Проблемът за деградацията в обществото и човешката личност в творчеството на Алеко


Категория на документа: Литература


Проблемът за деградацията в обществото и човешката личност в творчеството на Алеко

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно – историческо.

То е свързано с епохата на 90-те години на миналия век. В него са вплетени демократичното и хуманистичното начало. Той твори за истината в духовната област. Алеко носи висок интелект, голяма еродиция, много познание, аналитичен ум, духовен аристократизъм – разкрепостен и извисен над съвремието и битието. Изключително активен и действен, той е жрец на истината. Носи способност за анализ и европейска начетност. Той е първият, който донесе смехът в нашата литература. Алеко е писател на града. Той се нарича и подписва Щастливец. Този вечен безсребреник и “круглий сирота” е светла и трагична личност, недосегаема за пощлостта на обкръжаващия го свят. Оценката на Пенчо Славейков за Алеко е лаконична и точна: “Алеко Константинов беше твърдина от съвест, в която се разбиваха лукавите популзнования на врага”. Като творец Алеко се изгражда през 90-те години на миналото столетие. Това е време, в което окончателно са забравени и погребани възрожденските идеали на “нашето недавно”. През времето, в което живее Алеко в нашата литература се утвърждава селската тематика. Това е време на борби за естетическа преориентация за ново отваряне на българина към света.

Алеко е близък на кръга “Мисъл”, но принадлежи към кръга “Весела България”. Това общество от сродни души го изтръгва от самотата и покрусата. Писателят притежава изострена нравствена чувствителност за грозното в обществения живот и за помрачаването на човешкото у човека. Той утвърждава собствена нравствена мярка за достойно гражданско поведение, за вътрешна свобода и за необвързаност на личността към едно антихуманно общество.

В цялото си творчество авторът на “Бай Ганьо” разкрива пошлото в живота и човешката личност, деградацията им. Това той постига чрез проблемите, които поставя във фейлетоните и героите, които създава. Основните теми във фейлетоните му са няколко – всички те са злободневни, част от тогавашния политически и културен живот. Като започнем от корупцията в политическия живот и в печата, незачитането правата на народа, изборите като насилие и терор и стигнем до фейлетоните насочени срещу Фердинанд.

Много от темите поставени във фейлетоните му битуват и в книгата “Бай Ганьо”. Героят е прагматичен материалист, безпринципен сметкаджия, тарикатстващ политикант, прагматик, който търси личния си интерес. Алековият герой търси във всичко келепира, подобно на героите от “Разни хора, разни идеали”. В цялото си творчество Алеко Константинов се стреми чрез критичното отношение към дейността и постъпките на героите си да покаже грозното в живота и обществените действия. Това е постигнато и чрез идеалите на твореца, които са контрапунктна представа на проблемите, които разобличава и осмива автора.

В “Моята изповед” Алеко споделя, че любимото му занимание е да пише хумористични очерки. Фейлетоните му са отклик на злободневни проблеми в обществения живот през епохата на 90-те години. Той продължава традицията на Ботев и Каравелов, а новаторството му се носи от смеха. Във фейлетоните Алеко търси типични образи. Създава герои с национални черти и е носител на идеите на своето време.

Фейлетонистът Алеко Константинов се ражда от сблъсъка с политическата действителност. Творбите му са директно насочени срещу Стоиловия режим, който сменя правителството на Стамболов.

