Поетиката на Елин Пелин


Категория на документа: Литература


Поетиката на Елин Пелин

При Елин Пелин в основата на разказа най-често стои една случка. При него разказът се гради върху събитие, което е причина за промяната. Много рядко има ретроспекция, докато за Йордан Йовков тя е характерна. Случката служи за развръзка, която настъпва в кулминацията. Повествованието е стремително. Разказите могат да започнат със самата случка или пейзаж. Пейзажът фиксира момента на събитието, пространството, представя героите, предрича действието. При Елин Пелин пейзажът внася лирическа струя, придава емоционален тон на творбата. Пейзажът по своему гради случката. Диалогът при Елин Пелин е много често формата, в която протича случката. Майстор е на точната лаконична реплика. Събитието е най-важно за Елин Пелин. Във финала се решава проблема. У Елин Пелин случката е цел, човекът е средство, а при Йовков обратното. За Елин Пелин съдбата на човека е исторически и социално обоснована.

Чрез своите разкази Елин Пелин се налага като класик на малката белетристична жанрова форма у нас, но до голяма степен основание да бъде определен като “художник на българското село” дават повестите му “Земя” и “Гераците”. В тях творецът-хуманист за пореден път доказва недвусмислено заявеното от него, че не е битов писател, а се интересува преди всичко от човека.

В едно свое изказване българският писател мотивира с пределна конкретност целта за създаването на повестта. Това е желанието му да опише “едно семейство, което от доброденствие, от благоденствие се разпада поради социални причини, поради морални причини…”. От тези думи на автора става ясно, че той няма да отразява самоцелно селската действителност и бит, няма да създаде застинало изображение, а ще проследи един процес, ще използва максимално динамиката на словото, за да претвори едно развиващо се социално явление, като неговият творчески интерес ще бъде съсредоточен върху съдбите на героите му.

Повестта “Гераците” се откроява със своето идейно-художествено съвършенство. Тя е показателен пример за силата и дълбочината на реалистичния художествен поглед на писателя, за неговата способност да долови напрежението и трагиката на историческото движение. В произведението правдиво са отразени важните икономически, социални и психологически процеси в преломната епоха, която изживява българското село в края на миналия и началото на нашия век. Подкопани са патриархалните му устои и то е изправено пред драмата на новото обществено развитие. В творбата Елин Пелин пресъздава сблъсъка между два свята, между две ценностни системи. В духа на сериозно овладяна и продължена класическа традиция, авторът доказва смяната на един тип отношения с друг посредством смяната на поколенията в един род. Писателят показва, че произведението му е отражение на конкретно историческо време, в което ценностите се преобръщат. Творецът представя историята на рода на Гераците чрез съдбата и живота на три негови поколения. В света на стария Герак семейството е основното ядро. В него съществува сговор, единство и почит на младото поколение към старото. В новото общество водеща е собствеността. Семейните връзки се рушат. На някогашния колективизъм се противопоставя индивидуализма, егоизма и собственичество. Парите са господстващи. Разместват се нравствени и социални пластове. Някои от персонажите се пригаждат и оцеляват, но цената за това е духовната им деформация. Други не успяват да се адаптират и в това се корени тяхната трагедия – те загиват. Чрез съдбата и поведението на своите герои Елин Пелин гради представата за един свят. Творецът здраво свързва развитието на характерите на семейния бит, природата и труда. Отразени са промените в съществуването на един род и резултатите от тях, като авторът се стреми да пази равновесие между тези две разработвани насоки – да не акцентува прекалено нито върху едното, нито върху другото. Писателят разказва спокойно, с внимание към детайлите, с визиране в различни планове, откриващи промените в бита, взаимоотношенията и характерите на персонажите. Техните преживявания заемат централно място в художественото изображение.

Повестта се отличава с изключително сложна динамика на повествованието. Наблюдава се колебание между късия разказ и романа и синтезирането на черти и от двете. Произведението дава ново виждане за света като съчетание между покой и промяна. Неподвижността на привидно движещото се време, безсъбитийността на привидното събитие се редува с развитието на събитийността. Сюжетът следва естествената последователност на нещата в семейната атмосфера, в която се пречупват драматичните конфликти. Визира се цялата хронология на рушенето на патриархалния свят. Повествователят увлекателно и живо проследява миналото, настоящето и бъдещето на Гераците. Писателят-хуманист вижда цялостната съдба на народа в конкретното историческо битие.

