Поезията на Христо Ботев


Категория на документа: Литература


туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
”До моето първо либе”

В психологически план младостта е безвъзвратно изгубена. Човекът в робство е драматично поразен, насилническото пространство е засегнало най-фините фибри на душата му. Спектърът от емоции и чувства, който предлага младостта на човека, е унищожен или поне силно редуциран. Затова героят настоятелно подканя любимата да “забрави” и отмени всичко, конституирало чувствения свят на младостта и да осъзнае душевните поражения и причините за тях.
Любимата в “До моето първо либе” е призвана да вникне в народното страдание – така тя може да се сдобие с шанса за идейно съратничество. Това вече е друга любов, закономерно отвеждаща до апокалиптични картини. Мотивът за “милата усмивка” се появява в нов контекст:

а смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!

Любимата бива синонимизирана със смъртта. И “кървавата напивка”, и почивката в хладния гроб отвеждат към мотива за “сватбата смърт”, където невестата и женихът прекрачват прага на вечния дом. Смъртта е изначалната и извечна любима на героя, гробът е брачното му ложе.
Така стихотворението “До моето първо либе” умело противопоставя профанния битов свят и сакрално актуализираните митични светоусещания. Въздишащото либе от профанния свят и усмихнатата невеста–смърт чертаят параметрите на един избор. Този избор на любов е мъчителното разстояние между прага на бита и хладния гроб на саможертвата.

“Думането”
(някои страни от робската психология)

”Думането” е изпитан способ и израз на индивидуално оцеляване през възрожденската епоха, в него се отлагат вековно изработените критерии на социума за “правилно” и “неправилно”; то въплъщава основните норми, с които е принуден да се съобразява индивидът. Ботевият герой е в полемична позиция спрямо “думането”. Тръгвайки по пътя на действието и промяната, той трябва да бъде подготвен за санкциите на общественото мнение. Героят на стихотворението “Делба” добре осъзнава това:

Ще делим ний хорски укори;
ще търпим и присмех глупешки,
ще търпим, но няма да охнем…

Зад присмеха и укорите се крие определен морал, утвърдена гледна точка за това, кое е правилно, разумно, съобразено с вековната оцеляваща тактика на българската общност. “Делба” демонстрира отказа на хората с ново съзнание да споделят общия дял на ритуализираните социални критерии. Героят на Ботев сам избира съдбата си, отказва удобствата на общото, отклонява се от отъпкания път на живота и с това проблематизира собствения си статут. “Думането” урежда аксиологичния (ценностния) ред на своя свят, то постулира и защитава общи ценности. Колективният “присмех” е позиция спрямо останалия извън нормата, към самоизключилия се от общностното покорство. Присмехът е опит да се замажат пукнатините в корпуса на социалните ценности. Актовете на изключване на нестандартното притежават способността да интегрират общността.
Мотивът за “тежката чужбина” е свързан с прокуждането, експулсирането от общия дом, съграден според стойностите на една затворена култура. Отказалият съпричастието си към тези стойности бива квалифициран като наказан. “Хорските укори” и присмехът са своеобразни съдни дейности. Думането и присмехът обаче за Ботевия лирически човек са фалшиви инстанции и той не възнамерява да се разкайва – “и вярвам, че в света за нищо/ ний няма с теб да се разкаем” (“Делба”). “Своето” и “чуждото” са проблематизирани. Ботевата творба радикално квалифицира “думането” като профанна дейност и му противопоставя сноп от “чувствени” метафори.
Още по-категорична в тази насока е поемата “Хайдути”. Отношенията между вуйчото и малкия Чавдар са част от тоталния обмен на корективни оценки:

и аз при вуйча да седя –
при този сюрмашки изедник!
Копилетода му бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ща да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Карабаир на кола!…

Героят сам се изключва от социума, като се самоописва с нечовешки, “вълчи” белези – неговата природа е дива и неподредена спрямо колективния калъп. Той няма да стане определен тип човек, поне не и според критериите на покорността.
Моралният бунт на Чавдар визира вуйчото като “изедник”; но така той атакува цялостната ритуална система на обучение чрез покорството на ученика. Чавдар отказва да бъде замесван в общия казан, да бъде безгласен послушник – той търси в педагогическата система на традицията моралните корекции на понятията “чест” и “достойнство”.
Именно социумът обаче се оказва за героя генератор на тези понятия, когато се изправя пред въпросите за собствената си съдба и самоличност:

да ни се смеят хората
и да ни думат в очите:
да имаш баща войвода
над толкоз мина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя…

С помощта на хорския смях Чавдар вижда себе си като стока, която се продава. Със самата дума “продава” се вменява вина на майката, но в по-цялостния контекст на творбата се разкрива преди всичко една еманципираща се душевност, която вече е формулирала свои собствени цели. Ботевата поема улавя културното различаване между честта и покорството. Жестът на Чавдар премахва от него унизителния стоков етикет и го насочва към истинските пространства на честта, кара го да оперира със свръхстойности – да се запъти към ново себеполагане. Планинската царственост на бащата се оказва ценностното издигнатата над социума инстанция, която е главният корективен елемент срещу уроците на робската “долна” земя. Детето демонстрира презрение към обезценяващите се еснафски престижности. В цялата поема “Хайдути” се свидетелства за пропастта между битовия статут и съкровено-екзистенциалния порив на човека.
Развитието на мотива за думането е видимо и в “На прощаване”. Майката ще се спаси от плача, само ако бъде отклонена от критериите на думането:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поезията на Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.