Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание


Категория на документа: Литература


Езикът на художествената литература е елемент на стила на писателя. Обуславя се и от спецификата на литературата, и от особената образна система на автора, и от разработваните сюжети и жанрове. Писателят грижливо подбира за своята авторска реч и за езика на действащите лица най-подходящите изразни средства от литературния език и от говоримата народна реч, умело и с мярка използва някои диалектизми, архаизми, чужди думи или неологизми. В езика на лицата авторът вмъква словесен елемент, който чрез съдържанието, синтактичния строеж, речниковия състав и интонацията изтъква своеобразните индивидуални черти на всеки герой, а същевременно изобразява и типичните му качества.
Писателят се стреми да употреби в произведенията си най-подходящите изобразителни средства на езика, да използва многобройните отсенки в многозначността и преносното значение на думите - метафора, олицетворение, алегория, епитет и др. Поетическият синтаксис е своеобразен у всеки писател. Умението при употребата на стилистичните фигури засилва изразителността на езика /обръщение, възклицание, реторичен въпрос, синтактичен паралелизъм, антитеза, повторение, градация, инверсия и др./. Чрез тях и чрез други средства /стихотворна реч, ритъм, рима, звукопис, асонанс, алитерация и др./ се засилва емоционалността и образността на речта. Писателят използва даден похват или стилно средство, като влага в него определен художествен смисъл - използва го за изграждане на образ, за изразяване на чувство и т.н.
Разликата в подхода към езика се дължи на редица причини. По различни начини използват езиковия материал писателят реалист и писателят романтик - тук творческият метод налага свой отпечатък. Различни езикови средства се подбират при създаване на произведения от различни литературни родове и видове. По един начин се организира езикът в лирическо произведение, по друг - в епическо, по трети - в драматическо. Различни езикови похвати ще се употребят в елегията и баснята, в идилията и хумористичния разказ, в трагедията и комедията. Езикът на отделното литературно произведение е също своеобразна система. Неговата диференцираност и пъстрота зависят от разнообразието на авторската реч, от индивидуалните отсенки в езика на всяко лице, от различното отношение на автора към тях, от различната среда, в която те живеят и действат. С оглед на това майсторството на писателя се проявява в подбора на най-подходящи изразни средства за всяко произведение, за обрисовката на всеки герой. От композиционна гледна точка езикът на художествената литература се дели на авторска реч, език на действащите лица и език на вътрешния монолог.
РЛТ-2000: Език на художествената литература:
1. Езиковите /речеви/ изобразително-изразителни средства на художествената литература /лирика, епос, драма/; текстовата форма на художественото литературно произведение, като езиков израз на образното му съдържание чрез неговите фонетически, морфологически и синтактични компоненти. Езикът на художествената литература използва наличието на тропи и синтактични похвати, ярка метафоричност и образност, емоционална експресивност и ритмико-метрическа организация на речта. Това обяснява широко разпространеното му разглеждане като една от функциите на езика /естетическа, емотивна, художествена/, като един от неговите функционални "стилове" /напр. ежедневен, научен, публицистичен, официално-делови, художествен/, което не е убедително. Писателят /поетът/ използва общонародния език с всичките му функционални и стилови особености, за да изобрази и предаде един създаден от творческото му въображение свят на герои, ситуации и преживявания. В сферата на изкуството, и на художествената литература в частност, езикът придобива изобразително-изразителна функция като най-адекватно средство за речева обективизация на образното художествено съдържание. Изкуството е принудено да мисли /обобщава/ и говори чрез образи, доколкото духовно-емоционалният свят и живот на човека в неговото протичане и нюанси е непредаваем и непознаваем само чрез езика на абстрактните понятия. Поради това езикът на художествената литература трябва да се изследва в най-тясна връзка с художественото съдържание на литературните произведения, а не само с лингвистичните методи. Защото "работата съвсем не е в това какви са лингвистическите особености на поетическия език - както са склонни да тълкуват понякога този проблем, а в значението на лингвистичния език в неговата цялост като материал за поезията, а този проблем има чисто естетически характер" /М. М. Бахтин/. Тук словото става компонент /подсистема/ на езика на изкуството, на неговата йерархическа знакова система, изгражда словесни образи като специфични художествени знаци. Семиотиката на изкуството /и на художествената литература/ обаче е все още слабо разработена.