От едно изказване на Елин Пелин става ясно, че повестта е сред най-вдъхновено създадените му произведения, за което споделя, че е “един творчески момент – истински в моя живот”. За написването Ј има конретен повод – срещата на писателя с един селянин, който водел “едно малко дете … облечено, свито в едно окъсано палтенце” да му търси някаква работа в София. Именно тази “преживяна” случка влиза в “Гераците” като финал на творбата. Предварително познатия край е естествен епилог на историята за разпадането на селския род, която при жизненото познание, творческото въображение и разказваческото умение на Елин Пелин, не е било трудно да бъде пресъздадена.

Както в разказите си, така и в повестта, авторът въвежда читателя пряко в повествованието, като създава предварителна познатост. “Гераците” е не само родова история, която в художествен план показва разпадането на старата домашна задруга в българското село. Тя е и семейна трагедия, в която се оглежда голямата социална и лична драма. Ако родовата историка е рамка на повествованието, семейната и лична драма е негово съдържание. Композицията е пределно проста и стремителна, характерна за повествователната поетика на Елин Пелин. Още в началото на произведението писателят задава и базисния статут на семейството на Гераците в селото, както и първоначалния характер и сила на традициите.

Първа глава на творбата е и експозиция на повествованието. Тя разкрива една картина на родова идилия, в която доминират стожерите на семейството (старият Герак и баба Марга) и техният патриархално-трудов морал. Началото на повестта връща в света на патриархалните нрави. В големия дом на дядо Йордан духовно-нравствената атмосфера е чиста и светла. Описанието е предметно: “Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство беше на лично място сред селото …”. Насочването на вниманието към дома е свързано с традицията. Той, така като Възраждането го мисли, е културно-съхраняващо пространство (в статията си “Народът вчера, днес и утре” Христо Ботев определя по следния начин статуса на дома и значението му за българина: “къщата му, в коя той всякога е бил нравствено свободен …”). Произведението ще покаже рзпадането, изчезването на този дом-крепост. Самото село си остава безименно и самотно. Текстът не е ангажиран с време и пространство. Посочените индикации са лишени от конкретност, споменати някак между другото. Това е още едно доказателство за универсалността на идеите, които Елин Пелин влага в повестта. Във всяко село би могло да се случи онова, което става с Гераците. То не е единичен случай, а се превръща в явление.

Описанието продължава с пресъздаване на “широкия двор”, обграден с бели зидове подобно на “кале” и кръчмата. Възниква асоциацията с оградено пространство, крепост, чието предназначение е да отбранява и пази живеещите вътре. В литературата кръчмата се рисува като нечисто място, а образът на парите като нечиста сила, като дяволска страст, която погубва душата. В повестта обаче образът на кръчмата е бивалентен. Истина е, че дядо Йордан “държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа”. Истина е, че външният вид на кръчмата е в дисонанс с общия облик на имота на Гераците. Къщата и дворът, отличаващи се с особена широта, просторност и свежест, са в контраст с това “старо, ниско и дълго здание”. Истина е, че именно в кръчмата най-големият син на дядо Йордан – господар на “полето, на нивите и на ливадите”, се превръща в слуга на парите. Но истина е и също така, е кръчмата по специфичен начин определя статуса на стария Герак: “… в нея се чувстваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните”. И както кръчмата “стоеше като глава … на големия зидан пръстен, който обграждаше двора”, така и дядо Йордан стои начело на рода.

Гераците са “сами” сред съселяните си. В селото те нямат приятели, нито поддържат близки връзки с някое друго семейство. Чрез образния символизъм на самотния “кичест бор …, донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в незапомнени времена от прадедите на Гераците”, който е и “тяхното семейно знаме”, повествователят акцентира именно на тази самотност на рода. Но с допълнителното определение “единственият бор в цялата околия” Елин Пелин, освен че иска да покаже неповторимостта на дядо Йордановото семейството, има за цел да открои разработвания от него обект като изключително значим. Гераците и всичко, което те притежават, изпъква на общия фон на селото, за да създаде визията, че именно процесите, които протичат в семейството и отношението между неговите членове интересува автора.

От друга страна дървото се свързва с определена национално-културна традиция. През Възраждането се призовават онези българи, които нямат достатъчно средства, за да отидат до Божи Гроб, да посетят Рилския манастир и така да се докоснат до бога. Именно борът поддържа визията за времето в повестта (“…незапомнени времена … Под неговата сянка бяха отраснали няколко поколения.”), това съсредоточие на време, чието прекъсване ще бъде обект на изследване.