За първи фейлетон на Алеко се приема обширната дописка “По изборите в Свищов”. В нея писателят като кандидат за народен представител описва изпитания върху себе си политически произвол и беззаконията. Същата тема битува и във фейлетоните “Смирно! Рота п’ли” и “Угасете свещите”. Общото може да се търси в тези фейлетони и в очерка “Бай Ганьо прави избори”. Още в края на фейлетона “По изборите в Свищов” Алеко пише: “Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за “Бай Ганя”. Тези творби за злободневни, актуални, като човешки страсти, като исторически процес. Мостът, който ни свързва с онова време, не е само, че 90-те години се повтарят и сега, а нравствеността, която се налага като коректив, като антитезност, без която сатиричното начало не може да функционира. Фейлетоните на Алеко редовно се явяват във в.“Знаме” и стават фактор в политическия и обществен живот. Голяма част от фейлетоните са посветени на изборите за 8-мо Обикновено народно събрание през
1894 г. и на изборните методи. Чрез пресъздаваните действителни събития от тогавашния политически живот, чрез саркастичните пародии на избирателния закон писателят показва истинското лице на тогавашната демокрация. Той безпощадно осмива тактиката на “моралното влияние”, демагогските лозунги и фрази. От фейлетоните на Алеко говори възмутената съвест на демократа и хуманиста. В тях се проявяват изключителната гражданска смелост, честност и принципност на писателя. Особено място заема фейлетонът “Избирателен закон”. В него творецът разкрива пародията на избирателния закон, а комичното идва от противоречието закон-беззакония. Блясват Алековите юридически познания. Текстът е изразен в типичен за законите език, стил и композиция, с членове и алинеи.

Любима тема във фейлетоните на Алеко е антимонархична. Той не скрива ненавистта си към Фердинанд. Посветените на него фейлетони са “Що значи”, “Народът ликува”, “Херострат II” и “Миш-Маш”. Царската особа още от своето пристигане в България се “радва” на особено внимание на българските сатирици. Със своята надменност, властническа безцеремонност, антидемократизъм и дори с някои черти от външността си, Фердинанд е бил благодатен обект на сатиричното вдъхновение. Няма писател на епохата, който по един или друг начин да не е изразил отношението си към монарха. Похватите са различни – смели граждански протести, дръзки публицистични слова, привидно безобидни закачки. Общият антимонархичен фронт обединява буйния Антон Страшимиров и кроткия Петко Тодоров, гордия Пенчо Славейков и нежния Димчо Дебелянов. На този фон фейлетонистът Алеко се откроява като един от първите по художествено-сатирична сила.

Към фейлетоните на антимонархичната тема се вписва и “Херострат II”. Много по-умело от своите възрожденски предшественици Алеко използва рамката на съня. В нея могат да се наместят персонификации, явления и събития. Виртуозна е връзката между съня и присъствито на разказвача в Народното събрание. Представено е едно разколебано положение – съня като фикционално състояние. “Славянска беседа” той сравнява с Ефеския храм. Заглавието “Херострат II” носи отправка към Фердинанд, който подобно на Херострат гърка, подпалил храма на Артемида, иска да остави името си в историята с цената на престъпление – не като съзидател, а като рушител. Алеко е творец, който търси връзката на българина с чуждия свят и култура. Заглавието на фейлетона насочва към европейската култура не само на Алеко, но и на читателя да разбере произведението.

“Що значи народът ликува” е фейлетон с двуичност и билярност на изобличението. Той е насочен срещу писането на вестникарите и самото царско семейство. Както по принцип във фейлетоните и тук се разчита на контраста. Кратко коментиран, контрастът е подчертан като функционалност: “Ето как пише обикновено робското перо, а пък ето всъщност голата истина”. Авторът предава с явно преувеличение новината за радостната вест. Ето каква е голата истина: “Столицата представлява една окончателно обанкрутена община”. Диалогът участва много активно. Многозначната реплика създава образ: “Бекасите се наплодили…” – асоциация с носа на Фердинанд. Следват разгърнат контраст перифраза на текст с реалната действителност и обобщение: “Бай Ганьо прави илюминации”. За да подсили внушението си Алеко използва детайла, премества плана и използва ироничен контекст, междуметия, възклицания – една богата асоциативност, която разширява плана на изобличението. Произведението има рамкова композиция – цитата от вестник, с който започва фейлетона се повтаря в разсъжденията на автора във финала на творбата.

Особено язвителен и безпощаден е писателят в икономическата студия “Миш-Маш”. Този фейлетон е по-ведър по тон, но също така изобличителен и разширява плана на обобщенията. Подзаглавието отвежда към връзката с централния образ – газеното тенеке. Този образ задвижва една неочаквана и нова комическа ситуация, породена от опозицията между същина и начин на употреба. Газеното тенеке е допълнение към многообразните функции на художествената реалия – бита на българите от 90-те години на миналия век. Представя се икономическия живот на страната чрез образа на “въздесъщото газено тенеке”. Чрез комическа антитеза представя напрежението в обществото.