2. В литературознанието спецификата на езика на художествената литература най-често се разглежда като една от многото функции на словесния език. В древността е бил отъждествяван с езиковите средства на реториката /Аристотел, Теофраст, Цицерон, Квинтилиан и др./. Разглежда се често и като индивидуално-неповторима особеност на езика и стила на поета или писателя. Според руските формалисти /Б. Ейхенбаум, Ю. Тинянов, В. Шкловски, Р. Якобсон и др./, художественото съдържание на литературната творба възниква главно от нейната интонационно-синтактическа текстова организация. Тази теза доразвива Пражката лингвистическа школа, дала начало на структурализма в литературознанието /Я. Мукаржовски, Б. Гавренек, Ф. Водичка и др./. Съвременният структурализъм /Р. Барт, П. Рикьор, Цв. Тодоров и др./ изследва езика на художествената литература в семиотичен план, определя художественото литературно произведение като своеобразна знакова структура, която сама поражда своите значения и не се влияе от никакви "извънлитературни" факти. По този начин езикът на художествената литература се обявява за "вторична знакова система", която няма реални значения, т.е. не означава нищо от живота. Тя функционира главно като конотация, т.е. нейните знаци означават други знаци, а не реални обекти, няма денотация: "структурата на творбата е нейният смисъл, светът на творбата - нейната денотация" /П. Рикьор/. Езикът на художествената литература се обяснява също като отклонение от системата и нормите на езика, което пораждало специфичните й смислове /Ю. Лотман, В. Иванов и др./. Според "информационната" теория /Г. Ципф, А. Мол, П. Гиро, А. Колмогоров и др./ спецификата на литературния език се търси в честотата и ранга на използваните езикови средства. Строго лингвистическият метод и анализ, макар и необходим, не е достатъчен да се обясни езика на художествената литература.
3. Езикът на художествената литература функционира главно като подсистема на изкуството, като "оръдие" на художествено-образното мислене и обобщение, на неговата образна обективация в художествения текст. Образността и емоционалността му възникват от необходимостта да изгражда, както и другите видове изкуства, основните типове художествени изображения: на външната човешка експресия /мимика, жест, интонация, поза/; на човешки действия, поведение, взаимоотношения; на природното и социално обкръжение на персонажите /пейзаж, бит, исторически фон, обстановка и т.н/, чрез които се мотивира психологията и поведението на характерите. За тази цел езикът на художествената литература изгражда словесни художествени образи на духовно-емоционални състояния, действия и взаимоотношения в конкретни обстоятелства и ситуации. Закодирани в текста, тези образи възникват чрез асоциативността и възпроизвеждащото, репродуктивно въображение на читателя. Знаците на художествения литературен език не са толкова отделните думи, колкото крупни словесни надезикови образувания, "на които в обикновения език биха съответствали не минимални, а по-крупни единици на речта" /Е. Бенвенист/. Обикновено езикът на художествената литература изгражда от думите неразделни словосъчетания, крупни синтагмически обединения, които пораждат нови сложни символични и нюансирани значения, непредаваеми по никакъв друг начин. Тяхното стилистическо разделяне при лингвистическия анализ най-често разрушава значенията на образите.
4. За изграждане на словесни художествени образи езикът на художествената литература използва едновременно конкретните и преносните значения на думите, тропи и синтактични фигури, метафората и символите, стилови, родови, жанрови структури, цялото богатство на лексиката и фразеологията. В този смисъл функционира като своеобразна "словесна живопис" или "музика", която, макар и лишена от предметна нагледност, създава непостижими динамични образи и картини. "Думата е страшно нещо - в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движения, звукове - всичко, стига да можеш да боравиш с нейните богатства" /Й. Йовков/. Алегорията, иносказателността, хиперболизацията, иронията и т.н. стават неотменни средства на идейно-естетическото съдържание на езиковото въплъщение на художествената литературна творба.