Писателят използва рамкова композиция в своята повест. Описанието на имота на Гераците в първоначалното му състояние и след трансформациите, които настъпват в него, пряк резултат от социалните и икономическите промени, служи за начало и край на творбата. С развитието на композицията, всезнаещият говорител запознава със семейството на Гераците: дядо Йордан, тримата му сина – Божан, Петър и Павел, баба Марга, снахите; трудовата задружност и материалното благосъстояние на рода. Голямата и бяла къща е дом на задружно семейство, членовете на което се обичат, трудят се задружно, спазват хубавите народни традиции. Сред него царува сговорът и хармонията, в чиято основа лежат вековните добродетели на нашия народ – обичта към труда, привързаността към земята, подчинението на родителския авторитет.

Запомняща се е картината на утрото пред жътва, когато старият Герак буди синовете си и ратаите и сам участва в трудовия ден. Описанието е детайлно и въвежда в атмосферата на селския бит. Посредством определенията: “бодрият”, “радостно”, “ясен”, “възхитено” се налага чувството на благоговение пред този начин на съществуване. Изпъква екзестенциалната връзка човек-труд-земя, чийто медиатор е труда. Дълбокото единение между човек и природа, здравата спойка между човек и труд се разкриват изключително силно чрез участието на Божан в трудовия процес. Образът е изграден в пълна хармония с природата. Създава се визията, че героят е неотделима част от нея, когато осъществява тайнството на труда. Това е постигнато чрез портретната му характеристика и сравнението: “Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя”. Подобно на предутринната картина от стихотворението “Градушка” на Яворов, Елин Пелин разкрива трескавата подготовка за жътва в къщата на Гераците. Емблематични са както напрежението, така и задружността. Те доминират в поведението и на животни, и на хора: “Куп бели гъски… се разбягаха и съскаха”, “облак гълъби … отлитаха към стърнищата”, “Работници – жени, мъже, деца … се отправяха на дружини към полето”.

Добрият и строг дух властва в семейството на дядо Йордан. Идиличната картина на патриархалния сговор не означава авторова илюзия, че това време може да се върне. От позицията на обективен наблюдател, той се стреми правдиво да отрази промените, които настъпват в българското село. И именно по това Елин Пелин се различава от писателите-народници. Не може да се отрече, че началната картина е пропита от носталгия по разрушените ценности, по онази хармония, за която жадува творецът-хуманист. Тя е композиционно необходима, за да се открои бруталността на живота след разпадането на голямото семейство. Още от началото светът на Гераците е раздвоен между нравствени ценности и средствата, с които се постигат. Дядо Йордан здраво държи “юздите на семейната колесница”, хвали синовете си, когато вършат добра работа, но ги хока и мъмри, гълчи и съветва, когато сбъркат. Всичко върши някак строго и авторитетната му дума е закон за семейството. В рода обаче има дълбоко скрити пукнатини, които зейват при промяната.

Писателят на назовава директно причините за разпадането на семейната идилия. Нещо повече, той се опитва да ги скрие като от опозицията на всезнаещ говорител с голяма достоверност заявява: “Никой не знаеше как стана това …”. Разграничителната линия между минало и настояще в семейството на Гераците се прокарва от смъртта на баба Марга. Оказва се, че семейната идилия отдавна е била подкопана и сега изведнъж рухва. С кончината на дядо Йордановата съпруга се срива един житейски нравствен тип. Нейната смърт настъпва през пролетта, сезонът-начало на нов кръговрат в природата, като се превръща в начало на нов кръговрат и в семейството на Гераците – разпадането на партриархалния свят. Този цикъл ще достигне своя край, подобно на природния, отново през пролетта със кончината на стария Герак. Образът на баба Марга е пресъздаден детайлно. Портретната и характеристика, описанието на нейния характер и действия са обширни. Авторовото отношение е изразено чрез множество определения и сравнения – “породиста жена”, “с весело сърце”, жизнерадостна”, “пълна господарка”, “и се смееше със звънлив глас като мома”, както и чрез метафоричния израз: “Дядо Йордан беше главата, баба Марга – душата на кръчмата”. Образът на баба Марга има богат идеен и композиционен смисъл. Макар и разгърнат само в първа глава, макар че се появява за кратко, този образ работи за динамиката на сюжета.

