Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание


Категория на документа: Литература


1. Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание

Съществуват два подхода към същността на художествената литература.
Историческият подход я търси в реконструирането на социокултурния контекст.
Логическият подход търси устойчивото в исторически променящото се битие на литературата.
Цветан Тодоров задава въпроса: "Може ли да се даде логически единно и непротиворечиво определение на художествената литература?"
Първата гледна точка към отговора на този въпрос ни отвежда към "Поетиката" на Аристотел, според когото всички и зкуства имат подражателна природа, което е родов белег. Колкото до видовия белег, философът твърди: "За разлика от историка, поетът говори не за действително станалото, а за възможното по вероятност или необходимост." А в "Риторика" се казва: "Вероятното се отнася към онова, спрямо което то е вероятно, така, както общото към частното."
Втората гледна точка е формулирана от Карл Филип Мориц така: "Истински красиво е онова, което означава само себе си и съдържа само себе си - то е завършена в себе си цялост."
В своята "Критика на способността за съждение" Кант твърди, че своеобразието на художествената литература е в начина, по който борави с езика.
Въображението и илюзията са присъщи на епоса и драмата, докато езикът е основно изразно средство на лириката.
Юрий Лотман задава въпроса: "Трябва ли да стане ихтиологът риба, за да бъде ихтиолог?"
Формулата на научното познание, ориентирана от субект към обект, е атакувана от М. Хайдегер, според когото: "Литературознанието трябва да стане наука". /Или Емил Щайгер/
Науките се делят на такива за природата /природо-математически/ и за духа /хуманитарни/. При вторите научното познание е ориентирано в посока субект - субект.
Ханс-Георг Гадамер е създател на съвременната философска херменевтика - наука, занимаваща се с разбирането и тълкуването.
Вилхелм Дилтай счита /?/, че при науките за природата доминира обяснението, а при хуманитарните - разбирането.
Според Гадамер хуманитарните науки са своего рода морални науки. Техен предмет е човекът и това, което той знае за самия себе си. В сферите на науките за духа е невъзможно да се говори за равен на себе си обект на изследване.
"Относно науките за духа следва по-скоро да се каже, че обръщайки се към преданието, изследователският интерес всеки път по напълно особен начин е мотивиран тук от съвременността... Това означава, че в основата на историческото изследване лежи историческо движение, в което е въвлечен самият живот. То следователно не може да бъде разбрано телеологически /целенасочено/ от гледна точка на неговия обект."
М. М. Бахтин:
"Предметът на хуманитарните науки е изразителното и говорещо битие. То никога не съвпада със самото себе си и е неизчерпаемо в своя смисъл и значение. Тук предметът притежава срещна активност."
"Всяко разбиране отговаря, т. е. превежда разбирането в нов контекст, във възможния контекст на отговора. Всяко разбиране е активно. То приобщава словото, което трябва да бъде разбрано към своя предметно-експресивен кръгозор, и е неразривно слято с отговора, с мотивираното възражение - съгласие. Разбирането и отговорът са диалектически слети и се обуславят взаимно. Едното без другото е невъзможно."
"В областта на поетиката, на литературата, на историята /изобщо в историята на идеологията/, а също така до голяма степен и във философията, друг подход е невъзможен: най-сухият и плосък позитивизъм /подход, стремящ се към точно познание/ в тези области не може да третира словото неутрално като вещ и е принуден да говори не само за, но и със словото, за да проникне в неговия идеологически смисъл, който е достъпен само за диалогичното разбиране, включващо оценка и отговор."
Според Пол Рикьор: "Хуманитарните науки са науки, където се работи с /?/ на други субекти или с подобно съзнание на други съзнания." "Интерпретацията е частен случай на разбирането. Тя е разбиране, отнасящо се към писмените изрази на живота... Интерпретацията трябва да се схваща като диалектика на обяснение и разбиране... Диалектиката на обяснение и разбиране трябва да се опише първо като движение от разбиране към обяснение и после като движение от обяснение към схващане."
При филологическите науки изходното начало е текстът. Те се делят на такива, групиращи се около проблематиката на езика и на литературата. Всеки текст е създаден ото субекта, за да изрази отношение към света. Има два полюса на текста: обектен и субектен.
Предмет на литературната наука е триединството автор - творба - читател.
Литературната наука има три основни дяла - литературни теория, критика и история.

