Разобличителният порок и възнаградената добродетел в комедията „Тартюф” на Молиер


Категория на документа: Литература


и мислите ме строг и честен, и открит?

О, външността ми тъй замайва ви главата,

о, аз не съм това, що цял народ ме смята! (III действие, 6 сцена)

Самообвиненията на героя не показват истинската му същност, а имат обратен ефект. Те се превръщат в защитна реч на мнимия благочестивец. Със своите думи Тартюф постига целта си- да се облагодетелства за сметка на другите (" Faire enrager le monde est ma plus grande joie! " - "Нека хората беснеят, аз ще бъда само щастлив"). Като следствие от действията на Тартюф Оргон лишава сина си от наследство и го изгонва от дома, а Мариана е обещана за съпруга на порочния праведник. Не само това-измамникът се добира до истината за нечиста сделка, на която семейството дължи своето богатство.

Срещу пороците на Тартюф се изправят добродетелите на другите герои. В съпоставка между мнимия светец и останалите можем да открием семантичната опозиция добро-зло. Добри са Оргон и близките му, а зъл е Тартюф. Според отношението си към госта персонажите се разделят на два лагера в експозицията на комедията, определяна от Гьоте като "най-великото и най-хубавото, което съществува от този род". От едната страна са героите, които са заслепени от Тартюф и му вярват безрезервно (Оргон, госпожа Пернел), а от другата страна- тези, които виждат истинската му същност (Елмира, Дорина, Дамис и Клеант). Героите от по-старото поколение- Оргон и майка му- са по-наивни и по-податливи на измамите на праведника, докато героите от по-младото поколение са по-подозрителни и недоверчиви. Дорина, Клеант, Елмира и Дамис са разумните герои в трагедията, изразители на идеите на Класицизма. За тази културна епоха разумът е висша форма на истинност. С пълна сила важи крилатата фраза на Рене Декарт: "Мисля, следователно съществувам".

Близките на Оргон, за разлика от него, успяват да различат истината от измамата и привидното от скритото. Техните оценки създават представа за истинското лице на Тартюф и пороците на героя. За Дамис гостът е "критик неканен", "властител и тиранин". Според Дорина той "стига веч дотам във своята забрава,/ че съди и кори и господар ти става". По думите на Клеант "светци, които вършат нещо,/ не са ония, що се молят най-горещо". Още преди своята поява Тартюф е причина за спорове между останалите герои. Конфликтът между заслепените и трезвомислещите персонажи е основна движеща сила на действието.

Прислужницата Дорина е един от най-прозорливите герои. В първа сцена от първо действие тя определя най-точно Тартюф: "Безбожен лицемер под маската се крие". Със своето чувство за хумор и остроумие Дорина дава подобаващи отговори на мнимия праведник- "и гледала ви бих съблечен до пети,/ без голата ви плът сърце да ми смути". Прислужницата насърчава любовта между Мариана и Валер. Тя говори с Мариана и я убеждава да се противопостави на баща си за женитба с Тартюф. Дорина се опитва да накара господаря си да види истината, но опитът ѝ остава безуспешен.

Елмира е тази, която успява да разобличи Тартюф. Съпругата на Оргон и лицемерният набожник са герои-антиподи. Елмира желае съпругът ѝ сам да се убеди "с очи или с уши" какъв човек е в действителност неговият гост. Тя е сигурна, че с "лъжи и женски ласки" Тартюф "ще смъкне до една хилядата си маски". Младата жена решава да си послужи с измама, както постъпва лицемерният набожник, за да "омае" Оргон и госпожа Пернел. Елмира иска да накаже нежелания гост "с неговите камъни по неговата глава"-да го разобличи по същия начин, по който действа той, за да внесе смут и неразбирателства в семейството на Оргон.

Пета сцена от четвърто действие е една от най-сполучливите в световната комедиография. В нея авторът използва ренесансовия похват за подслушването (характерен за трагедията "Хамлет"). Считайки, че са останали насаме, Тартюф спокойно може да прегърне Елмира, но се оказва в обятията на Оргон. Тази сцена е натоварена и с друг житейски смисъл. Чрез нея Молиер доказва схващането на своя учител- философа Гасенди, че сетивният опит лежи в основата на всяко познание.

Благоразумието, съобразителността, решителността, предаността са някои от добродетелите, които отличават женския образ, изграден от Молиер, от ренесансовия.

Като всяка комедия "Тартюф" завършва благополучно. За развръзката на своята творба драматургът използва античния театрален похват deus ex machina (бог от машината). Щастливият край идва не само заради намесата на Краля Слънце, който праща Тартюф в затвора, и прави така, че Оргоновото семейство не изгубва имуществото си. Справедливостта възтържествува. Доброто побеждава злото, истината-измамата, здравият разум- наивността.

Относно произведението на Молиер Жорж Бордонов казва: " "Тартюф" е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече... Молиер се е надсмивал над лицемерите, но се е погрижил да подчертае тяхното лицемерие и то да бъде разграничено от истинското благоразумие, към което категорично е изказал своето уважение".

В комедията "Тартюф" се извършва своеобразно утвърждаване на доброто с победата му над злото. Докато има пороци, ще има и добродетели, които да ги разобличават.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Разобличителният порок и възнаградената добродетел в комедията „Тартюф” на Молиер 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.