В експозицията на повествованието се появява и първото “Но”. Според Алексей Толстой, то е твърде важно за архитектониката на късия разказ. Изменяйки тотално първоначалната ситуация, “Но”-то води до промяна и в статута на рода на Гераците. Смъртта на баба Марга е първоначално мотив за влошаване на отношенията в къщата, но авторът не оставя читателя за дълго време със заблудата, че това е основният мотив. Много бързо Елин Пелин натрупва художествени факти, доказващи, че не кончината на старата стопанка, а отмирането на един тип отношения е повод за тази негативна промяна. Налага се идеята, че събитията са предопределени не от отделната личност, а от социалните процеси в обществото. Със смяната на едни отношения с други си отива доброто и обект на художествено изследване за всезнаещия говорител става егоизма и отчуждението, с които се характеризират връзките между хората във времето след смъртта на баба Марга. С кончината Ј само се отприщват определените от епохата промени, задържани единствено от авторитета на старата стопанка. Писателят не тълкува причините за тези промени, а се задоволява само да ги констатира и да посочи резултатите от тях. Като поставя драматичен акцент върху детайла, писателят загатва за бъдещата семейна трагедия: “Вкъщи изпълзяха като змии незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой …”. Посредством сравнения и натрупване на представи Елин Пелин пресъздава новата атмосфера на свади и човешка ненавист. Контрастът е драстичен. Картината на семейната идилия е противопоставена на новата действителност. Чрез описанието на стария Герак творецът-хуманист по-скоро констатира един факт, отколкото прави характеристика на героя. Езикът на автора се откроява с богатство на метафорични образи: “Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затрополи по камъняка”.

Семейните дразги се задълбочават, а неприязанта между членовете на рода расте. Новите взаимоотношения разрушават родовите връзки. Разпада се домът, разпада се цял един свят с неговата подреденост, ценностна система и естествено възниква въпросът, какво идва на мястото на разрушеното? Егоизмът е този, който ражда конфликта, носещ омраза, студенина и отчуждение между хората. Елин Пелин поставя акцента върху психологическите детайли. Поводите за “караници” между жените на Петър и Божан са незначителни, но ожесточението между двете се засилва. Петровица и Божаница не са назовани със собствените си имена, а с тези на своите съпрузи. По този начин те са обезличени. Това идва да покаже, че сами по себе си дядо Йордановите снахи не са обект на авторовия интерес. Поведението им е средство да се изрази промяната в семейните отношения. Писателят – отрицател на агресивността и неуважението към по-възрастните, заклеймява всяко поведение, за което те са характерни. Тези черти на човешкия характер са в разрез патриархалния морал, с характерните за него сговор и почит към старите. Отношението на повествователя ярко личи в пряката оценка, която дава на Божаница. Той създава запомнящи се метафорични образи. Жената на най-големия син на Герака е сравнена с “квачка, на която са похитили пилците”, а походката Ј е оприличена на тази на вълчица.

Най-тежко е на Елка, съпругата на най-малкия дядо Йорданов син – Павел, който остава “свръхсрочно” в казармата. Докато баба Марга е жива тя я “покровителствуваше”, но след смъртта на старата стопанка насъбраното от Петровица и Божаница озлобление и неприязън се излива върху беззащитната жена. Завистта и егоизмът доминират в поведението на двете снахи на стария Герак. Ненавистта им се прехвърля и върху малкия Захаринчо, сина на Павел и Елка: “Стрините му го уриваха и мразеха … Ако майка му не беше наоколо, ще замахнат и да го ударят.” Дядо Йордан утешава детето и подобно на баба Марга изпитва дълбока обич към Елка, чието държание остава непроменено след промяната; единствената от младите, която запазва патриархалните нрави в новата действителност (“Желаеше предишния мир и сговор …”).

В поведението на стария Герак, когато остава сам, ключова дума е мисленето. Занимава го временното, случайното, а то се превръща в трайно, невъзвратимо. Дядо Йордан е научен, че доброто е “господар на човешкото сърце”, а сам става свидетел на това, как то бяга от хората. Тревога нахлува в сърцето на стареца: “Той знаеше, че доброто и злото се излюпват в човека, както пиленцата се излюпват из яйцето, но той не знаеше защо именно злото трябваше да се излюпва в душите на неговите деца. Защо?”

Силата на повестта не е в даването на отговори и обяснения за извършващата се трансформация, в поставянето на въпроси (основни са Как? – “Никой не знаеше как стана това …” и Защо?).