Изградените в литературното произведение събития и характери представляват образи, конструирани чрез словесни съчетания. Несъмнено тяхната първооснова е в действителността, но литературното отражение има своя специфика, при която извънредно важна е ролята на езика. Същите елементи от действителността, претворени с различни средства в другите изкуства, придобиват различен облик. Затова за оценката и разбирането на литератураната творба, както и на творческото пресъздаване е необходимо да се проучи същността на художествения език, естетическата му функция, неговото неповторимо богатство.
Безспорно е, че художествената литература си служи с език, който има специфични отлики, без да е цялостен и единен. Съществено се различава например езикът на лириката и на епоса, своеобразни различия има и в езика на драмата. Наблюдават се характерни особености и при стихотворната и нестихотворната реч изобщо /драмата също може да бъде стихотворна/, при хумористичните и нехумористичните творби /комично и трагично, елегично, баладично и др./. Различия има в речта на героите и в авторовата реч; не е един и същ от гледище на езиковите съчетания диалогът в епоса и в драмата. При диалогичните форми се наблюдават елементи, които са близки до обикновената, разговорната реч. Подобни елементи може да има и в недиалогичната реч, особено при стилизиране. В художествения език наблюдаваме и особености, които са определено условни, с повече "поетични" форми, особено в лириката, и други - които са относително неутрални: някои от тях се приближават до публицистичната и научната реч. Съобразно със средата, която рисуват, писателите използват езикови пластове от различен тип: диалектизми, жаргонизми, архаизми, варваризми и др.
Специфичните особености на художествения език в структурата на творбата се проявяват най-пълно при поетическата образност, която е във връзка с образната същност на художествената литература изобщо. Различните изразни средства, тропи, синтактични способи, фонетични форми най-пълно са носители на "поетично начало" във връзка с емоционалността на литературните произведения.
Емоционалността на художествената реч е във връзка с изразяваното отношение, с позициите на писателя, с оценката, която той прави. В подбора на думите и на изразните съчетания има целенасоченост, осмисленост, която показва авторовите предпочитания, неговите симпатии и антипатии не само като съзнателно разбиране и тълкуване, но и като интимно чувство и вживяване, като най-дълбока и искрена същност с изявяване на съкровеното.
Емоционалността на езика в литературните творби е свързана с нагледност, колоритност, пластичност. В художествената реч се появяват като характерни носители на поетическа образност и емоционалност ред елементи, които са свързани с изображението на цветове, полутонове, светлини и сенки, отражения /колоритност/, с релефност и динамика /пластичност/. Тези термини в литературата се употребяват в преносен смисъл.

12. Персонаж, герой, характер в литературната творба. Изграждане и типология.

Героят е път от автора към "аза" на читателя. Той осигурявя на творбата естетическа обективност. Не може да се създаде изцяло от художествени средства. Авторът трябва да го усеща, преднамира като даденост, като човек, който се нуждае от творческото усилие да бъде създаден. Може да бъде неправдоподобен, но авторът трябва да знае как да го изгради именно такъв.
Героят е формално-съдържателно единство. Той е форма-откритие и форма-оценка. Чрез него авторът става автор.
Персонажът е по-общо понятие и не всеки персонаж е герой - зависи от мястото, ролята в изграждането на сюжета. Героят гради във взаимодействие с другите сюжета. Изходната конфликтна ситуация го засяга най-пълно и той се превръща в двигател на сюжета. Той е самостойност и функция. Героят е активен, за да бъде такъв, е необходимо правото на самоинициатива. Хегел говори за "основания за действия", като най-често в ролята на такива влизат другите герои.
Хенри Джеймз, "Изкуството на прозата":
"Какво е случката, ако тя не определя героя? Какво е героят, ако с него не се случва случката? Те наподобяват иглата и конеца,с които се шие повествованието."
Не е задължително всеки герой да има характер - например героите на народните приказки имат всестранна определеност. В античната трагедия и в драмата на класицизма героят не действа въз основата на избор, произтичащ от собствения му характер. Героят с характер е най-силната проява на таланта.
Свързваме същността на характера с нравствено-психологическия детерминизъм, определящ проявите на героя. Той трябва да е последователно верен на себе си. Логиката на характера изисква героите да правят така, както биха постъпили в живота. Ако авторът създава последователен герой, в развитие той трябва да бъде последователно непоследователен /детерминизъм на обратната връзка/.