Това е постигнал чрез обкованата с газени тенекета бедна къща и приликата Ј с дворец. Конкретният персонаж, географските реалии и комическият тон изграждат визията: “Един ден покойният Александър Батенберг отишъл на разходка към Коньовица. Обръща се князът с лице към София и какво да види? Накрай столицата изникнал един фантастичен вълшебен дворец с ослепителен блясък. А то какво било – лучите на слънцето се отразили в една сиромашка къщица, окована с нови газени тенекета”. Газеното тенеке прониква в бита на българина и този бит се извежда напред, а газеното тенеке е само похват. Чрез него се прави преглед на целия ни живот, на начина, по който живее българина: “…по прозорците вместо трошливите стъкла българинът заковава лист от газено тенеке. От вода се връщат моми и момци и в ръцете им вместо пръстена стомна - газено тенеке…кафеджията топли вода в газено тенеке…богатите дечица си имат игралца, а бедните - газени тенекета…”. Поантата е в края на фейлетона преди послеписа, но за да не прозвучи патетично Алеко завършва с две изречения, с което обществения живот минава през битовото пространство, за да се очертае с плътен образ. Писателят открито предлага на народа да се отърве от Кобурга, като използва своето гениално откритие - газеното тенеке: “Вържи го на абанджията, па да издюдюка цяла България с един глас, та като прескочи границата, тенекето тъй да се тресне с пограничния камък, щото цял Балкан да загърми”.

Във фейлетоните “Разни хора – разни идеали” писателят замисля да типизира грозното и пошлото на своето време. Той не успява да осъществи намерението си. Четвъртият от фейлетоните му е намерен в архива и излиза след смъртта му. Една от най-хубавите и верни преценки за тези творби е направил Пенчо Славейков. Той изтъква художествеността и реализма на образите. В тян “няма нищо карикатурно, само стилът е фейлетонен…”. Техните герои са “…онези дребни и едри хора, които се премятат тук – там из по-предишните му фейлетони, но само сега изпъкват пред погледа ни с цялото свое отвратително величие”.

Първите три фейлетона са написани в монологична форма. Този похват на самоизобличението писателят ползва за да може героите да разкрият сами същността си, а разказът от първо лице е средство за самохарактеристика. За разлика от Ботев, при който има декларативно саморазкритие с открито ползване на хиперболи и сарказъм, както е във фейлетоните. “Знаеш ли кои сме?” у Алеко богатството на комически и иронически ефекти е по-голямо. Алеко притежава изключително реалистично умение де се превъплъщава в своите герои, да почувства и предаде своеобразните интонации в речта им в зависимост от особеностите на техния характер.

Героят на първия фейлетон е помощник-регистратор, а самият регистратор, към чиято длъжност се стреми, е доста ниска и това носи комичното. Той не е от първите личности в обществото, но не е и “малкия човек”, потиснат от мизерията като пасивна жертва на обстоятелствата. Пенчо Славейков го нарича “канцеларско псе”. Формално композицията е съпоставка с кокона Полексени. С нея помощник регистратора прави обобщения с оправията на света. Това е формален авторов похват, с който започва и завършва творбата. Използвано е условно наклонение, за да определи един продължаващ процес. Текстът е отворен и много пожизнен. Характерно е задвижването на речевите клишета, риторичните въпроси, възклицанията. Външният портрет е представен чрез саморазкриване. Помощник-регистраторът предизвиква презрение и отвращение. Неговото поведение се определя от принципи и жизнени импулси, типични за морала на епохата. Неговият стремеж е да заеме по-високо място в служебната йерархия и да забогатее. В това му начинение целта оправдава средствата. Той е кариерист, който не избира пътя и методите: “Дрънкат ми някои диванета, че можеш кай да напреднеш ама трябва да бъдеш кай подъл. Бошлаф. Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где ония късмет”. Арсеналът, който използва, за да се придвижи напред, е изключително богат. Той подлизурства пред началството, стреми се да изтъкне готовността си да се подчинява безпрекословно. Дори пиян и отчаян от неуспехите си, той не може да наругае началника, а стига само до подначалника си: “…че като се насвяткам, че като почна ги реша: тъй регистратор, тъй архивар, тъй подначалник – в дън земя”. Добре, че не им обаждат…”. Доноси, анонимни писма, заплашвания, лъжи, унижения – това е начина, по който иска да се добере до регистраторското място. Сам характеризира себе си чрез речта. Използвани са контрастите. Той, подлецът, не разбира човешките идеали, затова “подлива вода” на регистратора, който отива да се бори за Македония. За помощник-регистратора “той тръгнал да си вади очите”.

