Разумът на безумието (от Исак Паси)


Категория на документа: Литература


Веднъж Дон Кихот се обръща към оръженосеца: "Вярвай ме, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мен." С тази диагноза се солидаризират и лудостта на лудия, и разумът на разумния. Свещеникът и бръснарят нееднократно се убеждават, че рицар и оръженосец са изковани по един и същ образец, че лудостите на господаря без глупостите на слугата не струват пукната пара. Самсон Караско мисли, че светът още не е виждал такива двама луди като господаря и неговия слуга. Херцогинята намира, че Санчо е по-забавени по-луд от своя господар. Най-сетне и сам Санчо вижда, че господарят му е луд, но признава, че той не пада по-долу от него, защото върви подире му и му служи. Санчо е обхванат от същата лудост, от която страда и неговият господар, и хората, които ги срещат, се убеждават в това.Нищо, че те не могат да разберат разума на лудостта и да го оценят, както подобава, те все пак безпогрешно могат да различават всички отклонения от своя собствен разум.
Според Тургенев верността на Санчо Панса олицетворява способността на масите да се заслепяват, да вървят беззаветно след личностите дори и когато им се присмиват, да изживяват безкористен ентусиазъм.[5] Но Санчо Панса не може да бъде разбран като представител на масата. Той е от онези единици, от онези личности, към които принадлежи и неговият господар. Ако Дон Кихот е единственият странствуващ рицар, Санчо Панса е единственият странствуващ оръженосец. Като своя сеньор и баща той е самотен, неразбран, осмиван и е съвсем прав, когато му казва: "Народът смята ваша милост за съвсем луд човека, мене за не по-малко смахнат." И за Санчо не може да не важи същият принцип не е толкова луд този, който знае лудостта си.
Да се прехвърлим от широката област на общественото мнение към по-тясната, но безкрайно по-важна сфера на вътрешната самохарактеристика, защото за героите, както и за хората по-важно е това, което те правят, отколкото онова, което другите мислят за тях. Веднага след първата покана Санчо тръгва след своя сеньор. Дори ако се допусне, че обещанието за острова тук е решаващото съображение, как все пак ще се обясни фактът, че в началото на XVII век един човек оставя жена и деца, без дори да им се обади, за да търси острови в сърцето на Испания. Колкото и често да говори за островите, вътрешно Санчо не е съвсем сигурен в тях. "Ако тоя господар Дон Кихот за награда на дългата ми и добра служба пожелае да ми даде някой от многото острови, които негова милост казва, че ще срещнем по пътя си, ще му бъда много благодарен; но и да не ми го даде — здраве да е. На тоя свят човек не бива да се уповава другиму освен на бога." Преди третото излизане Санчо иска от господаря си заплата, но скоро разбира грешката си — грешката на странствуващия оръженосец — и горчиво се разкайва. Той иска да се върне в село, но скоро разбира своята нова грешка и отново моли господаря си за прошка. Санчо обича топлото ядене и студеното вино, но нима всеки рицар е аскет, нима рицарят не може да бъде същевременно и "кавалер на кръглата маса" и нима това съчетание не е дошло до нас със знаменитите мускетари на Дюма. Пък и самият Дон Кихот понякога признава, че пътят и тежкото оръжие не се понасят, без стомахът да е получил своето. И най-сетне в трезвия поглед на Санчо, който различава ханчетата от замъците и козите от хората, няма нищо несъвместимо с духа на рицарството, с принципите на героична Испания.
От друга страна, в поведението на Санчо Панса има много черти, които, разгледани откъм същността им, биха направили чест и на Дон Кихот. Санчо не е толкова безобиден и малодушен, както сам се представя. Понякога не му липсва решителност и дори войнственост — иначе как би бил странствуващ оръженосец. Въпреки че иска да прекара времето си в мир, Санчо се хвърля срещу ягуеските коняри, макар че те са повече от двадесет. Той набива бръснаря, собственик на шлема на Мамбрино, хвърля горяща факла срещу своите палачи в замъка на херцога. "Ако някой дръзне. . . да докосне косъм от главата ми. . . .така ще го фрасна, та ръката ми ще се забие в черепа му." А когато физическата настъпателност е неуместна, Санчо използва оръжието на иронията — почтената дуеня изпитва силата на това оръжие.