М. М. Бахтин:
"Всеки герой си има своя логика, своя закономерност, влизаща в пределите на авторската художествена воля, но неприкосновена за авторския произвол. Избрал героя и избрал доминантата на неговото изображение, авторът е свързан с вътрешната логика на избраното, която трябва да разкрие в своето изображение."

РЛТ-2000: Персонаж - действащо лице в дадено художествено произведение - разказ, роман, повест, драматургическа пиеса и др.; всяко изобразено в литературната творба действащо лице, независимо от мястото му и степента на участие в сюжета и фабулата. Понякога терминът персонаж се употребява неточно за означаване на второстепенните или епизодичните действащи лица. В този смисъл и персонажите се делят на главни /герои/ и второстепенни. Понякога се прибягва до оценка на персонажите: положителни и отрицателни, първостепенни и второстепенни. Персонажът /главните и второстепенните герои и епизодичните лица/ е в сложна сюжетна обусловеност - въвеждането на един или друг герой зависи от събитията, идеята, ситуацията. Епизодичните лица например не се характеризират подробно.
Литературен герой:
1. В широк смисъл - изобразено чрез словото действащо в произведението лице, персонаж, като носител на определени подбрани от автора черти на характера, или пък антропоморфизиран образ на обект, на митологичен образ или божество, олицетворяващо човешки качества и прояви - например във фантастичната приказка, баснята и др. Най-разпространено в художествената литература е изображението на човека от различни епохи и социални групи, на неговия духовно-емоционален свят и живот като главен обект и предмет на художественото в изкуството. Изобразените герои не са подражание на лица от реалното изобщо. Те са в една или друга степен обобщени, типизирани, представители на цяла група от хора, със сходни характери, преживявания, поведение. Например, в античната драматургия за тази цел са били въведени маските /трагическа, комическа/, израз на застинали външни черти на даден тип характер. Доколкото маската потиска индивидуалността и случайните, неповторими черти на индивида, тя има за цел да представи общото, значимото, устойчивото като цел на древногръцката драма. В развитието си обаче литературата постоянно се стреми да отрази едновременно /наред със същностното, типичното, устойчивото/ и отличителното, индивидуално неповторимото у човека. Поради това литературният герой е събирателен, обобщен образ-тип.
2. В по-тесен смисъл - действащо лице в литературно-художественото произведение, за разлика от второстепенните или по-непълно изобразени в него персонажи.
3. Средствата, чрез които се изгражда и изобразява литературният герой обикновено са:
* чрез неговата пряка и непряка характеристика от автора;
* чрез неговото саморазкриване - външни прояви на емоционалните и духовните му състояния /мимика, жест, интонация на речта, поза и т.н./, постъпки, дела, поведение.
Авторът поставя персонажите в определени взаимоотношения, чрез които се заплитат фабулата и сюжетът, в едни или други променящи се обстоятелства и ситуации, чрез които се мотивират техните преживявания и постъпки. Чрез речта на литературния герой /диалог, монолог/ прозира техният облик, интелект, темперамент, характер. По този начин убедително се мотивират героите както чрез външните обстоятелства на техния живот, така и чрез личната им активност и "психическа среда" /жизнен опит, темперамент, интелект, способности, интереси и пр./. Тази "двойна мотивация" на характерите е постоянно усвоявана в развитието на художествената литература, за да се преодолее невярната тотална зависимост на характерите от обстоятелството или на обстоятелствата от характерите /например в литературата на натурализма или романтизма/. Условие за жизнена правдивост е не само типизираното обобщение на персонажите, но и типичността на изобразените ситуации - обстановка, бит, пейзаж, епизоди, събития и т.н. Такава "нетипичност" забелязваме например в античната литература, в която преживяванията и съдбата на персонажите се определят най-често от свръхестествени сили. Същото се отнася и за героическия народен епос, за фантастичната народна приказка или балада, средновековната рицарска или религиозна литература и др. От друга страна, жизнената правдивост на типизацията и мотивацията на характерите може да се постига и чрез нежизнеподобни ситуации - например фантастични сцени, картини, хиперболизирани епизоди и др., като например у Рабле /"Гаргантюа и Пантагрюел"/ или М. Булгаков /"Майстора и Маргарита"/. По-важно за реалистично изображение на литературния герой е не жизнеподобието, натуралистичното подражание, е психологическата правдивост.