Алековият герой е жалък. Язвителната ирония на писателя придава особена емоционална сила на присъдата над кариеризма: Жалък е героят, когато се оплаква и търси причината за своя неуспех. Негодува, защото следва морала на времето и все пак е само помощник-регистратор. Жалък е, когато припомня за своите “заслуги”, които си мисли, че му дават право на регистраторското място. В начина на изграждане на този образ изпъкват някои от характерните художествени похвати, които писателят използва в своите фейлетони. Той насочва към типичен характер за оформящото се ново общество, а самите герои се разкриват чрез естествеността и изразителността на монолога. В него майсторски е предадена смяната на интонациите и тяхното своеобразно преплитане. Чува се ту жалостното хленчене на молещия, ту възмущението на неоправдания, ту безочливата предизвикателност на хищника. Писателят така непосредствено разкрива контрастните описания, до които достига героят в своето отчаяние, че дори предизвиква съчувствието за дребнавата му
амбиция – звънеца: “…на неговата маса има електрически звънец, на моята няма. Тъй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй?… Някой път, знаеш, до полуда ми дохожда, като видя регистратора, хем си пуши папиросата, хем натиска звънеца, сякаш по сърцето ми натиска…”. Колко жалък е жизнения му идеал и на какви низости е готов, за да го постигне. Контрастът подчертава моралното му падение.

Паразитните думи създават нова диалогична ситуация, повишена жестовост. Всичко това допълва характеристиката на героя. Често се среща “аз” и “ние”. При Ботев те носят одическото, а тук се постига комически ефект.

Във втория фейлетон сатирическото преобладава над комичното. В него се налага идеята срещу амнистията, която правителството на Константин Стоилов дава на политическите затворници. Героят празнува победата на своите аморални принципи. Чрез монолога в опозицията са разкрити два типа човешко поведение. Фейлетонният герой се обръща към идеалиста: “Не, нещастниче, хляба си е хляб, а богатата трапеза наслаждение”.

С цинично откровение той подлага на критика идеалите на честния демократ и разкрива своите възгледи за живота. Той е готов да служи със същото “усърдие” на всяко следващо правителство.

Алчността е обект на изображение на третия фейлетон. Тя е изразена чрез мечтата на Солунската митница. Ако във втория фейлетон има рамкиране с виното, то в третия следват движението и чувствата, като допълнителен план за подчертаване на сетивната предметност в образа на псевдопатриотизма. Героят изразява най-съкровените им желания, най-интимните си помисли в момент, когато се е отдал на сладки мечти. Конкретният повод, за да се развихри фантазията му, са богатствата на Македония. Те го вдъхновяват, те правят речта му убедителна и естествена. Интересът на героя към Македония, съвсем не е породен от патриотични чувства. Освобождението Ј за него е една възможност да натрупа богатства. В Македония той вижда Солунската митница, в която окото на познавач открива “истинска Калифорния”. С каква умиление и нежност говори за нея и колко наивно изглежда желанието му: “Само две години - две годинки само да бъда назначен за управител или оценител. Богатата “плячка” разпалва “патриотичния” патос, но Алековият герой не допуска възможността да поведе борба, да пролее кръвта си за нейното освобождение. Той мечтае да има някой, който да освободи Македония и то, докато неговата партия е на власт. Страхливостта му го подтиква да чертае възможни политически комбинации. Робската психика у него е още силна, той се страхува да не се развали султанското настроение с някое въстание и стига до парадокса – да очаква освобождението на Македония от султана. Колкото по-фантастични и неосъществени, толкова по-смешни стават неговите проекти, толкова мечтата за Солунската митница е по-привлекателна: “…ама хубава е пустата му Македония. Имат право македонците дето толкова милеят за нея. Еле тази Солунска митница – на сърцето ми израела ваджията. Ех, че келепир майка му мечка!…че да се курдисам аз тебе на митницата па сетне отекли се на Охридкото езеро…издигни си една вила…ей, туй се казва патриотизъм…”. Фейлетонът не е изграден на класически условен монолог, за което не е задължителен слушател. Ромарките “Я тури още дърва…стига, недей туряй вече дърва. Разгорещих се…” ритмизират текста. Активизират връзката на принципа на паралелизма с патоса на говорителя: “Изпотих се…разгорещих се”. С образа на Солунската митница започва повествованието и тя е в центъра му. Алеко е саркастичен като позиция, защото и той като по-голямата част от интелигенцията на онова време изпитва болка към Македония и народа Ј. В този, както и в други фейлетони проличава голямата близост на героя с бай Ганьо. Приликата е в патриотарството, в алчността, в търсенето на “келепира”.

