Пост символизъм


Категория на документа: Литература


Метаморфозата на предметите сякаш дреме в тяхната тайна друга същност. Така под напора на вятъра домът се превръща в кораб ("Вятър").
Нещо сходно се случва и в стихотворението "Старите моми". Тук един образ, преднамерено търсен като "безинтересен", образ, предварително заявяващ отчуждеността си от живота, дезертирането от всяко пълнокръвно изживяване, лека-полека приема митично-приказни конотации. Еднообразното пространство на стаята се трансформира в митичния топос, организиран по вертикалата на нишката на съдбата.
Но особено развита е тази линия на откриване на трансцендентните съдържания на делничните предмети във "Вратите". В това стихотворение се екснлицира може би най-отчетливо онзи постоянен усет на Далчев към смъртта. Тук особено ясно се очертава една повтаряща се представа в неговата поезия - смъртта е онова очакване, което по своеобразен начин осмисля живота, прави го загадъчен, смъртта-очакване звучи като тревожна, мистична струна във всекидневния ритъм на живота. Вратите, "пътните врати", които са именно врати и нищо повече; които са познати ("Вий ги познавате, нали..."); които наистина имат гласове, но тези гласове са също "познати още от детинство", те не са нищо повече от една доста изхабена метафора на скърцането; вратите с техния обичаен "живот" се оказва, че носят една неподозирана и страшна тайна. Всъщност в тази тайна няма нищо свръхестествено, всъщност едва ли изобщо може да става дума за тайна. По силата на един твърде прост пренос вратите в случая се оказват "огледало" на човешкия страх от смъртта. Но този пренос е направен тъй неочаквано в инерцията на одухотворяването им, че това прескачане отвъд общоприетото значение на образа въздейства именно като откриване на тайна.
Тези щрихи, разбира се, нямат претенцията да бъдат "прочит" на Далчев през метафизичното, но те насочват към съществени черти на неговото творчество. Те са възможен подстъп и към откриване на една недотам артикулирана тенденция на българския постсимволизъм, която крие потенциал за разглеждането му през контекста на европейската модерност, на европейската философия и литература, в чието лоно той все пак е.

Гео Милев

Г. Милев се явява добре очертан, богато интерпретиран, а пък анализът на трите поеми - "Ад", "Ден на гнева" и "Септември" - разгръща умението на авторката за напрегната наблюдателност и оригинални решения в полето на close reading, като в същото време доказва нейната отлична ориентация в системата на християнските символи.
Вторият между избраните автори е Н. Фурнаджиев и по-специално неговата често обговаряна стихосбирка "Пролетен вятър". В това, разбира се, няма случайност, особено при така заявения тематичен фокус на работата. Самата авторка отбелязва: "Едва ли има друг текст на българския постсимволистичен модернизъм, пък и в българската класика изобщо, който в такава степен да носи белезите на своята роденост из дълбинното, на своята откритост към архетипа, на нестилизираната, първична отнесеност към примитивната символика". В контекста на основния проблем за взаимоотношенията между митологично и исторично "Пролетен вятър" се оказва парадигматичен текст, в който се пресичат почти всички тематични посоки на книгата. Анализът на стихосбирката обхваща около 60 страници и представлява чудесен пример за модерно, системно "затворено четене" с ясни проблемни акценти и завършен концептуален формат.