4. В различните литературни родове героят е представен като епически, лирически или драматически. В зависимост от рода и жанра на литературната творба литературният герой е "избирателно явление" и може да покрива различни аспекти на социалната, морална и психологическа значимост на човешкия характер, да се "освети" от различни страни и с различна степен на разгънатост, развитие, пълнота. Лирическият герой се представя чрез личното "аз-преживяване" като духовно-емоционално състояние, епическият - чрез по-голяма многостранност на изображението и в неговото по-продължително развитие, а драматическият - чрез неговата реч и действие в максимално концентрирани обстоятелства. Според естетическата доминанта на изображението литературният герой може да бъде трагически или комически, положителен или отрицателен, антигерой.
5. В модернистичната литература са правени опити да се "обезличи" литературният герой - антироманът, театърът на абсурда и др., за да се представи главно "вътрешната реалност" на отчуждението на съвременния човек.
Положителният герой е изобразено в художествената литературна творба действащо лице, което чрез своето поведение въплъщава художествената идея на автора, неговия естетически възглед за истински прекрасния човек. Художествената литература на всяка епоха издига свой художествен идеал за това, какъв трябва или не трябва да бъде духовно-нравственият облик на съвременника. Положителният герой обикновено въплъщава прогресивните настроения и борби на народа за свобода, правда, нравствена красота. В античната литература положителният герой се отличава с физическа красота, храброст, преданост на рода, нравствена чистота в духа на митологичните представи и нрави на епохата - Ахил, Хектор, Прометей, Антигона. В средновековната литература положителният герой е екзалтиран светец или безстрашен рицар - влюбен, красив, всеотдаен на воинския дълг - Сид, Роланд, Зигфрид и др. Епохата на Възраждането издига като положителен герой в изкуството образа на освободения от феодалните предразсъдъци мислещ, действащ хуманист и демократ - Дон Кихот, Хамлет и др. Класицизмът създава положителни герои, носители на добродетели като нравствен стоицизъм, вярност на дълга към краля - Родриго, Север, Пир, Орест и др. Положителни герои на Просвещението и романтизма са Фауст, Дон Жуан, Жан Валжан. Реализмът на ХІХ и ХХ век представя положителния герой в остри противоречия със съвременната му действителност - Евгений Онегин, Татяна Ларина, Андрей Болконски, Пиер Безухов и др. или проявява тенденция да изобрази идеала чрез неговото отрицание - Н. В. Гогол, О. Балзак, Ч. Дикенс, Г. дьо Мопасан и др. В истински художествената литература положителният герой се представя в съчетание с неговите положителни и отрицателни черти, слабости и добродетели, в борба против злото, в неговото трудно и противоречиво развитие. Положителният герой е носител на национални, индивидуални и общочовешки положителни качества, на идеалите на епохата.
Отрицателният герой е герой в литературното произведение, изобразен от автора с доминиращи отрицателни духовни и нравствени черти на характера, носител на остарели и консервативни възгледи, на антихуманни идеи. В лицето на отрицателния герой авторът влага отрицателното си отношение към определени човешки недостатъци, пороци, антиобществени и антихуманистични прояви, възгледи, идеи. Отрицателният герой може да бъде антипод на други, положителни герои, за да се открои естетическият замисъл на произведението, например у Есхил: Зевс - на Прометей /"Прикованият Прометей"/, или пък Вазов противопоставя отрицателния герой Кирияк Стефчов на Бойчо Огнянов /"Под игото"/. Литературата на класицизма изобразява едностранчиво само положителни или само отрицателни герои, докато у Шекспир отрицателните герои са носители и на положителни черти, а положителните се показват заедно с техните недостатъци /Шейлок, Макбет, Хамлет/. Отрицателният герой в художествената литература обикновено, но не винаги, се изгражда в комически план - например у Рабле "Гаргантюа и Пантагрюел", Бай Ганьо на Ал. Константинов, Остап Бендер на Илф и Петров. Отрицателният герой може да бъде и главен герой, но дълбоко и психологически характеризиран, за да предизвика съчувствието на автора и читателя - например в "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски или в "Осъдени души" на Д. Димов. Широко, многостранно изображение на отрицателния герой намираме в дълбоко реалистичната литература на ХІХ век - Балзак, Флобер, Дикенс, Драйзер и др. В литературата на модернизма отрицателният герой е показан главно като антигерой.
