Поезията на Христо Ботев


Категория на документа: Литература


Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко…

Майката съ-участва в избора, тя е призвана да сподели отговорността за неговата предопределеност. Юнашкото сърце “помни” засуканото “първо мляко”, а то е огънят, който подклажда сърдечния порив. Майчиното мляко е противопоставено на сълзите – това са образите стожери на драматичната раздвоеност на майчинското. Майката е едновременно природно-подтикващо и природно-възпиращо начало. От нея избликва юнашката сила и енергия, майката е тази, която се опитва да я пренасочи и укроти. От тази екзистенциална разполовеност идва и драматизмът на този образ.
Образът на майката е свързан и с критериите на патриархалната норма. Тази норма има свое “мнение”, свои дефиниции за отлъчващите се от дома. Чедото не насила е погълнато от външното – то по своя воля се насочва навън и този негов акт се квалифицира като вина, като лош избор. Поривът на Чавдар към хайдушкото сборище е определен като “хортуване” на “лоши думи”. “Лошавината”на думите засяга емоциите и съкровените копнения на майката. Думите са лоши спрямо критериите на един здраво конституирал се свят, те поразяват колективно изработената и дълголетно използваната усредняваща мярка за социално поведение. В стихотворението “Пристанала” развяващият се “кървав байряк” е повод за сълзи и клетви. Тръскащото се и мятащо се майчино тяло излъчва трагизъм, поразено от емоционален стрес. Хайдушкият байрак индикира властното нахлуване на външното в дома, то е символ на предстоящите трудни изпитания пред чедото. Срещата-прегръдка между Стояна и Дойчин активизира мотива за вината и предизвиква бързите санкции:

А нейната клета мама,
като гледа таз измама,
сълзи лее и проклина
ту щерка си, ту Дойчина.

Клетвата е насочена срещу съдбовната прегръдка между дома и гората, срещу жестоката пробойна, зейнала в конвенциите на морала и бита. Идващото отвън, горското, направо се оценява като измамно: “Че той майка та остави”. В позицията и оценката на майката е закодирана сакциониращата мощ на патриархалната норма – всичко, което не е вярно на “високия хубав чардак”, е хаос, лъжа, заблуда, предателство.
Така образът на майката се утвърждава и като съкровена зона на патриархалното – със суровостта на неговия социален и морален кодекс, със силата на наказателните си процедури. Майката и чедото могат да бъдат не само привличащи се, но и неразбиращи се светове.
Негативното отношение към напускането, изоставянето на дома се оценява като мамене, лъжене на ония, които са останали в зоната на патриархалната домовитост. Напускащите дома като че остават непрозрачни, неразгадаеми. Техните “други” мотиви не могат да бъдат разбрани. Според патриархалната норма “човек” става онзи, който най-добре пасва на отшлифованата патриархална матрица, отказалият се от нея е блуден син, “нехранимайка”, не-човек, дете на хаоса.
Стихотворението “Пристанала” бележи смисловото разчленяване между майката и непокорните чеда. Клетвата е парадоксално-трагичният мост, опитващ се да свърже една културно-историческа и емоционална невъзможност. Старият закон и новите пътища са пред схватка за отстояване и утвърждаване на “своето”.
Образът на майката може да бъде визиран и във връзката му с фигурата на бащата. В Ботевата поезия е актуализиран митът за отсъстващия баща – потънал в дебрите на Балкана (“Хайдути”) или в бездната на гроба (“гробът бащин” във “В механата”). Отсъстващият баща, от една страна, е коректив спрямо майката, а от друга – императив за сина. Бащата рядко “говори” директно, той наставлява чрез мястото, където е. Бащата е символ на разцепването на дома. Той не се изгубва във външното, там съзидава зона на свободата, той притежава неподчиняваща се на поробителя власт. Бащата войвода реагира на синовната съдба, влияе върху неговия избор.

Любимата (“Либето”)

В стихотворението “До моето първо либе” се чертае един драматичен водораздел, структурират се двата пътя, изправили се пред българския човек. Мотивът за раздялата е универсализиран – майката, либето, бащиното огнище са частици от голямата раздяла с определен тип съществуване в социалното пространство. Любовта тук е представена като верига и робство:

роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!”