В Трета глава темата на изследването напуска рамките на конкретния художествен текст и попада в полето на интертекстуалните отношения, пренесена е "в средата на херменевтичната тема за разбирането", "в най-присъщия си модел - разговора". Подобно изследователско решение има характера колкото на контрапункт, толкова и на коректив спрямо литературната реалност на 20-те години, където преобладават нежеланието и неумението за разговор. Тази глава е особено интересна и приносна, не само и дори не толкова като интерпретативни наблюдения и критическа наблюдателност, но и като подход на изследване, като зряла методология на литературния историзъм. Ще я представя съвсем накратко: в историческия патос на агресията, с която Далчев, от позицията на отречения-преодолян символизъм в българската литература, отхвърля лилиевския модел на културно присъствие, прозира митологията на един тип несъзнавана пристрастеност и лична потребност от същия този модел, наслоен върху нагласата към аскетичен тип метафизично усещане за света и осмислянето на "своето" място в неговото развитие. По друг начин казано, става въпрос за една несъзнавана диалектика на любовните отношения от синовно-бащински тип, която ни позволява да мислим историческата последователност на културните явления именно в режима на митологично предпоставените потребности и стратегии.
Можем вече да обобщим, че това е книга за българската литературна модерност от 20-те години на ХХ век, където отношенията между митологично и исторично са представителни за цялостния модел на културното мислене. Всъщност тези две категории книгата разбира не толкова поотделно, като равностойни и независими режими на поетическо мислене, а именно в модуса на взаимната им зависимост, на способността за взаимно активизиране от кризисната атмосфера в българското културно пространство през 20-те години.
Втората опозиция, върху която е изградена работата, е символизъм-постсимволизъм. Границата минава понякога през един автор (Г. Милев), друг път е поместена във взаимоотншенията на неприемане и отричане, както между естетиките на Далчев и Лилиев. По принцип изследователският интерес е към "постсимволизма", тъй като той е представителен за случването на необходимото съотнасяне между митология и история, но именно него изследването разбира не в аспекта на разминаването, спора и разликата, а именно като "диалог в херменевтичен смисъл", като взаимна обвързаност под пласта на експлицирания антагонизъм.

Вече бихме могли да отговорим, заедно с книгата, разбира се, на въпроса защо именно опозицията митологично - исторично е избрана като "проблемна среда, през която да протече интерпретацията на постсимволистичната литературна картина". Тя е избрана, от една страна, като радикална за човешкото съзнание, като фундаментална за патриархално положената система от логически отношения. От втора страна - и вече по-конкретно, опозицията митологично - исторично е много важна в режима на модерното мислене, което именно представлява обект на изследване. Тя е представителна за нагласата към "хетерогенно", разнопластово и културно поливалентно мислене в модерния текст. И най-сетне, от трета страна, тази опозиция е тясно свързана с една друга, много важна за българската култура не само през 20-те години, но и за целия период след Освобождението до Втората световна война: свое и чуждо, родна традиция и европейска културност. В изработването на интерпретативна позиция Е. Димитрова се позовава на знания върху модерната традиция: Рикьор и Гадамер, Лотман и Успенски, Мелетински и М. Елиаде, Фуко и Лиотар...
Изводи