Антигероят е основен персонаж с доминиращо отрицателни или противоречиви качества на характера, с такива утвърдени черти като песимизъм, безволие, мизантропия, антихуманизъм, егоцентризъм и т.н. Антигероят обикновено се изобразява като преживяващ дълбока нравствена криза или мрачно отчуждение. Появява се в творчеството на М. Ю. Лермонтов /"Герой на нашето време"/, на Ф. М. Достоевски /"Записки от подземието", през ХХ век в произведенията на М. Пруст, Ф. Кафка, Дж. Джойс, Ж.-П. Сартр, А. Камю, в драми на Й. Йонеско, Е. Олби и т.н.
Характер литературен:
1. В психологията - индивидуална съвкупност от трайни психически свойства и качества на личността, които се проявяват в нейното поведение и дейност. Чертите на характера най-ясно проличават в отношението на човека към труда /трудолюбие, леност, дисциплинираност, инициативност и др./, към другите хора /общителност, затвореност, алтруизъм, егоизъм и др./, към себе си /скромност, самомнителност, самоуважение и др./. В общото психологическо определение на характера не се разкрива конкретното му психологическо съдържание, развитие, типичност и индивидуална неповторимост.
2. В художествената литература - обобщено художественообразно разкриване на духовно-емоционалното съдържание на човека чрез типични външни изразни движения и физически облик /мимика, жест, реч, интонация, поза и др./, постъпки и действия в определени жизнени ситуации и обстоятелства. Писателят, поетът, драматургът изобразяват типични за своето време характери от позицията на своя идеал за човешкото съвършенство и красота. Омир, Есхил, Софокъл, Аристофан ни представят характера и душевността на античния човек. Литературата на Средновековието изобразява идеализирани характери на герои, рицари, духовници, селяни, граждани. Възраждането, класицизмът, Просвещението, романтизмът, създават характери като Дон Кихот, Хамлет, Отело, Чайлд Харолд, Дон Жуан, Вилхелм Тел, Вертер и др. "Критическите реалисти" на ХІХ век Балзак, Стендал, Флобер, Дикенс, Тъкъри пресъздават галерия от образи на типични за епохата характери - безскрупулни спекуланти, парвенюта, унизени аристократи, скъперници, проститутки и др. - един свят на угнетената и потъпкана нравственост, в който властва само онзи, появил се като "метеор или чума" /Балзак/. Руската литература на ХІХ век изобразява сложно раздвоени, нравствено устремени типични характери като Онегин, Печорин, Обломов, Разколников, Карамазов, Рудин, Пиер Безухов и Андрей Болконски. Литературата на ХХ век създава галерия от характери, навлизайки дълбоко в душевността на съвременния човек, в неговото отчаяние и лутане между отчуждението и оптимизма /Ги дьо Мопасан, Роже Мартен дьо Гар, Б. Шоу, Дж. Лондон, Т. Ман, М. Пруст, Ф. Кафка, Дж. Джойс, Дж. Стайнбек, У. Фокнър и мн.др./. Всички литературни художествени характери са едновременно типични за епохата, нацията, съсловието, социалната група и същевременно индивидуално неповторими, различни по своя социален статус и произход, национално обагрени, по своему мотивирани от средата и своята природа. Всеки литературен характер по своему преосмисля и въплъщава разбирането на автора за смисъла на човешкия живот, за човешката красота и щастие. В изображението на литературния характер, изследвайки постоянно променящия се живот, неговите противоречия и конфликти, писателят търси дълбоките връзки между човешките помисли, чувства, страсти, интереси и социалната първооснова на вътрешния свят на човека. Даже изборът на името, произхода и мястото на действие на персонажа характер, които не съществуват в действителност, се подчиняват на изискването за обобщеност и типичност, т.е. на художествената измислица. Типичността на индивидуализирания характер пък в последна сметка трябва да въплъти представата на автора за това какъв трябва да бъде и не трябва да бъде човекът, "истината за човешката душа" /Л. Н. Толстой/.