Това ценностно квалифициране на любовта идва от героичната устременост на юнака – той трябва да стъпи в активната си роля чрез отрицание на старите си чувства и страсти, които са функция на традиционната етика. Конвенционалната любов предлага не излизане от коловоза на патриархалния бит, а измамно подчиняване на неговите регламентации (изисквания). Въздишките, милите погледи, усмивките и “песни любовни” са брънките на една верига, сковаваща душата, смиряваща поривите. “Думите отровни” са покана за съществуване в кротката усредненост на битието, за разумно следване на нареденото от традицията. Любовта според Ботевата творба е разтваряне, изчезване на човека, негово слизане в “калта”. Любимата е персонаж от частния живот на индивида, а тъкмо от този жизнен модус иска да се отрече и отдалечи героят, следвайки повелите на бунта. Гласът на либето е маломощна алтернатива на “гласа на гората”, сбиращ съкровените тонове на битието.
Стихотворението “Ней” пък е поетическа проекция на възможното съществуване с либето съпруга. Тази творба представя ритуализираната подреденост на нормираното битово живеене – с дома, градинката, с кроткото спане в семейното ложе. Това е профанно, лишено от екстатични изблици и алтруистични жестове живеене – героят с това не може да се примири. Обикалящият отвън около спящия дом е дошъл тук не толкова поради страст към заетото легло или от желание за възмездие, а за да изживее своята страничност, маргиналната си позиция спрямо дома. В “Ней” се прочита не гневлива ревност, а окончателният разрив на героя с битовото устройване на живота.
Домашното съществуване е споделяне на общоприетото, докато потайното обикаляне в тъмната външност е символично отделяне от споделимостта на битовите действия. Вторачването на героя в чуждия дом е насочване на гнева, освен към измамите на любовта, и към безгрижната домашност на робското битие. В “Ней” се осъществява още една от конфронтациите с образи, прикрепени към битовата нормираност на покорството.
В “Странник” любимата не е показана дори и като избор или като чувствена стихия, тя е деградирала до третостепенна роля на убога социална повинност:

Земи жена хубавица,
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.

Тук е представено псевдоживеенето, реализирано чрез тактиките за оцеляване в патриархалния бит. Семейството е визирано като покана за отказалите се от пътя на борбата, от висотите на екстатичните видения. Робският вариант на семейственост обаче не може да бъде за Ботевия човек екзистенциален различител на човешкото, затова във финала на творбата се появяват преките квалификации:

Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита,
човек ли е той или скот.

Да бъдеш човек, според Ботевите стихотворения, означава сред гласовете на мнимите питания да различаваш гласа на съвестта и сърцето. С конфронтациите образът на любимата не изчерпва смисловите си обеми. Либето може да се свърже с външното, да се противопостави на дома. Тогава и тя бива подлагана на изпитания и санкции. Стояна от “Пристанала” напуска патриархалната дисциплинираност на домашното пространство и с този аспект посяга към сърцевината на консервативната (съхраняваща и опазваща) норма. Прегръдката на Дойчин е ритуална отмяна на охраняваните социални граници, апотеозна победа на външното и авантюрното начало на пътя над примирената уседналост. Приобщеността на любимата към “горското” е основен критерий за висотата на нейната любов към героя. Съпричастността й към героичната участ е явна и в “На прощаване” – там либето е основен участник в ритуалното обкичване на завръщащия се юнак. Христо Ботев идеологизира отношенията между мъжа и жената. Любимата в много случаи е неутрализирана като възможен обект за чувствени пориви. Затова в прегръдките от “Пристанала” и “На прощаване” има много идеология и малко чувственост – тези прегръдки узаконяват верността към волното, в тях се чува не любещото сърце, а сърцето “юнашко”. Любимата бива призната като такава, само ако работи за утвърждаването на революционните идеи, всичко останало се отпраща в зоната на глупашкото залитане.
В известното прощално писмо на Ботев до семейството му по сходен начин се третират мотивите за любимата, дома и семейството. Алтернативата за смъртта актуализира скалата на революционната насоченост (“Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…”). Личното и любимата се отлагат “после” високите идеали. Концепира се тезата, че в условията на робство не са възможни и пълноценни сърдечни пориви. В такива условия имущество дом и любов са мними ценности, а не реалност. Полемиката с любимата в Ботевата поезия е опит да се потърсят истинските екзистенциални параметри на комплекса от всекидневни ценности и междучовешки взаимоотношения. Това е спор за преодоляване на робското псевдоживеене и достигане на света на истинския личен живот. Така че любовта към Отечеството и стремежът към свобода не извършват проста идеологическа дисквалификация на интимното в името на абстракции и революционни идеи. Според Ботевата поетическа логика те са единственият път към нов статут на по-стойностен личен живот, където любимата няма да е “кал”, а домът – убежище за примиренци и страхливци. Не революционният радикализъм отменя изначалните човешки чувства и стремежи, а самата ситуация на несвобода, в която е поставен българския човек.
И така, Ботевата поезия е опит за преквалифициране на социалния статут на жената – тя да се превърне в идейна съратница на героя и да се еманципира от предписанията на патриархалния ред. Революционната отдаденост не може да вмести в ценностния си диапазон изкусителните игри на патриархалното любене, нито кроткото семейно живеене. Истинската любов според Ботевата поезия е смелост за изразяване на чувствата пред социалния мегдан – любов, обещаваща изпитания и приключения, в която знаците на пътя и гората надделяват над онези на дома. Прегръщането на либето в “На прощаване” е с “кървава ръка през рамо” – тази кървава ръка е насочване към високата жертвеност на завръщащия се любим. Прегръдката е своеобразна назидателна процедура спрямо надзираващия морал на еснафската бдителност.
Образът на любимата е свързан и с мотива за младостта. За поета младостта е свързана преди всичко с моралното зрение на индивида:

Млад съм аз, но младост не помня,
пък и да я помня, не ровя



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поезията на Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.