Това е третият етап - от началото на 20-те години на ХХ-ти век - според Нанков се представя най-вече от Гео Милев и авангардистите, Смирненски, късния Николай Лилиев, Асен Разцветников. Следват разсъжденията: "Във философско-естетическо отношение противопоставянето между земното и отвъдното съществува, но ударението категорично пада върху земното, разбирано като съвършено и носещо някои черти на отвъдното - тема за "земния рай"; напрежение, породено от преодоляване на двумирието (поемата "Септември" на Гео Милев, стихотворението "Червените ескадрони" от Смирненски, статии като "И свет во тме светится..." от Гео Милев и т.н.). Разнообразие в естетико-поетическо отношение: а) трансформиране на компактния изказ от първия етап и от времето преди модернизма (компактността в най-ярката й форма, изследвана от Георгиев) в хетерогенно-колажен компактен изказ (изследван от Александър Кьосев, Едвин Сугарев и др.) - Гео Милев и експресионистите, авангардизмът; б) запазване и модифициране на дифузния изказ - Смирненски, Лилиев, Разцветников и др." (Нанков 2001).
Твърде остри са противоречията между символизма и наследяващо-опровергаваща го литература в контекста на конкретно-историческото и художествено-естетическото време. Това решително скрива от погледите на съвременниците общността на част от сродяващите различните направления принципи и не следва да се прикрива от изследователите при търсенето на несъществуваща плавна моделност на литературния развой. Защото признаците на модернизма и авангардизма могат да са в известна степен сродни, но са преди всичко съществено различаващи се! (Различните неща се различават по белези, които са донякъде общи за тях, но това не ги прави по-малко различни.) Така че ще приемем като основателна забележката на Едвин Сугарев - "Това, което отделя и противопоставя символизма и естетизма на футуризма, експресионизма, дадаизма, сюрреализма и прочие "изми", едва ли е по-маловажно от това, което ги свързва" (Сугарев 1990: 150). Стремежът на новите български автори към тотално пренареждане на съществуващото, както и безусловният негативизъм към традицията, не можеше да не влезе в остро противоречие с тематичната, жанровата, стиловата, ритмическата инерция на символизма, с автоматизирането на неговите принципи, особено очевидно при епигоните му. Ценностите на духа, върху които слагат ударение нашите модернисти, са отречени и подиграни като израз на бягство от кардиналните проблеми на живота. Надземното, отвъдното, трансценденталното - изобщо, метафизическите лутания на духа - са загърбени в името на изкуство, следящо отблизо живота и заредено с агресивното желание да го коригира. То претендира, че е ни повече, ни по-малко "съвършено ново изкуство" (Гийом Аполинер), което значи и отказ от завещаните модели за съвършенство. В един или друг аспект върху основата на острата противопоставност градят идеи и възгледи отрицателите на символизма - Никола Фурнаджиев в "Нов път", Константин Гълъбов, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев от кръга "Стрелец". Те не остават незабелязани и неоспорвани, като им се противопоставят друг тип и по друг начин тълкувани опозиционни двойки. Склонността към типологизиране е по специфичен начин присъща на литературнокритическото мислене през първите десетилетия на новата ни литература. Още по-характерно е, че тази склонност се проявява дори някак преждевременно - едва ли не в синхрон със самите литературни факти. Тоест дистанцията между литературната история и описваната от нея литература е максимално скъсена, като при това литературната история в случая се отличава с твърде отчетлива критическа и типологизаторска нагласа. Нейните автори се чувстват ангажирани със задачата да определят литературата в една теоретична плоскост, при което се получава малко прибързано „поставяне на етикети“. И ако самоописанието, бързащо да протече успоредно, понякога дори - да изпревари самото художествено явление, е признак на онези тенденции в изкуството, които се отличават със самосъзнание за модерност, то и споменатата засилена склонност към типологизиране лесно би могла да се изтълкува като проява на едно младо, тепърва откриващо себе си литературно съзнание. В резултат пред определени актуални тенденции изниква необходимостта (мислена като такава от критическия фон на епохата) да удовлетворят очаквания, каквито те не винаги предвиждат и носят като потенциал. Като цяло това отношение се въплъщава в един донякъде асинхронен диалог. Недообглеждането, умаляването на едно литературно явление според собствения хоризонт на очакване в никакъв случай не е следствие единствено на гореспоменатите обстоятелства. Но тези обстоятелства са активният контекст в течение приблизително на първите три десетилетия на ХХ век в България - времето, в което, реално погледнато, на изключително малко културно пространство и най-често - в изключително тесен времеви диапазон, се сблъскват разнородни тенденции с небивала преди и след това острота и претенция за меродавност. Това е своеобразен „месиански“ период за българската литература - период, в който всеки може да се чувства единствен преносител на някаква истина, насъщно важна за мнозина, и това поведение все още естествено се удържа в границите на „нормалното“.

Използвана литература

1.Сугарев 1988: Сугарев, Е. Българският експресионизъм. София: Народна просвета, 1988.
2.Сугарев 1990: Сугарев, Е. Някои основни категории в поетиката на немския експресионизъм и в българската поезия през 20-те години. // Поетика и литературна история. София: Издателство на БАН, 1990.
3. Нанков 2001: Нанков, Н. В огледалната стая. Седем образа на българския литературен селоград. София: СОНМ, 2001.
4. Игов 1990: Игов, С. История на българската литература. 1878-1944. София: БАН, 1990.
5. Георгиев 1987: Георгиев, Н. Тезиси по историята на новата българска литература. // Литературна история, 1987, № 16, с. 3-27. Също: Георгиев, Н. Мнения и съмнения. (По дирите на едно литературоведско чергарство). Варна: LiterNet, 2000-2001 (13.12.2005).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Пост символизъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.