РЛТ-2000: Художествената литература е един от основните и най-древни видове изкуство, което изгражда своите художествени образи и произведения чрез словото. Изкуството на словото първоначално възниква като устно творчество /фолклор/ на даден народ, записано много по-късно, след възникване на писмеността. До средата на ХVІІІ век вместо понятието художествена литература се е използвал терминът "поезия". В естетиката и изкуствознанието са давани различни определения за спецификата на художествената литература въз основа на нейни съдържателни или формални признаци /от Аристотел до нашето време/:
* като подражание на живота /"мимезис"/;
* като източник на естетическо преживяване, като словесна образност /В. Белински, И. Тен, Р. Ингарден, В. Кайзер и др./;
* като проява на "емотивната функция на езика" /А. Ричардс, Ч. Морис и др./;
* като естетическа функция на езика /руската формална школа - Р. Якобсон, В. Шкловски, Б. Ейхенбаум, Б. Томашевски и др.; Пражката лингвистична школа - Я. Мукаржовски, Й. Вахек и др./;
* като езиков символизъм /Е. Касирер, А. Уайтхед, С. Лангер/;
* като вид лингвистика /Б. Кроче, Р. Колингууд/;
* като идеален духовен предмет и измислица /Е. Хусерл, В. Конрад, Н. Хартман, Р. Ингарден/;
* като словесно-знакова структура /Р. Барт, Цв. Тодоров, М. Фуко, М. Дюфрен, А. Геймас и др./;
* като вторична знакова система /конотация/ - П. Рикьор, М. Лотман /?/, Л. Йелмслев и т. н.
Основната трудност при определяне същността и спецификата на художествената литература произтича от неопределеността на самото понятие "изкуство".
Изкуството е познавателно-творческа дейност на човека и обществото, за която главен обект и предмет на познание е динамично протичащият духовно-емоционален свят и живот на човека, неговите конкретно протичащи мисли, чувства, преживявания в тяхната обощена типичност и индивидуална неповторимост. Изконно характерно за всички видове изкуства е изграждането на три основни типа изображение:
1/ изображения на външните изразни движения на човека - мимика, поглед, жест, интонация на гласа, поза;
2/ изображения на конкретното човешко поведение - постъпки, действия, дела, реч, взаимоотношения и др.;
3/ изображения на външното природно и социално обкръжение на човека в конкретни жизнени ситуации - случки, събития, битова и природна обстановка, историческа, семейна, професионална атмосфера и среда и др.
В различните видове изкуство тези основни изображения се изграждат според възможностите на техните "езици". Художествената литература е изкуство, което изгражда своите образи чрез словото /т.е. лингвистичния език в цялата му лексика и семантика/. Словесните художествени образи също се подчиняват на "логиката" на образното обобщение, на типизацията и индивидуализацията, на пластичния език на изкуството. Художествената литература изгражда същите основни типове изображение. Словесният художествен образ обаче притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
а/ не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
б/ възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения на обектите и човека; да "разтяга" или "сгъстява" времето на действието, да го праща назад в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
в/ изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства - звучене, движение, протичане и др.;
г/ чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията /одухотворяването/ създава непостижими за друго изкуство "одушевени" природни образи и картини или образи символи;
д/ като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на личността /тъй като само думата е носител на мисъл/, поради което много изкуства постоянно търсят синтез със словото.
Средства на словесната живопис са преносните значения на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифункционалност /духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н./. Формалната структура на литературно-художественото произведение е в последна сметка най-пълна и адекватна езикова обективация на нейното художествено съдържание. Тя не може да бъде задълбочено изследвана от поетиката и стилистиката откъснато от него. Но литературно-художествената форма притежава своя относителна самостоятелност, структура и езикови механизми, чието изследване е от изключителна важност за литературознанието. Художествената литература притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.
Литературознанието е система от науки, изучаващи литературно-художественото творчество в естетическата му същност и структура, и закономерностите на неговото възникване, съществуване, развитие и социално-културно функциониране. Литературознанието е изкуствоведска дисциплина, наука, теория на художествената литература и има своя система от понятия и термини.
Литературознанието възниква в древността като част от философията /Аристотел - "Поетика", Хораций - "Поетическо изкуство"/. По-късно се възприема като част от реториката /наука за красноречието/ в епохата на елинизма и Средновековието /Теофраст, Квинтилиан, Цицерон/. През Възраждането литературознанието се стеснява до "поетиката" /"Поетическо изкуство" на Н. Боало - ХVІІ век/ и получава бурно развитие в литературните изследвания пре ХVІІІ И ХІХ век в Германия /Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер/, Франция /Дидро, Волтер и др./, Русия /Ломоносов, Радишчев и др./, Англия /Юнг, Поуп и др./. Естетическите основи на художествената литература се разработват от представителите на немската класическа философия /Фихте, Шелинг, Кант, Хегел/.
Терминът литературознание се появява за пръв път в книгата на К. Розенкранц "Немско литературознание" /1842/ и получава широко разпространение в края на ХІХ век, а през 1908 г. в книгата на Р. Унгер "Философски проблеми на новото литературознание" то постепенно се формира като отделна научна дисциплина.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.