Лудостта на Санчо Панса е почти така безгранична, както и лудостта на неговия господар, а в някои случаи дори я надвишава. Допустимо е за Дон Кихот да вярва в омагьосването на Дулсинея, но ето че в него започва да вярва и Санчо Панса, въпреки че сам той е измислил самото омагьосване. Да считаш, че собствените ти дела са рожба на вълшебници — каква по-голяма от тази лудост. И Санчо започва да вярва във вълшебниците, в същите тези вълшебници, които играят толкова голяма роля в "оправдателната" философия на Дон Кихот. Санчо вярва, че вълшебниците превръщат рицаря на огледалата в Самсон Караско, Дулсинея — в груба селянка, рицаря-оскърбител — в лакей. "Сега вече почвам да виждам ясно и разбрано, че има вълшебници и магии в света, и моля бога да ме избави от тях,защото сам не мога да се избавя." Санчо Панса без вълшебници, това е — все едно — Дон Кихот без вълшебници.
В цялостното поведение на Санчо Панса срещу всички прояви на трезвост и разсъдък стои една безкрайна върволица от безумия. Санчо вярва в магическите свойства на питието на Фиерабрас, Санчо търси главата на великана след приключението с винените мехове, Санчо настоява Дон Кихот да стане император, Санчо вярва в мнимата принцеса Микомикона, в нейното отнето от великан кралство, целува й ръка и я признава за своя кралица. Санчо иска да направи дъщеря си графиня и дори й избира подходящ за една графиня съпруг. И най-сетне Санчо вярва в Дон Кихот, вярва в него така, както никой друг. Много пъти признава, че господарят му е луд, но много повече пъти той демонстрира верността си към Дон Кихот и към странствуващото рицарство. "Може ли да се намери на този свят човек, който би дръзнал да каже и се закълне, че моят господар е луд?" Така да вярва в Дон Кихот може само човек, който вярва и в неговите принципи, в принципите на странствуващото рицарство. Към знаменития отговор, който Дон Кихот дава на своя оскърбител в замъка на херцога, и Санчо внася своя принос "Щом този сеньор отрича да е имало и да има още в света странствуващи рицари, какво чудно тогава, че той не разбира нищо от това, което каза?" Санчо не само вярва в странствуващите рицари, но той сам иска да бъде странствуващ рицар и мисли, че може да се отплати на херцогинята само когато като странствуващ рицар посвети в нейна служба всичките дни от живота си. А ако не може да бъде странствуващ рицар, стига му това да бъде странствуващ оръженосец, за да се гордее със своето положение. Когато след второто странствуване на своя господар Санчо се връща в село и жена му го пита какви блага му е донесла службата, той и отговаря, че най-приятното нещо на света е да си почитан оръженосец на рицар, който търси приключения, че хубаво нещо е да гониш щастието през планини, лесове и скали, в замъци или странноприемници!
Така еволюцията в двойнствената природа на Санчо Панса постепенно довежда до гибелта на санчопансовщината и тържеството на донкихотщината. "По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата." Не "По-добре орел в небесата, отколкото врабче в ръката." И ние виждаме как Санчо Панса моли херцога да му даде кътче от небето. "Да благоволехте, ваша милост, да ми дадете една малка частичка от небето, ако ще да бъде и половин левга, бих я приел с повече удоволствие от най-големия остров на света." Той, Санчо Панса, "утилитаристът", "хедонистът", иска кътче от небето, от царството на орлите — защо му трябват врабчета в ръката!
Тази вътрешна еволюция, чието далечно, но достатъчно основание е съгласието на Санчо Панса да стане оръженосец на Дон Кихот, навлиза в последната си фаза при губернаторството в "остров" Баратария. Санчо Панса губернатор — това е реализираният Дон Кихот, Санчо Панса на острова — това е функциониращият Дон Кихот. Показателно е сравнението между съветите, които Дон Кихот дава на Санчо Панса преди заминаването му, и онези действия и решения, които той осъществява там. Дон Кихот съветва бъдещия губернатор- "Гордей се. . . със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин." Още с пристигането си на острова, където го наричат "сеньор дон Санчо Панса", новият губернатор прави следната декларация: "Запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога дон. Казват ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — дядо ми и всички бяха Пансовци без всякакви прибавки "дон" или "доня".