Друг характерен тип за епохата е еснафът-приспособенец, който чрез подлизурство иска да уреди личното си благосъстояние. Речта му го характеризира като човек с богат жизнен опит. Тя изобилства от народни пословици, които изразяват пасивно и робско отношение към живота. Чичото внушава на своя племенник обществен и личен морал, като го съветва да прави това, което правят другите: “Свий си парцалите, па си налягай опашката…Мълчи си няма да оправиш света”. Младежът трябва да знае кое е негова работа: “…криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш и кога да е хората ще те оценят, па спечелиш ли веднаж доверието – накриви си калпака…”. В този фейлетон Алеко изобличава като естествено зло морала и философията на еснафа. Със своя егоизъм и “благоразумие” героят създава условия за безчестие, грабителство и жестокост.

Още заглавието на разказите “Разни хора, разни идеали” подсказва замисъла на Алеко – доколко са различни хората, които изобразява и доколко са идеали това, за което жадуват. Той се опитва да разслои образа на бай Ганьо и изгражда персонажи, които типизират различни социални пластове. Разкрива общото в нравствената поквара, която поражда съвременното общество. Онова, което ги свързва, е стремежът за социален просперитет с цената на пълна липса на нравственост. Като добродетели се представят пороците и това води до комическото. Акцентира се върху хамелеонството, насилието, липсата на достойнство, терора, грубата сила, патриотарството, загубата на лични убеждения и принципи в името на кариерата. Майсторството на Алеко е в това, че е влязъл в духовния им свят, в начина им на мислене и чувстване. Харатеристиката е главно чрез речта на героите. Тя разкрива духовна ограниченост, интелектуална немощ, предметно мислене.

Водещ проблем в творчеството на Алеко е и проблема за пътуването и пътуването на българина към чуждия свят. Този проблем много силно битува в пътеписа “До Чикаго и назад”. За пътеписеца срещата с чуждия свят е събитие. Мотивацията му да поеме към друг свят е социалогична, културологична, моралистична. Зад неговия интерес се крие дълбок патриотичен мотив – пътуващият българин иска да опознае културата на чуждия свят, за да усвои и пренесе на родна почва всичко позитивно в държавната политика, социалната организация и модерната цивилизация. Ето защо за него пътуването към новия свят е социокултурно пространство. В съзнанието на пътешественика преди да поеме пътя, Европа и Америка са синоними на висока цивилизованост, мотологема на модерен свят. Ако съпоставим байганьовото към чуждия свят ,установяваме, че това е друг тип пътуване. То е лишено от културна мотивация, поради това не е душевно събитие, а е пътуване през географско пространство. Затова образът на чуждия свят - Европа не е основен обект на описание. Чуждото е форма на разкриване на “нашето”, защото бай Ганьо отива не да види, не да се поучи.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Проблемът за деградацията в обществото и човешката личност в творчеството на Алеко 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.