Литературните характери формално се класифицират като положителни, отрицателни или смесени, според тяхната художествена доминанта и тяхното противопоставяне или сравнение с други персонажи на произведението, или пък чрез акцентуването и даже идеализацията им. Характерите могат да бъдат, според изображението им, сюжета и композицията, също така главни, второстепенни и епизодични. Понякога в произведението истинско действащо лице е само главният герой - например Бай Ганьо се подвизава на фона на почти незабележими епизодични персонажи. Твърде неубедително е да се разделят характерите според тяхната емоционална характеристика на "характер страст" /Отело, Ромео, Жулиен Сорел, Мадам Бовари и др./ и на "характер идеал" /Фауст, Рахметов, Бойчо Огнянов и др./, тъй като чувствата на човека са неотделими от неговото мислене и интелект. Същото се отнася и за т.нар. "етичен характер" /героите на Т. Ман, Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, Стайнбек и др./, изживяващ сложни нравствени противоречия.
Не всеки литературен персонаж може да се разгледа като характер, особено ако не е представен в своята типичност, многостранност, противоречивост и развитие. От друга страна, всеки литературен характер е своеобразна "абстракция", събирателен несъществуващ образ, не може да обхване цялата сложност на живия човек. Писателят подбира, обобщава, "за да построи образа му са достатъчни няколко жестове, мисли, характерни думички. Живите хора в своето болшинство са непостижими...; в романа пък героите са конкретни и завършени даже когато ни изглеждат сложни" /А. Мороа/.
РЛТ-68: Характерът е съвкупност от основните психически особености, които са присъщи на литературния герой и се проявяват в неговите преживявания, постъпки и действия, език, външност и др.; тип на човешко поведение. Особеностите на характера създават в своеобразното си органическо съчетание индивидуалната човешка неповторимост на литературния герой. Характерът е основното в литературния образ. Литературата от всички времена разкрива човешки характери, защото главният предмет на нейното изображение е човекът. Чрез характера на героите тя показва типа на обществено поведение, на човешко отношение към действителността през определена епоха.
Въпреки че характерът е съществено и определящо качество на литературното изображение от най-ранно време, той се разкрива по различен начин от писателите през различните епохи. Тази разлика може да зависи от индивидуалния стил на писателя, от литературните му възгледи, но преди всичко е резултат от развитието на литературата, която постепенно усъвършенства начините на изображение. В разкриването на характера през различните епохи се забелязва такава тенденция - той постепенно става средоточие на най-типичните черти на героя. Така през античността психологическата характеристика е ограничена. При класицизма също липсва разнообразие на човешки чувства. Персонажът често е илюстрация на някаква добродетел или порок. Сантиментализмът, който след това се обявява против едностранчивостта на класицизма, изпадав другата крайност. Той не схваща характерите като единство на обусловеност и индивидуалност. Неговите герои са откъснати от обществената действителност. Романтизмът, макар да отива много по-напред и от класицизма, и от сантиментализма, не може да преодолее тяхната ограниченост. Най-пълноценно разкриване на човешките характери постига реализмът. Характерът в реалистичната литература е "типичен характер", т.е. художествен образ, който разкрива цялостния облик на човека и като индивидуалност с неговия вътрешен свят, и като обществена същност, изразяваща закономерното. Сюжетният и психолгическият план в разкриването на характера са в единство, обуславят се взаимно.
Особеностите на характера в литературното произведение зависят и от жанровата му определеност. При епоса характерът е обективиран, разкрива се чрез разказа на писателя и чрез своите действия, голямо значение има описанието на обстановката, пейзажа и др. Драматичните характери са ярко конфликтни и се изразяват в драматичния диалог и чрез драматичното действие. При лириката също се говори за характер, макар че в нея той няма целостността и обективираността, които се проявяват в епоса и в драмата. Поетът изразява отделни състояния на характера, отделни преживявания, които свързваме с т.нар. лирически герой.

13.Сюжет,фабула и композиция.
Същност и функции в литературната творба




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.