Дон Кихот съветва своя оръженосец: "Бъди като майка за добродетелите и мащеха за пороците." На острова Санчо проявява изключителна находчивост и връща ескудосите на собственика им, изгонва зад пределите на острова безделника от игралния дом, забранява на продавачката на лешници да се явява две седмици на пазара, защото продава стари лешници, премахва препродавачите на хранителни продукти, предвижда смъртно наказание за онзи, който смеси виното с вода, намалява цената на обувките, определя размера на надниците на слугите. Дон Кихот съветва бъдещия губернатор: "Ако някоя хубава жена дойде пред тебе да иска правосъдие, отклони погледа си от сълзите й, не се вслушвай в риданията й, а разгледай грижливо същността на молбата й, ако не желаеш разумът ти да потъне в нейните сълзи, а добродетелта ти — в нейните въздишки." Когато при Санчо идва една жена и се оплаква, че е изнасилена, губернаторът, след като решава делото й със соломоновска мъдрост, й казва: "Ако бихте проявили, драга, в защита на вашето тяло половината само от смелостта и силата, които показахте, за да задържите тая кесия, силите на Херкулес не биха му стигнали да ви изнасили."
Дон Кихот съветва бъдещия губернатор: "Ако някога жезълът на правосъдието се огъне в ръцете ти, нека това не става под бремето на даровете, а под тежестта на състраданието." Когато Санчо трябва да реши един казус, при който еднакво тежат основанията за осъждането и оправдаването, той си спомня за наставлението на своя господар и издава оправдателна присъда, защото "винаги е по-похвално да правиш добро, отколкото зло". Осемте дни на Санчовото губернаторство показват какво значи да се мине през школата на Дон Кихот. Санчо, който толкова мечтаеше за пари, който дори искаше да продава негри, ако островът се окаже в Африка, напуща властта гладен и бит, без да е влязъл в джоба му нито един петак. "Кажете на моя сеньор, херцога, че гол се родих и гол оставам, ни губя, ни печеля, с други думи, без петак влязох в това губернаторство и без петак си отивам, макар че съвсем иначе постъпват губернаторите на други острови. Дръпнете се настрана и ми сторете път . ."
Губернаторството на Санчо Панса завършва така, както и всички странствувания на Дон Кихот, само с тази разлика, че сега Санчо Панса би могъл да замести своя господар. И скоро му се удава такъв случай. Когато Самсон Караско побеждава Дон Кихот и рицарят трябва да се оттегли най-малко за една година в своето село, оръженосецът е този, който го подкрепя в бедата, Санчо окуражава Дон Кихот. Ако някога Дон Кихот поучаваше Санчо: "Постарай се като мене да извлечеш сили от самата си слабост", идва редът на Санчо да поучава странствуващия рицар в духа на странствуващото рицарство. "На мъжествените сърца подобава, сеньор, да бъдат търпеливи в несретите, както и радостни в сполуките. " Сега вече в Испания и в света има двама души — Дон Кихот и Санчо Панса. . .
А когато светът се лишава от Дон Кихот, за да остане само добрият Алонсо Кихано, духът на Дон Кихот продължава да живее в Санчо Панса.
Пред смъртното легло на Алонсо Добрия отново проговаря гласът на Дон Кихот: "Ах, господарю, не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години. Защото най-голямата лудост, която може да направи човек в този живот, е да се остави да умре ей тъй за нищо, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят живота, а само от тъга. Хайде, не се измързелявайте, станете от леглото и елате да излезем на полето, облечени като овчари, както бяхме решили. Може би ще намерим зад някой шумак сеньора доня Дулсинея отмагьосана и тогава няма да има какво повече да желаем. А ако умирате от мъка, чеса ви победили, хвърлете на мене вината и кажете, че сте паднали, защото не стегнах добре ремъка на седлото на Росинант. При това, ваша милост, знаете от рицарските книги, че е нещо обикновено един рицар да събори другия, а победеният днес ще бъде утре победител."
Такава е единствената награда на самотника. След Дон Кихот остана Санчо Панса, а след него дойдоха и добрите духове, Просперо и Ариел, всесилни само във фантастичното и приказното, и великият наивник Кандид, когото никакви тояги не могат да вразумят, и Макс Пиколомини, който за нищо на света не ще отстъпи от убежденията си, и Френхофер, който няма сили да повярва на своето изкуство и своето рицарство, и Адриан Леверкюн, който стопи живота си в самотата на своя гений. Всички те носеха в себе си по едно късче от доспехите на най-разумния безумец.
Дон Кихот е знаел, че принадлежи към тези, които "ще запечатат името си в храма на безсмъртието". Но той едва ли е предвиждал колко безсмъртно може да бъде безсмъртието. . .



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Разумът на безумието (от Исак Паси) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.