Чрез конкретните семейно-нравствени конфликти и родовата трагедия на Гераците, Елин Пелин показва общо за българското село явление. Това, което става в дома на дядо Йордан, се случва навсякъде. В него се състой и мъчителната драма на българското селячество. Обобщението, което писателят изрича чрез стария Герак прозвучава с изключителна сила: “Така е тръгнало и така ще върви, …няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца. Хората не са вече братя”. Въпреки, че са използвани нравствено-психологически категории (“любовта”) и семейно-родови понятия (“братя”), всъщност е направено морално обобщение на един дълбок социален процес. Прерязват се много човешки връзки (между хората, с дома, със земята). Елин-Пелиновият герой напразно се опитва да осмисли причините за раздорите в семейството. Неговото патриархално възпитание не му позволява да осъзнае “новото”, което все повече и повече се налага. Ставащото не може да се вмести в натрупания му житейски опит. Ето защо въпросите не намират отговор. След мъчителните размисли старият Герак идва до съзнанието, че причината за всичко е алчността и егоизма. Той говори с тъга и огорчение, а езикът му е метафоричен, изпълнен със сравнения: “Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята … А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат? Пречи има завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът … Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото”. Щом става въпрос за търговия, основното са парите. Те са адския дявол, който разрушава патриархалната идилия. Жаждата за богатство разкъсва връзката човек – земя. Няма го вече и колективизма. Сред разбитата вече идилия в изтерзаната душа на дядо Йордан и снаха му Елка се прокрадва плаха надежда, че с връщането на Павел от казармата ще се възстанови и топлата домашна обстановка.

Втората и третата композиционна част, които представляват издължена експозиция на повестта и разказват историята на Павел не дават ни най-малка надежда, че след връщането на третия син на стария Герак може да настъпи някаква положителна промяна в семейните отношения. В този смисъл началото на пета глава е отличаващо се с пределна краткост и конкретност обобщение, в което всезнаещият говорител не оставя на читателя никакво упование, че семейната идилия може да бъде възродена отново: “Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите и не зарадва никого”. Синовете на дядо Йордан ненавиждат най-малкия си брат, а жените им се дразнят от неговото присъствие на село. Единствено баща му и Елка го обичат. Ето защо връщането му може да доведе само омраза, недоволство и нови конфликти.

Пристигането на Павел в село в четвърта глава на повестта е възлов момент за творбата, който довежда до ускоряване развитието на събитията. Този момент е действена завръзка на семейната драма и завръзка на сюжетното развитие в произведението. Най-малкият син на Герака е дълбоко и непоправимо отчужден от своя дом. Той се откъсва от селското битие и разрушава връзките със света, в които е израснал, с най-близките си, със семейството си, като става причина за страданието на Елка. Ретроспективно е загатната любовта между Павел и Елка. Елин Пелин разкрива техните отношения в развитие като набляга на детайла. Отначало “Павел я обичаше страстно”, постепенно, след продължителния престой в града “бе изстинал къмто нея”, а първата вечер, когато бяха отново заедно след дългата раздяла, той “я погледна студено”. Съществувалата някога между тях любов не само е изчезнала, но е и заменена с нещо, което не е назовано (връзката му с “някоя Любица”). “Студен” е той и към малкия Захаринчо. Според автора, ако любовта между хората изчезне, те осиротяват. Сърцето на Елка е разбито, а душата Ј е дълбоко наранена. Психическото страдание на дядо Йордановата снаха води до промени както нейното поведение, така и във външния Ј вид: “Това не беше вече Елка, а нейната страшна блуждаеща сянка, която всеки ден се топеше и чезнеше”. Мъжът Ј я тласка към физическа гибел.

Павел е покварен от живота, който води в града. Заедно с отдалечаването му от корена, за него е престанала да бъде ценност и висшата човешка добродетел – труда. По време на жътва той безцелно кръстосва полето. При Павел, който е най-дистанциран от рода и е излязъл извън границите на селото, най-ясно се забелязва промяната, носена и наложена от новото време. У него не остава нито частица от патриархалния морал, отношения и начин на живот. Той сякаш се е върнал в село да носи само злини.

Неслучайно творецът започва шестата композиционна част с въпроса: “Защо беше дошъл Павел?”. Това е проблемът, който занимава читателя. Павел се връща, за да иска от баща си пари. Присъствието му ускорява драмата, чиято кулминация е обирът на стария Герак и сбиването между синовете му. За парите на дядо Йордан се заговаря в трета глава, но първи намек за това чия собственост ще станат откриваме чак в пета, в подхвърлянето на един селянин в кръчмата: “Божан … той ще хване златния дявол за опашката.” В този метафоричен израз личи авторовото отношение към покварната роля на парите. Те не са назовани директно, а са скрити зад името на сатаната. Елин Пелин подготвя за предстоящото престъпно деяние чрез описанието на Божан в шеста композиционна част: “той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка … Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато …”, както и чрез природната картината в началото на седма: “Валеше дъжд … стърнищата бяха загубили златистия си цвят и бяха потъмнели.” Тоновете са минорни, а краските – убити, атмосферата, която създават – потискаща.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поетиката на Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.