътя каруца. Моканина забелязва възрастната жена, “превита”, сякаш смазана от болката, а младата, обронила глава на “черни селски възглавници”, лежи безжизнено и гледа встрани. Но в контекста на разказа отпуснатите встрани краища на забрадката будят алюзия с прекършени криле на птица и по обратен път въвеждат мотива за бялата лястовица. Подобна функция има и името на селото Манджилари, което означава светлина, пророчество.
Досетил се за истината, Моканина внимателно пита непознатия дали има болно, дава му възможност да сподели мъката си. Почувствал неговата добронамереност, бащата откликва: “Имам. Една момичка имам болна.” Като тежка въздишка се отронва отговорът. Умалителното съществително “момичка” разкрива бащината обич, но и болката му.
За момент селянинът млъква, затваря се в себе си, гледа, но не вижда. Но мълчанието му е значещо, то разкрива какво става в душата му, защото в Йовковите разкази тишината също говори. Той като че ли все още се колебае дали да разкаже за мъката си. Невиждащите му очи говорят за отчаяние, безпомощност, страдание. Светът сякаш не съществува за него, защото болката за детето му го е погълнала изцяло.
Усетил, че се е докоснал до голяма човешка драма, Моканина не бърза да задава въпроси. Разбира, че този разговор ще бъде мъчитилен, болезнен за угрижения човек. Внимателно, деликатно той “тръгва” към света на непознатия, за да не разрани още повече душата му и без да се страхува, че чуждото нещастие ще бъде за него товар.
Гунчо разказва за живота си - ежедневието му е бедняшко, но не това го мъчи и тревожи. Той не желае богатство, благодарен е на бога и за залъка хляб. Друго разяжда сърцето му и не му дава покой - случилото се с детето му - “таз беда...”.
Мълчаливата пауза, желанието на бащата да приседне, треперещите мазолести пръсти говорят за силно нервно напрежение, за душевно вълнение. Но усетил срещу себе си доброжелателност, добронамереност, той най-сетне решава да изплаче скръбта си. Трагична, страдалческа е съдбата на семейството му - родителите рано са загубили децата си. Впечатляващ е фактът, че Гунчо не уточнява броя на починалите си деца - той казва “две-три”. Трудно можем да допуснем, че бащата е забравил колко деца е загубил. Този факт буди други внушения - толкова непоносима, изпепеляваща е болката по едничката останала жива, но болна рожба, че миналото, настоящето и бъдещето загубват за него реалните си очертания - “Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда.”
Трогателен е бащата, когато разказва за обичта си към детето - отгледано с много любов, с много грижи и внимание. Разговорните изрази-фразеологизми: “Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо...” разкриват всеотдайните родителски грижи, смисъла на живота им. Но нещастието и този път не ги отминава - момичето “вехне”, линее. Глаголът “вехне” буди алюзии с цветното, с природното и внушава, че Нонка е нежното цвете на радостта и надеждата в Гунчовия дом.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развити теми по литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.